Марица, Арда и Тунджа били три сестри. Първата била доведена, втората заварена, а третата била природена. Трите момичета се карали коя е по-хубава, по-работна и по-добра. Всеки ден в дома имало сръдни и спорове. Накрая родителите много се ядосали и ги прокълнали. Сбъднало се родителското проклятие и девойките се превърнали в три реки, но пак не се погаждали. Почнали да спорят коя от тях е най-бърза и пак всеки ден нямало мир.
Решили веднъж да сторят облог – да тръгнат към морето, да преспят в град Одрин, а на заранта да се надпреварват и която стигне първа, да бъде призната за победителка. Така смятали да сложат край на споровете си. Само че имало уговорка, която първа се събуди, да събуди и другите, та да тръгнат заедно към морето.
Най-малката сестра – Тунджа – била и най-хитра. Тя не заспала през нощта, но когато пропели петлите, не събудила другите, а се устремила сама по пътя към морето.
След час се събудила втората сестра – Арда. Видяла тя, че малката сестра ги е измамила, събудила бързо най-голямата сестра – Марица. Двете много се ядосали и прокълнали измамницата. Нарекли в клетвата си Тунджа да минава през планини и гори, път да им отваря през камънаци и храсталаци.
Така и станало. Виела Тунджа между скали, прекосявала гори и когато двете по-стари сестри се втурнали след нея, пътят им бил проправен от лудетината. Те бързо я застигнали. Събрали се в една река и така заедно тръгнали към морето.
Затова сега след Одрин тече една река – Марица.
Прочетете Цялата Статия...
Показват се публикациите с етикет Мъдрост и поука. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Мъдрост и поука. Показване на всички публикации
22.3.11
13.3.11
На мама
Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Не зная дали съм добра дъщеря.
...
Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.
И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.
Ти дала си много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога си плакала скришно
за моите болки - и търсела лек.
Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.
Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.
Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, мамо, дори и когато мълча...
Прочетете Цялата Статия...
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Не зная дали съм добра дъщеря.
...
Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.
И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.
Ти дала си много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога си плакала скришно
за моите болки - и търсела лек.
Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.
Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.
Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, мамо, дори и когато мълча...
Прочетете Цялата Статия...
10.3.11
Майчина сълза
Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка.
Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече: - Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя. - Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето. - Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето. - Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше.
Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра: - Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът. - Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза. - Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
Ангел Каралийчев
Прочетете Цялата Статия...
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка.
Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече: - Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя. - Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето. - Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето. - Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше.
Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра: - Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът. - Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза. - Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.
Ангел Каралийчев
Прочетете Цялата Статия...
8.2.11
Вълшебният дворец
В един градец живеел момък по име Петър Простичкия. Наричали го тъй, понеже бил глупавичък и недодялан. Той работил цели седем години при един господар — и работил добре, защото бил прилежен и честен. А когато дошло време да напуща, господарят му казал: — Ти служи при мене вярно и честно. Аз съм доволен от работата ти. Пари няма да ти дам, вземи тия три пити кашкавал — от тях има дълго да ядеш.
Петър Простичкия завил трите пити в една кърпа, сложил ги в торбата си при хляба, поблагодарил на господаря си и тръгнал. А оня не бил му дал пити кашкавал, а гладки кръгли камъни, каквито има много по реките. Затова били и тъй тежки.
Пътят минавал през гъста, дива гора, в която никой не стъпвал, защото хората разказвали, че е пълна с дяволи, вампири и разбойници. Но Петър се не боял. Мръкнало се. Той бил навлязъл надълбоко в гората. Понеже бил уморен, решил да преспи на това място, па на сутринта да продължи. Качил се на едно клонесто дърво — да не би да го нападнат зверове — и заспал.
Посред нощ под дървото се разляла силна светлина и се чул говор на трима души. Петър се събудил, надникнал от дъба и видял трима мъже с ножове. Те били разбойници. Един от тях носел фенер. Седнали под дъба, извадили храна и почнали да ядат.
— Сега сме добре — казал единият. — Ние убихме стария магьосник, след като научихме от него тайната. Още утре ще можем да намерим съкровището в двореца на Вечната нощ. Пещерата, която води към подземния вход, се намира ей там, между четирите брези.
— Нали е у тебе ключът от желязната врата? — запитал другият. — У мене е. — Аз пък държа вълшебния фенер, който свети като слънце, щом му натиснеш копчето. — Аз пък пипнах от магьосника кутията с оня прах, който приспива всекиго, ако му го хвърлиш в лицето.
Те яли що яли, па един се обадил: — Добре хапнахме, но да имаше и малко кашкавал, още по-добре щеше да е. Петър Простичкия си казал на ума: „Аз ще им пусна моя кашкавал, та дано се наядат и си вървят. Много ми се спи, а те ми пречат.“
И той пуснал трите камъка. Те паднали на главите на разбойниците и ги убили. Като почакал доста време, но не чул под дървото говор, Петър си казал: „Чудна работа! Кашкавалът трябва да е много твърд. Навярно ги е убил. Аз вече мога да сляза.“
Разбойниците лежели мъртви. Той ги пребъркал и взел от единия златния ключ, от другия — малкото като орех вълшебно фенерче, а от третия — кутийката с бял прах. Петър прибрал тия неща в джоба си, па седнал, та доял онова, що останало от разбойниците. Опитал да си отреже и кашкавал. Чак тогава разбрал, че е носил камъни.
— Нищо — рекъл си той. — Иначе пък разбойниците щяха да ме хванат и убият. Почакал под дъба до сутринта, па тръгнал да търси вълшебния замък със съкровищата, за които приказвали злосторниците. Намерил четирите брези, видял между тях пещерата и влязъл в нея. Понеже било тъмно, натиснал копчето на фенерчето и то светнало наистина като слънце.
В дъното на пещерата се отварял отвесен вход, затворен с кръгъл железен похлупак. Петър пъхнал златния ключ, завъртял го и вратата отведнъж се отворила. Зейнал дълбок кладенец, чието дъно се не виждало. По стената обикаляла надолу желязна стълба. Момъкът заслизал по стъпалата, но те били толкова много, че трябвало от време на време да си почива. Най-сетне усетил наплив на чист въздух. Кладенецът се разширявал в дъното си като огромен свод, а стълбата продължавала чак додолу.
Като слязъл под свода, Петър се намерил пред бляскав дворец, украсен великолепно. Една голяма врата, наполовина отворена, водела към него. Момъкът тръгнал натам, но щом стъпил на прага, отнякъде изхвръкнал огромен змей с дълъг червен език.
Чудовището запръхтяло и викнало със страшен глас: — Как смееш да влизаш в тоя свят, където входът е забранен за хората? Ей сега ще те разкъсам! И змеят разперил своите ноктести лапи срещу Петър. Но оня се не уплашил. Той извадил от кутията малко прах и го хвърлил на главата на змея. Чудовището тутакси заспало дълбок сън.
Тогава момъкът влязъл в двореца на Вечната нощ. Той се зачудил на несметните богатства, що видял. Във всички стаи, украсени и наредени разкошно, имало ковчези, пълни със злато и сребро, статуи от скъпи метали, скринове с елмази, рубини и смарагди.
Навред царяло мъртво мълчание. Никакъв глас не се чувал. Момъкът обходил много стаи, проходи, дворове, градини и чертози, но никъде не видял жив човек. Той се уморил и най-сетне се проснал на едно златно легло, покрито с коприна.
— Трябва да си доспя — рекъл. — Разбойниците ме събудиха. Па като се отморя, ще видя що да правя. Той угасил фенерчето, пъхнал го в джоба си и заспал дълбоко, като човек, който дълго е ходил. Но колкото дълбоко и да спял, скоро се събудил, защото се вдигнал някакъв страшен шум, като че ли се събарят големи скали.
Скочил и запалил фенерчето. Пред него стояла една огромна риба с едри сини очи и златни люспи. Тя имала крака, също като някой лъв, и големи крила. Когато дишала, от гърлото й излизал оня гръмовен шум, що пробудил момъка.
— Какво искаш? — запитал Петър чудноватата риба и бръкнал да извади праха, за да я приспи. Но рибата се дръпнала назад, като видяла кутийката, и рекла: — Пожали ме! Аз съм осъдена да спя денем и нощем. Събуждам се, когато влезе човек в тоя дворец. Последен път се събудих оня ден, когато дойде старият магьосник.
— Защо спиш толкова много? — попитал Петър. — Откак магьосникът ме превърна на чудовище и ми отне двореца с богатствата, аз съм осъдена да спя. Обаче ти можеш да развалиш магията — и с това ще ми направиш голямо добро. — На драго сърце — казал момъкът. — Но какво да направя? Аз не съм магьосник.
— Ти можеш да убиеш магьосника, когато дойде. Аз ще те науча как. — Него го убиха вече други — рекъл Петър и разказал на рибата за разбойниците. — Тогава работата е лесна — казала рибата. — Ела след мене. И като дишала все тъй гръмовито, та се тресял целият подземен дворец, рибата повела момъка. Дълго го водила тя през разни коридори и стаи, докле стигнали до една градина с железни дървета. Листата им били от злато, а плодовете — скъпоценни камъни.
Сред градината имало голямо езеро с черна вода, гъста като катран. Рибата се гмурнала в езерото и след малко излязла, цяла почерняла от водата. Тя носела една мъртва мома. Сложила я на брега и рекла на Петра: — Пръсни от белия прах в лицето на тая мома! Момъкът пръснал от праха — и момата оживяла. Тя била много хубава; като видяла рибата, заплакала.
— Татко, татко! — рекла плачешком. — Кой те е превърнал на чудовище! Да не бяха тия хубави сини очи, нямаше да те позная. Рибата прегърнала момата и там, дето капнали сълзите, златните люспи паднали. — Оплачи ме, дъще! — рекла рибата. — Оплачи ме, дано развалиш магията!
Момата плачела непрестанно — и тялото на рибата се променяло от сълзите. Най-сетне Петър видял, че пред него стои белобрад старец със сини очи, който държи дъщеря си. — Да вървим сега да убием змея! — рекъл той. Когато стигнали до входа, царят казал на Петър:
— Щом змеят се хвърли върху тебе, хвърли му от праха в устата! Змеят спял, но като чул човешки глас, пробудил се и скочил. Той заревал и се хвърлил върху момъка, а оня му пръснал в устата от белия прах. Чудовището надало ужасен вик, сгърчило се и паднало като вкаменяло.
— Сега — рекъл царят на Петър — ти ще ми станеш зет. Не мога по-добре да ти се отблагодаря за това, че спаси мене и дъщеря ми. Нашето царство е много голямо: ти ще го видиш после. То ще бъде твое царство, защото си го заслужил. Тъй Петър Простичкия станал владетел на царството на Вечната нощ.
Немска приказка
Прочетете Цялата Статия...
Петър Простичкия завил трите пити в една кърпа, сложил ги в торбата си при хляба, поблагодарил на господаря си и тръгнал. А оня не бил му дал пити кашкавал, а гладки кръгли камъни, каквито има много по реките. Затова били и тъй тежки.
Пътят минавал през гъста, дива гора, в която никой не стъпвал, защото хората разказвали, че е пълна с дяволи, вампири и разбойници. Но Петър се не боял. Мръкнало се. Той бил навлязъл надълбоко в гората. Понеже бил уморен, решил да преспи на това място, па на сутринта да продължи. Качил се на едно клонесто дърво — да не би да го нападнат зверове — и заспал.
Посред нощ под дървото се разляла силна светлина и се чул говор на трима души. Петър се събудил, надникнал от дъба и видял трима мъже с ножове. Те били разбойници. Един от тях носел фенер. Седнали под дъба, извадили храна и почнали да ядат.
— Сега сме добре — казал единият. — Ние убихме стария магьосник, след като научихме от него тайната. Още утре ще можем да намерим съкровището в двореца на Вечната нощ. Пещерата, която води към подземния вход, се намира ей там, между четирите брези.
— Нали е у тебе ключът от желязната врата? — запитал другият. — У мене е. — Аз пък държа вълшебния фенер, който свети като слънце, щом му натиснеш копчето. — Аз пък пипнах от магьосника кутията с оня прах, който приспива всекиго, ако му го хвърлиш в лицето.
Те яли що яли, па един се обадил: — Добре хапнахме, но да имаше и малко кашкавал, още по-добре щеше да е. Петър Простичкия си казал на ума: „Аз ще им пусна моя кашкавал, та дано се наядат и си вървят. Много ми се спи, а те ми пречат.“
И той пуснал трите камъка. Те паднали на главите на разбойниците и ги убили. Като почакал доста време, но не чул под дървото говор, Петър си казал: „Чудна работа! Кашкавалът трябва да е много твърд. Навярно ги е убил. Аз вече мога да сляза.“
Разбойниците лежели мъртви. Той ги пребъркал и взел от единия златния ключ, от другия — малкото като орех вълшебно фенерче, а от третия — кутийката с бял прах. Петър прибрал тия неща в джоба си, па седнал, та доял онова, що останало от разбойниците. Опитал да си отреже и кашкавал. Чак тогава разбрал, че е носил камъни.
— Нищо — рекъл си той. — Иначе пък разбойниците щяха да ме хванат и убият. Почакал под дъба до сутринта, па тръгнал да търси вълшебния замък със съкровищата, за които приказвали злосторниците. Намерил четирите брези, видял между тях пещерата и влязъл в нея. Понеже било тъмно, натиснал копчето на фенерчето и то светнало наистина като слънце.
В дъното на пещерата се отварял отвесен вход, затворен с кръгъл железен похлупак. Петър пъхнал златния ключ, завъртял го и вратата отведнъж се отворила. Зейнал дълбок кладенец, чието дъно се не виждало. По стената обикаляла надолу желязна стълба. Момъкът заслизал по стъпалата, но те били толкова много, че трябвало от време на време да си почива. Най-сетне усетил наплив на чист въздух. Кладенецът се разширявал в дъното си като огромен свод, а стълбата продължавала чак додолу.
Като слязъл под свода, Петър се намерил пред бляскав дворец, украсен великолепно. Една голяма врата, наполовина отворена, водела към него. Момъкът тръгнал натам, но щом стъпил на прага, отнякъде изхвръкнал огромен змей с дълъг червен език.
Чудовището запръхтяло и викнало със страшен глас: — Как смееш да влизаш в тоя свят, където входът е забранен за хората? Ей сега ще те разкъсам! И змеят разперил своите ноктести лапи срещу Петър. Но оня се не уплашил. Той извадил от кутията малко прах и го хвърлил на главата на змея. Чудовището тутакси заспало дълбок сън.
Тогава момъкът влязъл в двореца на Вечната нощ. Той се зачудил на несметните богатства, що видял. Във всички стаи, украсени и наредени разкошно, имало ковчези, пълни със злато и сребро, статуи от скъпи метали, скринове с елмази, рубини и смарагди.
Навред царяло мъртво мълчание. Никакъв глас не се чувал. Момъкът обходил много стаи, проходи, дворове, градини и чертози, но никъде не видял жив човек. Той се уморил и най-сетне се проснал на едно златно легло, покрито с коприна.
— Трябва да си доспя — рекъл. — Разбойниците ме събудиха. Па като се отморя, ще видя що да правя. Той угасил фенерчето, пъхнал го в джоба си и заспал дълбоко, като човек, който дълго е ходил. Но колкото дълбоко и да спял, скоро се събудил, защото се вдигнал някакъв страшен шум, като че ли се събарят големи скали.
Скочил и запалил фенерчето. Пред него стояла една огромна риба с едри сини очи и златни люспи. Тя имала крака, също като някой лъв, и големи крила. Когато дишала, от гърлото й излизал оня гръмовен шум, що пробудил момъка.
— Какво искаш? — запитал Петър чудноватата риба и бръкнал да извади праха, за да я приспи. Но рибата се дръпнала назад, като видяла кутийката, и рекла: — Пожали ме! Аз съм осъдена да спя денем и нощем. Събуждам се, когато влезе човек в тоя дворец. Последен път се събудих оня ден, когато дойде старият магьосник.
— Защо спиш толкова много? — попитал Петър. — Откак магьосникът ме превърна на чудовище и ми отне двореца с богатствата, аз съм осъдена да спя. Обаче ти можеш да развалиш магията — и с това ще ми направиш голямо добро. — На драго сърце — казал момъкът. — Но какво да направя? Аз не съм магьосник.
— Ти можеш да убиеш магьосника, когато дойде. Аз ще те науча как. — Него го убиха вече други — рекъл Петър и разказал на рибата за разбойниците. — Тогава работата е лесна — казала рибата. — Ела след мене. И като дишала все тъй гръмовито, та се тресял целият подземен дворец, рибата повела момъка. Дълго го водила тя през разни коридори и стаи, докле стигнали до една градина с железни дървета. Листата им били от злато, а плодовете — скъпоценни камъни.
Сред градината имало голямо езеро с черна вода, гъста като катран. Рибата се гмурнала в езерото и след малко излязла, цяла почерняла от водата. Тя носела една мъртва мома. Сложила я на брега и рекла на Петра: — Пръсни от белия прах в лицето на тая мома! Момъкът пръснал от праха — и момата оживяла. Тя била много хубава; като видяла рибата, заплакала.
— Татко, татко! — рекла плачешком. — Кой те е превърнал на чудовище! Да не бяха тия хубави сини очи, нямаше да те позная. Рибата прегърнала момата и там, дето капнали сълзите, златните люспи паднали. — Оплачи ме, дъще! — рекла рибата. — Оплачи ме, дано развалиш магията!
Момата плачела непрестанно — и тялото на рибата се променяло от сълзите. Най-сетне Петър видял, че пред него стои белобрад старец със сини очи, който държи дъщеря си. — Да вървим сега да убием змея! — рекъл той. Когато стигнали до входа, царят казал на Петър:
— Щом змеят се хвърли върху тебе, хвърли му от праха в устата! Змеят спял, но като чул човешки глас, пробудил се и скочил. Той заревал и се хвърлил върху момъка, а оня му пръснал в устата от белия прах. Чудовището надало ужасен вик, сгърчило се и паднало като вкаменяло.
— Сега — рекъл царят на Петър — ти ще ми станеш зет. Не мога по-добре да ти се отблагодаря за това, че спаси мене и дъщеря ми. Нашето царство е много голямо: ти ще го видиш после. То ще бъде твое царство, защото си го заслужил. Тъй Петър Простичкия станал владетел на царството на Вечната нощ.
Немска приказка
Прочетете Цялата Статия...
25.1.11
Жерав и чапла
Едно време жеравът и чаплата си съградили по една хижа от двете страни на голямо блато. Хижите им били от суха тръстика. Не знам дали блатото било много голямо или хижите много малки, но от едната хижа другата се не виждала. Техните обитатели се срещали понякога из блатото, когато тръгнат да си търсят храна. По едно време на чаплата омръзнало да живее сама.
— Време е да се омъжа — рекла тя. — Ще ида при жерава: той ще ми стане мъж. Той ми е лика-прилика. И тя тръгнала. Цап-цап, цап-цап — право през блатото. Тук клъв-не рибка, там — друга. Поспре се, застане на един крак, та погледа. А блатото голямо — не се изгазва.
Най-сетне стигнала до отсрещния бряг. Гледа — жеравът си седи край хижата и пуши лула. — Добър ден, Жераве — му казва тя. — Приемаш ли гости? — Заповядай, Чапло, заповядай — отвръща й той. — От гости никой не бяга. Влиза чаплата в хижата и сяда. От дума на дума тя му казала защо е дошла.
— Хайде да се оженим — рекла. — По-добра булка от мене не можеш намери. Лика-прилика сме си. Жеравът помислил малко, смукнал от лулата, помислил пак, па отвърнал: — Не може, Чапло. Ти не си мома като за мене. Все пепеляви рокли носиш, а аз не обичам пепелявия цвят. Па и не ядеш, каквото се намери, а искаш все риба. Мъчно ти се угажда. Не ще мога да храня такава жена.
Чаплата се разсърдила и си отишла, без да каже вече дума. Но в това време жеравът се размислил. Той си казал: — Омръзна ми тоя самотен живот. Няма с кого дума да разменя. Много глупав излязох, че не взех съседката Чапла. Тя беше мома тъкмо за мене: благородна, богата, хубавица. Я да вървя да я потърся!
И тръгнал жеравът, засукал си мустаците, оправил си калпака, па поел през блатото. Флок-флок, флок-флок — върви и си пуши лулата. Поспре се тук-там, лапне една жаба, схруска я, па смукне от лулата. Нали му са дълги краката — скоро прецапал блатото. Гледа — хижата на чаплата затворена. Завесите на прозорците спуснати. Дали си е в къщи?
Застанал жеравът пред хижата и се поизкашлял. Никой не се обадил. Постоял, па потропал на вратата. — Кой е? — запитала чаплата. — Аз съм, съседке Чапло. Ида ти на гости. Посрещаш ли? — Заповядай — рекла чаплата студено и отворила вратата. Влязъл жеравът. Седнал. Заприказвали се, изпили по едно кафе и той подхванал.
— Дошъл съм — рекъл — да ти се извиня, съседке. Глупост направих, като се не съгласих да се оженя за тебе. Моля ти се, вземи ме за мъж. Ти си мома като за мене: добре ще си живеем. Но чаплата казала гордо:
— Не, съседе, не съм съгласна. Ти носиш все черни дрехи, сякаш се връщаш от погребение. Па и тютюн пушиш, а аз не му обичам миризмата. Не си мъж като за мене: на кокили ходиш. Хората ще ни се смеят, като ни видят. Не ща те. Върви си!
Жеравът си отишъл засрамен. Той си дори поплакал по пътя — толкова му станало тежко на душата. Но ето че чаплата се поразмислила. — Сбърках — рекла си на ума, — като изпъдих съседа-ерген. Къде ще намеря по-добър мъж от него? Нищо, че му са дълги краката. Когато тръгнем на разходка, той ще носи децата. А пък дето пуши, и то не е грях: всички мъже пушат.
И тя се запътила към хижата на жерава—да му иска прошка. Стигнала там. Жеравът я посрещнал доста студено, защото бил ядосан. Тъкмо преди това били играли на карти с щъркела и той изгубил две жълтици. Па го било яд и на чаплата, че го изпъдила.
— Какво искаш? — запитал. Чаплата му се извинила и му казала, че е размислила и се кае за думите си. — Съгласна съм — рекла — да се омъжа за тебе. И зестра имам. — Махай се оттука! — викнал жеравът. — Нито ти ми трябваш, нито зестрата ти. Да не съм те видял вече!
Чаплата си отишла — и засрамена, и ядосана, и оскърбена. Додето цапала през блатото, на жерава дошъл друг ум. — Голям глупак съм — казал си той. — Такава хубава и богата мома изпуснах. Потънал съм в дългове — няма как да си оправя сметките. Па и живее ли се самичък? Ще отида при госпожица Чапла, ще падна на колене пред нея и ще я помоля да ме вземе.
Дигнал се той — и право към хижата. Но чаплата го изхокала и изпъдила.Оттогава насам чаплата и жеравът се търсят постоянно да се сгодят, а все още не са се оженили.
Руска приказка
Прочетете Цялата Статия...
— Време е да се омъжа — рекла тя. — Ще ида при жерава: той ще ми стане мъж. Той ми е лика-прилика. И тя тръгнала. Цап-цап, цап-цап — право през блатото. Тук клъв-не рибка, там — друга. Поспре се, застане на един крак, та погледа. А блатото голямо — не се изгазва.
Най-сетне стигнала до отсрещния бряг. Гледа — жеравът си седи край хижата и пуши лула. — Добър ден, Жераве — му казва тя. — Приемаш ли гости? — Заповядай, Чапло, заповядай — отвръща й той. — От гости никой не бяга. Влиза чаплата в хижата и сяда. От дума на дума тя му казала защо е дошла.
— Хайде да се оженим — рекла. — По-добра булка от мене не можеш намери. Лика-прилика сме си. Жеравът помислил малко, смукнал от лулата, помислил пак, па отвърнал: — Не може, Чапло. Ти не си мома като за мене. Все пепеляви рокли носиш, а аз не обичам пепелявия цвят. Па и не ядеш, каквото се намери, а искаш все риба. Мъчно ти се угажда. Не ще мога да храня такава жена.
Чаплата се разсърдила и си отишла, без да каже вече дума. Но в това време жеравът се размислил. Той си казал: — Омръзна ми тоя самотен живот. Няма с кого дума да разменя. Много глупав излязох, че не взех съседката Чапла. Тя беше мома тъкмо за мене: благородна, богата, хубавица. Я да вървя да я потърся!
И тръгнал жеравът, засукал си мустаците, оправил си калпака, па поел през блатото. Флок-флок, флок-флок — върви и си пуши лулата. Поспре се тук-там, лапне една жаба, схруска я, па смукне от лулата. Нали му са дълги краката — скоро прецапал блатото. Гледа — хижата на чаплата затворена. Завесите на прозорците спуснати. Дали си е в къщи?
Застанал жеравът пред хижата и се поизкашлял. Никой не се обадил. Постоял, па потропал на вратата. — Кой е? — запитала чаплата. — Аз съм, съседке Чапло. Ида ти на гости. Посрещаш ли? — Заповядай — рекла чаплата студено и отворила вратата. Влязъл жеравът. Седнал. Заприказвали се, изпили по едно кафе и той подхванал.
— Дошъл съм — рекъл — да ти се извиня, съседке. Глупост направих, като се не съгласих да се оженя за тебе. Моля ти се, вземи ме за мъж. Ти си мома като за мене: добре ще си живеем. Но чаплата казала гордо:
— Не, съседе, не съм съгласна. Ти носиш все черни дрехи, сякаш се връщаш от погребение. Па и тютюн пушиш, а аз не му обичам миризмата. Не си мъж като за мене: на кокили ходиш. Хората ще ни се смеят, като ни видят. Не ща те. Върви си!
Жеравът си отишъл засрамен. Той си дори поплакал по пътя — толкова му станало тежко на душата. Но ето че чаплата се поразмислила. — Сбърках — рекла си на ума, — като изпъдих съседа-ерген. Къде ще намеря по-добър мъж от него? Нищо, че му са дълги краката. Когато тръгнем на разходка, той ще носи децата. А пък дето пуши, и то не е грях: всички мъже пушат.
И тя се запътила към хижата на жерава—да му иска прошка. Стигнала там. Жеравът я посрещнал доста студено, защото бил ядосан. Тъкмо преди това били играли на карти с щъркела и той изгубил две жълтици. Па го било яд и на чаплата, че го изпъдила.
— Какво искаш? — запитал. Чаплата му се извинила и му казала, че е размислила и се кае за думите си. — Съгласна съм — рекла — да се омъжа за тебе. И зестра имам. — Махай се оттука! — викнал жеравът. — Нито ти ми трябваш, нито зестрата ти. Да не съм те видял вече!
Чаплата си отишла — и засрамена, и ядосана, и оскърбена. Додето цапала през блатото, на жерава дошъл друг ум. — Голям глупак съм — казал си той. — Такава хубава и богата мома изпуснах. Потънал съм в дългове — няма как да си оправя сметките. Па и живее ли се самичък? Ще отида при госпожица Чапла, ще падна на колене пред нея и ще я помоля да ме вземе.
Дигнал се той — и право към хижата. Но чаплата го изхокала и изпъдила.Оттогава насам чаплата и жеравът се търсят постоянно да се сгодят, а все още не са се оженили.
Руска приказка
Прочетете Цялата Статия...
23.1.11
Животните зимуват
Един бик вървял по гората. Срещнал овен. — Накъде, овньо? — Ще искам от зимата малко топли дни, биче. А ти накъде? — На разходка. — Да вървим заедно. — Да вървим. Тръгнали заедно. Срещнали свиня. — Накъде, свиньо? — Ще поискам от зимата малко топли дни, приятели. А вие накъде сте тръгнали? — И ние натам. И ние за това. — Тогава да вървим заедно. — Да вървим.
Тръгнали тримата по-натам. Срещнали гъска. Спрели я. — Накъде, гъско? — Ще искам топли дни от зимата. — Тогава тръгвай след нас! И ние сме тръгнали по същата работа. Тръгнали четиримата. Вървят: бикът най-напред, след него овенът, после свинята, а най-отзад гъската. По едно време срещнали петел. — Чакай, петльо! Накъде? — Ще искам топли дни от зимата, братя. А вие накъде? — И ние отиваме по същата работа. Тръгни с нас!
— Да тръгна. Много обичам весела дружина. Сам не ми се върви. Тръгнали петимата. По едно време петелът запитал гъската знае ли къде живее зимата. — Не знам — отвърнала гъската. — Свинята знае. — Накъде вървим, свиньо? Знаеш ли пътя към зимата? — Не го знам, гъско. Аз не ви водя, а овенът. Той знае пътя. Него запитайте.
— Овньо, накъде си ни повел? Тоя път води ли към къщата на зимата? — Не знам. Не виждате ли, че не водя аз, а бикът. Той знае пътя. — Накъде води тоя път, биче? Към къщата на зимата ли? — Кой го знае накъде води! Не виждате ли, че вървим напосоки? Спрели се на един кръстопът. Няма кого да запитат по кой път се отива към живелището на зимата. Мислили, мислили, най-сетне бикът рекъл:
— Слушайте, братя! Да тръгнем хе по онзи път. Все ще ни заведе някъде. А колкото за зимата, и без да я търсим, тя ще ни намери. Тръгнали по пътя и той ги отвел в една гора. Спрели се там. А додето вървели, много време се минало. Почнали да си приказват. — Струва ми се, че застудява — рекъл бикът.
— Аз не усещам нищо — казал овенът, — но вълната ми се развява. Трябва да е излязъл вятър. — Студено ми е на зурлата — продумала свинята. — Май че зимата наближава. — Наближава, наближава — рекла гъската. — И аз усещам. — Кукуригууу! — обадил се петелът. — Нека наближава. Нали сме тръгнали да я дирим?
Зарадвали се всички, че зимата иде. Но по едно време бикът казал: — Здраво се застуди, братя. А зимата я няма още да й поискаме топли дни. Къде да вървим да се топлим? — Кажи ти къде! — викнали животните в един глас. — Хайде да си направим къща. Инак ще измръзнем. Аз ще насека греди, а вие ще ги наредите й наковете. Ще си имаме къща — който ни види, да ни завиди. От студ няма да се боим.
Но другите животни били ленивички. Никак не им се работело. Овенът рекъл: — Моят кожух ме топли. Вижте колко му е гъста вълната. И без къща ще прекарам студените дни. Свинята казала: — Мене не ме е страх от студове, каквито и да са. Ще се заровя в земята и ще презимувам.
Гъската се обадила: — И на мене ми е лесно. Ще кацна на някое дърво, ще си постеля едното крило, а с другото ще се покрия. Няма да усетя ни студ, ни мраз. Петелът викнал: — И аз не ща къща. И аз имам крила. Комуто трябва къща, да си направи. Разбрал бикът, че ще трябва сам да се залови за работа.
— Правете, каквото щете — рекъл. — Аз ще си градя къща. И без помощници ще мина. Насякъл от гората дървета, набил ги в земята, други наковал едно над друго до тях и се издигнала къща. Заживял в нея. Дошла зимата. И то каква зима! Страшна и ужасна. Па и не била сама, брат й бил с нея — мразът. На животните и наум не дошло да поискат от нея топли дни: тъй ги стегнали студовете, че всичко забравили.
Овенът отишъл при бика и почукал на вратата на къщата му: — Пусни ме, братко, да се огрея! — Не, овньо, няма къде. Само за мене има място. Ти си имаш топъл кожух, та и отвън ще презимуваш. Не те пускам. Най-сетне поискай от зимата да ти даде малко топли дни. — Зимата не ще да слуша. Исках, но не дава. Отвори ми. Ако ми не отвориш, ще се засиля, та ще откъртя от стената някоя греда. Тогава и на тебе ще стане студено.
Подал си бикът главата през вратата. „Студено! Много студено! Ако не пусна овена, наистина ще откърти греда и в къщата ще почне да духа. А откърти ли още няколко греди — от студ няма да може да се стои.“
Пуснал овена. В къщата нямало място за двамина — ала като се посбрали — дори по-топло им станало. Ето че и на свинята достудяло. Потропала на вратата: — Пусни ме, брате биче, да се погрея. Замръзнах. Люти студове започнаха. — Що се боиш от студовете? Зарови се в земята и презимувай. Или помоли зимата да ти даде топли дни.
—Стига си приказвал! Отваряй по-скоро. Ако не ми отвориш, ще подрия със зурлата си всички подпорки и ще ти съборя къщата. Заклевам ти се, че ще я съборя. Що да се прави? Видял бикът, че свинята не се шегува: наистина ще му събори къщата. Пуснал я. За трима нямало място, но трябвало да се сместят. Посбрали се и в къщата станало още по-топло.
По едно време дошла гъската. И тя помолила да й отворят. — Няма място — рекъл бикът. — Мнозина сме и все сме едри. Напълнили сме къщата. Па и защо ти е да влизаш? Нали си имаш две крила? Едното ще си постелеш, а с другото ще се завиеш. Ще ти бъде по-топло, отколкото на нас.
— Стига са тия приказки! Отваряй по-скоро, че съм замръзнала. Ако не ме пуснеш, ще изскубя всичкия мъх от стените и вятърът ще почне да духа в къщата ти. Ще измръзнете до един. Пуснали и гъската. Дошъл петелът. Той пък заплашил бика, че ще се качи на покрива и ще смъкне на земята всичката пръст. Що да се прави? Трябвало да пуснат и него.
Къщата на бика станала толкова тясна, че нямало кой накъде да се обърне. Но затова пък на животните било топло. Топло им било и весело. Като се стоплил добре, петелът почнал да си пее песни. Пее си и за нищо не го е грижа. Но ето че го чула Кума Лиса. А тя отдавна не била си хапвала петлешко месце.
Приискало й се да хване петльо и да го отнесе у дома си, но как да влезе в къщата? По цели нощи обикаляла тя, за да разбере по миризмата и по гласовете на животните колко са и какви са. Видяла, че сама не ще може да стори нищо. Потърсила помощник. И намерила — дори не един, а двама. Кои? Мечката и вълка.
Отишла при тях и им казала: — Дайте ми нещо за ядене, приятели. — Нищо нямаме. — Ами искате ли аз да намеря ядене и за трима ни? — То се знае, че искаме, но къде ще го намериш, кумичке? — Аз съм го намерила вече и дори съм го заключила. Чака ни да отидем и да го изядем. За тебе, Бабо Мецо — цял бик. За тебе, Кумчо Вълчо — тлъст овен. А за мене — едно малко петленце. Аз съм доволна и от малко. Стига на вас да е добре.
— Много ти благодарим — рекли вълкът и мечката. — Никога нима да забравим добрините, що ни правиш. Хайде, отведи ни да се нахраним. Кума Лиса ги повела. Стигнали до къщата. Спрели се. Слушат: отвътре се разнасят звукове на всякакви животни. — Колко животни си затворила, Кума Лисо? — попитал вълкът.
— Три затворих, но те може да са пуснали още. — Не са три, повече са. — Повече са, много повече са — рекла и мечката. — Хайде, Кума Лисо, води ни! — Не, тъй не бива. Гостите влизат най-напред, а стопанката — подире им. Аз ще ви отворя, а вие ще влезете. Мечката рекла на вълка:
— Ти, Кумчо Вълчо, влез пръв, а аз подир тебе. Ако вляза първа аз, ще се изплашат. — Не, не — казал вълкът. — Ти, Бабо Мецо, ще влезеш първа. Ти си по-силна и по-едра. Такъв почтен гост трябва да влезе пръв. — Добре — рекла мечката. Лисицата потропала. Отворила се вратата и мечката влязла. Но тъкмо влязла и бикът я притиснал с рогата си до стената, като си навел главата, па изревал:
— Овньоооо, дръъъъж! Овньооооо, мушкай! Овньоооо, късай! Овенът се разтичал, че като мушнал мечката в ребрата, съборил я на земята. Свинята се притекла, разгрухала се и почнала да скубе козината на мечката. Гъската литнала, кацнала на главата на Баба Меца и почнала да й кълве очите. А петелът — както бил кацнал на една греда — развикал се из цяло гърло:
— Дайте я на менееее! Дайте я на менеее! Вълкът и лисицата чули тия викове и търтили на бяг. Баба Меца едвам успяла да се отърве и да избяга. Настигнала вълка и му казала:
—Кумчо Вълчо, такова ядене, каквото ни беше приготвила Кума Лиса, нито съм яла друг път, нито бих искала да го ям още веднъж. Такъв страх не съм брала никога. Тъкмо влязох в къщата, кой знае отде се взе една проклета жена с вила в ръка: като ме забоде в стената, почудих се как да се откъсна.
Че като надойдоха сума други хора — и домашни, и гости — брой нямаха! Един ме мушка, друг ме хапе, трети ме боде с шило в очите. Страх да те обземе! „Тук ще ми е смъртта“ — си казах. А един месар с червена чалма, като се изправил на гредата, па се навел и току замахва към мене остър нож и крещи: „Дайте я на менееее! На мене я дайтеееее!“ Да ме бяха дали на него, Кумчо Вълчо, на късове щеше да ме насече.
Руска приказка
Прочетете Цялата Статия...
Тръгнали тримата по-натам. Срещнали гъска. Спрели я. — Накъде, гъско? — Ще искам топли дни от зимата. — Тогава тръгвай след нас! И ние сме тръгнали по същата работа. Тръгнали четиримата. Вървят: бикът най-напред, след него овенът, после свинята, а най-отзад гъската. По едно време срещнали петел. — Чакай, петльо! Накъде? — Ще искам топли дни от зимата, братя. А вие накъде? — И ние отиваме по същата работа. Тръгни с нас!
— Да тръгна. Много обичам весела дружина. Сам не ми се върви. Тръгнали петимата. По едно време петелът запитал гъската знае ли къде живее зимата. — Не знам — отвърнала гъската. — Свинята знае. — Накъде вървим, свиньо? Знаеш ли пътя към зимата? — Не го знам, гъско. Аз не ви водя, а овенът. Той знае пътя. Него запитайте.
— Овньо, накъде си ни повел? Тоя път води ли към къщата на зимата? — Не знам. Не виждате ли, че не водя аз, а бикът. Той знае пътя. — Накъде води тоя път, биче? Към къщата на зимата ли? — Кой го знае накъде води! Не виждате ли, че вървим напосоки? Спрели се на един кръстопът. Няма кого да запитат по кой път се отива към живелището на зимата. Мислили, мислили, най-сетне бикът рекъл:
— Слушайте, братя! Да тръгнем хе по онзи път. Все ще ни заведе някъде. А колкото за зимата, и без да я търсим, тя ще ни намери. Тръгнали по пътя и той ги отвел в една гора. Спрели се там. А додето вървели, много време се минало. Почнали да си приказват. — Струва ми се, че застудява — рекъл бикът.
— Аз не усещам нищо — казал овенът, — но вълната ми се развява. Трябва да е излязъл вятър. — Студено ми е на зурлата — продумала свинята. — Май че зимата наближава. — Наближава, наближава — рекла гъската. — И аз усещам. — Кукуригууу! — обадил се петелът. — Нека наближава. Нали сме тръгнали да я дирим?
Зарадвали се всички, че зимата иде. Но по едно време бикът казал: — Здраво се застуди, братя. А зимата я няма още да й поискаме топли дни. Къде да вървим да се топлим? — Кажи ти къде! — викнали животните в един глас. — Хайде да си направим къща. Инак ще измръзнем. Аз ще насека греди, а вие ще ги наредите й наковете. Ще си имаме къща — който ни види, да ни завиди. От студ няма да се боим.
Но другите животни били ленивички. Никак не им се работело. Овенът рекъл: — Моят кожух ме топли. Вижте колко му е гъста вълната. И без къща ще прекарам студените дни. Свинята казала: — Мене не ме е страх от студове, каквито и да са. Ще се заровя в земята и ще презимувам.
Гъската се обадила: — И на мене ми е лесно. Ще кацна на някое дърво, ще си постеля едното крило, а с другото ще се покрия. Няма да усетя ни студ, ни мраз. Петелът викнал: — И аз не ща къща. И аз имам крила. Комуто трябва къща, да си направи. Разбрал бикът, че ще трябва сам да се залови за работа.
— Правете, каквото щете — рекъл. — Аз ще си градя къща. И без помощници ще мина. Насякъл от гората дървета, набил ги в земята, други наковал едно над друго до тях и се издигнала къща. Заживял в нея. Дошла зимата. И то каква зима! Страшна и ужасна. Па и не била сама, брат й бил с нея — мразът. На животните и наум не дошло да поискат от нея топли дни: тъй ги стегнали студовете, че всичко забравили.
Овенът отишъл при бика и почукал на вратата на къщата му: — Пусни ме, братко, да се огрея! — Не, овньо, няма къде. Само за мене има място. Ти си имаш топъл кожух, та и отвън ще презимуваш. Не те пускам. Най-сетне поискай от зимата да ти даде малко топли дни. — Зимата не ще да слуша. Исках, но не дава. Отвори ми. Ако ми не отвориш, ще се засиля, та ще откъртя от стената някоя греда. Тогава и на тебе ще стане студено.
Подал си бикът главата през вратата. „Студено! Много студено! Ако не пусна овена, наистина ще откърти греда и в къщата ще почне да духа. А откърти ли още няколко греди — от студ няма да може да се стои.“
Пуснал овена. В къщата нямало място за двамина — ала като се посбрали — дори по-топло им станало. Ето че и на свинята достудяло. Потропала на вратата: — Пусни ме, брате биче, да се погрея. Замръзнах. Люти студове започнаха. — Що се боиш от студовете? Зарови се в земята и презимувай. Или помоли зимата да ти даде топли дни.
—Стига си приказвал! Отваряй по-скоро. Ако не ми отвориш, ще подрия със зурлата си всички подпорки и ще ти съборя къщата. Заклевам ти се, че ще я съборя. Що да се прави? Видял бикът, че свинята не се шегува: наистина ще му събори къщата. Пуснал я. За трима нямало място, но трябвало да се сместят. Посбрали се и в къщата станало още по-топло.
По едно време дошла гъската. И тя помолила да й отворят. — Няма място — рекъл бикът. — Мнозина сме и все сме едри. Напълнили сме къщата. Па и защо ти е да влизаш? Нали си имаш две крила? Едното ще си постелеш, а с другото ще се завиеш. Ще ти бъде по-топло, отколкото на нас.
— Стига са тия приказки! Отваряй по-скоро, че съм замръзнала. Ако не ме пуснеш, ще изскубя всичкия мъх от стените и вятърът ще почне да духа в къщата ти. Ще измръзнете до един. Пуснали и гъската. Дошъл петелът. Той пък заплашил бика, че ще се качи на покрива и ще смъкне на земята всичката пръст. Що да се прави? Трябвало да пуснат и него.
Къщата на бика станала толкова тясна, че нямало кой накъде да се обърне. Но затова пък на животните било топло. Топло им било и весело. Като се стоплил добре, петелът почнал да си пее песни. Пее си и за нищо не го е грижа. Но ето че го чула Кума Лиса. А тя отдавна не била си хапвала петлешко месце.
Приискало й се да хване петльо и да го отнесе у дома си, но как да влезе в къщата? По цели нощи обикаляла тя, за да разбере по миризмата и по гласовете на животните колко са и какви са. Видяла, че сама не ще може да стори нищо. Потърсила помощник. И намерила — дори не един, а двама. Кои? Мечката и вълка.
Отишла при тях и им казала: — Дайте ми нещо за ядене, приятели. — Нищо нямаме. — Ами искате ли аз да намеря ядене и за трима ни? — То се знае, че искаме, но къде ще го намериш, кумичке? — Аз съм го намерила вече и дори съм го заключила. Чака ни да отидем и да го изядем. За тебе, Бабо Мецо — цял бик. За тебе, Кумчо Вълчо — тлъст овен. А за мене — едно малко петленце. Аз съм доволна и от малко. Стига на вас да е добре.
— Много ти благодарим — рекли вълкът и мечката. — Никога нима да забравим добрините, що ни правиш. Хайде, отведи ни да се нахраним. Кума Лиса ги повела. Стигнали до къщата. Спрели се. Слушат: отвътре се разнасят звукове на всякакви животни. — Колко животни си затворила, Кума Лисо? — попитал вълкът.
— Три затворих, но те може да са пуснали още. — Не са три, повече са. — Повече са, много повече са — рекла и мечката. — Хайде, Кума Лисо, води ни! — Не, тъй не бива. Гостите влизат най-напред, а стопанката — подире им. Аз ще ви отворя, а вие ще влезете. Мечката рекла на вълка:
— Ти, Кумчо Вълчо, влез пръв, а аз подир тебе. Ако вляза първа аз, ще се изплашат. — Не, не — казал вълкът. — Ти, Бабо Мецо, ще влезеш първа. Ти си по-силна и по-едра. Такъв почтен гост трябва да влезе пръв. — Добре — рекла мечката. Лисицата потропала. Отворила се вратата и мечката влязла. Но тъкмо влязла и бикът я притиснал с рогата си до стената, като си навел главата, па изревал:
— Овньоооо, дръъъъж! Овньооооо, мушкай! Овньоооо, късай! Овенът се разтичал, че като мушнал мечката в ребрата, съборил я на земята. Свинята се притекла, разгрухала се и почнала да скубе козината на мечката. Гъската литнала, кацнала на главата на Баба Меца и почнала да й кълве очите. А петелът — както бил кацнал на една греда — развикал се из цяло гърло:
— Дайте я на менееее! Дайте я на менеее! Вълкът и лисицата чули тия викове и търтили на бяг. Баба Меца едвам успяла да се отърве и да избяга. Настигнала вълка и му казала:
—Кумчо Вълчо, такова ядене, каквото ни беше приготвила Кума Лиса, нито съм яла друг път, нито бих искала да го ям още веднъж. Такъв страх не съм брала никога. Тъкмо влязох в къщата, кой знае отде се взе една проклета жена с вила в ръка: като ме забоде в стената, почудих се как да се откъсна.
Че като надойдоха сума други хора — и домашни, и гости — брой нямаха! Един ме мушка, друг ме хапе, трети ме боде с шило в очите. Страх да те обземе! „Тук ще ми е смъртта“ — си казах. А един месар с червена чалма, като се изправил на гредата, па се навел и току замахва към мене остър нож и крещи: „Дайте я на менееее! На мене я дайтеееее!“ Да ме бяха дали на него, Кумчо Вълчо, на късове щеше да ме насече.
Руска приказка
Прочетете Цялата Статия...
17.12.10
Опърничавата жена
Един селянин се бил оженил за опърничава и опака жена. Той й каже да направи едно — тя ще направи тъкмо противното. Каже ли й да не прави нещо, тя ще го направи веднага. Наближавала Коледа. Мъжът не обичал караниците. Искало му се поне през празниците да поживее мирно и тихо, та да не става за подигравка на съседите. И той намислил един начин как да накара жената си да извърши това, което се иска нему.
Викнал жена си и й казал: — Невясто, иде Коледа. — Каква ти Коледа? — викнала тя. — Великден иде. — Добре — казал той. — Макар че е Коледа, нека речем, че е Великден. Да не би да ти хрумне да опечеш за празниците бял хляб? Нямаме пари за такъв разкош. Трябва да се простираме според чергата си.
Едва изслушала тия думи, жената викнала: — Напук на тебе ще опека бял хляб! Мъжът се престорил на ядосан и добавил троснато: — Има си хас да ти дойде на ум да сготвиш и риба! Мисли му добре! А тя това и чакала.
— Да не готвя риба ли? Тъкмо риба мисля да сготвя. И чорба ще има от риба, и риба на фурна ще има. Да видим кой е господар в тая къща: ти ли — или аз? — Ти си решила да ме съсипеш — казал отчаяно мъжът. — Само, моля ти се, недей прави сладки, че тогава трябва да си продам имота, за да покрия разноските.
— Сладки ли, казваш? Добре, че ми науми. Цяла тепсия сладки ще има. — Хайде де! Не се шегувай, невясто! Да не би да извадиш и вино? Недей, че аз мисля да го продавам. — Щом казваш да не вадя, ще извадя. Цяла бъчва ще източа. Напук на тебе ще го направя!
— Брееее, че опака жена! — викнал мъжът. — И вино ще извади, за да ме ядоса. Дано я прекръсти господ — поне кафе да не купува, че то тогава знам ли къде ще му отиде краят. — Ще купя зер! — казала жената, зарадвана, че е ядосала мъжа си. — И кафе ще купя — и то половин кило. Да видим какво ще ми направиш.
— Какво си намислила ти, проклета жено? — сопнал се селянинът. — Да не би да имаш намерение да поканиш и гости? Кажи ми поне отсега да вървя да се обеся. — Разбира се, че ще поканя. Как може празник без гости? Ще поканя мама и сестрите си.
— Ех, щом си решила да поканиш тях, може — казал мъжът примирително. — Аз се бях уплашил — да не би да поканиш баща ми и братята ми с жените им, че каквито им са широки и дълбоки устата, всичко ще изпоядат. — Аааа, от това ли те е страх? — рекла жената и се усмихнала хитро.
— Тогава аз ще поканя и баща ти, и братята ти, и сестрите им заедно с всичките им деца. Нека ти изядат и ушите. — Каквото щеш, прави! — викнал селянинът. — Само едно имай пред вид: ако ми отредиш място начело на трапезата, няма да седна, защото не е прилично. Там трябва да седне баща ми.
— Тъй ли? Ще имаш да вземаш! Тебе ще сложа начело на трапезата, а баща ти да седне, дето намери място. — Разбрах какво си намислила. Ти ще ми заповядаш да седна на горния край на масата, за да ми тикнеш в ръката каната с виното, та да наливам на другите, а на мене да няма кой да налее. Тъй ли?
— То се знае, че тъй ще направя. Не ми трябва мене пиян мъж. — Ех, с това съм съгласен — казал селянинът. — Моля ти се, като наливам на другите, недей ме кара да наливам и на себе си, че от виното ме боли глава. — Боли ли те? Че защо не си ми казал досега? Ще те карам не само да си наливаш, но и да пиеш чаша след чаша. Да пиеш — додето пукнеш.
По тоя начин селянинът успял да принуди жена си поне веднъж да отпразнуват коледните празници като хората. И бял хляб имало, и риба, и месо, и сладки, и кафе, и вино. И гости поканили — и то ония, които били най-приятни на мъжа.
Но щом се минали празниците, свършила се и радостта на селянина. Отново започнали раздорите и свадите с жената. Тя станала дори по-опака от преди. Ни един час мъжът нямал мира от нея.
И един ден той си казал: „Не може тъй. Трябва да се отърва някак от тая луда жена. Тя ще ме опропасти. Страх ме е да не би край нея и аз да изгубя ума си.“ Дошло лятото. Мъжът отишъл един ден да коси сено. През ливадата течала река. Над реката имало мостче. Селянинът прерязал наполовина мостчето с триона си отдолу, за да може да удържи само един човек.
След няколко дена казал на жена си: — Невясто, аз ще отида да прибера сеното, че е тъкмо просъхнало. А ти стой тука. Недей излиза никъде: може някой да дойде да ме потърси. — Тъй ли? — викнала тя. — Че аз затворница ли съм — да стоя по цели дни в къщи? И аз ще дойда.
— Добре — казал той. — Излез се поразходи, само недей идва подире ми на ливадата. Ще стъпчеш сеното. — Та затова и ще дойда. Ще дойда нарочно да го стъпча. Напук на тебе! Тръгнал той. Тръгнала и жена му след него. Стигнали до реката. Мъжът минал предпазливо по моста. Като се приближила жената, той й рекъл:
— Невясто, бавно и кротко минавай, че тоя мост ми се видя счупен. Дърветата са слаби и прогнили. Ако върви човек полека, ще го удържат, но разскача ли се, ще се строполи в реката.
Жената това и чакала. — Ти ли ще ми казваш как да вървя? — викнала тя. — Не само ще скачам, а и ще танцувам. И наистина се разскачала и разиграла по моста. Гредата изпраскала, мостът се счупил и жената се озовала в реката.
На мъжа домъчняло. Тръгнал да търси жена си нагоре срещу течението, за да я извади. Неколцина косачи, които работели на брега, го запитали накъде се е запътил. — Жена ми се удави — рекъл им той. — Бързам да я извадя.
— Ей, че си глупак — казали те. — Защо ще я търсиш нагоре? Ако е паднала, в реката, водата ще я отвлече надолу, по течението. Там я търси. — Не познавате жена ми — казал им той. — Тя е толкова опърничава, че прави тъкмо обратното на онова, което трябва да направи. Уверен съм, че и когато е почнала да се дави, не ще се остави на течението да я изхвърли, а ще тръгне насреща му.
— Щом е била такава работата — рекли косачите, — за тебе ще бъде по-добре, ако не намериш жена си. Така и станало. Колкото и да обикалял по двата бряга на реката, мъжът не намерил опаката жена.
Финландска приказка
Прочетете Цялата Статия...
Викнал жена си и й казал: — Невясто, иде Коледа. — Каква ти Коледа? — викнала тя. — Великден иде. — Добре — казал той. — Макар че е Коледа, нека речем, че е Великден. Да не би да ти хрумне да опечеш за празниците бял хляб? Нямаме пари за такъв разкош. Трябва да се простираме според чергата си.
Едва изслушала тия думи, жената викнала: — Напук на тебе ще опека бял хляб! Мъжът се престорил на ядосан и добавил троснато: — Има си хас да ти дойде на ум да сготвиш и риба! Мисли му добре! А тя това и чакала.
— Да не готвя риба ли? Тъкмо риба мисля да сготвя. И чорба ще има от риба, и риба на фурна ще има. Да видим кой е господар в тая къща: ти ли — или аз? — Ти си решила да ме съсипеш — казал отчаяно мъжът. — Само, моля ти се, недей прави сладки, че тогава трябва да си продам имота, за да покрия разноските.
— Сладки ли, казваш? Добре, че ми науми. Цяла тепсия сладки ще има. — Хайде де! Не се шегувай, невясто! Да не би да извадиш и вино? Недей, че аз мисля да го продавам. — Щом казваш да не вадя, ще извадя. Цяла бъчва ще източа. Напук на тебе ще го направя!
— Брееее, че опака жена! — викнал мъжът. — И вино ще извади, за да ме ядоса. Дано я прекръсти господ — поне кафе да не купува, че то тогава знам ли къде ще му отиде краят. — Ще купя зер! — казала жената, зарадвана, че е ядосала мъжа си. — И кафе ще купя — и то половин кило. Да видим какво ще ми направиш.
— Какво си намислила ти, проклета жено? — сопнал се селянинът. — Да не би да имаш намерение да поканиш и гости? Кажи ми поне отсега да вървя да се обеся. — Разбира се, че ще поканя. Как може празник без гости? Ще поканя мама и сестрите си.
— Ех, щом си решила да поканиш тях, може — казал мъжът примирително. — Аз се бях уплашил — да не би да поканиш баща ми и братята ми с жените им, че каквито им са широки и дълбоки устата, всичко ще изпоядат. — Аааа, от това ли те е страх? — рекла жената и се усмихнала хитро.
— Тогава аз ще поканя и баща ти, и братята ти, и сестрите им заедно с всичките им деца. Нека ти изядат и ушите. — Каквото щеш, прави! — викнал селянинът. — Само едно имай пред вид: ако ми отредиш място начело на трапезата, няма да седна, защото не е прилично. Там трябва да седне баща ми.
— Тъй ли? Ще имаш да вземаш! Тебе ще сложа начело на трапезата, а баща ти да седне, дето намери място. — Разбрах какво си намислила. Ти ще ми заповядаш да седна на горния край на масата, за да ми тикнеш в ръката каната с виното, та да наливам на другите, а на мене да няма кой да налее. Тъй ли?
— То се знае, че тъй ще направя. Не ми трябва мене пиян мъж. — Ех, с това съм съгласен — казал селянинът. — Моля ти се, като наливам на другите, недей ме кара да наливам и на себе си, че от виното ме боли глава. — Боли ли те? Че защо не си ми казал досега? Ще те карам не само да си наливаш, но и да пиеш чаша след чаша. Да пиеш — додето пукнеш.
По тоя начин селянинът успял да принуди жена си поне веднъж да отпразнуват коледните празници като хората. И бял хляб имало, и риба, и месо, и сладки, и кафе, и вино. И гости поканили — и то ония, които били най-приятни на мъжа.
Но щом се минали празниците, свършила се и радостта на селянина. Отново започнали раздорите и свадите с жената. Тя станала дори по-опака от преди. Ни един час мъжът нямал мира от нея.
И един ден той си казал: „Не може тъй. Трябва да се отърва някак от тая луда жена. Тя ще ме опропасти. Страх ме е да не би край нея и аз да изгубя ума си.“ Дошло лятото. Мъжът отишъл един ден да коси сено. През ливадата течала река. Над реката имало мостче. Селянинът прерязал наполовина мостчето с триона си отдолу, за да може да удържи само един човек.
След няколко дена казал на жена си: — Невясто, аз ще отида да прибера сеното, че е тъкмо просъхнало. А ти стой тука. Недей излиза никъде: може някой да дойде да ме потърси. — Тъй ли? — викнала тя. — Че аз затворница ли съм — да стоя по цели дни в къщи? И аз ще дойда.
— Добре — казал той. — Излез се поразходи, само недей идва подире ми на ливадата. Ще стъпчеш сеното. — Та затова и ще дойда. Ще дойда нарочно да го стъпча. Напук на тебе! Тръгнал той. Тръгнала и жена му след него. Стигнали до реката. Мъжът минал предпазливо по моста. Като се приближила жената, той й рекъл:
— Невясто, бавно и кротко минавай, че тоя мост ми се видя счупен. Дърветата са слаби и прогнили. Ако върви човек полека, ще го удържат, но разскача ли се, ще се строполи в реката.
Жената това и чакала. — Ти ли ще ми казваш как да вървя? — викнала тя. — Не само ще скачам, а и ще танцувам. И наистина се разскачала и разиграла по моста. Гредата изпраскала, мостът се счупил и жената се озовала в реката.
На мъжа домъчняло. Тръгнал да търси жена си нагоре срещу течението, за да я извади. Неколцина косачи, които работели на брега, го запитали накъде се е запътил. — Жена ми се удави — рекъл им той. — Бързам да я извадя.
— Ей, че си глупак — казали те. — Защо ще я търсиш нагоре? Ако е паднала, в реката, водата ще я отвлече надолу, по течението. Там я търси. — Не познавате жена ми — казал им той. — Тя е толкова опърничава, че прави тъкмо обратното на онова, което трябва да направи. Уверен съм, че и когато е почнала да се дави, не ще се остави на течението да я изхвърли, а ще тръгне насреща му.
— Щом е била такава работата — рекли косачите, — за тебе ще бъде по-добре, ако не намериш жена си. Така и станало. Колкото и да обикалял по двата бряга на реката, мъжът не намерил опаката жена.
Финландска приказка
Прочетете Цялата Статия...
23.1.10
Гробарят
Свечеряваше се. Отвън валеше тънък дъждец, чистачките плющяха по предното стъкло почти в ритъма на музиката, а бялата линия изчезваше в изпаренията от нагретия асфалт. Карах вече 11 часа и се усетих, че почти заспивам. До мястото, където трябваше да разтоварвам имах не повече от три часа път, а бездруго щяха да ме разтоварват чак на сутринта. Нямаше смисъл да продължавам да карам. Щях да заспя зад волана и да убия или себе си, или някой друг.
Разбира се не можех да спра насред пътя, а отбивките ги виждах едва когато бе прекалено късно да спирам. Завой след завой, нищо освен мълчаливи, зелени борове изправени от двете страни на пътя и тихото свистене на гумите.
Вече започвах да мисля, че съм изпаднал от Земята и съм се озовал на друга планета, където освен път няма нищо друго. Включих дългите, но стана по-лошо – светлината се отразяваше от мъглата и дъжда, превръщайки всичко извън кабината в млечнобяла стена. Нещо проблесна в далечината.
Табела за някакво село. Три километра. Какво пък, помислих си. На селата това им е хубаво, че имат площади. Има къде да спреш, има и къде да обърнеш камиона на сутринта.
Когато видях светлина в далечината почувствах онова облекчение, което несъмнено Моисей е усетил щом е излязъл на околовръстното на Израел.
Най-нагло паркирах влекача пред съвета и наметнал якето през глава се спуснах към светлината. Както и предполагах се оказа селската кръчма. Явно някой бдеше над мен. Обикновено в селата всеки живот замира около шест часа вечерта. Тук не само че имаше кръчма, ами даже и работеше.
Работеше, та пушек се вдигаше. Буквално. При първоначален оглед изглеждаше, че всеки от посетителите беше запалил поне по три цигари. Проправих си някак път до тезгяха и поръчах чаша ракия на гърдестата кръчмарка. Тя ме огледа с интерес – явно рядко тук се вясваха непознати муцуни.
Държейки чашата в ръка се огледах. Имаше само една свободна маса, ако не броим единствения й обитател. Явно никой не искаше да сяда до него, но не личеше това да му прави особено впечатление.
Беше висок и слаб, но в същото време жилав. Лицето му бе набръчкано, почти с цвета на стара глина, и единствено черните му очи лъщяха неочаквано живо в рамката на пожълтялата му от тютюнев дим коса. Но първото, което видях бяха ръцете му, поставени на масата – спокойни и уверени, ръце, които не се боят от никаква работа.
– Може ли? – попитах, кимвайки към съседния стол. Човекът ме огледа от глава до пети, след което леко мръдна кутрето си. Явно не считаше за необходимо да напряга повече мускули.
– Добър човек си. Сядай. Нещо в интонацията му подсказваше, че ако не ме бе харесал щях да си вися на един крак до тезгяха. Беше от онези селяни, за които четем във възрожденските книги – скъп на думи, но свикнал малкото слова изцедени от него да бъдат чувани.
– Хубаво село – казах, докато вадех цигарите си. Като си в Рим прави като папата, или както там се казваше. – Явно е доста голямо.
– Към две хиляди къщи – изрече човекът, сякаш обмисляше всяка дума. – Хубаво ни е селото. Ти доста свят ли си видял?
– Шофьор съм – отвърнах. – Обиколил съм тук-таме.
– А аз, мойто момче, цял живот съм копал земята.
– Всеки има нещо, което го тегли – казах сговорчиво. – Аз не съм за земеделец. Нямам търпението и упоритостта.
Новият ми познат отпи бавно от чашата си, след което протегна ръка към цигарите ми, задържайки я в последния момент. – Взимай, взимай – казах. – Имам цял стек в камиона.
Той внимателно огледа цигарите, сякаш да реши коя е най-достойна да бъде изпушена от него. Най-накрая избра жертвата си, потупа я с филтъра надолу в масата, и внимателно я запали.
– Други цветя садя аз – рече накрая с лека усмивка. – Гробар съм. На това място замълчах. Какво да отговориш на това?
– Сигурно доста хора си срещнал?
– Не много. Да пътуваш е най-самотното занимание. Никога не оставаш на едно място достатъчно дълго за да опознаеш някого истински.
– Знаех си че си умен човек. Слушай един съвет от по-стар. Опознаваш хората когато умрат. Когато е жив човекът е загадка. Умре ли обаче можеш да си сигурен, че го виждаш такъв, какъвто е. Има хора, цял живот са били внимателни с другите. Легне ли в сандъка обаче лицето му е сгърчено от злоба. Далеч от такъв.
– А обратното? – попитах, заинтригуван от необичайната за кръчмарски разговор насока.
– Има и такива, но по-рядко. И те са за ожалване, защото са озлобени и наранени от другите. За това са станали такива. Като умре обаче е в мир със себе си.
Човекът махна с ръка и след малко кръчмарката сложи нова чаша пред него. След първата глътка затвори очи и въздъхна.
– Психология! Няма наука, която да ти разкрие душата на човека. Или усещаш този срещу теб, или не. Ако го нямаш в себе си – колкото и да учиш няма файда. А природата знае! Миналата година погребах мъжа на тая – той кимна към кръчмарката.
– Колко хора разори тоя човек, колко краде, не ти е работа. И да видиш ти загадка. Посред пролет хвана студ. Блъскаш с търнокопа, с лопатата – нищо! Земята не го иска. Нейсе, пробих малко. Отдолу – корени! Не можеш ги изсече. До сега на гроба му едно цвете не се хвана.
За момент гробарят затвори очи, след това с рязко движение вдигна чашата и я изля наведнъж в гърлото си. Махнах на кръчмарката и посочих себе си и него. Той прие почерпката като нещо естествено.
– Има и други – проговори след вече познатата ми предпазлива и дълга първа глътка. Един твой колега преди пет-шест години карал тухли. Дъшеричката на кметицата изскочила пред камиона. Петгодишно хлапе, толкоз му акъла. На идване видя ли голямата къща до дерето?
– Гадно спускане – рекох. – Не е правено за големи машини.
– Там живее кметицата. Човечецът не могъл да спре и извил към дерето. Ремаркето обаче се извъртяло и размазало детето. Шофьорът умря на място. Самотен човек е бил. Така и не намериха роднини и го погребахме тук. Обаче не им била от Бога смъртта.
Два пъти пропадаха гробовете и ковчезите се показваха. Накрая реших да ги преместя. Като отворих ковчезите – като живи. След три години! Не са си свършили работата на белия свят и природата ги връща обратно.
– А тези, на които им е дошло времето? Как ги познаваш?
– Има и такива. Ще те заведа ако искаш да видиш – гробове като градина. Цветя, дървета... Без никой да сади каквото и да е. Повечето обаче са алчни. Дошло им времето, но те и от онзи свят искат да се върнат.
Не разбират, че вече няма място за тях тук. И роднините им все работят по гробовете. Да видят другите, знаеш. Ако се посади нещо – хваща се. Ако го оставиш обаче става пущиняк и вместо да се слегне става по-висок. Иска да излезе, но не става. Не се рита срещу Онзи.
– Не ти е лесно.
– Защо пък? – Гробарят замълча с онова мълчание, когато решаваш дали човекът срещу теб е достоен за откровение. Накрая се реши. – Лани се опитах да си изкопая гроб. Бях болен, все си бях заминал, викам защо пък друг да ме зарови. След два дена се срина. Все едно не е било копано. После оздравях.
Оставих на масата банкнота и станах. Исках да кажа на човека нещо смислено, нещо умно, но главата ми бе съвсем празна. Очите ни се срещнаха и усетих, че той е разбрал всичко. – Лека нощ – казах и тръгнах бавно към камиона без да усещам усилилият се дъжд.
Автор: Христо Балканджиев
Прочетете Цялата Статия...
Разбира се не можех да спра насред пътя, а отбивките ги виждах едва когато бе прекалено късно да спирам. Завой след завой, нищо освен мълчаливи, зелени борове изправени от двете страни на пътя и тихото свистене на гумите.
Вече започвах да мисля, че съм изпаднал от Земята и съм се озовал на друга планета, където освен път няма нищо друго. Включих дългите, но стана по-лошо – светлината се отразяваше от мъглата и дъжда, превръщайки всичко извън кабината в млечнобяла стена. Нещо проблесна в далечината.
Табела за някакво село. Три километра. Какво пък, помислих си. На селата това им е хубаво, че имат площади. Има къде да спреш, има и къде да обърнеш камиона на сутринта.
Когато видях светлина в далечината почувствах онова облекчение, което несъмнено Моисей е усетил щом е излязъл на околовръстното на Израел.
Най-нагло паркирах влекача пред съвета и наметнал якето през глава се спуснах към светлината. Както и предполагах се оказа селската кръчма. Явно някой бдеше над мен. Обикновено в селата всеки живот замира около шест часа вечерта. Тук не само че имаше кръчма, ами даже и работеше.
Работеше, та пушек се вдигаше. Буквално. При първоначален оглед изглеждаше, че всеки от посетителите беше запалил поне по три цигари. Проправих си някак път до тезгяха и поръчах чаша ракия на гърдестата кръчмарка. Тя ме огледа с интерес – явно рядко тук се вясваха непознати муцуни.
Държейки чашата в ръка се огледах. Имаше само една свободна маса, ако не броим единствения й обитател. Явно никой не искаше да сяда до него, но не личеше това да му прави особено впечатление.
Беше висок и слаб, но в същото време жилав. Лицето му бе набръчкано, почти с цвета на стара глина, и единствено черните му очи лъщяха неочаквано живо в рамката на пожълтялата му от тютюнев дим коса. Но първото, което видях бяха ръцете му, поставени на масата – спокойни и уверени, ръце, които не се боят от никаква работа.
– Може ли? – попитах, кимвайки към съседния стол. Човекът ме огледа от глава до пети, след което леко мръдна кутрето си. Явно не считаше за необходимо да напряга повече мускули.
– Добър човек си. Сядай. Нещо в интонацията му подсказваше, че ако не ме бе харесал щях да си вися на един крак до тезгяха. Беше от онези селяни, за които четем във възрожденските книги – скъп на думи, но свикнал малкото слова изцедени от него да бъдат чувани.
– Хубаво село – казах, докато вадех цигарите си. Като си в Рим прави като папата, или както там се казваше. – Явно е доста голямо.
– Към две хиляди къщи – изрече човекът, сякаш обмисляше всяка дума. – Хубаво ни е селото. Ти доста свят ли си видял?
– Шофьор съм – отвърнах. – Обиколил съм тук-таме.
– А аз, мойто момче, цял живот съм копал земята.
– Всеки има нещо, което го тегли – казах сговорчиво. – Аз не съм за земеделец. Нямам търпението и упоритостта.
Новият ми познат отпи бавно от чашата си, след което протегна ръка към цигарите ми, задържайки я в последния момент. – Взимай, взимай – казах. – Имам цял стек в камиона.
Той внимателно огледа цигарите, сякаш да реши коя е най-достойна да бъде изпушена от него. Най-накрая избра жертвата си, потупа я с филтъра надолу в масата, и внимателно я запали.
– Други цветя садя аз – рече накрая с лека усмивка. – Гробар съм. На това място замълчах. Какво да отговориш на това?
– Сигурно доста хора си срещнал?
– Не много. Да пътуваш е най-самотното занимание. Никога не оставаш на едно място достатъчно дълго за да опознаеш някого истински.
– Знаех си че си умен човек. Слушай един съвет от по-стар. Опознаваш хората когато умрат. Когато е жив човекът е загадка. Умре ли обаче можеш да си сигурен, че го виждаш такъв, какъвто е. Има хора, цял живот са били внимателни с другите. Легне ли в сандъка обаче лицето му е сгърчено от злоба. Далеч от такъв.
– А обратното? – попитах, заинтригуван от необичайната за кръчмарски разговор насока.
– Има и такива, но по-рядко. И те са за ожалване, защото са озлобени и наранени от другите. За това са станали такива. Като умре обаче е в мир със себе си.
Човекът махна с ръка и след малко кръчмарката сложи нова чаша пред него. След първата глътка затвори очи и въздъхна.
– Психология! Няма наука, която да ти разкрие душата на човека. Или усещаш този срещу теб, или не. Ако го нямаш в себе си – колкото и да учиш няма файда. А природата знае! Миналата година погребах мъжа на тая – той кимна към кръчмарката.
– Колко хора разори тоя човек, колко краде, не ти е работа. И да видиш ти загадка. Посред пролет хвана студ. Блъскаш с търнокопа, с лопатата – нищо! Земята не го иска. Нейсе, пробих малко. Отдолу – корени! Не можеш ги изсече. До сега на гроба му едно цвете не се хвана.
За момент гробарят затвори очи, след това с рязко движение вдигна чашата и я изля наведнъж в гърлото си. Махнах на кръчмарката и посочих себе си и него. Той прие почерпката като нещо естествено.
– Има и други – проговори след вече познатата ми предпазлива и дълга първа глътка. Един твой колега преди пет-шест години карал тухли. Дъшеричката на кметицата изскочила пред камиона. Петгодишно хлапе, толкоз му акъла. На идване видя ли голямата къща до дерето?
– Гадно спускане – рекох. – Не е правено за големи машини.
– Там живее кметицата. Човечецът не могъл да спре и извил към дерето. Ремаркето обаче се извъртяло и размазало детето. Шофьорът умря на място. Самотен човек е бил. Така и не намериха роднини и го погребахме тук. Обаче не им била от Бога смъртта.
Два пъти пропадаха гробовете и ковчезите се показваха. Накрая реших да ги преместя. Като отворих ковчезите – като живи. След три години! Не са си свършили работата на белия свят и природата ги връща обратно.
– А тези, на които им е дошло времето? Как ги познаваш?
– Има и такива. Ще те заведа ако искаш да видиш – гробове като градина. Цветя, дървета... Без никой да сади каквото и да е. Повечето обаче са алчни. Дошло им времето, но те и от онзи свят искат да се върнат.
Не разбират, че вече няма място за тях тук. И роднините им все работят по гробовете. Да видят другите, знаеш. Ако се посади нещо – хваща се. Ако го оставиш обаче става пущиняк и вместо да се слегне става по-висок. Иска да излезе, но не става. Не се рита срещу Онзи.
– Не ти е лесно.
– Защо пък? – Гробарят замълча с онова мълчание, когато решаваш дали човекът срещу теб е достоен за откровение. Накрая се реши. – Лани се опитах да си изкопая гроб. Бях болен, все си бях заминал, викам защо пък друг да ме зарови. След два дена се срина. Все едно не е било копано. После оздравях.
Оставих на масата банкнота и станах. Исках да кажа на човека нещо смислено, нещо умно, но главата ми бе съвсем празна. Очите ни се срещнаха и усетих, че той е разбрал всичко. – Лека нощ – казах и тръгнах бавно към камиона без да усещам усилилият се дъжд.
Автор: Христо Балканджиев
Прочетете Цялата Статия...
26.12.09
Сенки върху слънчевия часовник
Един източен владетел решил да зарадва поданиците си. Те не знаели какво е часовник и той им донесъл от едно свое пътуване. Неговият подарък променил живота на хората. Те започнали да различават частите на деня и да разпределят своето време. Станали по-точни и подредени; вече можело да се разчита на тях. Работели повече, произвели мно-го блага и заживели по-добър живот.
Когато владетелят умрял, поданиците се зачудили как да го почетат за постиженията му. Тъй като слънчевият часовник символизирал щедростта на краля бил причина за успеха им, те изградили около него чудесна кула със златен купол.
Но когато куполът се извисил над слънчевия часовник, лъчите на слънцето вече не стигали до циферблата. Сянката, показваща времето на поданиците изчезнала. Часовникът - ориентацията за тях – бил закрит. Един поданик не бил толкова точен, на друг вече не можело да се разчита трети не бил вече трудолюбив. Всеки тръгнал по пътя си. Кралството се разпаднало.
Притча, разказана от Носрат Песешкиан, създателят на Позитивната психология, в
“Позитивна психотерапия на ежедневието” . Предадена във връзка с възпитанеито на децата – за частите, които остават скрити в нас!
Прочетете Цялата Статия...
Когато владетелят умрял, поданиците се зачудили как да го почетат за постиженията му. Тъй като слънчевият часовник символизирал щедростта на краля бил причина за успеха им, те изградили около него чудесна кула със златен купол.
Но когато куполът се извисил над слънчевия часовник, лъчите на слънцето вече не стигали до циферблата. Сянката, показваща времето на поданиците изчезнала. Часовникът - ориентацията за тях – бил закрит. Един поданик не бил толкова точен, на друг вече не можело да се разчита трети не бил вече трудолюбив. Всеки тръгнал по пътя си. Кралството се разпаднало.
Притча, разказана от Носрат Песешкиан, създателят на Позитивната психология, в
“Позитивна психотерапия на ежедневието” . Предадена във връзка с възпитанеито на децата – за частите, които остават скрити в нас!
Прочетете Цялата Статия...
16.9.09
Его
Едно Его си вървяло. Вървяло по пътя и си мислело “ Ех, че съм готино! И какви готини неща правя! Направо да ми завидят! “. И колкото повече мислело в най-светли краски за себе си, толкова повече се надувало. Подскачайки, продължило пътя си. Продължило и да се надува. Надуло се, когато срещнало по пътя си отрудени селяни, надуло се и когато видяло уморена от всекидневните грижи по непослушните си деца, майка. Срещнало и компания от развеселени бабички.
Тропнало сърдито с крачета пред тях, за да му обърнат внимание и да му се възхитят. Само че физически било много малко и възрастните жени, до една недовиждащи, изобщо не го забелязали. Егото се ядосало, свъсило вежди и пак тропнало с краче – от яд. Но после си казало: “Те губят! Аз съм толкова фантастично и така прекрасно, че някакви бабички изобщо не могат да ме развълнуват! “
И се надуло още повече! Почти до пръсване! Продължило нататък. Влязло в шумния и миризлив от изпаренията на колите, моторите и автобусите, град. Хора бързали около него, силно си говорели, влизали и излизали от магазините, офисите, домовете и колите си. Замалко да го смажат!
“ Бо-же! Какви невнимателни и груби хора! “ –казало си – “ Как не ги е срам! “ И от възмущение и лична обида се надуло още повече. Чак се зачервило, като домат! И за да им отмъсти, започнало да скача върху капака на една суперлуксозна кола: “ Да видят те! Да се научат как да се отнасят с мен! “
То било вече доста тежко от “ надувките “ си и огънало капака на колата. Останало доволно от резултата! Скочило на земята и решило, че ще напусне този негостоприемен град. Вдигнало главичка така, че тя замалко да му се откъсне, изпъчило коремче и се понесло към прашния път, отвеждащ извън града.
Така се пъчило от високомерие и не гледало къде върви, че започнало да преплита крачета и на няколко пъти залитнало. Но, разбира се за това бил виновен прашният и каменист път! Вървяло, вървяло и съзря-ло една локва.
“ Ауууу, по-грозно нещо не съм виждало! “, “ Ей, ти, какво си?! “ “ Аз съм дъждовна локва. “ “Ама знаеш ли, че си много грозна! Ха-ха! “ – изхилило се неприлично Егото и вдигнало краче, за да стъпче локвата. Да, ама нали си било възтежичко залитнало и хоп, залепило лице в локвата.
Ядосало се – не на себе си, разбира се, а на локвата – изправило се започнало да я обижда. Но отнякъде се появили деца и като видели разяреното, кално и грозновато нещо, започнали да му се смеят и подиграват. Егото съвсем се ядосало, надуло се съвсем и скочило ядно в локвата. Само че от огромната си тежест, с която се приземило, взело, че се ПРЪСНАЛО!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
Тропнало сърдито с крачета пред тях, за да му обърнат внимание и да му се възхитят. Само че физически било много малко и възрастните жени, до една недовиждащи, изобщо не го забелязали. Егото се ядосало, свъсило вежди и пак тропнало с краче – от яд. Но после си казало: “Те губят! Аз съм толкова фантастично и така прекрасно, че някакви бабички изобщо не могат да ме развълнуват! “
И се надуло още повече! Почти до пръсване! Продължило нататък. Влязло в шумния и миризлив от изпаренията на колите, моторите и автобусите, град. Хора бързали около него, силно си говорели, влизали и излизали от магазините, офисите, домовете и колите си. Замалко да го смажат!
“ Бо-же! Какви невнимателни и груби хора! “ –казало си – “ Как не ги е срам! “ И от възмущение и лична обида се надуло още повече. Чак се зачервило, като домат! И за да им отмъсти, започнало да скача върху капака на една суперлуксозна кола: “ Да видят те! Да се научат как да се отнасят с мен! “
То било вече доста тежко от “ надувките “ си и огънало капака на колата. Останало доволно от резултата! Скочило на земята и решило, че ще напусне този негостоприемен град. Вдигнало главичка така, че тя замалко да му се откъсне, изпъчило коремче и се понесло към прашния път, отвеждащ извън града.
Така се пъчило от високомерие и не гледало къде върви, че започнало да преплита крачета и на няколко пъти залитнало. Но, разбира се за това бил виновен прашният и каменист път! Вървяло, вървяло и съзря-ло една локва.
“ Ауууу, по-грозно нещо не съм виждало! “, “ Ей, ти, какво си?! “ “ Аз съм дъждовна локва. “ “Ама знаеш ли, че си много грозна! Ха-ха! “ – изхилило се неприлично Егото и вдигнало краче, за да стъпче локвата. Да, ама нали си било възтежичко залитнало и хоп, залепило лице в локвата.
Ядосало се – не на себе си, разбира се, а на локвата – изправило се започнало да я обижда. Но отнякъде се появили деца и като видели разяреното, кално и грозновато нещо, започнали да му се смеят и подиграват. Егото съвсем се ядосало, надуло се съвсем и скочило ядно в локвата. Само че от огромната си тежест, с която се приземило, взело, че се ПРЪСНАЛО!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
13.9.09
Завистта
Завистта се огледа в огледалото с блеснали очи. Възхищаваше се на образа си. Беше изуууумиииителнооо красива! Бе влязла в сърцата на още няколко души и сега се радваше на резултата. Дааааа, друго е, когато има с кого да другаруваш и чие сърце да разяждаш! Чувстваше се подновена, ентусиазирана, пълна с разяждащ живот. Гледаше се с нарастващо възхищение. Огледалото бе особено. Отразяваше хората, чиито сърца е завладяла.
Млад мъж, който въпреки професионалните си успехи, се чувстваше неудовлетворен и завиждаше на семейните си приятели. Семейство, което постоянно завиждаше на другите, че имат по-хубави апартаменти, къщи, коли, ходят на екскурзии; по-хубав живот. Младежи, завиждащи на съучениците и приятелите си за по-хубавите компютри, телефони, мотори; за “ по-свестните родители “.
Възрастна двойка, в която и двамата завиждаха на приятелите си за по-добрите партньори, за по-добрите кариери и по-хубавия семеен живот. Обвиняваха се взаимно за “ пропилените си години “. “ Чудесни картини! ”. Завистта лекичко се облиза.
Пооглеждайки навътре в огледалото, Завистта видя и малко момченце, завиждащо на приятелчето си за по-хубавите пожарна кола и камиончета.
Както и малко момиченце, което завиждаше на приятелката си за по-хубавите кукли. Завистта щастливо се усмихна; направо засия. Най-много обичаше да влиза в точно такива сърца – млади сърца, на деца или тинейджъри. Чувстваше се още по-млада и разкошна; по-безсмъртна!
Започна да гали и разресва дългите си коси – бавно и почти еротично, като непреставаше да се усмихва на образа си. Харесваше най-вече блестящите очи, които добиваха различни цветове – ставаха сини, теменужени, зелени, светло и тъмнокафеви, черни и с различни нюанси. Приемаха цвета на очите на подопечните и.
Реши, че ще навестява често новите си пленници, за да задържи изумителния си образ. Въздъхна щастливо. Усещаше, че навлиза в нова младост. Оглеждайки се постоянно в огледалото, Завистта откриваше нови поводи за радост. Всичките и пленници и осигуряваха младост и красота. Една от “ подопечните “ и бе на гости на приятелка.
Възмущаваше се от съпруга си, че не бил оправен, защото мъжът от тяхно приятелско семейство купил едикакво си и завел жена си на невероятна екскурзия. Завистта се усмихна със задоволство. Беше щастлива. Дълбоко се е вкоренила в жената; здраво е хванала сърцето и.
Завистта постоянно търсеше нови жертви. Подбираше ги. Вглеждаше се в слабостите на всеки. Преценяваше кое сърце и коя душа ще се поддадат веднага на силата и и кои е нужно да обработи. Свръхамбициозните и честолюбивите бяха сред първите и най-лесни жертви. Направо скачаше в сърцата им, “ хооооп “ и здраво стисваше душите.
Красота! Оооо, Да! Свиването на сърцето, сгърчването на душата, “ позеленяването и “ , предизвикваха в нея радостни емоции. Просто обожаваше да е в нечие сърце. Всяко трептене на някоя сърдечна струна от завист, “ обръщането” и в човека, изтъняването и от злоба, я хвърляше във възторг. Живееше За такива моменти! Живееше От такива моменти.
Един ден, наглеждайки “ питомците си “ и зареждайки се от негативната им енергия, видя нещо, което накара тялото и да се свие. Не казвам сърце, естествено нямаше такова. Тялото и потрепери в болезнен спазъм и усети, че се свива, просто изтънява. Косата и започна да пада. Как бе попаднала тази картина в огледалото не разбра. Но и краката и ръцете и изтъняха.
Младо семейство се грижеше с много любов за болното си момиченце. Обгрижваха го с нежност и му говореха мили думи. Тази картина не се нравеше на Завистта. Надяваше, че е попаднала случайно на нея. Изтръска огледалото, вярвайки, че образите ще паднат. За нейно съжаление нищо не се получи. Не само че образите не изчезнаха, но и картината продължи да и се явява.
Обръщаше поглед към жертвите си и се опиваше от тяхната злоба и яд. Отмяташе щастливо глава. Но картината все се появяваше отнякъде. Настойчиво, Натрачиво заставаше в центъра на огледалото. Завистта се амбицира. Не, няма да остави така нещата! Ще обсеби семейството, ще стисне здраво сърцата и душите на родителите и те ще започнат да завиждат на приятелите си за здравите им деца.
Ооо, да! Ще ги тероризира! Постоянно. Докато започнат да се ядосват, да се обвиняват взаимно за нещастието. Да обвиняват дори детето си за болестта. Завистта влезе в картината. Поразвилня се около родителите и влезе първо в сърцето на бащата. Заслепи я силна светлина! Вдигна ръце, за да се защити от нея. Там беше светло, топло и уютно.
Прекалено светло за нея. В нейното царство царяха тъмнината, студенината, мракът. Имаше заслони от плевели и изгнили дървета от завист. Стисна здраво сърцето на мъжа, искаше да изстиска и последните жизнени сокове. Соковете на човещината, топлината и любовта. Тя все пак ги познаваше, но бегло, защото се пазеше от тях, а и те я отбягваха.
Смятаха я за грозна, мрачна и миришеща на гнилота. Завистта стискаше с все сила сърцето. Но светлината плисваше отново и отново и я обгръщаше отвсякъде. От яд, започна да и пада косата. И това бе достатъчно засега. От косите и щяха да поникнат плевелите на завистта.
Нищо подобно! Вместо да пуснат корени, те се пръсваха от топлината. И най-страшното бе, че усети как се изплъзва от сърцето. Не можеше да се задържи. С последни, отчаяни усилия се вкопчи, с изкривени пръсти и сгърчено лице, в сърцето и душата на бащата. Не успя! Изхвръкна от там, като тапа от шампанско. Направо беше изплюта.
С побелели, падащи коси, посивяло и сбръчкано, като пергамент лице и съвсем изтъняло тяло, Завистта, заслепена от ярост, се втурна към сърцето на майката. Изобщо не успя да прекрачи прага му. Плътна стена от силна, безусловна майчина любов и човешка топлина препречи пътя и. Опита отново и отново. С дивашка ярост и сила. Не влезе.
Стената беше изключително здрава, макар и пулсираща и мека. При поредния опит, Завистта така бе изхвърлена, че изскочи от картината, от огледалото и се намери у дома. В дома на тъмнината и плесента. Започна да гледа тялото си с нарастващ ужас. Почти нищо не бе останало от нея. Косата и се стелеше на земята, ръцете и краката бяха тънки, като най-тънката и не особено здрава пръчка, снагата и представляваше извита скоба.
Със сетни сили и съвсем изкривени, като ченгели пръсти, хвана огледалото и с безумен поглед потърси питомците си. Начаса трябваше да ги види и да възвърне предишния си Образ! Още по-голям ужас. Картината със семейството го бе изпълнила до последното му късче. И както го бе изпълнила изцяло, в един момент огледалото се пръсна.Хиляди парченца, заиграха във въздуха, но после и те изчезнаха. Дори прашинка не остана от тях.
Завистта разбра, че ще изчезне. Знаеше, че ще се появи отново, възродена от някой завистлив човек. И че ще стане отново млада, силна и жизнена. Но пак бе победена от Топлината, Сърдечността и Любовта. Скриха се двата и крака, после ръцете, тялото. Останаха очите. Но вече безжизнени, слепи очи. Ослепени от светлината на Вечната Любов. Любовта за и от някого; любовта от и към света!
След малко изчезнаха и очите. Остана мъничка струйка от черни прашинки, която се шмугна в малка дупчица. Завистта си бе отишла. Щеше да се върне. Винаги се връщаше. Но и винаги си отиваше, когато обичта и топлината; човещината изпълваха нечие сърце и душа и светлината от тях заливаше света и хората.
Светлината, която за разлика от тъмнината – убежището на завистта и злобата – не искаше да покори нещо и някого. Просто струеше отвсякъде и навсякъде. И който желаеше я допускаше в себе си. В сърцето и душата си, във всяка своя клетка. Светлината се възраждаше! Силна сама по себе си; силна с и от излъчванията си. Светлината на истинските чувства и емоции! На истинския живот!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
Млад мъж, който въпреки професионалните си успехи, се чувстваше неудовлетворен и завиждаше на семейните си приятели. Семейство, което постоянно завиждаше на другите, че имат по-хубави апартаменти, къщи, коли, ходят на екскурзии; по-хубав живот. Младежи, завиждащи на съучениците и приятелите си за по-хубавите компютри, телефони, мотори; за “ по-свестните родители “.
Възрастна двойка, в която и двамата завиждаха на приятелите си за по-добрите партньори, за по-добрите кариери и по-хубавия семеен живот. Обвиняваха се взаимно за “ пропилените си години “. “ Чудесни картини! ”. Завистта лекичко се облиза.
Пооглеждайки навътре в огледалото, Завистта видя и малко момченце, завиждащо на приятелчето си за по-хубавите пожарна кола и камиончета.
Както и малко момиченце, което завиждаше на приятелката си за по-хубавите кукли. Завистта щастливо се усмихна; направо засия. Най-много обичаше да влиза в точно такива сърца – млади сърца, на деца или тинейджъри. Чувстваше се още по-млада и разкошна; по-безсмъртна!
Започна да гали и разресва дългите си коси – бавно и почти еротично, като непреставаше да се усмихва на образа си. Харесваше най-вече блестящите очи, които добиваха различни цветове – ставаха сини, теменужени, зелени, светло и тъмнокафеви, черни и с различни нюанси. Приемаха цвета на очите на подопечните и.
Реши, че ще навестява често новите си пленници, за да задържи изумителния си образ. Въздъхна щастливо. Усещаше, че навлиза в нова младост. Оглеждайки се постоянно в огледалото, Завистта откриваше нови поводи за радост. Всичките и пленници и осигуряваха младост и красота. Една от “ подопечните “ и бе на гости на приятелка.
Възмущаваше се от съпруга си, че не бил оправен, защото мъжът от тяхно приятелско семейство купил едикакво си и завел жена си на невероятна екскурзия. Завистта се усмихна със задоволство. Беше щастлива. Дълбоко се е вкоренила в жената; здраво е хванала сърцето и.
Завистта постоянно търсеше нови жертви. Подбираше ги. Вглеждаше се в слабостите на всеки. Преценяваше кое сърце и коя душа ще се поддадат веднага на силата и и кои е нужно да обработи. Свръхамбициозните и честолюбивите бяха сред първите и най-лесни жертви. Направо скачаше в сърцата им, “ хооооп “ и здраво стисваше душите.
Красота! Оооо, Да! Свиването на сърцето, сгърчването на душата, “ позеленяването и “ , предизвикваха в нея радостни емоции. Просто обожаваше да е в нечие сърце. Всяко трептене на някоя сърдечна струна от завист, “ обръщането” и в човека, изтъняването и от злоба, я хвърляше във възторг. Живееше За такива моменти! Живееше От такива моменти.
Един ден, наглеждайки “ питомците си “ и зареждайки се от негативната им енергия, видя нещо, което накара тялото и да се свие. Не казвам сърце, естествено нямаше такова. Тялото и потрепери в болезнен спазъм и усети, че се свива, просто изтънява. Косата и започна да пада. Как бе попаднала тази картина в огледалото не разбра. Но и краката и ръцете и изтъняха.
Младо семейство се грижеше с много любов за болното си момиченце. Обгрижваха го с нежност и му говореха мили думи. Тази картина не се нравеше на Завистта. Надяваше, че е попаднала случайно на нея. Изтръска огледалото, вярвайки, че образите ще паднат. За нейно съжаление нищо не се получи. Не само че образите не изчезнаха, но и картината продължи да и се явява.
Обръщаше поглед към жертвите си и се опиваше от тяхната злоба и яд. Отмяташе щастливо глава. Но картината все се появяваше отнякъде. Настойчиво, Натрачиво заставаше в центъра на огледалото. Завистта се амбицира. Не, няма да остави така нещата! Ще обсеби семейството, ще стисне здраво сърцата и душите на родителите и те ще започнат да завиждат на приятелите си за здравите им деца.
Ооо, да! Ще ги тероризира! Постоянно. Докато започнат да се ядосват, да се обвиняват взаимно за нещастието. Да обвиняват дори детето си за болестта. Завистта влезе в картината. Поразвилня се около родителите и влезе първо в сърцето на бащата. Заслепи я силна светлина! Вдигна ръце, за да се защити от нея. Там беше светло, топло и уютно.
Прекалено светло за нея. В нейното царство царяха тъмнината, студенината, мракът. Имаше заслони от плевели и изгнили дървета от завист. Стисна здраво сърцето на мъжа, искаше да изстиска и последните жизнени сокове. Соковете на човещината, топлината и любовта. Тя все пак ги познаваше, но бегло, защото се пазеше от тях, а и те я отбягваха.
Смятаха я за грозна, мрачна и миришеща на гнилота. Завистта стискаше с все сила сърцето. Но светлината плисваше отново и отново и я обгръщаше отвсякъде. От яд, започна да и пада косата. И това бе достатъчно засега. От косите и щяха да поникнат плевелите на завистта.
Нищо подобно! Вместо да пуснат корени, те се пръсваха от топлината. И най-страшното бе, че усети как се изплъзва от сърцето. Не можеше да се задържи. С последни, отчаяни усилия се вкопчи, с изкривени пръсти и сгърчено лице, в сърцето и душата на бащата. Не успя! Изхвръкна от там, като тапа от шампанско. Направо беше изплюта.
С побелели, падащи коси, посивяло и сбръчкано, като пергамент лице и съвсем изтъняло тяло, Завистта, заслепена от ярост, се втурна към сърцето на майката. Изобщо не успя да прекрачи прага му. Плътна стена от силна, безусловна майчина любов и човешка топлина препречи пътя и. Опита отново и отново. С дивашка ярост и сила. Не влезе.
Стената беше изключително здрава, макар и пулсираща и мека. При поредния опит, Завистта така бе изхвърлена, че изскочи от картината, от огледалото и се намери у дома. В дома на тъмнината и плесента. Започна да гледа тялото си с нарастващ ужас. Почти нищо не бе останало от нея. Косата и се стелеше на земята, ръцете и краката бяха тънки, като най-тънката и не особено здрава пръчка, снагата и представляваше извита скоба.
Със сетни сили и съвсем изкривени, като ченгели пръсти, хвана огледалото и с безумен поглед потърси питомците си. Начаса трябваше да ги види и да възвърне предишния си Образ! Още по-голям ужас. Картината със семейството го бе изпълнила до последното му късче. И както го бе изпълнила изцяло, в един момент огледалото се пръсна.Хиляди парченца, заиграха във въздуха, но после и те изчезнаха. Дори прашинка не остана от тях.
Завистта разбра, че ще изчезне. Знаеше, че ще се появи отново, възродена от някой завистлив човек. И че ще стане отново млада, силна и жизнена. Но пак бе победена от Топлината, Сърдечността и Любовта. Скриха се двата и крака, после ръцете, тялото. Останаха очите. Но вече безжизнени, слепи очи. Ослепени от светлината на Вечната Любов. Любовта за и от някого; любовта от и към света!
След малко изчезнаха и очите. Остана мъничка струйка от черни прашинки, която се шмугна в малка дупчица. Завистта си бе отишла. Щеше да се върне. Винаги се връщаше. Но и винаги си отиваше, когато обичта и топлината; човещината изпълваха нечие сърце и душа и светлината от тях заливаше света и хората.
Светлината, която за разлика от тъмнината – убежището на завистта и злобата – не искаше да покори нещо и някого. Просто струеше отвсякъде и навсякъде. И който желаеше я допускаше в себе си. В сърцето и душата си, във всяка своя клетка. Светлината се възраждаше! Силна сама по себе си; силна с и от излъчванията си. Светлината на истинските чувства и емоции! На истинския живот!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
9.8.09
Завръщане на отсъствуващия
Ние се завръщаме, защото започваме.... Ние започваме, защото наше право е да се завърнем. Това е истината.. .
Разхождах се по платото, което се простираше покрай дълбокото море. Вятърът беше тих, облаците далечни и застинали, разкъсващи небето на парцали, които изглеждаха като неизвестна писменост от далечна епоха. Погледнах морето: между издигнати високи стени почиваше водата. Времето минаваше неусетно. Чувствувах се като птица, летяща в сурово небе.
Търсех камъни и камъчета, които да хвърля в морето, за да раздвижа синята му инертност. Намерих само пясъчни зрънца, които подритвах с крак и които се разлетяваха бързо, за да паднат бавно върху земята.
Вървях и навремени се навеждах, търсейки сухи треви и клони, довяни тук от дървета или от храсти, но не намирах. Разбрах, че нищо не расте на това високо място и може би никога повече няма да порасте. Ужасих се от мисълта за безплодието.
Вървях. Платото беше песъчливо, почвата му се разпиляваше под стъпките ми. Страхът започна да ме преследва на всяка крачка и при всеки скок. След мен се образуваше облак прах, който ставаше все по-голям. Когато ме нападнаха по склона на платото, трепнах, като птичка, на която са опрели ножа до шията.
Хвърлих се към морската бездна и разсичайки въздуха, който ми направи таен проход към повърхността на спящата вода, почувствувах, че падам по права линия, свързваща морето и небето. Точката на страха по нея беше последвана от точката на удоволствието, после на примирението, на отчаянието и най-после на върховното щастие. . . Затворих очи и потънах.Тишина... После се обърнах и видях, че съм сред някакви развалини.
Не съм виждал подобни в живота си. Опитвах се да си обясня тази гледка, но не можех. До мен долетя един глас, следван от друг, който проникваше иззад някаква стена. Казах си: „Това са морски животни." Помислих си, че това е краят. След известно колебание прошепнах: „Не е ли това наистина краят?"
После се показаха две голи същества. Първото беше намръщено, а второто — усмихнато. Всяко от тях носеше камшик. Застинах на място. Те се приближаваха, а аз търсех в техните лица милост. Те се приближаваха, докато станаха като две скоби. Усмихнатото същество ми заповяда да седна и аз казах:
— Няма да седна на земята. Намръщеното ми заповяда да говоря, но аз отказах. То размаха бича. Краката ми потъваха в дъното, не можеха да треперят. Примирих се с мисълта, че разпитът ще бъде дълъг...
—Каква религия изповядваш?
—Тази на живота.
—Какъв е твоят живот?
—Този, който води към смъртта.
—А смъртта ти?
—От която се възкръсва.
—Как?
—Като сея.
—Какво сееш?
—Едно зърно, което не застива.
—Какво значи „да застива"?
—Да излезе от кръга.
—А ако ти влезеш в кръга?
—Ще бъда верен на идеите си.
—Какви са твоите идеи?
—Да обичам.
—Кого обичаш?
—Грешките ми, които разстилат сянката на прошката.
—Кой ще ти прости?
—Този, на когото съм причинил зло.
—На кого си причинил зло?
—На този, който вля любов в сърцето ми.
—Кой е той?
—Създателят на любовта.
—Кой е създателят на любовта?
—Този, който поражда омразата.
—Кой е той?
—Този, който иска любовта да бъде все по-голяма.
—Как любовта става по-голяма?
—Когато „л"-то се удължава.
—Защо?
—Защото „л"-то е началната й буква.
—Откъде започва началото?
—От безкрайността.
—Какво е безкрайността?
Аз не можах да отговоря. Двете скоби станаха по-тесни и камшиците затрепераха. Огледах се и видях една стара порта. Наведох се, за да мина през нея, и ето че погледът ми се зарея из безкрайната градина. Бях смаян. Един пазач без оръжие ме спря. Белотата на кожата му грееше. Изпълни ме радост. Той каза:
—Ти си в една градина. Отговорих примирено:
—Сега съм в една градина. Той ми каза, след като ме приветствува с „добре дошъл":
—Разполагай се.
—На кое място да се разположа? Усмивката изчезна от лицето му и той каза
—Тук няма места и посоки. Свободен си да правиш каквото искаш.
Попитах нетърпеливо:
— И когато искам ли? Той отвърна студено:
— Тук няма време. Ти си сега, и вчера, и утре -Разбра ли? Оставих пазача и се отправих към едно дърво, отрупано с плодове. Чух, че ме насърчава, и попитах:
—Позволяваш ли ми да откъсна един плод?
—Колкото поискаш. Не знам как от устата ми се отрони въпросът:
— Къде съм, къде съм?
— Подиграваш ли ми се? Тук не е позволено да се подиграваш.
— Но ако аз желая да се подигравам?
— Не трябва да желаеш нещо, което го няма. „Каква свобода на желанията има тук тогава?" — казах си аз. В този момент чух смях. Огледах се, но не видях никого.
Търсих напразно, после извиках: — Какъв е този ад? В този миг градината пламна с прозрачен пламък, който едва не разтопи езика ми. Направих усилие да прося милост. Мястото изстина и аз промърморих ужасен: — Кой се подиграва с мен? Огнени езици се приближиха до мене, близнаха ушите ми и аз се развиках за помощ:
— Не мога да търпя да се подиграват с мен. Градината отново възвърна спокойствието си. Изтичах и се сблъсках със себе си. Стенанията ми се сблъскаха с дишането ми. Гласът ми не намираше път. Извиках, а желанието моделираше думите ми: „О, аз... ти... аз.. . о..."
Един прозорец се отвори над главата ми и разля топла светлина. Аз вече не виждах и се чувствувах като летящ атом или като пара, излизаща от парен котел. Когато станах на облак, морето беше под мен, платото вдясно, а хоризонтът — като кръг — кръгът на моите чувства.
Паднах във вид на силен дъжд, на сълзи от разкаяние... Почвата се съживи, пясъкът се спои здраво, семената започнаха да покълват, цветовете да се разтварят. Излезе лек вятър и раздвижи щастието. Тази дума, на която преживях всяка буква, тъй както никога преди това, нито след това, на никое място.
Уалид Ихласи (Сирия)
Прочетете Цялата Статия...
Разхождах се по платото, което се простираше покрай дълбокото море. Вятърът беше тих, облаците далечни и застинали, разкъсващи небето на парцали, които изглеждаха като неизвестна писменост от далечна епоха. Погледнах морето: между издигнати високи стени почиваше водата. Времето минаваше неусетно. Чувствувах се като птица, летяща в сурово небе.
Търсех камъни и камъчета, които да хвърля в морето, за да раздвижа синята му инертност. Намерих само пясъчни зрънца, които подритвах с крак и които се разлетяваха бързо, за да паднат бавно върху земята.
Вървях и навремени се навеждах, търсейки сухи треви и клони, довяни тук от дървета или от храсти, но не намирах. Разбрах, че нищо не расте на това високо място и може би никога повече няма да порасте. Ужасих се от мисълта за безплодието.
Вървях. Платото беше песъчливо, почвата му се разпиляваше под стъпките ми. Страхът започна да ме преследва на всяка крачка и при всеки скок. След мен се образуваше облак прах, който ставаше все по-голям. Когато ме нападнаха по склона на платото, трепнах, като птичка, на която са опрели ножа до шията.
Хвърлих се към морската бездна и разсичайки въздуха, който ми направи таен проход към повърхността на спящата вода, почувствувах, че падам по права линия, свързваща морето и небето. Точката на страха по нея беше последвана от точката на удоволствието, после на примирението, на отчаянието и най-после на върховното щастие. . . Затворих очи и потънах.Тишина... После се обърнах и видях, че съм сред някакви развалини.
Не съм виждал подобни в живота си. Опитвах се да си обясня тази гледка, но не можех. До мен долетя един глас, следван от друг, който проникваше иззад някаква стена. Казах си: „Това са морски животни." Помислих си, че това е краят. След известно колебание прошепнах: „Не е ли това наистина краят?"
После се показаха две голи същества. Първото беше намръщено, а второто — усмихнато. Всяко от тях носеше камшик. Застинах на място. Те се приближаваха, а аз търсех в техните лица милост. Те се приближаваха, докато станаха като две скоби. Усмихнатото същество ми заповяда да седна и аз казах:
— Няма да седна на земята. Намръщеното ми заповяда да говоря, но аз отказах. То размаха бича. Краката ми потъваха в дъното, не можеха да треперят. Примирих се с мисълта, че разпитът ще бъде дълъг...
—Каква религия изповядваш?
—Тази на живота.
—Какъв е твоят живот?
—Този, който води към смъртта.
—А смъртта ти?
—От която се възкръсва.
—Как?
—Като сея.
—Какво сееш?
—Едно зърно, което не застива.
—Какво значи „да застива"?
—Да излезе от кръга.
—А ако ти влезеш в кръга?
—Ще бъда верен на идеите си.
—Какви са твоите идеи?
—Да обичам.
—Кого обичаш?
—Грешките ми, които разстилат сянката на прошката.
—Кой ще ти прости?
—Този, на когото съм причинил зло.
—На кого си причинил зло?
—На този, който вля любов в сърцето ми.
—Кой е той?
—Създателят на любовта.
—Кой е създателят на любовта?
—Този, който поражда омразата.
—Кой е той?
—Този, който иска любовта да бъде все по-голяма.
—Как любовта става по-голяма?
—Когато „л"-то се удължава.
—Защо?
—Защото „л"-то е началната й буква.
—Откъде започва началото?
—От безкрайността.
—Какво е безкрайността?
Аз не можах да отговоря. Двете скоби станаха по-тесни и камшиците затрепераха. Огледах се и видях една стара порта. Наведох се, за да мина през нея, и ето че погледът ми се зарея из безкрайната градина. Бях смаян. Един пазач без оръжие ме спря. Белотата на кожата му грееше. Изпълни ме радост. Той каза:
—Ти си в една градина. Отговорих примирено:
—Сега съм в една градина. Той ми каза, след като ме приветствува с „добре дошъл":
—Разполагай се.
—На кое място да се разположа? Усмивката изчезна от лицето му и той каза
—Тук няма места и посоки. Свободен си да правиш каквото искаш.
Попитах нетърпеливо:
— И когато искам ли? Той отвърна студено:
— Тук няма време. Ти си сега, и вчера, и утре -Разбра ли? Оставих пазача и се отправих към едно дърво, отрупано с плодове. Чух, че ме насърчава, и попитах:
—Позволяваш ли ми да откъсна един плод?
—Колкото поискаш. Не знам как от устата ми се отрони въпросът:
— Къде съм, къде съм?
— Подиграваш ли ми се? Тук не е позволено да се подиграваш.
— Но ако аз желая да се подигравам?
— Не трябва да желаеш нещо, което го няма. „Каква свобода на желанията има тук тогава?" — казах си аз. В този момент чух смях. Огледах се, но не видях никого.
Търсих напразно, после извиках: — Какъв е този ад? В този миг градината пламна с прозрачен пламък, който едва не разтопи езика ми. Направих усилие да прося милост. Мястото изстина и аз промърморих ужасен: — Кой се подиграва с мен? Огнени езици се приближиха до мене, близнаха ушите ми и аз се развиках за помощ:
— Не мога да търпя да се подиграват с мен. Градината отново възвърна спокойствието си. Изтичах и се сблъсках със себе си. Стенанията ми се сблъскаха с дишането ми. Гласът ми не намираше път. Извиках, а желанието моделираше думите ми: „О, аз... ти... аз.. . о..."
Един прозорец се отвори над главата ми и разля топла светлина. Аз вече не виждах и се чувствувах като летящ атом или като пара, излизаща от парен котел. Когато станах на облак, морето беше под мен, платото вдясно, а хоризонтът — като кръг — кръгът на моите чувства.
Паднах във вид на силен дъжд, на сълзи от разкаяние... Почвата се съживи, пясъкът се спои здраво, семената започнаха да покълват, цветовете да се разтварят. Излезе лек вятър и раздвижи щастието. Тази дума, на която преживях всяка буква, тъй както никога преди това, нито след това, на никое място.
Уалид Ихласи (Сирия)
Прочетете Цялата Статия...
22.6.09
Жабата и гърнето със сметана
Веднъж две жаби паднали в гърне със сметана. Потънали не успели да се измъкнат навън. Едната жаба поблъскала с лапички в бялата сметана, но скоро се примирила със съдбата си и покорно отишла на дъното. А втората решила да се бори докрай, какъвто и ще да е той. Цяла нощ блъскала с лапички в сметаната и на сутринта, когато била на края на силите си, усетила нещо твърдо под крачката си.
Тя погледнала надолу и с учудване видяла, че стои върху твърдо парче масло. Оказало се, че през нощта тя успяла да сбие сметаната в масло. Жабата изскочила от гърнето и после живяла дълго и щастливо
Хубава история, нали? Ако прочетем биографиите на великите хора, ще ни стане ясно, че те през целия си живот са “сбивали сметаната с лапичките си ”.
Прочетете Цялата Статия...
Тя погледнала надолу и с учудване видяла, че стои върху твърдо парче масло. Оказало се, че през нощта тя успяла да сбие сметаната в масло. Жабата изскочила от гърнето и после живяла дълго и щастливо
Хубава история, нали? Ако прочетем биографиите на великите хора, ще ни стане ясно, че те през целия си живот са “сбивали сметаната с лапичките си ”.
Прочетете Цялата Статия...
Синята птица и бялата врана
Всички казват, че да хванеш “синята птица”(птицата на успеха), е много трудно. Много хора тичат след синята птица, поставят капани и примамки, но не успяват да я уловят. Просто трябва да се държите така, че на нея да й се прииска сама да кацне на рамото ви. Позволете си да бъдете не като всички, не се сливайте със сивата маса. Да бъдеш “не като всички” не е лесно, за това е необходимо мъжество и упоритост.
Но нали именно "белите врани” преобърнаха света, направиха потресаващи научни открития, създадоха великолепни филми, написаха изумителна музика.
На “бялата врана" не й е лек животът, нея я ненавиждат заради оригиналността й, на нея й завиждат, от нея се страхуват, но тя никога не остава незабелязана. Нея винаги я помнят – и когато я обичат и когато я ненавиждат. Но главното е това, че тя винаги постига в живота това, което поиска.
Бъдете спокойни и уверени в себе си, позволете си да грешите и да падате, но винаги се изправяйте и извличайте уроци от грешките си. Синята птица обича именно такива хора. С доверие кълве “зрънца” от дланите им.
Прочетете Цялата Статия...
Но нали именно "белите врани” преобърнаха света, направиха потресаващи научни открития, създадоха великолепни филми, написаха изумителна музика.
На “бялата врана" не й е лек животът, нея я ненавиждат заради оригиналността й, на нея й завиждат, от нея се страхуват, но тя никога не остава незабелязана. Нея винаги я помнят – и когато я обичат и когато я ненавиждат. Но главното е това, че тя винаги постига в живота това, което поиска.
Бъдете спокойни и уверени в себе си, позволете си да грешите и да падате, но винаги се изправяйте и извличайте уроци от грешките си. Синята птица обича именно такива хора. С доверие кълве “зрънца” от дланите им.
Прочетете Цялата Статия...
19.6.09
С надежда да се укрепим
“Преминах през целия кръговрат - от оран и сеитба, през жътви и вършитби, от лунни хамбари и воденични песни, до вечерни нощви и селски пещи, от които изгряваше като слънце всеки питар (хляб).” Петър Андасаров
Ще чуем ли как вятърът ечи
и как сърцата бият във очакване
от малко зрънце да се освести
Родината и цялото оплакване
да бъде сън в полетата със клетви.
И там навън, събудени житата
готови да са за заветни жетви.
Българийо, ти още си богата!
Но има време за позорния им стълб -
да тръпнат тези, дето злото ги привлече.
Превият ли пълзящия си гръб,
ще бъде лесно, и отсечени,
корекция ще са за идните след нас,
а ние толкова успяхме и …мечтаем,
макар сред бунище на жадните за власт.
Българийо, със клас ще те венчаем!
Прочетете Цялата Статия...
Ще чуем ли как вятърът ечи
и как сърцата бият във очакване
от малко зрънце да се освести
Родината и цялото оплакване
да бъде сън в полетата със клетви.
И там навън, събудени житата
готови да са за заветни жетви.
Българийо, ти още си богата!
Но има време за позорния им стълб -
да тръпнат тези, дето злото ги привлече.
Превият ли пълзящия си гръб,
ще бъде лесно, и отсечени,
корекция ще са за идните след нас,
а ние толкова успяхме и …мечтаем,
макар сред бунище на жадните за власт.
Българийо, със клас ще те венчаем!
Прочетете Цялата Статия...
4.6.09
Трудно ли се живее в една квартира със символа на мъдростта
След излизането от печат на първата книга за Хари Потър любителите на животни полудяха от интерес към домашната сова. Впрочем човечеството отдавна-отдавна не е равнодушно към тези разкошни птици. За тях се разказват легенди – щастливи притежатели на “ръчни” сови са били: гръцката богиня Атина Палада, вълшебникът Мерлин и харизматичният Воланд.
Трудно е да устоиш пред странното очарование на това митично същество - совата. Но да се вмести в нашия цивилизован свят е още по-трудно.
Пернáтото нощно чудо
С часове може да се любуваш на совата – тя омагьосва със своето получовешко лице, с разкошната си перушина и с хипнотизиращия си поглед. Впрочем, този поглед е далекоглед – совата почти не вижда какво става под носа й, но затова пък отлично вижда на голямо разстояние и почти в пълна тъмнина.
Асиметрично разположените й уши позволяват с точност до един градус да определи откъде идва звукът. Край совата не само мишка, а даже и хлебарка не може да се промъкне! А стопанина си може да разпознае по гласа. Да чуете полета на совата е невъзможно, ако тя сама не пожелае това, защото меките й пера правят полета на нощния хищник съвършено безшумен.
Совата може да изглежда сурова пазителка на тайни, но понякога така смешно гримасничи. Тя може гордо да мръщи вежди и да “кокошини” перата си, за да изглежда по-едра, или (обратно) изплашено да се опъне като струна и така да свие перата си, че да заприлича на клонче.
Понякога совите застиват в поза на безразличие и движат главата си наляво-надясно при неподвижно туловище, както правят източните танцьорки. Много е забавно да се гледа това, но те не го правят случайно – учените считат, че тези движения помагат на птицата точно да улавя околните звуци.
Но не бързайте да изпадате в умиление и да тичате към птичия пазар за мистични питомци. Совата е дива птица и е съвършено неприспособена да живее в градска квартира. А ако не ви съвпаднат характерите, място за отстъпление няма – в природата изнежената домашна птица просто ще загине!
Мишините сълзи
Главният проблем със совата е храненето й. Децата, бременните и слабонервните е по-добре да не хранят тази птица - тя упорито предпочита да се храни с мишки (по две на ден). В краен случай може да й се дават малки пиленца. И за да не им устройва преследване из цялата къща, по-добре е да се убият предварително.
Както разбирате, на вас се пада да извършите това. И никой не може да гарантира, че совата няма да разхвърля недоизядените части от жертвата върху любимата ви покривка.. Да се храни совата с чисто месо не бива – това не е каприз, а необходимост: за нормалното й храносмилане са необходими миши кожички и костички.
Недосмляните остатъци совата после ги повръща (това се нарича уригване). Освен това два пъти в годината совите си сменят перушината и се налага да я прибирате след тях.
Совите пият много – най-добре е да се сменя водата им два пъти на ден. Някои сови изпитват удоволствие от водни процедури – къпят се или се разхождат във ваната с вода.
Птицата със широкия полет
На совата й трябва много място – желателно е да й отделите стая. Ако вече има клетка - то тя трябва да е голяма и освен това се налага често да й разрешавате да лети из къщи, защото в затворено пространство совата ще залинее от мъка, а мускулите й ще атрофират от недостатък на упражнения.
Ако пък й позволите да “пътешествува” из къщи, то затворете прозорците и скрийте по-надалеч книги, документи, а също и предметите, които са чупливи, ценни или просто са ви мили на сърцето. Свалете пердетата - совата може лесно да се замотае в тях, закрийте големите огледала и прозорци (совата може да се нарани, опитвайки се да прелети през стъклото).
Бъдете готови и за това, че “аку” от совата може да откриете на най-неочаквани места из къщи. Да приучите совата да “ака” в съндъче е невъзможно. Единственото, което е по силите ви, е да й осигурите любими места за престой: полилеи, шкафове или специални приспособления. Тогава основна част от совините “акита” ще се натрупват под тях .
“Акитата” на совите не миришат и леко се почистват с парцал и топла вода.
Клетката за совата трябва да е висока поне 80 см, а на дължина и ширина да е не по-малка от 50 см - това е за дребните сови(!). На дъното на клетката (заради “акитата”) обезателно трябва да се постави решетка, за да се защитят нежните лапички на совата от възможни инфекции. Добре е в клетката да се постели мек парцал – совите, особено младите, обичат да лежат на мекичко. Да се наблюдават в това положение е много трогателно.
Котеливата саможивка
Ако сте съумяли да преодолеете всички трудности - можете да се гордеете със себе си и да се радвате на питомците си. Независимо, че совите изглеждат навъсени, те са много добри, игриви и общителни птици. Могат да си играят с каквото им попадне – като се започне с чорапа ви, че може да се стигне чак до шофьорската ви книжка, затова е най-добре предварително да й подарите пъстри парцалчета и дребни плюшени играчки.
Совата може да си поиграе и с вас, но за съжаление за лудории обикновено я влече през нощта, защото обект на шеговития й лов могат да станат стърчащите ви изпод завивката крайници или главата ви. Совите охотно общуват и чрез разнообразни звуци – не може да се забранява на говорещите птици да си “побъбрят”. Честно казано совата може да споделя емоциите си цяла нощ, така че се запасете с тапи за уши и предупредете съседите.
Ни бива да прегъщате совата – птицата е доста свободолюбива и не одобрява настойчиви докосвания. Но може да се приучи да каца на ръката ви - за удобство се ползва ръкавица за соколи. Не е добре да я галите по гърба, но да я почешите по вратлето под клюна може.
Совата прекрасно свиква с децата, стига те да не й досаждат често. Разбира се, тя може да драска като котка или куче, но “свои” не би атакувала. А от любопитни гости най-често се крие колкото може по-далеко. Нейната саможива натура й пречи да общува с непознати хора.
Откъде да се купи сова
.......Тук е най-добре да си задаете друг въпрос: “Да купя ли сова?”. Защото преди да стигнете до отговор на този нелек въпрос, трябва да сте напълно наясно, че за живота на това прекрасно същество ще носите отговорност Вие! Ще имате ли достатъчно търпение и сили за такава отговорност?
Според друидите, които са имали дванадесет животни на Силата, тотемът на хората родени между 23 ноември – 21 декември е Бухъл или Сова. Много чаровни и харизматични хора, но не се заблуждавайте от външния им вид! Совата е хищна птица и е много вероятно някой нахалник да си изпати зле. Освен това са родени с таланта на магьосници почти във всяка област, в кято решат да посветят усилията си. Така че внимавайте със Совите.
Препоръчваме още:
12 животни на Силата
Очите на Совата
Прочетете Цялата Статия...
7.5.09
Индиански добродетели
"Обичам тези хора, които винаги са ме посрещали с най-доброто, което са имали. Обичам тези хора, които са почтени, без да имат закони, затвори и приюти за бедни. Обичам тези хора, които спазват Божиите закони, без някога да са ги чели или да са ги чували, проповядвани от амвона. Обичам тези хора, които никога не ругаят и не споменават напразно Божието име. Обичам тези хора, които обичат съседите си така, както и самите себе си.
Обичам тези хора, които почитат Бог без Библия - а вярвам, че и Бог ги обича.
Обичам тези хора, чиято религия е една и съща, и които са свободни от религиозни предразсъдъци.
Обичам тези хора, които никога не вдигнаха ръка срещу мен, нито откраднаха имуществото ми, въпреки че нямаше закон, който би могъл да ги накаже, ако го бяха сторили.
Обичам тези хора, които никога не влязоха в битка с белите, освен на своя собствена територия.
Обичам тези представители на човечеството и не се страхувам от тях - такива, каквито Бог ги е сътворил и там, където Той ги е поставил, - защото те са Негови деца.
Обичам тези хора, които живеят и пазят имуществото си без катинари и ключове.
Обичам всички хора, които правят най-доброто, на което са способни.
И - о, как обичам тези хора, които не живеят заради любовта към парите!"
Джордж Катлин (1796-1872) - американски художник и пътешественик, живял осем години сред различни индиански племена
Прочетете Цялата Статия...
Обичам тези хора, които почитат Бог без Библия - а вярвам, че и Бог ги обича.
Обичам тези хора, чиято религия е една и съща, и които са свободни от религиозни предразсъдъци.
Обичам тези хора, които никога не вдигнаха ръка срещу мен, нито откраднаха имуществото ми, въпреки че нямаше закон, който би могъл да ги накаже, ако го бяха сторили.
Обичам тези хора, които никога не влязоха в битка с белите, освен на своя собствена територия.
Обичам тези представители на човечеството и не се страхувам от тях - такива, каквито Бог ги е сътворил и там, където Той ги е поставил, - защото те са Негови деца.
Обичам тези хора, които живеят и пазят имуществото си без катинари и ключове.
Обичам всички хора, които правят най-доброто, на което са способни.
И - о, как обичам тези хора, които не живеят заради любовта към парите!"
Джордж Катлин (1796-1872) - американски художник и пътешественик, живял осем години сред различни индиански племена
Прочетете Цялата Статия...
9.4.09
Мъдрият просяк
Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял съседните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз. Веднъж селяните го попитали: - Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
- Деля го на четири – отговорил просякът. – Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма - дар на бога.
Всички били много очудени от отговора му и започнали да го разпитват:- Къде е този дявол и кой е този, който взема назаем от просяк? В коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не му се подчини.
- Царю - казал той, - Дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
- А кой взема заем от тебе? – попитал царя.
- Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порастне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
- Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част от ориза? – попитал пак царят.
- Имам малка дъщеря - казал пак просякът, - за която трябва да се грижа. Но когато порастне, тя ще се омъжи и ще ме напусне . Е, царю, кажи, оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
Накрая царят попитал:
- А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
- Царю, този храм е моето тяло, а богът душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
Царят много харесал отговорите на просяка. Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.
Индийска народна приказка
Прочетете Цялата Статия...
25.3.09
Ясновидка
Автор: Меричка
Пак сме на една от онези комисии, когато търчиш като луд, доказваш се, и защитаваш честта на институцията, която разчита на реакцията и интелекта ти. Накрая всичко ще приключи с подпис в протокол, най-често полаган на втора среща за отчитане на свършеното. Рано сутринта на 20 2006г. март потеглихме две коли и един джип, две жени сред 12 мъже. Най-напред изкачваме заледени участъци, опесъчени до и малко след Превала, после се спускаме покрай реката, и накрая нашата цел е язовирът и общината, която го стопанисва.
По време на същинската работа разстановката и позициите щяха често да се сменят, /задачите бяха сериозни, но не неизпълними/ в зависимост от компетенцията на участниците.
Докато се изкачим до най – високата точка – някъде около 1880м надморска височина, измина не много време. Това за март, когато наоколо са издигнати след почистването високи “барикади” от потъмнял сняг, си е добре. Трябваше да вземем експерт от общината, така че един щеше да напусне колата, за да се премести в по-луксозния джип. Пристигнахме най-накрая.
В стаята, където разпределяхме задачките гореше печка, приятно топло и уютно беше.
А навън сух студ, дълго задържал се втвърден сняг – и тази година, както между впрочем и винаги. Нямах избор, трябваше да си остана в старата кола, загърнах се с шала, засрамих се и не сложих ръкавиците, с мъже съм, да не се правим на слаби... ;) баби. Седнах си на мястото, отзад вляво, нищо, че е от най-незащитените.
- Да, в началото на април докъм шестнадесети може да очакваме бурно топене на снеговете, особено след първите пролетни дъждове, обичайно е за тези височини. Добре, ще го вземем под внимание... - това успях да чуя от думите на общинаря, който затръшна дясната задна врата на Лада-та, седна до мен и махна с ръка на колегата, за който беше предназначено.
Е, знаете как е – разговора като правило се завъртя около времето, разбрах, че от доста години е в пенсия, но работеше може би на граждански договор. Говореше главно със спътника ми отпред, като в разговора се включваше навремени и шофьора. Познаваха се отпреди, поне свойски се поздравиха, което за планината си е в реда на нещата за поредна служебна среща.
Сетих се, че листа и химикалката се в незакопчания джоб на чантата ми, защото предчувствах приключение в най-добрия и откривателски дух на думата. Това, че се размърдах някъде отляво, за да ги потърся, го накара да ме погледне с недоверие, протегнах ръка и се представих по фамилия, отвърна ми - разбира се, познаваше благоверния ми спътник в живота. Заговори и каква важна работа са вършили заедно пак така по други комисии. Отговори и на шофьора:
- А, работа ли, много има, аз я оставям, тя не ...Но така, макар и в пенсия.
После добави:
- Labor omnia vincit im probo... - преведе го.
Нещо в смисъл, че упоритата работата побеждава изпитанията.
Направо бях във възторг, не съм се и надявала на такъв подарък от съдбата /и от теб/.
Помолих го да повтори сентенцията, а аз я записах като прилежна ученичка, докато очите му се усмихваха.
Каква усмивка само, когато видя листчетата, където вече се гушеха няколко строфи, останали от уикенда. Да, сега успях да определя на кого ми приличаше – точно копие на Николай Хайтов – и тези сини очи, “сипещи” светкавици, представих си за момент, че в тъмното би приличал на сова.
- Марияна! Много звучно и красиво име, Марияна - прошепна го още веднъж, сякаш да го скрие от другите, които бързаха по-напред по пътеката.
Едва сега каза и малкото си име:
- Хранимир. Ние тук сме двама с фамилия Плявови, аз и по-малкия ми брат, Красимир. И той имаше хъс, пък и пари се намираха и се изучи. А, иначе аз се стремя да бъда полезен на повече хора, когото и да попиташ за мене, знае ми адреса, “билкар” ме знаят хората. И аз им помагам... Ловец съм и риболовец, освен това... поет - усмихна се загадъчно. - Да минем на ти, а... Марияна?
Влязохме неусетно във високата кула, докато разговаряхме с “домакина” на съоръжението. Погледът му стана още по-загадъчен и накрая на излизане ми се похвали:
– Скоро ще излезе моя книга, която ще съдържа много истини - поезия, ловни разкази, рецепти, еротика - понижи глас, – секс, забранена ще е за до осемнадесетгодишни - тихо се засмя. - Но няма да издавам каква форма ще има, намигна ми съучастнически...
Нима трябваше да съм голяма коза, че да не се досетя за “сърдечната” форма на “пресния” тираж. Не го изрекох гласно, за да помисли, че само е преминало покрай ушите ми.
- Е, виждаш ли онзи склон – попита на път за Лада - та, където шофьорът “поддържаше” огъня, а от ауспуха се виеше кълбо от изгорели газове.
- Виждам, дори мога да ти кажа, какво има там – паметна могила на партизани...
Резултата е изравнен, той просто глади последната останала покрай ушите коса, но се усмихва: - Да не си ясновидка?! – малко учудване дори долавям.
- Да – лъжа най-безочливо, скривам разказа за битката, която е имало тук - знам го от колегата от института Камен, ама нека и аз съм малко загадъчна...
...................................................................................................................................................
И до днес винаги се връщам към приятното време, което прекарахме с този човек, мисля за всяка дума, която си казахме, и затова, как понякога служебните задължения се превръщат в най-желаното нещо на света.
След 15 дни, когато нашият супервайзор ми предложи да отида на новата среща на комисията, приех на драго сърце. Защо ли – поредна весела среща с този мой приятел, който ме представи на негов съгражданин така:
- Внимавай, ясновидка е, да не дава господ да обединят силите си ясновидка и билкар!!! – ех, тази кротка усмивка...
За втори път ми помагаше – трябваше ми рецепта за лечение на “лоша” болест след вливките, които проведоха на моя колежка. Разменихме си телефоните, разделихме се като стари приятели, тази година пак ще има комисия...:) Виждам я, като един Дядо Йоцо съм!!
И тази, и тази…
Прочетете Цялата Статия...
5.3.09
Магия на ума
.....”По стените на караваната висяха сребърни звезди и цветя. Прозорците бяха покрити с черна хартия. Седнал на стол без облегалка, обграден от всевъзможни джунджурии, фокусникът изпълняваше обичайните номера: Вадеше от шапките си зайци, измъкваше монети зад ушите на децата. Малчуганите се смееха, но някои от по-големите, като видеха, че няма нищо ново, си тръгваха. Фокусникът явно не се впечатляваше.
Едно момченце дойде по-наблизо, почти до фокусника, който бръкна зад ухото на детето, а после дръпна ръката си, свита в юмрук. Отвори я и в нея блесна сребърна монета. -Я-а-а-а - рече той закачливо. - Гледай да не приближаваш повече, че ще трябва да ти взема допълнително пари.
Като видяха номера, децата се закикотиха. Фокусникът бръкна под стола и измъкна пъстра керамична маска. Половината бе бяла, половината - черна, с дупки за очите, оградени със сребристо, и с червени устни под изсечения нос.
-Една от многото маски, едно от многото лица. Фокусникът сложи маската на лицето си, а после я захвърли и си сложи друга, а след това друга, и друга. -Все различни маски, все различни лица, а отдолу си оставаме същите. Ей това е истинска магия!
Ухили се. Тълпата се размърда безучастно. Фокусникът не се смути от недоволството на публиката си, а се усмихна с обич и втренчи поглед в Хаким.
После, като за край на представлението, се провикна към младата си публика:
-Хубаво е да усещаш пясъка между пръстите на краката си. Деца, заведете родителите си на плажа. Не забравяйте да си събуете обувките.
Той се обърна и чевръсто заприбира нещата си, а тълпата се пръсна объркана. Хаким приближи фокусника.
-Извинете, господине - каза той любезно. - Чудих се дали не можете да ми помогнете... Ами, търся един старец, познат като „мъдреца".
-Името ми е Малоуни и съм от Уелс. Не съм ирландец, нито шотландец и определено не съм британец. Аз съм си от Уелс. -Господине, мислих си, че понеже... Малоуни го прекъсна.
-Някои викат, че съм кажи-речи подвижната лудница. - Усмихна се. - Може и така да е. Ела с мен. Току-виж успеем да открием стареца – той спря и погледна Хаким със сияйни очи, - мъдреца, когото търсиш. Хаким последва мъжа през тълпата, докато най-сетне стигнаха до една провиснала жълта палатка.
-Това ще свърши добра работа - рече Малоуни под носа си. Изражението му бе благо, а ясните му очи отразяваха оранжевите и пурпурни оттенъци на озареното от залеза небе.
Хаким последва Малоуни и влезе в палатката, понеже не искаше да го остави точно сега. Вътре палатката бе почти тъмна. Имаше само слаба светлина, която ги отведе до стена, покрита с криви огледала.
-Ще дойдеш ли по-насам, синко? – Малоуни махна на Хаким да пристъпи по-близо до него и огледалата. Той се отдръпна, за да седне на един стол, който се появи сякаш от небитието. Хаким внезапно усети обградилата ги плътно тишина. Заслуша се внимателно да чуе шума на панаира, ала не успя. Огледа се. Мрачно беше, но успя да види, че пред него лежи голямо празно пространство. Зачуди се: това ли е палатката, в която бяха влезли?
-Като влизаше в палатката, представяше си я с един определен размер - Малоуни отрази мислите на Хаким. – Времето и пространството са илюзия, приятелю. Умът е фокусник от класа. Най-много обича да ни погажда номера. Сигурно му харесва да мислим, че мечтите и възможностите ни имат граници. Колко се потя само да припомням на хората за истинската магия...Малоуни тихичко се засмя и продължи:
-Единственото, което ни обгражда, синко, е полето на чистата потенциалност. Ние самите сме изтъкани от чиста потенциалност. Умът е безграничен, простира се по-далеч, отколкото можеш да си представиш. Щом осъзнаеш тази истина, вече не ти трябва друго познание..Всичко е ей тук. -Той потупа с пръсти гърдите на Хаким. - Ей на това казвам аз магия, нали така?
Малоуни посочи отражението на Хаким в огледалото - набита, пълничка фигура, бегло напомняща кльощавото момче, което Хаким познаваше. Не за пръв път виждаше огледала, които си играят с образа. Като малък бе ходил на панаир, тичал бе от сергия на сергия, скитал се бе от палатка на палатка, докато настъпи часът да се върне в сиропиталището.
-Това ти ли си? Нима това наистина си ти? -Хаким се обърна и видя как белобрадият мъж се подхилва зад гърба му. - Така значи. - Той се покашля и вдигна вежди. - А какво ще кажеш за този, синко? Хаким се загледа в огледалото. Образът, който отвърна на погледа му, бе висок и кльощав.
-Това, което виждаш, твоята същност ли е? - Малоуни изглежда бе твърдо решен да предизвика отговор. Хаким се почувства объркан. „Очевидно не. Това са залъгалки за деца", рече си той.
-Да, да, ами сега? - гласът бе безмилостен, заставяше Хаким да се обърне пак към огледалото. -Това ли е твоята същност? - Гласът преля в заразителен смях.
Хаким погледна внимателно отражението си в огледалото. Е, това със сигурност е самият той. Изследва внимателно устата си, тънкия си нос. Внезапно осъзна, че не познава лицето си чак толкова добре.
-Ти действително си бил на този панаир преди няколко години. Тогава аз съм бил в Уелс – каза гласът, сякаш да му вдъхне доверие. - Но питам се, дали тогава си видял същото това лице. Или пък е било лицето, което си видял, когато си се погледнал за пръв път в огледало.
А чие лице виждаш в сънищата си? Чие лице ще носиш, когато остарееш и побелееш? Лицата, които носиш, са като героите в една пиеса, но твоята същност е сьздателят на тези герои. Гласът го галеше, сякаш нежно докосваше някакъв далечен, потънал дълбоко спомен, и Хаким усети покой.
- Отвъд този въображем свят има един мечтател, който разкрива мечтата. Не питай кого виждаш, защото ще видиш само маски. Питай кой вижда. Дириш някого, когото вече познаваш, момчето ми. Търсиш го навън, а той е вътре в теб.
Настъпи мълчание. Последвалите секунди сякаш се разтегнаха в часове. Когато вдигна поглед, огледалото бе изчезнало. Малоуни го нямаше, стопил се беше и столът, на който бе седял. Хаким се огледа. Все още бе сумрачно, ала вътре беше съвършено празно, сякаш никога не е имало каквото и да било. Стените на палатката се издуваха леко от ветреца, вдигайки прах при допира си в земята. Хаким побърза да излезе. Малоуни се бе облегнал на една сергия за храна и невъзмутимо похапваше сандвич.”
....Из Дете на Зората...
Гаутама Чопра
Прочетете Цялата Статия...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
