В памет на Ваня Петкова

Мила Юлияна,
Вчера пак “не ми беше ден”. Научих със закъснение, че една моя приятелка вече от една седмица насам не е между живите. Тя не ме познаваше, но аз я познавах и много от възторжените мигове на младостта ми са свързани с нейни стихове. Тя беше от онези хора, които обичаха живота и не се срамуваха от това. Надявам се, че като прочетеш стиховете й, ще разбереш вълнението ми. Мисля, че й дължа едно(макар и позакъсняло) IN MEMORIAM.

И те моля да ми помогнеш да го направя - публикувай две от стихотворенията й. Струва ми се, че “Проклятие” е подходящо за”SexNature”, а “Такава съм” – за лексикона на Sahrazada.

Моля те, направи го! Но ако вълнението ми остане неразбираемо за тебе или ако стиховете не ти харесат -тогава не го прави. Помни, че не си ми длъжна с нищо! Просто мисля, че го дължим на една сродна душа, на една “Грешница”. Защото Ти и аз знаем , че “Няма безгрешни хора. Безгрешният човек е грешка на прородата.”


С обич - Маргарита

Стихове от Ваня Петкова

Г Р Е Ш Н И Ц А
Ето - аз съм грешница.
Казвам това, което мисля,
целувам устни, които искам,
и очи с цвят на езеро,
и очи с цвят на лешници
аз до дъно разплисквам.
Ето, аз съм грешница.
Има закони измислени,
които трябва да ме унищожат.
В хиляди листове изписани
мойте присъди тежат.
Алчни ръце се протягат
към душата ми с грешни пръсти.
Безпътни нозе се надбягват
да ме разпънат на кръста.
Хиляда слънца фалшиви
изгарят, за да ме ослепят.
Заливат ме потоци диви
с лава, за да ме претопят.
Но аз си оставам грешница
и след всички враждебни викове
и след всяка грешка
пиша стихове.

П Р О К Л Я Т И Е
Да отидеш със жена в полето
в онзи миг, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави капини пада
и звездите със оси червени звънват
във набъбналия от целувки въздух.
Да отидеш със жена в полето
и да я оставиш непокътната!
А пък тялото ти
като топъл хляб да вдига пара
и под ризата ти сто щурчета да изгарят,
и след всичко неначупен да останеш!

Грях си сторил!
Грях голям си сторил!

А тревата тичаше в краката ти
И те теглеше надолу, все надолу,
и увисваше на силните ти лакти
тази нощ като жена безволна.
И се мяташе реката в двата бряга
хваната и все неуловима.
Ти от себе си безсмислено избяга.
Ти не пожела да имаш.

Да отидеш със жена в полето
и жена непроменена да я върнеш,
както е била преди да тръгне.
Ах, дано във камък се превърнеш!
В миг такъв, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави къпини пада
и звездите със оси червени звънват
и любов не е любов с пощада.