Книга "Есенни огньове"

С радост представяме на Вашето внимание първия по рода си сборник с Езическо творчество съставен от две части – Езическа поезия и Езическа проза. Книгата включва в себе си поетичния цикъл „Есенни огньове” и романа за деца и възрастни „Магическия свят на Амазония”. Искрено вярваме, че дори и краткото завръщане върху страниците на тази книга към езическите и паганистичните ценности: ...като любов към Земята и Природата, семейните, родови и кланови принципи, вярата в силата на ритуалите, сънищата и съществата от духовния свят, почитането на четирите елемента на съзиданието – вода, земя, огън и въздух ще допринесе за по-ясното осъзнаване и разбиране на извечните и древни Принципи на Сътворението, чрез които са живели прадедите ни.

Не на последно място читателят ще съпреживее заедно с героите силата на една голяма любов, неподвластна на времево-пространствените измерения. Потапяйки се във вълшебството и магията на огъня, който пречиства, дарява нови сили и смелост, преминавайки през тайнствата на водата, която винаги е вълнувала и разпалвала нашето творческо въображение, политайки върху крилата на въздуха, който не познава границите на миналото, настоящето и бъдещето, заравайки шепи в плодородната Земя, от чиито здрави корени и стъбла произлиза всичко, ние ще се отправим на едно магическо пътешествие, в което реалността е различна и вълшебна, но не по-малко ярка и съществуваща от реалиите на съвремието.

Юлияна Светославова Шапкарова

Официален сайт на Книгата: "Есенни огньове"

Прочетете Цялата Статия...

Жена от тръни, рози и коприва

С китка розмарин закичих си косите
после тръгнах да се скитам из горите
Вятър вееше, пречупи клони
думи нежни, никой не отрони.
Тежки порти хлопваха подире ми,
под нозете ми разтяха тръни
тъй преминах аз през дните ви
с китка розмарин в косите ми.

И с нозе кървящи – боси,
а в сърцето – рози, рози
кърваво червени от любов.
В очите момини сълзи,
а в ръцете сноп коприва и бодли.
Сто и първа порта се отвори
мъж покани ме в бащини си двори
с вода от извор в планината
той нозете ми изми.
После взе копривата, трънака
па ги хвърли в огън, изгори.
А сълзите момини събра с целувки
и бодлите розини изтръгна с милувки,
семе розмарин пося.
И разтърси се небето, таз магия зла
се върна там от дето беше и дошла,
в мъглите черни на тъгата
и на болката и самотата
там потъна в земята.
След години тръгна и легенда
за жена от тръни, рози и коприва
с розмарин в косите
с момини сълзи в очите.
В зимни вечери бащите
я разказваха, а пък момците
крадешком поглеждаха момите.
Всяка беше свежа, млада,
пълна с живот, засмяна....
Ала плахи бяха им момите
с розмарина кичеха полите.
Само буйната и смела Веда
слагаше от билката в косите.
-Ведо, що играеш си с бодлите?
С тези тайни сили за магия?
Майка и гълчеше,
ала Веда хич не я щадеше.
Всяка сутрин рано
с китка розмарин в косата
тичаше тя боса към гората.

Юлияна Шапкарова

Прочетете Цялата Статия...

Любовта си отива

Любовта си отива
остаряла старица
с преметнат през рамо вързоп.
Стара рокля-окъсана дрипа
с кръпки шлифер
отдавна не нов.
И обувки от прах посивели
върху болни крака изранени
мрачни пътища бродили верни
без посоки, без ласки, без теб...

Любовта си отива в мъглата потъва
тъжен спомен я вика с гласа
на среднощната сова.
Кръстопътя притихва
Любовта по средата поспира
три посоки пред нея – избира
от четвъртата тя си отива.
По която от трите да тръгне
с всяка крачка по-млада ще става,
а в далечни поля я очакват
да затича отново засмяна.
Любовта уморено присяда
хем да знае на кръстопът
се не сяда.
И с нощната сова
познайница стара
Любовта разговаря:
-Всеки път ли така ще се случва?
Остаряла и немощна тръгвам си аз,
а когато се раждам в пламъци буйни
всеки вика, кълне се на глас:
„Не остарявай!”
И аз на Надеждата взимам крилата
и на Вярата смелия полет.
Но преди Мъдростта
да приемат сърцата
остарявам и тръгвам без спомен.

Юлияна Шапкарова

Вдъхновено от: Неостарявай Любов

Прочетете Цялата Статия...

Пътища и Пътеки сред тръни и лавандула

Пътеката на Пеньо Пенев е едно незабравимо стихотворение. Виждам, че на другите горски обитатели по другите коментари им е весело, но на мен ми е тъжно. И понеже имам лошия навик да се скривам от всички, когато ми е тъжно реших, че не е правилно, нали съм уж парче "учен-пси". Винаги, когато съм плакала и ми е било тъжно съм се крила от всички, дори и от семейството си. Незнам кой ми е втълпил, че това е нещо, което не се показва пред другите, защото е проява на слабост и е унизително.

Сигурно аз съм си го втълпила. Обаче не може вечно да развеселяваш другите, да си им в помощ и подкрепа, да си скалата на сред бурята в морето. Ето сега ми хрумна едно заглавие за мое ново стихотворение. "И Скалите понякога плачат".

Като тази Скала, която ви пише в момента. Дамммм много горд човек съм и това няма да се промени. А гордия човек счита за проява на собствената си слабост да показва пред другите, че също страда. Интересното е, че не го намира за слабост при другите, само при себе си!

И се крие в бърлогата си, седи сам като темерут и катил, докато не му мине. Аз ще знаете съм голям темерут и катил. Но как ще го знаете като ме виждате само като съм весела, хумористична и обгрижваща всички. Аз мога да седя сама и да мълча с дни като същински буреносен облак от който не иска да завали дъжд, но и не се отмества, за да изгрее слънцето.

С едно изречение не си харесвам характера, но и не смятам изобщо да го променям ей така нарочно! И сега що мърморя като дърта вещица под носа си? Ей тъй нарочно! Обаче пък спрях да плача. Не питайте защо плача! Първо няма да ви отговоря и второ не е ваша работа.

И един съвет от мен, никога не отваряйте книги за психология, най-големите катили правят точно това, а най-най-големите стават доктори, доценти и професори в тази област. Даааа така е, супер катилско е да седиш с доброжелателна усмивка върху мутрата си и да слушаш тревогите, страданията и мъките на хората.

И да си казваш: "Оооо страданието е извън мен, то е в другите, аз съм недосегаем/а". Смятам да зарежа всичко и да се отдам на писателска и поетична кариера! Е, разбира се няма да си зарежа сайтовете (те са ми като дечица) ще продължа да си ги правя.

Може би ще се отдам и на това да създам и да изградя в себе си една последователна и дълбока духовност. Нещо, което въпреки огромните ми знаия по религии, учения и духовни практики не направих през годините.

Моята духовност е хаотична, непоследователна, цинична, подигравателна и не бих казала повърхностна, защото не е предвид знанията и някои умения, но определено е цинична и надменна.

Повечето недосегаеми са такива. Както не веднъж съм казвала психолозите започнаха да стават политици и да седят в парламента. А за това се искат КАЧЕСТВА казано в подигравателния контекст.

В същност може и да не направя нищо от това, което казвам тук, а може и да го направя. Моите решения са странни и непредвидими дори и за мен. Но поне ги взимам бързо без излишни колебания. И от къде тръгнах по Пътеката на Пеньо Пенев и до къде стигнах. Е поне е ясно, че и на вас вгорчих настроението. Ама карай....

Юлияна Шапкарова

****

Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Пеньо Пенев

Дисекция на Душата

Прочетете Цялата Статия...

Вода и Огън

Изгаряща страст,
безумие диво
в нощ под Звездите
обгръщат ме силни ръце!
Гърдите ми мачкат,
зърната настръхнали,
в див вопъл
кръвта ме зове!
Брутален и тъжен,
мъжествен, стремящ се
към нежната, женствена плът.

От въглен горящ,
свирепо трептящ
и нежен в своята смърт.
Плътта ми е влажна утроба,
зове с гласове
от забравена мъдрост.
Проникваш в безвремие,
силен, красив
със смела мъжественост,
разкъсващ, ревнив!
Дълбоко усещам те
сякаш в сърцето,
а после оплисках те
с кръв.
Трепериш!
Мигът е върховен,
когато проникваш
в девствена плът.
Отнемам ти Силата,
такъв е Закона
и ще го правя
и в бъдеще,
в минало,
днес.
В замяна ти давам
трептяща утроба,
живот след Смъртта
и Вчера и Днес!
Ще взимам от теб,
ще разкъсвам Душата ти.
Ще бягаш от мен,
ще търсиш покой...
На моята влажна утроба,
ще чуваш зова съкровен...
Желая те нощем в съня си,
отхвърлям те денем смутена.
Съживи ме, без мене си схема,
логичен, разумен, но празен...

***

А аз те отхвърлям
в деня си любима,
а нощем прониквам в теб,
в съня си с огън и страст...
А твоята влажна утроба
попива сълзите,
тревоги и разум
и логика - мраз!
Поеми ме, любима
Люби ме!
Непотребна е моята Сила,
отнеми я, плени ме!
И дай ми
от твоята Водна стихия!
Напои ме, любима
аз жаден ще пия
от твоята влажна утроба.
Ще проникна дълбоко,
изцяло,
ще стигна сърцето ти!
Не бягам от тебе любима
от твойта Стихия!
Водата и Огънят
правят Скала нерушима!

Автор: Юлияна Шапкарова

Прочетете Цялата Статия...

Очите на Совата

„Совите не са това, което са”
1.
Огънят припламна и угасна
и тъмна сянка пропълзя
мистерия докосва езеро-замръзнала вода.
Изгря Луната, омагьоса планината.
Замръкнал скитник броди в тъмнината.
Той нощем сам на път излиза
със сови разговаря и в люта зима,
приспива хищника с поглед,
гората мълчалива го прикрива.

Могьосник казват по селата
и хлопва всеки уплашено вратата.
Разбойник – друга е мълвата,
страха сковава планината,
на люде прости, жалка е съдбата.
Веднъж овчар замръкнал,
на глутница от вълци
се натъкнал.
Тогава гръм разтърсил небесата
и зверовете пръснал из тъмата.
Помолил се овчарят и отдъхнал:
-Какво да сторя боже във замяна?
-Не беше господ! – Прогърмя в мъглата.
А после Сова изкрещя,
разкъса тишината.
- В замяна утре, тук нощес
ти дъщеря си ще ми доведеш.
Съпруга искам в таз дъбрава
и също като мен ще я направя
с очи горящи тя ще омагьосва
смъртта не ще я никога докосва.
С мене ще лети в простора
ще знае тайни що не са за хора.
*****

2.
Разплака се овчарят, натъжи се
едничко чедо имаше за старините.
Ех таз съдба злочеста,
на Сова да даде детето за невеста.
Помръкна той, овцете си подкара,
че съмваше се вече
слънцето изгрява.
Пред портата в село
младата жена очакваше баща си
със стомничка-вода.
- Ех Ледо-дъще, какво ни сполетя
Магьосника от Букова гора
те иска за жена.
Потрепна Леда, после се засмя
руменина обагри момина снага.
- Ще ида тате в Букова гора
с мойта Сова ще се задомя.
- Ех Ледо, Ледо що така
момци ли няма в село
та него си избра?
Ще те погуби Ледо
не е на добро това.
- Не бой се тате и не ме мисли
отдавна дума дадох, недей се кахъри.
А Леда сляпа беше, не виждаше с очи
говореше сърцето с момини мечти.
Денят отмина, мръкна се навън.
Светкавица проблясна като знак
от сили по-могъщи,
които бродят между нас.
В уречения час в Букова гора
баща заведе свойта дъщеря...
- Сега върви си тате,
опасно е за теб.
Ще дойдеш пак нощес
с новата Луна тъдява
и аз ще съм засмяна,
недей се притеснява.
И Леда заживя в Букова гора
сред дива красота.
С Магьосника летеше
в сини небеса,
а нощем с него бдеше
над ниви и поля.


Юлияна Шапкарова

Прочетете Цялата Статия...

Коприва

"Попитах те – „А след деветата вълна
какво остава от вълнолома, от брега?”"

А той отвърна
след деветата вълна
остава празнота
и брегове помете
пороя....
След девет езера
в мрака на ноща
коприва-дива
обгражда пещера
с девет порти
поглъща ги мъгла.

Последвай ме
сред тази пустош
за мен коприва набери
и ризница
за войн ми изплети
и таз магия всеотдайна
от плещите ми ще свали
прокоба тлееща в тайна.
Избери!
Ако ли смелост,
сила нямаш ти
тогава тичай, бягай
Забрави!

Юлияна Шапкарова

По мотиви от Деветата вълна (Меричка)

Прочетете Цялата Статия...

Амулет

Изпращам те на дълъг път любими
Вземи магьосан амулет
От прежда груба съм го плела
За да носи сила и късмет
От самодива кичур съм втъкала
Да те пази от злини
В червена прежда
Срещу лоши уроки в очи

А в белия конец
Е мойта обич
С цялата си чистота
Като онази първа нощ
Когато взе
И направи ме своя жена
И цялото село мълвеше
Магьосница в пазва прибра
И на коня мъниста ще сложа
13 са точно на брой
По едно за Лунния месец
След година пак ще си мой

Юлияна Шапкарова

Прочетете Цялата Статия...

Жита през Август

Жита погалени от вятъра
В зноен август
Жена нагазила в реката
Разплита плитката
На младост чиста-свята
Гърди напъпили
Със свежест-зрели
Реката гали
Форми смели

Сърна притича от гората
И жадна потопи
Муцунка във водата
Далеч на запад
Мъж навен над нивята
С корава длан
Обгърна снопа с житата
И сърпа изсвистя
За жътва спорна
Година силна
плодородна

Юлияна Шапкарова

Прочетете Цялата Статия...