Приказка за водата

Имало едно време едно голямо кралство. Наричали го Кралството на водата, защото отвсякъде извирала вода – от фонтани, от водопади, от минерални извори. Нямало място, където водата да отсъства. Кралят и кралицата се грижели дворецът им също да бъде залят от вода. Дори в тронната зала нещо като водопад се спускал зад престола на владетелите. Хората пиели на воля, плували в езерата. От съседните кралства идвали само, за да видят тази чудна красота.

Един ден кралят издал заповед водата да бъде изведена в двора на двореца му. За да направят това, хората трябвало да променят пътя на реката, минаваща през града. Когато направили това, в двора на замъка се образувало чудно красиво езерце. - Всеки ще ми завиди за това кралство! – възкликнал кралят.

Но в този миг се появил огромен еднорог. Бил светло син със златен рог и висок почти 3 метра. Най-чудното, което се случило в този миг било проговарянето на еднорога.
- Кралю, - казал вълшебният кон. – Вие злоупотребихте с водата във Вашето кралство!

Аз, водният дух Ви дадох изобилие от вода, а Вие го пропиляхте най-неблагоразумно. От утре цялото кралство ще остане без вода, докато не се научите как да я използвате! – след тези думи конят изчезнал. Кралят и приближените му, които били там, не вярвали на чутото. Според тях някоя вълшебница си играела с тях. На следващата сутрин прислужницата на краля не донесла вода за миене на лицето му.

- Какво става?! Къде е сутрешната ми вана?! – кралят бил разярен. – Това тук е царството на водата, а няма дори да се измия. - Но, царю... – започнала прислужницата. - Не! Искам вода, аз съм най-чистият крал на света и това е място, пълно навсякъде с вода.

В този миг влетял царският вестител. - Кралю, погледнете през прозореца! – казал задъхано той. Царят се приближил до прозореца. Навън фонтаните в града били спрели. В далечината реката, минаваща през града, била пресъхнала. - Не е възможно!

Еднорогът е бил прав! – след това кралят се обърнал към прислугата си. – Веднага доведете сина ми! За по-малко от десет минути младият принц пристигнал в покоите на баща си. - Видял си бедата, сполетяла кралството, нали, сине?! – попитал царят.
- Да, татко! Как да не съм! Цялото кралство говори за проклятието, което Вие сте ни донесъл.

- Как така аз?! - Според хората сте Вие, защото отклонихте реката за езерото в двора на двореца. Казват, че затова еднорогът ни наказва сега. – отвърнал принцът. - Трябва да опровергая тези слухове! И то веднага! – кралят се запътил към вратата, но синът му го спрял.

- Не, татко! Най-добрият начин да накарате хората да спрат, да говорят е да им покажете, че не сте виновен. Това ще стане като ме пратите да пусна отново водата. Аз ще спася репутацията Ви и тази на кралството! – казал самоуверено принцът. - Добре, синко! Но имаш само три дни, за да пуснеш отново водата в кралството! Ако ли не, аз лично ще се разправям с този еднорог!

Принцът тръгнал. Искал с него да отиде най-добрият му приятел и негов прислужник. Докато го търсел, пред него се появила сестра му. - Кого търсиш? – попитала тя.
- Не трябва да знаеш. Това е тайна, но ще ти кажа, сестро. Водата в кралството изчезна и аз ще я пусна отново. Ще потърся прислужника си.

Тогава сестра му отишла в стаята на прислужника. Облякла се в неговите дрехи и когато брат и влязъл, я помислил за приятеля си. Прислужникът всъщност бил заминал за известно време, без знанието на принца. - Приятелю, - казал принцът, – имаме важна задача. Отиваме да пуснем водата на кралството. Имаме само три дни.

„Приятелят му” само кимнал. Докато стражата се сменяла, двамата избягали от двореца.
- Еднорогът беше бесен заради държанието на татко, затова ще развалим прочутото му езерце в двора. Двамата „приятели” махнали дигите, водещи реката към двора. След това тръгнали срещу старото течение на реката към планините.

Когато дошъл другият ден, били на половината път до извора на реката. Принцесата искала да каже на брат си, че е тя, но знаела че той ще поиска да се върне обратно.Седнали край огъня, който си наклали.

- Приятелю, защо не ми говориш?! Чувствам се сам, а те взех, за да не е така. Кажи нещо! – тогава принцът не издържал и дръпнал качулката на прислужника си. Отдолу се разпиляла дългата черна коса на сестра му. Тя повдигнала глава и погледнала брат си със своите зелени очи.

- Защо си дошла? Това начинание е опасно! И къде е прислужникът ми?! - Пратих го да си почине ден преди да заминем и после просто се възползвах – казала тихо принцесата. След това продължила с висок глас. – Но аз искам да помогна! Става въпрос и за моето кралство, моят дом!

- Ти си ми сестра и като твой брат бих ти казал да се върнеш, но като твой приятел ще ти кажа, че е редно да спасиш кралството си. На следващата сутрин изкатерили върха на планината. Погледнали към извора. Нямало и следа от водата.

- Какво ще правим? Трябва да има вода до утре или татко ще започне война с еднорога-дух. – рекла принцесата. Брат и бил обяснил всичко през изминалата нощ.
- Баща ни ще полудее и може да донесе беди на кралството! – казал принцът. - Прибери се, братко, и го убеди да не наврежда на водния дух. Аз… аз ще се погрижа за водата – отвърнала сестрата.

Брат и се затичал. Имал съвсем малко време. Тичал ден и нощ и на следващата сутрин бил в двореца на баща си. Търсил го навсякъде и накрая го открил в тронната зала. - Татко…

- Не, синко! – прекъснал го баща му. – Ти не донесе вода и аз ще се бия с този еднорог! Той трябва да пусне водата ни! - Нужно е да се държим правилно с водата! Не бива да я пилеем. Това, че сме кралството на водата не значи, че трябва да се възползваме от нея!

- Не ме поучавай! Аз съм ти баща и знам какво да правя! Не случайно съм крал!
- По-добре никога да не си ставал крал, защото не управляваш правилно земите си. Разбери, че ти си виновен за нашето нещастие!

- Синът ти е прав! – еднорогът се появил изневиделица в тронната зала. – Кралю, време е да станеш разумен владетел. - Иначе какво?! – отвърнал разярено царят.
- Държа дъщеря Ви на хълма, от който извира вашата река – еднорогът бил безкрайно спокоен.

- Защо ми го причинявате?! Какво съм Ви сторил?! – кралят вече бил разколебан.
- Ти… - но еднорогът бил прекъснат от влизането на младата принцеса. - Татко, аз накарах водният дух да излъже, че ме е хванал. Защото осъзнах какво правиш с водата. Винаги си я пилял, за да покажеш колко е могъщо кралството ти. Но въпреки че обичам родния си дом, ще го напусна, ако продължаваш да се държиш все така!

- Аз подкрепям сестра си! – казал принцът. В този миг няколко струйки рукнали и облели коритото на реката. - Ще разваля езерото в двора на замъка и ще махна фонтаните. Всичко ще сторя! – кралят бил много притеснен.

Тогава цялото кралство се озарило от светлини в цветовете на дъгата. Водата рукнала обилно във всички кътчета на кралството. Принцът и принцесата били много щастливи и прегърнали баща си. Отново можели да наричат родината си Кралството на водата, където тя вече била използвана разумно, защото историята била разказвана на всеки бъдещ владетел на страната. И никой никога не посмял да се опълчи на водния дух.

Галина Ивелинова Костова

Прочетете Цялата Статия...

Легенда за трите сестри-реки

Марица, Арда и Тунджа били три сестри. Първата била доведена, втората заварена, а третата била природена. Трите момичета се карали коя е по-хубава, по-работна и по-добра. Всеки ден в дома имало сръдни и спорове. Накрая родителите много се ядосали и ги прокълнали. Сбъднало се родителското проклятие и девойките се превърнали в три реки, но пак не се погаждали. Почнали да спорят коя от тях е най-бърза и пак всеки ден нямало мир.

Решили веднъж да сторят облог – да тръгнат към морето, да преспят в град Одрин, а на заранта да се надпреварват и която стигне първа, да бъде призната за победителка. Така смятали да сложат край на споровете си. Само че имало уговорка, която първа се събуди, да събуди и другите, та да тръгнат заедно към морето.

Най-малката сестра – Тунджа – била и най-хитра. Тя не заспала през нощта, но когато пропели петлите, не събудила другите, а се устремила сама по пътя към морето.

След час се събудила втората сестра – Арда. Видяла тя, че малката сестра ги е измамила, събудила бързо най-голямата сестра – Марица. Двете много се ядосали и прокълнали измамницата. Нарекли в клетвата си Тунджа да минава през планини и гори, път да им отваря през камънаци и храсталаци.

Така и станало. Виела Тунджа между скали, прекосявала гори и когато двете по-стари сестри се втурнали след нея, пътят им бил проправен от лудетината. Те бързо я застигнали. Събрали се в една река и така заедно тръгнали към морето.
Затова сега след Одрин тече една река – Марица.

Прочетете Цялата Статия...

На мама

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Не зная дали съм добра дъщеря.
...
Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.

И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.

Ти дала си много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога си плакала скришно
за моите болки - и търсела лек.

Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.

Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, мамо, дори и когато мълча...

Прочетете Цялата Статия...

Майчина сълза

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.

Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка.

Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече: - Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя. - Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето. - Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.

- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето. - Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше.

Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра: - Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...

- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът. - Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза. - Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.


Ангел Каралийчев

Прочетете Цялата Статия...

Легенда за минзухара

Минзухар (Crocus) е род многогодишни цветя от семейство Перуникови (Iridaceae). Те се срещат в природата по високопланинските склонове и по поляните от Източното Средиземноморие до Централна Азия. У нас те виреят в цялата страна. Познати са повече от 180 видове и сортове в разнообразни окраски - жълта, лилава, бяла, синя. Има и видове с пъстра окраска и преминаваща от тон в тон.

Според една древна легенда Крокус /както се нарича цветето на латински/ бил млад и добър овчар. Един ден той срещнал в гората красивата нимфа Смилакс и лудо се влюбил в нея. Изумени от силата на чувствата, които се разгорели между божествената девойка и простосмъртния, боговете решили да ги съберат завинаги.

Те превърнали момичето в неувяхващ тис, а Крокус - в прекрасно растение, което цъфти и през пролетта, и през есента, за да се събира със своята любима. Според друга легенда, преди да се отправи към мъченическа смърт, свещеникът Св. Валентин увил в хартия жълт минзухар. Той тайно го подарил на Августина - сляпата дъщеря на пазача на затвора, в който бил хвърлен заради своята вяра. Още щом разгърнала хартията, девойката прогледнала.

Прочетете Цялата Статия...