Импулсните токове с високо напрежение създавали непознат досега ефект на излъчване. Всъщност, налице бил ефект на „предаване“ на електричество и прилагането му в безброй странни проекти щяло да отдели Тесла далеч от всички други изобретатели. Новото явление било чудесно откритие с огромно историческо значение. Въпреки това малцина учени успели да го оценят.
Придържащи се към вече превърналите се в догма трудове на Максуел, те не можели да приемат въодушевените твърдения на Тесла, твърдели, че ефектът просто не съществувал и настоявали Тесла да се откаже от становището си.
Загадъчният ефект на Тесла не би могъл да се предскаже от уравненията на Максуел, тъй като при формулирането им техният създател просто не го е взел предвид. А и как би могъл, когато феноменът бил току-що открит? Тесла се замислил за реакцията на учените към новото откритие.
Какво като то, а може би и редица други, не са били включени в законите на Максуел? Означава ли това, че учените ще продължават да игнорират съществуването им? Биха ли посмели да ги отрекат само въз основа на едно несъвършено математическо описание?
Тесла разбирал, че овладяването на новооткрития ефект може да даде на човечеството безброй възможности и решил да започне да го изучава и използва в условия на далеч по-голяма безопасност. Първата му работа, преди да продължи с експериментите си, била да направи специални заземени медни прегради, които да попречат на електрическите излъчвания да стигнат до него.
Преградите представлявали големи облицовки с размерите на човешко тяло, изработени от сравнително дебела мед. Заземил ги, за да осигури собствената си безопасност. Според терминологията на електричеството преградите образували „фарадеева клетка“ около Тесла, която щяла да блокира всички разряди на статично електричество по време на опитите. Сега Тесла спокойно можел да наблюдава и описва всичко.
Застанал зад медната си мантия, Тесла започнал експеримента. Автоматичният ключ се завъртял и започнал да прекъсва напрежението на динамото няколкостотин пъти в секунда. Ударите следвали непрекъснато един след друг.
Тесла усещал равномерния ритъм на електростатичните разряди направо през преградата, съпроводени с характерното напрежение, което продължавало да се разширява. Невъзможно. Никакво електричество не би могло да премине през такова количество мед около него.
И въпреки това енергийният ефект минавал през него — пронизващ, електрически зареден и сгъстен. Тесла не можел да намери думи, с които да опише този аспект на новия феномен. Ударите се усещали наистина като жилене.
Тесла бил сигурен, че откритието му ще доведе до появата на ново поколение устройства и изобретения, стига да бъде овладяно. Ефектите му напълно се различавали от онези, които наблюдавал при високочестотния променлив ток.
Странните излъчвани искри били резултат от импулси прав ток. Всъщност ефектът се дължал на постоянния характер на всяко следващо излъчване на енергия. Бързият контакт с мощното динамо правел нещо, на което не бил способен нито един генератор на променлив ток. Налице било „излъчване на електричество“.
Повечето учени и инженери са категорични във възгледите си за Тесла и неговите открития. Любопитното е, че всички те като че ли са твърдо убедени, че всичките му експерименти и открития са направени в областта на променливия ток.
Това е напълно погрешна концепция, както би се убедил всеки, който си направи труда да проучи по-внимателно патентите му.
Малцина признават добре документирания факт, че след работата си върху променливия ток Тесла се насочил изцяло към изучаването на импулсния ток. Патентите му от този период до края на кариерата му са изпълнени с терминология, свързана единствено с електрическите импулси.
Тайната се състояла в прилагането на прав ток за малък интервал от време. Тесла започнал да експериментира с интервалите — смятал, че е възможно да елиминира болката, ако намали времето на контакт. В една дръзка серия от експерименти успял да разработи бързи въртящи се ключове, способни да се справят с много високи напрежения. Всеки контакт продължавал средно една десетохилядна от секундата.
Изложен на такива импулси с много ниска мощност, за своя радост и изумление Тесла открил, че болката почти изчезнала. Вместо нея имало странен ефект на натиск, който се усещал направо през медните прегради. Увеличаването на мощността на устройството не довело до увеличаване на болката, а именно на това напрежение.
Резултатът от простото прекъсване на прав ток с високо напрежение бил феномен, за който досега не бил съобщавал никой, освен очевидците на паднала в близост до тях мълния. Ефектът бил погрешно приписан на налягането на въздуха.
Отначало Тесла не бил в състояние да проумее природата на феномена и затова подходил консервативно към него, отдавайки го на въздушното налягане. Първо заявил, че напрежението се дължи на резките звукови вълни, разпространяващи се навън от проводника.
Това се съобщава в една малко известна публикация, в която той за първи път обявява откритието си. В нея Тесла нарича ефекта на налягането „електризирани звукови вълни“ и описва проникващите им свойства с акустични термини.
Последвалите експерименти обаче постепенно го навели на мисълта, че наблюдавания ефект на натиск и електрическите разряди нямат нищо общо с въздуха. Тесла показал, че същите ефекти могат да се наблюдават и ако устройството се потопи в гъста течност.
Заредените с импулси проводници били поставени в течно масло. Ефектът бил идентичен — от краищата на жицата започнали да се разпространяват силни вълни — също както се раздвижва въздухът, подложен на високо налягане.
Тесла направил електрически измервания на вълните. Единият извод на галванометъра бил свързан за медна плоча, а другият — заземен. Когато приложил импулсите към проводника, намиращото се на разстояние устройство регистрирало постоянен прав ток. Ток през пространството без проводници! Това било нещо, което можело да се наблюдава единствено при импулсния ток и никога при променливия, независимо от честотата му.
Анализът доказал, че електрическата енергия или създаващите електричество енергии се излъчвали от импулсното устройство като лъчи, а не като вълни. Тесла с изумление открил, че тези лъчи в пространството имат характерни дължини и ги описал в патента си като „подобни на светлинни“. Наблюденията му съответствали на теоретическите очаквания, описани от Келвин през 1854 г.
В една друга статия Тесла ги нарича „тъмни лъчи“ и „лъчи, които по характер приличат повече на светлинни“. Те не отслабвали прогресивно с увеличаването на разстоянието от източника им, а сякаш се простирали на огромни разстояния без никакви доловими загуби на енергия.
Прочетете Цялата Статия...
Показват се публикациите с етикет Наука и Цивилизация. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Наука и Цивилизация. Показване на всички публикации
3.7.10
29.6.10
Уравненията на Максуел
Тесла забелязал, че странните искри били по-скоро подобни на електростатични разряди. Ако те представляваха дъги от прав ток от проводника, несъмнено биха го убили още при първото включване на прекъсвача. Физическото налягане и жилещата болка на такова голямо разстояние също не би могло да се обясни. Феноменът никога не е бил съобщаван от онези, които несъмнено би трябвало да са виждали и усещали въздействието му.
Постепенно Тесла стигнал до заключението, че шоковият ефект е нещо ново и непознато досега. Решил също, че причината да си остане непознат се крие в това, че просто никой досега не е успявал да конструира толкова мощен импулсен генератор. Никой не е съобщавал за феномена, защото никой не го е породил.
Някога, докато наблюдавал залеза, Тесла си бе представил водовъртеж от чиста енергия. Резултатът от това пророческо видение бил многофазният ток. Истинско откровение! А това в случая било истинско емпирично откритие с огромно значение, при това направено напълно случайно.
Тесла попаднал на нова електрическа сила, която би трябвало да фигурира в електрическите уравнения на Джеймс Кларк Максуел. Колкото и да е изненадващо, тя не била намерила място в тях.
Сега Тесла поставил под въпрос собствените си познания. Поставил под въпрос основните постулати, на които се осланял през последните няколко години. Максуел бил „алфата и омегата“ и въз основа на него била изградена цялата му многофазна система. Тесла разбирал много добре, че математическият метод на Максуел не е напълно верен.
Добре известно е, че той е направил своите математически описания на електромагнитната индукция въз основа на огромен брой достъпни му електрически явления. Може би просто не ги е проучил достатъчно добре.
А може би по-новите феномени просто не са били открити и не са му били достъпни. Как тогава Максуел е можел да докаже, че уравненията му са „окончателни“? При формулирането на законите на електромагнитната индукция той използвал собствена методика на подбор при решаването кои ефекти са „основни“. Съществуват безброй електрически феномени, открити от XVIII век насам.
На Максуел несъмнено не му е било лесно да подбере „най-фундаменталните“ от тях. И процесът на подбор е бил напълно субективен. След като „решил“ кои явления са „най-фундаментални“, Максуел редуцирал събраните примери и ги описал математически. Надявал се по този начин да опрости работата на инженерите, които проектирали новите електрически уреди.
В резултат инженерите получили „вредни“ отговори и не можели да понесат мисълта за каквито и да било отклонения от „стандарта“. Самият Тесла като студент изпитал на гърба си тази пропаганда. Квантитативната вълна на ослепяване застигала и него самия.
Тесла и други учени знаели много добре, че постоянно или случайно могат да се наблюдават странни и аномални форми на електромагнитна индукция. Тези форми като че ли варирали в зависимост от използваната апаратура.
Новите открития в областта на електричеството били нещо характерно в излизащите по онова време броеве на списание „Нейчър“. Твърд в убеждението си, че всички електрически феномени са вече наблюдавани и описани математически, съвременните учени трудно и много бавно биха приели твърденията на Тесла.
Но не леността на конвенционалните учени било нещото, което тормозело гения. Той вече намерил адекватна компенсация за способностите си в света на индустрията. Сега разполагащият с непредвидено от уравненията на Максуел явление Тесла подложил под въпрос собствените си знания.
Нима се е превърнал в „механист“ — тъкмо онова, което ненавиждал като студент? Емпиричните факти противоречали на онова, върху което се градял трудът на целия му досегашен живот. Гьоте учил, че човечеството се води от природата.
Изборът бил ясен — да се приеме емпиричният факт и да се отхвърли общоприетата теория. Известно време Тесла се опитвал да намери начин да „извлече“ наблюдавания феномен, борейки се с „абсолютно верните“ уравнения на Максуел, но не успял. Очевидно ставало въпрос за нов електрически принцип. Тесла щял да го възприеме, както възприел и въртящото се магнитно поле, и така да положи началото на един нов свят.
Случилото се било наистина достойно за съжаление. Ако Максуел бе живял преди случайното откритие на Тесла, наблюдаваният ефект несъмнено е щял да бъде включен в законите. Разбира се, стига да приемем, че Максуел ще „избере“ феномена сред онези, които смятал за „фундаментални“.
Няма друг начин да се разглежда новото му откритие. Емпиричният факт противоречал на теоретичната основа. Тесла бил принуден да го последва. Резултатът бил откровение, което променило творческия му път. През остатъка от живота си той щял да прави твърдения, които малко учени щели да приемат, а още по-малко да ги осъществят на практика.
Въпреки това съществували някои поддаващи се на повторение електрически феномени, които не могат да се предвидят от уравненията на Максуел. Те се появяват всеки път, когато експериментатори авантюристи правят случайни наблюдения и открития.
Прочетете Цялата Статия...
Постепенно Тесла стигнал до заключението, че шоковият ефект е нещо ново и непознато досега. Решил също, че причината да си остане непознат се крие в това, че просто никой досега не е успявал да конструира толкова мощен импулсен генератор. Никой не е съобщавал за феномена, защото никой не го е породил.
Някога, докато наблюдавал залеза, Тесла си бе представил водовъртеж от чиста енергия. Резултатът от това пророческо видение бил многофазният ток. Истинско откровение! А това в случая било истинско емпирично откритие с огромно значение, при това направено напълно случайно.
Тесла попаднал на нова електрическа сила, която би трябвало да фигурира в електрическите уравнения на Джеймс Кларк Максуел. Колкото и да е изненадващо, тя не била намерила място в тях.
Сега Тесла поставил под въпрос собствените си познания. Поставил под въпрос основните постулати, на които се осланял през последните няколко години. Максуел бил „алфата и омегата“ и въз основа на него била изградена цялата му многофазна система. Тесла разбирал много добре, че математическият метод на Максуел не е напълно верен.
Добре известно е, че той е направил своите математически описания на електромагнитната индукция въз основа на огромен брой достъпни му електрически явления. Може би просто не ги е проучил достатъчно добре.
А може би по-новите феномени просто не са били открити и не са му били достъпни. Как тогава Максуел е можел да докаже, че уравненията му са „окончателни“? При формулирането на законите на електромагнитната индукция той използвал собствена методика на подбор при решаването кои ефекти са „основни“. Съществуват безброй електрически феномени, открити от XVIII век насам.
На Максуел несъмнено не му е било лесно да подбере „най-фундаменталните“ от тях. И процесът на подбор е бил напълно субективен. След като „решил“ кои явления са „най-фундаментални“, Максуел редуцирал събраните примери и ги описал математически. Надявал се по този начин да опрости работата на инженерите, които проектирали новите електрически уреди.
В резултат инженерите получили „вредни“ отговори и не можели да понесат мисълта за каквито и да било отклонения от „стандарта“. Самият Тесла като студент изпитал на гърба си тази пропаганда. Квантитативната вълна на ослепяване застигала и него самия.
Тесла и други учени знаели много добре, че постоянно или случайно могат да се наблюдават странни и аномални форми на електромагнитна индукция. Тези форми като че ли варирали в зависимост от използваната апаратура.
Новите открития в областта на електричеството били нещо характерно в излизащите по онова време броеве на списание „Нейчър“. Твърд в убеждението си, че всички електрически феномени са вече наблюдавани и описани математически, съвременните учени трудно и много бавно биха приели твърденията на Тесла.
Но не леността на конвенционалните учени било нещото, което тормозело гения. Той вече намерил адекватна компенсация за способностите си в света на индустрията. Сега разполагащият с непредвидено от уравненията на Максуел явление Тесла подложил под въпрос собствените си знания.
Нима се е превърнал в „механист“ — тъкмо онова, което ненавиждал като студент? Емпиричните факти противоречали на онова, върху което се градял трудът на целия му досегашен живот. Гьоте учил, че човечеството се води от природата.
Изборът бил ясен — да се приеме емпиричният факт и да се отхвърли общоприетата теория. Известно време Тесла се опитвал да намери начин да „извлече“ наблюдавания феномен, борейки се с „абсолютно верните“ уравнения на Максуел, но не успял. Очевидно ставало въпрос за нов електрически принцип. Тесла щял да го възприеме, както възприел и въртящото се магнитно поле, и така да положи началото на един нов свят.
Случилото се било наистина достойно за съжаление. Ако Максуел бе живял преди случайното откритие на Тесла, наблюдаваният ефект несъмнено е щял да бъде включен в законите. Разбира се, стига да приемем, че Максуел ще „избере“ феномена сред онези, които смятал за „фундаментални“.
Няма друг начин да се разглежда новото му откритие. Емпиричният факт противоречал на теоретичната основа. Тесла бил принуден да го последва. Резултатът бил откровение, което променило творческия му път. През остатъка от живота си той щял да прави твърдения, които малко учени щели да приемат, а още по-малко да ги осъществят на практика.
Въпреки това съществували някои поддаващи се на повторение електрически феномени, които не могат да се предвидят от уравненията на Максуел. Те се появяват всеки път, когато експериментатори авантюристи правят случайни наблюдения и открития.
Прочетете Цялата Статия...
17.6.10
Генератор на мълнии
През целия си живот Тесла бил запален експериментатор. Любопитството му било толкова голямо, че бил в състояние да се задълбае в загадките на електричеството, без да обръща внимание на самия себе си. Докато Едисон имал навика да работи и спи по няколко часа на пода, Тесла никога не помислял за лягане, докато не постигнел успех със започнатия експеримент. Подобни маратони можели да продължават с дни.
Веднъж го наблюдавали да работи в продължение на седемдесет и два часа, без да покаже никакви признаци на умора. Техниците му го боготворели. Викторианската ера преливала от нови открития в областта на електричеството. Да бъде в течение с огромния брой новости, било задача, на която Тесла изключително се наслаждавал и предпочитал.
Многофазната му система работела великолепно и изучаването на новините и следенето на научните публикации често дотолкова го поглъщало, че забравял всичките си други задължения. Тридесетгодишният милионер и всепризнат гений търсел онова чисто научно изследване, към което се стремял през целия си живот.
Всеки път, когато ставал свидетел на някакъв интересен електрически ефект, Тесла незабавно започвал експерименталното му проучване с хиляди вариации. Всяко такова проучване го водело до толкова много нови познания, че бил в състояние незабавно да формулира новите си открития и да ги патентова.
Лабораториите му в Ню Йорк били разделени на няколко секции. Комплексът бил организиран в една многоетажна галерия и осигурявал всички условия за ползотворни изследвания. Тесла изработил някои от големите си трансформатори и генератори на долните етажи, където се намирали работилниците.
Горе били личните му лаборатории и кабинети. Успял да привлече екип от лоялни сътрудници. Сред тях бил и най-близкият му приятел Колман Кжито главен майстор в работилниците, който щял да остане до Тесла до края на живота му.
Тесла забелязал, че моменталното пускане на прав или променлив ток по проводниците често причинява експлозии. Макар че това имало пряко отношение към въпроса за безопасността, изобретателят бил погълнат от някои любопитни аспекти на явлението.
Той наблюдавал мощните експлозии, когато лостовите прекъсвачи в многофазната му система бързо се отваряли и затваряли. Прекъсвачите често се пръскали на парчета, когато скоростта на оператора съответствала на фазата на тока.
Тесла преценил много точно ситуацията. Внезапно пуснатият ток оказвал електрически и механичен натиск върху проводниците. Когато скоростта на включване и мощността са достатъчно високи, резултатът приличал на миниатюрна мълния.
Отначало електричеството нажежавало жицата до точка на кипене. След това продължаващото да постъпва електричество я взривявало чрез силата на електростатичното отблъскване. Но какво е механичното обяснение за този феномен?
Твърди се, че подобни взривове били способни да изпарят и най-огнеупорните метали. Някои използвали феномена за производство на малки диаманти. Във феномена обаче имало и други аспекти, които завладявали вниманието му.
Силно заинтригуван, Тесла изработил малък „генератор на мълнии“, състоящ се от високоволтово динамо и малък кондензатор. Идеята му била с помощта на подобния на мълния ток да взриви метална жица — искал да наблюдава механичните ефекти, на които се подлагала тя при внезапно постъпване на големи количества електрическа енергия.
Моменталното прилагане на ток с високо напрежение можел буквално да изпари тънките жици. Заредени с ток с високо напрежение, кондензаторите бивали изпразвани към даден участък от жицата. Тесла настроил опитната си апаратура така, че да елиминира възможното превръщане на тока в променлив.
При контакт се получавал експлозивен приток на електричество — прав ток, наподобяващ мълния. Отначало Тесла управлявал ръчно системата, като сам включвал и изключвал тежкия лостов прекъсвач. Това обаче ставало все по-нежелателно с увеличаване на напрежението на динамото.
Тесла бързо затворил контакта с облечената си с ръкавица ръка. Бам! Жицата експлодирала. В същото време самият Тесла усетил удар, сякаш в тялото му се забили хиляди игли. Изобретателят изключил динамото и започнал да разтрива лицето, врата, ръцете и гърдите си.
Ефектът бил несъмнен. Замислил се, докато динамото постепенно забавяло въртенето си. Взривът бил наистина мощен и вероятно по тялото му попаднали микроскопични капчици метал. Огледал се най-грижливо и за щастие не открил никакви следи от наранявания. Нищо не свидетелствало за силния удар, който бил изпитал току-що.
Тесла поставил дебела стъклена плоча между себе си и жицата и отново повторил опита. Жицата отново се превърнала в пара, а той отново усетил жилещия удар. Но какво било това?
Как е възможно ефектът да се прояви през дебелото стъкло? Сега Тесла не бил сигурен какво точно е изпитал — удар от налягането или от електричество. Стъклото би трябвало да спре всякакви механични частици, но не и електрическия ток.
След грижлива изолация на всеки елемент от апаратурата Тесла постепенно започнал да разбира, че е наблюдавал много странен електрически феномен. Всеки взрив предизвиквал един и същи удар у Тесла, като същевременно превръщал тънката жица в пара.
Моменталният приток на електричество пораждал странни ефекти, които никога не били наблюдавани при променлив ток. Болезнените усещания се появявали всеки път, когато включвал или изключвал превключвателя.
Тези внезапни токови удари били ИМПУЛСИ, а не променлив ток. А най-много го изненадало, че жилещите удари можели да го достигнат и от разстояние — та той се намирал на почти три метра от мястото на разряда!
Ефектът се разпространявал във всички посоки от жицата и неясно как изпълвал цялото помещение. Никога досега не бил наблюдавал подобно явление. Помислил си, че парата от метала може да играе ролята на „носител“ на електрическия заряд.
Това би могло да обясни силното напрежение във въздуха, съпътстващо токовия удар. Изпробвал по-дълги жици. Когато съпротивлението на проводника станело достатъчно високо, нямало да има експлозия.
Динамото отново започнало бавно да се върти. Тесла затворил за миг превключвателя и отново бил изненадан от удара! Ефектът се проявявал, независимо че проводникът не експлодирал. Това вече била истинска мистерия.
Нямало нагорещена пара, която да „пренесе“ високото напрежение през стаята. Нямало никакви носители на напрежение, които да обяснят жилещия ефект на напрежението. Тогава какво ставало в случая?
Ударната вълна била силна и рязка, подобно на миниатюрна гръмотевица. Била странно „електрическа“ на усещане, когато напрежението на динамото било достатъчно високо. А когато напрежението минавало определен праг, усещането ставало крайно неприятно и пронизващо.
Ставало ясно, че ударните вълни са по всяка вероятност наелектризирани. Наелектризирани звукови вълни. Такъв феномен не би трябвало да бъде неочакван, когато се използват високи напрежения. Може би просто е имал късмета да бъде първият, който го е наблюдавал.
Започнал да си задава въпроси. Как и защо напрежението прескача от проводника по толкова странен начин? Нито един от познатите му трудове не описвал подобно поведение — а той познавал всяка една публикация в областта на електричеството.
Подозирайки, че може би е станал жертва на някакво необяснимо, а може би и смъртоносно късо съединение, Тесла внимателно огледал за пореден път апаратурата. Колкото и да търсел, не успял да открие никакво изтичане на електричество. Просто нямало начин коронарните ефекти да успеят да преминат обратно в прекъсвача.
Тесла решил да изолира апаратурата, за да елиминира всяко потенциално изтичане на ток, след което повторил експеримента. Лостовият прекъсвач се затворил и отворил бързо и по тялото му отново преминал неприятният удар — също толкова силен и болезнен, колкото и преди.
И то направо през стъклената преграда! Сега вече Тесла бил наистина объркан. В желанието си да се намира колкото се може по-далеч от апаратурата, той променил системата и я направил „автоматична“.
Сега можел да се движи свободно из помещението по време на опитите. Можел да стои зад преградата, а можел да мине и без нея. На мястото на ръчния лостов прекъсвач бил сложен малък въртящ се ключ, произвеждащ електрическа искра.
Той прекъсвал постъпващия от динамото ток на дълги интервали. Така променената система работела равномерно и постоянно и всеки пореден контакт изпълвал помещението със същото напрежение.
Този път то било особено силно. Тесла не можел да избяга от ударите, независимо от разстоянието между него и работещия апарат — а помещението било доста обширно. Едва успял да се доближи, за да изключи апарата. При болезнените наблюдения видял малки синьо-бели искри, които политали от жицата във всички посоки при всеки следващ контакт.
Ефектът на шок продължавал много след като искрите изчезвали. Това като че ли означавало, че потенциалът им бил далеч по-голям от пуснатото по проводника напрежение. Истински парадокс!
Динамото подавало напрежение петнадесет хиляди волта, а жилещите искри приличали на разрядите при напрежение от около двеста и петдесет хиляди волта. По някакъв неизвестен начин напрежението на пуснатия ток се увеличавало неимоверно. За този феномен не съществувало никакво разумно обяснение.
Никаква научна теория. Просто нямало достатъчно данни, за да се открие отговорът. Някъде в сърцето на цялото явление се криела поредната дълбока тайна на природата. А именно подобни тайни винаги са насочвали човечеството към нови революционни открития.
Тесла обмислил странното усилване на напрежението от няколко гледни точки. Проблемът се съсредоточавал около факта, че нямало магнитна индукция. Трансформаторите могат да повишават или понижават напрежението, когато токът се променя.
А в случая ставало дума не за постоянен ток, а за импулси. Промяната ставала по време на самия импулс. Но пък във веригата нямало трансформатор. Нито жици на достатъчно близко разстояние една от друга, за да се получи магнитна индукция.
А без нея теоретично не би трябвало да има предаване и съответно — никакво преобразуване на ниско напрежение във високо. И въпреки това всеки контакт пораждал синьо-белите искри и болезнения им удар.
Прочетете Цялата Статия...
Веднъж го наблюдавали да работи в продължение на седемдесет и два часа, без да покаже никакви признаци на умора. Техниците му го боготворели. Викторианската ера преливала от нови открития в областта на електричеството. Да бъде в течение с огромния брой новости, било задача, на която Тесла изключително се наслаждавал и предпочитал.
Многофазната му система работела великолепно и изучаването на новините и следенето на научните публикации често дотолкова го поглъщало, че забравял всичките си други задължения. Тридесетгодишният милионер и всепризнат гений търсел онова чисто научно изследване, към което се стремял през целия си живот.
Всеки път, когато ставал свидетел на някакъв интересен електрически ефект, Тесла незабавно започвал експерименталното му проучване с хиляди вариации. Всяко такова проучване го водело до толкова много нови познания, че бил в състояние незабавно да формулира новите си открития и да ги патентова.
Лабораториите му в Ню Йорк били разделени на няколко секции. Комплексът бил организиран в една многоетажна галерия и осигурявал всички условия за ползотворни изследвания. Тесла изработил някои от големите си трансформатори и генератори на долните етажи, където се намирали работилниците.
Горе били личните му лаборатории и кабинети. Успял да привлече екип от лоялни сътрудници. Сред тях бил и най-близкият му приятел Колман Кжито главен майстор в работилниците, който щял да остане до Тесла до края на живота му.
Тесла забелязал, че моменталното пускане на прав или променлив ток по проводниците често причинява експлозии. Макар че това имало пряко отношение към въпроса за безопасността, изобретателят бил погълнат от някои любопитни аспекти на явлението.
Той наблюдавал мощните експлозии, когато лостовите прекъсвачи в многофазната му система бързо се отваряли и затваряли. Прекъсвачите често се пръскали на парчета, когато скоростта на оператора съответствала на фазата на тока.
Тесла преценил много точно ситуацията. Внезапно пуснатият ток оказвал електрически и механичен натиск върху проводниците. Когато скоростта на включване и мощността са достатъчно високи, резултатът приличал на миниатюрна мълния.
Отначало електричеството нажежавало жицата до точка на кипене. След това продължаващото да постъпва електричество я взривявало чрез силата на електростатичното отблъскване. Но какво е механичното обяснение за този феномен?
Твърди се, че подобни взривове били способни да изпарят и най-огнеупорните метали. Някои използвали феномена за производство на малки диаманти. Във феномена обаче имало и други аспекти, които завладявали вниманието му.
Силно заинтригуван, Тесла изработил малък „генератор на мълнии“, състоящ се от високоволтово динамо и малък кондензатор. Идеята му била с помощта на подобния на мълния ток да взриви метална жица — искал да наблюдава механичните ефекти, на които се подлагала тя при внезапно постъпване на големи количества електрическа енергия.
Моменталното прилагане на ток с високо напрежение можел буквално да изпари тънките жици. Заредени с ток с високо напрежение, кондензаторите бивали изпразвани към даден участък от жицата. Тесла настроил опитната си апаратура така, че да елиминира възможното превръщане на тока в променлив.
При контакт се получавал експлозивен приток на електричество — прав ток, наподобяващ мълния. Отначало Тесла управлявал ръчно системата, като сам включвал и изключвал тежкия лостов прекъсвач. Това обаче ставало все по-нежелателно с увеличаване на напрежението на динамото.
Тесла бързо затворил контакта с облечената си с ръкавица ръка. Бам! Жицата експлодирала. В същото време самият Тесла усетил удар, сякаш в тялото му се забили хиляди игли. Изобретателят изключил динамото и започнал да разтрива лицето, врата, ръцете и гърдите си.
Ефектът бил несъмнен. Замислил се, докато динамото постепенно забавяло въртенето си. Взривът бил наистина мощен и вероятно по тялото му попаднали микроскопични капчици метал. Огледал се най-грижливо и за щастие не открил никакви следи от наранявания. Нищо не свидетелствало за силния удар, който бил изпитал току-що.
Тесла поставил дебела стъклена плоча между себе си и жицата и отново повторил опита. Жицата отново се превърнала в пара, а той отново усетил жилещия удар. Но какво било това?
Как е възможно ефектът да се прояви през дебелото стъкло? Сега Тесла не бил сигурен какво точно е изпитал — удар от налягането или от електричество. Стъклото би трябвало да спре всякакви механични частици, но не и електрическия ток.
След грижлива изолация на всеки елемент от апаратурата Тесла постепенно започнал да разбира, че е наблюдавал много странен електрически феномен. Всеки взрив предизвиквал един и същи удар у Тесла, като същевременно превръщал тънката жица в пара.
Моменталният приток на електричество пораждал странни ефекти, които никога не били наблюдавани при променлив ток. Болезнените усещания се появявали всеки път, когато включвал или изключвал превключвателя.
Тези внезапни токови удари били ИМПУЛСИ, а не променлив ток. А най-много го изненадало, че жилещите удари можели да го достигнат и от разстояние — та той се намирал на почти три метра от мястото на разряда!
Ефектът се разпространявал във всички посоки от жицата и неясно как изпълвал цялото помещение. Никога досега не бил наблюдавал подобно явление. Помислил си, че парата от метала може да играе ролята на „носител“ на електрическия заряд.
Това би могло да обясни силното напрежение във въздуха, съпътстващо токовия удар. Изпробвал по-дълги жици. Когато съпротивлението на проводника станело достатъчно високо, нямало да има експлозия.
Динамото отново започнало бавно да се върти. Тесла затворил за миг превключвателя и отново бил изненадан от удара! Ефектът се проявявал, независимо че проводникът не експлодирал. Това вече била истинска мистерия.
Нямало нагорещена пара, която да „пренесе“ високото напрежение през стаята. Нямало никакви носители на напрежение, които да обяснят жилещия ефект на напрежението. Тогава какво ставало в случая?
Ударната вълна била силна и рязка, подобно на миниатюрна гръмотевица. Била странно „електрическа“ на усещане, когато напрежението на динамото било достатъчно високо. А когато напрежението минавало определен праг, усещането ставало крайно неприятно и пронизващо.
Ставало ясно, че ударните вълни са по всяка вероятност наелектризирани. Наелектризирани звукови вълни. Такъв феномен не би трябвало да бъде неочакван, когато се използват високи напрежения. Може би просто е имал късмета да бъде първият, който го е наблюдавал.
Започнал да си задава въпроси. Как и защо напрежението прескача от проводника по толкова странен начин? Нито един от познатите му трудове не описвал подобно поведение — а той познавал всяка една публикация в областта на електричеството.
Подозирайки, че може би е станал жертва на някакво необяснимо, а може би и смъртоносно късо съединение, Тесла внимателно огледал за пореден път апаратурата. Колкото и да търсел, не успял да открие никакво изтичане на електричество. Просто нямало начин коронарните ефекти да успеят да преминат обратно в прекъсвача.
Тесла решил да изолира апаратурата, за да елиминира всяко потенциално изтичане на ток, след което повторил експеримента. Лостовият прекъсвач се затворил и отворил бързо и по тялото му отново преминал неприятният удар — също толкова силен и болезнен, колкото и преди.
И то направо през стъклената преграда! Сега вече Тесла бил наистина объркан. В желанието си да се намира колкото се може по-далеч от апаратурата, той променил системата и я направил „автоматична“.
Сега можел да се движи свободно из помещението по време на опитите. Можел да стои зад преградата, а можел да мине и без нея. На мястото на ръчния лостов прекъсвач бил сложен малък въртящ се ключ, произвеждащ електрическа искра.
Той прекъсвал постъпващия от динамото ток на дълги интервали. Така променената система работела равномерно и постоянно и всеки пореден контакт изпълвал помещението със същото напрежение.
Този път то било особено силно. Тесла не можел да избяга от ударите, независимо от разстоянието между него и работещия апарат — а помещението било доста обширно. Едва успял да се доближи, за да изключи апарата. При болезнените наблюдения видял малки синьо-бели искри, които политали от жицата във всички посоки при всеки следващ контакт.
Ефектът на шок продължавал много след като искрите изчезвали. Това като че ли означавало, че потенциалът им бил далеч по-голям от пуснатото по проводника напрежение. Истински парадокс!
Динамото подавало напрежение петнадесет хиляди волта, а жилещите искри приличали на разрядите при напрежение от около двеста и петдесет хиляди волта. По някакъв неизвестен начин напрежението на пуснатия ток се увеличавало неимоверно. За този феномен не съществувало никакво разумно обяснение.
Никаква научна теория. Просто нямало достатъчно данни, за да се открие отговорът. Някъде в сърцето на цялото явление се криела поредната дълбока тайна на природата. А именно подобни тайни винаги са насочвали човечеството към нови революционни открития.
Тесла обмислил странното усилване на напрежението от няколко гледни точки. Проблемът се съсредоточавал около факта, че нямало магнитна индукция. Трансформаторите могат да повишават или понижават напрежението, когато токът се променя.
А в случая ставало дума не за постоянен ток, а за импулси. Промяната ставала по време на самия импулс. Но пък във веригата нямало трансформатор. Нито жици на достатъчно близко разстояние една от друга, за да се получи магнитна индукция.
А без нея теоретично не би трябвало да има предаване и съответно — никакво преобразуване на ниско напрежение във високо. И въпреки това всеки контакт пораждал синьо-белите искри и болезнения им удар.
Прочетете Цялата Статия...
15.6.10
Никола Тесла
Драмата на науката на XX век и интригуващата й връзка с финансисти и правителства се разкрива най-силно в забележителния живот на Никола Тесла. В биографията му могат да се открият всички елементи на трагедията. Велик откривател, който няма равен на себе си, Тесла се превърнал в мишена на старите дебнещи сили, готови да унищожат бъдещето заради егоистичния стремеж за запазване на статуквото.
А за онези, които са запознати с живота му, Тесла си остава обект на интерес, на възхита и на светове, чието осъществяване тепърва предстои. За тях той е човекът, съединяващ старомодния XIX век и бляскавото бъдеще. Той е технологичният Колос, сочещ пътя към нови надежди.
Биографията на Никола Тесла трябва да бъде поместена на първите страници на всеки учебник по физика. И въпреки това ще открием, че името му се подминава във всички области, в които някога той е бил безспорен връх. Няма начин подобен пропуск да не събуди подозренията ни.
В живота на Тесла виждаме картината на собственото ни бъдеще. В него е изписана съдбата на света. Постиженията му са несравними. Светът все още не е съзрял достатъчно, за да осъществи най-големите му открития. За известен период всички главни действащи лица на Земята са били обърнати към Тесла. Той си остава легендата, идеалът, архетипът на всички учени от XX век.
Но кой е Никола Тесла и откъде се е появил? Как е стигнал до това високо положение и какво всъщност е открил? Тесла е роден през 1856 г. в доста заможно сръбско семейство. Баща му бил източноправославен свещеник, а чичовците му — известни военни герои.
Получил образованието си в Грац, след което се преместил в Будапеща. През целия си живот бил благословен — или прокълнат да получава ярки и живи видения. Според терминологията на Райхенбах Тесла би трябвало да се определи като свръхчувствителен.
Именно благодарение на забележителните си видения той успял да изобрети устройства, които викторианският свят не познавал. Всъщност виденията му станали причина светът да бъде такъв, какъвто го познаваме днес.
През младостта си Тесла посещавал различни университети в Източна Европа. Докато задълбавал в науките, той разбрал за новите и коварни научни тенденции, поставящи под въпрос достоверността на човешките сетива и разум. Пламенният Тесла изпитвал мъка за съвременното човечество и интелектуалното му търсене на душата.
Неспособен да намери утеха в аудиториите, той потърсил убежище в едно по-романтично отношение към науката и природата. Не успял да го открие. Професорите неизменно прокарвали „новите възгледи“, според които заобикалящата ни природа е „инертна, мъртва обикновен сбор от различни сили“.
Този квантитативен режим набирал сила сред академичните кръгове, които не след дълго се опитали да го наложат във всяка област на познанието. Онези, които не приемали новите правила, бивали принудени да се откажат от научна дейност. Тесла категорично отхвърлил тези идеи, основавайки се на силата на собствената си интуиция.
Повечето от преподавателите му биха казали, че той не става за студент. Крайно чувствителният към всякакви подобни догматични повеи Тесла отхвърлял тезите им и търсел някакви по-добри средства за изучаване на природата.
Ако искал да преуспее в инженерството, това трябвало да стане само чрез сътрудничество със силите на природата, а не с противопоставянето срещу тях. Ясно му било, че новата атака на науката срещу света в крайна сметка ще доведе до ответен удар от страна на природата.
Вътрешното му негодувание се изразявало открито и откровено, което създало донякъде лоша слава на младия Тесла в закостенелите университетски среди. Висшите учебни заведения приличали по-скоро на военни академии, отколкото на места, в които се приветствала оригиналността на мисълта. Тесла отправил предизвикателства към прекалено много високопоставени хора с провокиращите си въпроси и вместо отговори получавал порицания.
Талантлив изследовател и страстен читател, Тесла имал щастието да се натъкне на някои забравени трудове по естествознание на Гьоте. Той нямал представа, че много преди да избере поезията като изразител на научните му виждания, великият писател е написал няколко труда по естествознание.
За свое изумление Тесла открил, че Гьоте бил измъчван от същите чувства като неговите собствени. По времето, когато научният догматизъм бил все още в пелени, Гьоте доловил накъде ще доведе той и реагирал бурно, макар и да бил единственият за времето си.
Гьоте много добре разбирал новите научни тенденции и до какви последствия могат да доведат те. Свеждането на природата до сили и механизми му било крайно чуждо и неприемливо. Така Тесла открил съмишленик.
Успял да се сдобие с пълната колекция научни трудове на великия писател и ги изчел, изключвайки всички други философии. Именно от този прозорец можем да видим и разберем всички научни методи и по-късни твърдения на Тесла. Защото в негово лице виждаме търсенето на единство с природата, основано на вярата, че светът се движи от разум, усещане, съзнание и ред.
Тази потвърждаваща възприятията квалитативна тема е характерна за Никола Тесла. На нейна основа той бил способен да пресее и окачестви всяко научно начинание, с което се заемал. Освен това Тесла бил силно привлечен от изучаването на „новата магия“ — електричеството.
През следващите месеци той толкова бързо погълнал материалите по електроинженерство, че оставането му в аудиторията било безсмислено. Намерил си работа като техник в Будапеща, където бил завладян от няколко нови видения.
Тесла бил обсебен от идеята за променливия ток. Проблемът, с който се заел, изглеждал нерешим. Тесла обаче бил сигурен, че е в състояние да разработи двигател, способен да работи не само с прав ток, но и с помощта на магнитното поле.
Борбата за създаване на подобно устройство започнала като любопитна игра, която вече напълно изпивала всичките му сили. Колкото и примамливо близък да му се струвал, отговорът винаги се изплъзвал.
В основата на всичките му усилия било страстното му желание да изобрети нещо оригинално и така да си осигури финансова независимост, за да може да се занимава с любимите си изследвания. Единствената му мечта била да разполага със собствена лаборатория.
Усиленият труд и умственото напрежение едва не го докарали до лудост. В същото време започнал да страда от странни заболявания и прояви на свръхчувствителност. Лекарите не можели да обяснят каква е причината за тях. Всъщност, Райхенбах описва много подобно тези симптоми и ги намира характерни за свръхчувствителните хора.
Имало моменти, в които неврологичната чувствителност на тези хора буквално променя и обсебва цялото им същество. Появата на тази рядка чувствителност се отразява върху хората до края на живота им.
Тесла открил, че възприятията му се изострят неимоверно. Отначало това го ужасявало и нервното изтощение напълно овладявало крехкото му същество. Накрая се научил да живее с рядката си дарба и отново заживял нормално. Но виденията, започнали още от ранна възраст, сега станали по-живи и реални от всякога.
Когато го сполетявали най-ненадейно, той можел буквално да ги докосва и да върви сред тях. Сега обаче ги посрещал спокойно. Дори очаквал някакво откровение, което да му позволи да реши проблема с двигателя за променлив ток.
Животът на Тесла приел нов обрат, когато през 1881 г. се разхождал с приятели в парка. Бил късен следобед и Тесла бил запленен от вида на залязващото слънце. Овладян от силни чувства, започнал да рецитира „Фауст“.
„Денят отива си, а с него и дневните ни грижи. Нататък продължава той, да търси нови светове. Нима не ще намерят се криле да ме задвижат, да мога да го следвам, следвам извисен?“
Щом стигнал до последния стих, Тесла внезапно бил сполетян от необичайно силно видение. Видял огромен водовъртеж около Слънцето, движещ с безкрайната си мощ Земята.
Напълно погълнат от видението, Тесла изпаднал в кататония — за ужас на приятелите си. Умът и тялото му се гърчели от силата на видението и внезапно той избълвал: „Вижте моя двигател Гледайте как го задвижвам“. Приятелите му го разтърсили, убедени, че Никола напълно е изгубил разсъдъка си.
Вкочанен и без да реагира на усилията им, Тесла не бил в състояние да помръдне, докато видението не избледняло. Когато най-сетне успели да го отведат до близката пейка, той сякаш напълно се променил.
Останалата част от деня минала в грандиозна веселба, организирана с последните останали му средства. В дългите часове на онази нощ той разказвал на приятелите си какво е видял. Разговаряли за неминуемите последствия, които очаквали света в близко бъдеще, след което се разделили, изпълнени с очаквания.
Тесла се преместил в Страсбург и започнал работа в местния филиал на телефонната компания на Едисон. Именно в малката работилница на филиала той конструирал първите си електродвигатели.
Нарекъл ги „двигатели на магнитния водовъртеж“. Техните бързо въртящи се магнитни полета озадачавали инженерите. Сега се наложило професорите на Тесла да изучават работата му. Гьоте бил абсолютно прав в оценката си на науката и човешката същност — природата кара човечеството да я „следва, следва извисено“.
Още първите странни въртящи се устройства на Тесла работели безупречно. Нямало връзки между ротори и статори, нямало искри и четки. Движението било плавно и ефективно. Тесла бързо разработил множество генератори на променлив ток, трансформатори и „мотори без четки“.
Видението се материализирало. Тъй като бил професионален чертожник, Тесла сам съставил плана на цялата си многофазна система. С цяло портфолио планове той емигрирал в Америка. Тя била страната, в която щели да се сбъднат мечтите му.
Тесла бил постоянно привличан от инженерни проблеми, с които никой не бил в състояние да се справи. Внезапните видения за решенията им станали нормален начин на работа. В това, както и във всяко друго отношение, Тесла си останал чудо за всичките си сътрудници. За съвсем кратък период работил за Томас Едисон в Ню Джързи, докато не успял да си осигури независима финансова подкрепа и собствена лаборатория.
Първите му самостоятелни начинания включвали изобретяването на дъгови лампи и системи за осветяване. Когато финансовите му поддръжници изгубили доверие в него, оттеглянето им го довело до банкрут.
Тесла се хванал на работа като изкопния и изпитал на гърба си униженията, които търпели всички имигранти в Америка от 80-те години на XIX век. Научил колко важна е рекламата, след като с непрекъснатите си приказки за многофазната система и променливия ток успял да привлече нови финансови поддръжници.
Те го извадили от дупката, но едва след като той настоял за собствена лаборатория, работилница и значителен процент от бъдещата печалба. Резултат от всичко това е съществуващата и в наши дни система за разпределение на електроенергията.
Тесла не е откривател на променливия ток, а го преоткрил като форма на многофазния ток. Неговата многофазна система представлявала нов начин за едновременното съчетаване на три идентични променливи тока. Идеята била подобна на тази в един колянов вал да има три бутала вместо едно.
Методът на Тесла имал прекрасни предимства, особено когато ставало въпрос за задвижване на електромотори. Формално никой не можел да задвижи мотор с променлив ток, просто защото не можела да се получи движеща сила от ток, който непрекъснато „снове“ от една посока в друга.
Многофазният ток осигурява на роторите постоянна серия „тласъци“. Системата на Тесла направила възможно създаването на електромотори без четки и на нови методи за осветление. Благодарение на него електричеството можело да се предава на големи разстояния почти без загуба.
Променливият ток вибрира по линията, а не преминава от единия край до другия, както е в системата на Едисон. Правият ток на Едисон не можел да бъде пренесен по проводниците на повече от няколко преки, след което на практика изчезвал.
В стремежа си да направи откритието си по-ефективно, Тесла се заел да получи променлив ток с по-високи честоти. В хода на проучванията си той разработил и патентовал няколко забележителни генератора.
Открил, че високочестотният многофазен ток е далеч по-ефективен от обикновената разновидност с шестдесет цикъла, която използваме и до днес. Той възнамерявал да използва генераторите си в системата, поддържана от неговия приятел и патрон Джордж Уестингхаус.
Тесла увеличавал честотите на генератора си на стъпки от по шестдесет цикъла, докато не достигнал тридесет хиляди стъпки в секунда. Тези високочестотни генератори на променлив ток се превърнали в чудо за всички академични и инженерни кръгове. По-късно били копирани и модифицирани от неколцина други известни изобретатели, сред които и Александерсън.
Изключително високите скорости на въртене, които се постигали с тях, конституирали и първоначалното мнение на Тесла, че високочестотните генератори променлив ток могат да произвеждат цялата необходима на света електроенергия.
Явленията, свързани с високочестотния ток били нови и изключително любопитни. Една от линиите на експерименталното проучване целяла откриването на нови безопасни и възможно по-ефективни начини за предаване на електроенергия по въздушни проводници. Виждайки прекрасните нови качества на тези явления, Тесла заявил, че предаването на безопасно електричество на огромни разстояния ще бъде нещо обичайно за бъдещия свят.
Той открил, че високочестотният ток е безопасен за човека. Разрядите от генераторите му минавали по външната повърхност на предметите, без никога да проникват в дълбочина. За работещите с такъв ток не съществувала никаква опасност.
Освен това Тесла забелязал и съпровождащите този вид токове изключително странни и прекрасни искри, които съскали и преминавали по дължината на проводниците, наподобявали луминесценцията на газовите крушки, преодолявали сякаш без никакво усилие изолациите и образували малки въртящи се колела, подобно на фойерверки.
Макар и интересни, тези ефекти били слаби и се наблюдавали рядко. Те сякаш загатвали за някаква бъдеща технология, която все още му убягвала. Тесла вече знаел, че интуицията и виденията му никога не биха могли да го подведат. И наистина — онова, което предположил, се оказало самата истина. Това лично откровение, твърдял по-късно той, било най-голямото му откритие.
Тъй като безопасността била основната му грижа, Тесла бил погълнат от идеята да направи високочестотната си многофазна система напълно безопасна за оператори и потребители. С тази идея той започнал подробно проучване на всеки компонент от системата. Тесла проявил изключително усърдие и прилежност в търсенето на безопасност и ефективност.
Но заниманията му с променливия ток щели да бъдат прекъснати внезапно и неочаквано. По време на серията експерименти след опитите с високите честоти се случил един изумителен и рядко споменаван инцидент. Тесла станал свидетел на феномен, който завинаги променил вижданията му за електричеството и технологиите.
Прочетете Цялата Статия...
А за онези, които са запознати с живота му, Тесла си остава обект на интерес, на възхита и на светове, чието осъществяване тепърва предстои. За тях той е човекът, съединяващ старомодния XIX век и бляскавото бъдеще. Той е технологичният Колос, сочещ пътя към нови надежди.
Биографията на Никола Тесла трябва да бъде поместена на първите страници на всеки учебник по физика. И въпреки това ще открием, че името му се подминава във всички области, в които някога той е бил безспорен връх. Няма начин подобен пропуск да не събуди подозренията ни.
В живота на Тесла виждаме картината на собственото ни бъдеще. В него е изписана съдбата на света. Постиженията му са несравними. Светът все още не е съзрял достатъчно, за да осъществи най-големите му открития. За известен период всички главни действащи лица на Земята са били обърнати към Тесла. Той си остава легендата, идеалът, архетипът на всички учени от XX век.
Но кой е Никола Тесла и откъде се е появил? Как е стигнал до това високо положение и какво всъщност е открил? Тесла е роден през 1856 г. в доста заможно сръбско семейство. Баща му бил източноправославен свещеник, а чичовците му — известни военни герои.
Получил образованието си в Грац, след което се преместил в Будапеща. През целия си живот бил благословен — или прокълнат да получава ярки и живи видения. Според терминологията на Райхенбах Тесла би трябвало да се определи като свръхчувствителен.
Именно благодарение на забележителните си видения той успял да изобрети устройства, които викторианският свят не познавал. Всъщност виденията му станали причина светът да бъде такъв, какъвто го познаваме днес.
През младостта си Тесла посещавал различни университети в Източна Европа. Докато задълбавал в науките, той разбрал за новите и коварни научни тенденции, поставящи под въпрос достоверността на човешките сетива и разум. Пламенният Тесла изпитвал мъка за съвременното човечество и интелектуалното му търсене на душата.
Неспособен да намери утеха в аудиториите, той потърсил убежище в едно по-романтично отношение към науката и природата. Не успял да го открие. Професорите неизменно прокарвали „новите възгледи“, според които заобикалящата ни природа е „инертна, мъртва обикновен сбор от различни сили“.
Този квантитативен режим набирал сила сред академичните кръгове, които не след дълго се опитали да го наложат във всяка област на познанието. Онези, които не приемали новите правила, бивали принудени да се откажат от научна дейност. Тесла категорично отхвърлил тези идеи, основавайки се на силата на собствената си интуиция.
Повечето от преподавателите му биха казали, че той не става за студент. Крайно чувствителният към всякакви подобни догматични повеи Тесла отхвърлял тезите им и търсел някакви по-добри средства за изучаване на природата.
Ако искал да преуспее в инженерството, това трябвало да стане само чрез сътрудничество със силите на природата, а не с противопоставянето срещу тях. Ясно му било, че новата атака на науката срещу света в крайна сметка ще доведе до ответен удар от страна на природата.
Вътрешното му негодувание се изразявало открито и откровено, което създало донякъде лоша слава на младия Тесла в закостенелите университетски среди. Висшите учебни заведения приличали по-скоро на военни академии, отколкото на места, в които се приветствала оригиналността на мисълта. Тесла отправил предизвикателства към прекалено много високопоставени хора с провокиращите си въпроси и вместо отговори получавал порицания.
Талантлив изследовател и страстен читател, Тесла имал щастието да се натъкне на някои забравени трудове по естествознание на Гьоте. Той нямал представа, че много преди да избере поезията като изразител на научните му виждания, великият писател е написал няколко труда по естествознание.
За свое изумление Тесла открил, че Гьоте бил измъчван от същите чувства като неговите собствени. По времето, когато научният догматизъм бил все още в пелени, Гьоте доловил накъде ще доведе той и реагирал бурно, макар и да бил единственият за времето си.
Гьоте много добре разбирал новите научни тенденции и до какви последствия могат да доведат те. Свеждането на природата до сили и механизми му било крайно чуждо и неприемливо. Така Тесла открил съмишленик.
Успял да се сдобие с пълната колекция научни трудове на великия писател и ги изчел, изключвайки всички други философии. Именно от този прозорец можем да видим и разберем всички научни методи и по-късни твърдения на Тесла. Защото в негово лице виждаме търсенето на единство с природата, основано на вярата, че светът се движи от разум, усещане, съзнание и ред.
Тази потвърждаваща възприятията квалитативна тема е характерна за Никола Тесла. На нейна основа той бил способен да пресее и окачестви всяко научно начинание, с което се заемал. Освен това Тесла бил силно привлечен от изучаването на „новата магия“ — електричеството.
През следващите месеци той толкова бързо погълнал материалите по електроинженерство, че оставането му в аудиторията било безсмислено. Намерил си работа като техник в Будапеща, където бил завладян от няколко нови видения.
Тесла бил обсебен от идеята за променливия ток. Проблемът, с който се заел, изглеждал нерешим. Тесла обаче бил сигурен, че е в състояние да разработи двигател, способен да работи не само с прав ток, но и с помощта на магнитното поле.
Борбата за създаване на подобно устройство започнала като любопитна игра, която вече напълно изпивала всичките му сили. Колкото и примамливо близък да му се струвал, отговорът винаги се изплъзвал.
В основата на всичките му усилия било страстното му желание да изобрети нещо оригинално и така да си осигури финансова независимост, за да може да се занимава с любимите си изследвания. Единствената му мечта била да разполага със собствена лаборатория.
Усиленият труд и умственото напрежение едва не го докарали до лудост. В същото време започнал да страда от странни заболявания и прояви на свръхчувствителност. Лекарите не можели да обяснят каква е причината за тях. Всъщност, Райхенбах описва много подобно тези симптоми и ги намира характерни за свръхчувствителните хора.
Имало моменти, в които неврологичната чувствителност на тези хора буквално променя и обсебва цялото им същество. Появата на тази рядка чувствителност се отразява върху хората до края на живота им.
Тесла открил, че възприятията му се изострят неимоверно. Отначало това го ужасявало и нервното изтощение напълно овладявало крехкото му същество. Накрая се научил да живее с рядката си дарба и отново заживял нормално. Но виденията, започнали още от ранна възраст, сега станали по-живи и реални от всякога.
Когато го сполетявали най-ненадейно, той можел буквално да ги докосва и да върви сред тях. Сега обаче ги посрещал спокойно. Дори очаквал някакво откровение, което да му позволи да реши проблема с двигателя за променлив ток.
Животът на Тесла приел нов обрат, когато през 1881 г. се разхождал с приятели в парка. Бил късен следобед и Тесла бил запленен от вида на залязващото слънце. Овладян от силни чувства, започнал да рецитира „Фауст“.
„Денят отива си, а с него и дневните ни грижи. Нататък продължава той, да търси нови светове. Нима не ще намерят се криле да ме задвижат, да мога да го следвам, следвам извисен?“
Щом стигнал до последния стих, Тесла внезапно бил сполетян от необичайно силно видение. Видял огромен водовъртеж около Слънцето, движещ с безкрайната си мощ Земята.
Напълно погълнат от видението, Тесла изпаднал в кататония — за ужас на приятелите си. Умът и тялото му се гърчели от силата на видението и внезапно той избълвал: „Вижте моя двигател Гледайте как го задвижвам“. Приятелите му го разтърсили, убедени, че Никола напълно е изгубил разсъдъка си.
Вкочанен и без да реагира на усилията им, Тесла не бил в състояние да помръдне, докато видението не избледняло. Когато най-сетне успели да го отведат до близката пейка, той сякаш напълно се променил.
Останалата част от деня минала в грандиозна веселба, организирана с последните останали му средства. В дългите часове на онази нощ той разказвал на приятелите си какво е видял. Разговаряли за неминуемите последствия, които очаквали света в близко бъдеще, след което се разделили, изпълнени с очаквания.
Тесла се преместил в Страсбург и започнал работа в местния филиал на телефонната компания на Едисон. Именно в малката работилница на филиала той конструирал първите си електродвигатели.
Нарекъл ги „двигатели на магнитния водовъртеж“. Техните бързо въртящи се магнитни полета озадачавали инженерите. Сега се наложило професорите на Тесла да изучават работата му. Гьоте бил абсолютно прав в оценката си на науката и човешката същност — природата кара човечеството да я „следва, следва извисено“.
Още първите странни въртящи се устройства на Тесла работели безупречно. Нямало връзки между ротори и статори, нямало искри и четки. Движението било плавно и ефективно. Тесла бързо разработил множество генератори на променлив ток, трансформатори и „мотори без четки“.
Видението се материализирало. Тъй като бил професионален чертожник, Тесла сам съставил плана на цялата си многофазна система. С цяло портфолио планове той емигрирал в Америка. Тя била страната, в която щели да се сбъднат мечтите му.
Тесла бил постоянно привличан от инженерни проблеми, с които никой не бил в състояние да се справи. Внезапните видения за решенията им станали нормален начин на работа. В това, както и във всяко друго отношение, Тесла си останал чудо за всичките си сътрудници. За съвсем кратък период работил за Томас Едисон в Ню Джързи, докато не успял да си осигури независима финансова подкрепа и собствена лаборатория.
Първите му самостоятелни начинания включвали изобретяването на дъгови лампи и системи за осветяване. Когато финансовите му поддръжници изгубили доверие в него, оттеглянето им го довело до банкрут.
Тесла се хванал на работа като изкопния и изпитал на гърба си униженията, които търпели всички имигранти в Америка от 80-те години на XIX век. Научил колко важна е рекламата, след като с непрекъснатите си приказки за многофазната система и променливия ток успял да привлече нови финансови поддръжници.
Те го извадили от дупката, но едва след като той настоял за собствена лаборатория, работилница и значителен процент от бъдещата печалба. Резултат от всичко това е съществуващата и в наши дни система за разпределение на електроенергията.
Тесла не е откривател на променливия ток, а го преоткрил като форма на многофазния ток. Неговата многофазна система представлявала нов начин за едновременното съчетаване на три идентични променливи тока. Идеята била подобна на тази в един колянов вал да има три бутала вместо едно.
Методът на Тесла имал прекрасни предимства, особено когато ставало въпрос за задвижване на електромотори. Формално никой не можел да задвижи мотор с променлив ток, просто защото не можела да се получи движеща сила от ток, който непрекъснато „снове“ от една посока в друга.
Многофазният ток осигурява на роторите постоянна серия „тласъци“. Системата на Тесла направила възможно създаването на електромотори без четки и на нови методи за осветление. Благодарение на него електричеството можело да се предава на големи разстояния почти без загуба.
Променливият ток вибрира по линията, а не преминава от единия край до другия, както е в системата на Едисон. Правият ток на Едисон не можел да бъде пренесен по проводниците на повече от няколко преки, след което на практика изчезвал.
В стремежа си да направи откритието си по-ефективно, Тесла се заел да получи променлив ток с по-високи честоти. В хода на проучванията си той разработил и патентовал няколко забележителни генератора.
Открил, че високочестотният многофазен ток е далеч по-ефективен от обикновената разновидност с шестдесет цикъла, която използваме и до днес. Той възнамерявал да използва генераторите си в системата, поддържана от неговия приятел и патрон Джордж Уестингхаус.
Тесла увеличавал честотите на генератора си на стъпки от по шестдесет цикъла, докато не достигнал тридесет хиляди стъпки в секунда. Тези високочестотни генератори на променлив ток се превърнали в чудо за всички академични и инженерни кръгове. По-късно били копирани и модифицирани от неколцина други известни изобретатели, сред които и Александерсън.
Изключително високите скорости на въртене, които се постигали с тях, конституирали и първоначалното мнение на Тесла, че високочестотните генератори променлив ток могат да произвеждат цялата необходима на света електроенергия.
Явленията, свързани с високочестотния ток били нови и изключително любопитни. Една от линиите на експерименталното проучване целяла откриването на нови безопасни и възможно по-ефективни начини за предаване на електроенергия по въздушни проводници. Виждайки прекрасните нови качества на тези явления, Тесла заявил, че предаването на безопасно електричество на огромни разстояния ще бъде нещо обичайно за бъдещия свят.
Той открил, че високочестотният ток е безопасен за човека. Разрядите от генераторите му минавали по външната повърхност на предметите, без никога да проникват в дълбочина. За работещите с такъв ток не съществувала никаква опасност.
Освен това Тесла забелязал и съпровождащите този вид токове изключително странни и прекрасни искри, които съскали и преминавали по дължината на проводниците, наподобявали луминесценцията на газовите крушки, преодолявали сякаш без никакво усилие изолациите и образували малки въртящи се колела, подобно на фойерверки.
Макар и интересни, тези ефекти били слаби и се наблюдавали рядко. Те сякаш загатвали за някаква бъдеща технология, която все още му убягвала. Тесла вече знаел, че интуицията и виденията му никога не биха могли да го подведат. И наистина — онова, което предположил, се оказало самата истина. Това лично откровение, твърдял по-късно той, било най-голямото му откритие.
Тъй като безопасността била основната му грижа, Тесла бил погълнат от идеята да направи високочестотната си многофазна система напълно безопасна за оператори и потребители. С тази идея той започнал подробно проучване на всеки компонент от системата. Тесла проявил изключително усърдие и прилежност в търсенето на безопасност и ефективност.
Но заниманията му с променливия ток щели да бъдат прекъснати внезапно и неочаквано. По време на серията експерименти след опитите с високите честоти се случил един изумителен и рядко споменаван инцидент. Тесла станал свидетел на феномен, който завинаги променил вижданията му за електричеството и технологиите.
Прочетете Цялата Статия...
26.3.10
Томас Таунсент Браун
Наблюденията на „загадъчните въздушни кораби“ си остават като истински материализации на мечти и реалност, мит и инженерни постижения, архетип и дизайн. Изстреляните в пространството частици от мечти притежават любопитната способност да се движат през осъществените от самите тях стимулиращи революции. С появата на истинските дирижабли всички мисли за кораби привидения били пратени обратно в света на мечтите и мечтателите.
Дизайнерите и строителите се нагърбили със задачата да осъществят тези по-материални цели и да построят най-грамадните и най-легендарни дирижабли. Те били последното чудо във века на чудесата.
Но онези, които гледали небето в очакване да зърнат дирижабли от дърво, плат, стъкло, метал и газ, внезапно останали слисани. Защото там горе, над облаците и дирижаблите започнали да се появяват нови неща.
Те изглеждали смътни и неясни при първите наблюдения и виделите ги почти се страхували да говорят за тях заради неминуемите подигравки, които ги очаквали. По-късно хиляди започнали да виждат така наречените „ракети призраци“. Приличали на облаци, с цилиндрично тяло и заострени краища.
Оставяли зад себе си огромни количества дим и се издигали право нагоре с фантастична скорост. Подобно на първите дирижабли, тези ракети призраци били имали много смътни очертания и били напълно безмълвни.
Тези устройства, ако били наистина дирижабли, изглеждали абсолютно нови за наблюдателите. Лишени от криле, без кормила и напълно тихи, те не се поддавали на никакво обяснение. Ракетите призраци били наблюдавани по цял свят. Постепенното „натрупване на подробности“ е ясно документирано.
Илюминатори, перки, криле, хора — отделните детайли следвали един след друг. По същия начин, както и при загадъчните въздушни кораби, човешкото въображение определяло онова, което хората виждали. Океанът от мечти изпълвал световния ум и го подготвял за следващото търсене.
Нямало нищо чудно в това идеята за пътешествия в космоса да завладее въображението на онези, чиито родители навремето са виждали безмълвните армади от загадъчни дирижабли. Едгар Райе Бъроус живял по времето, когато въздушните кораби предприемали необяснимите си пътешествия в нощното небе и в умовете на хората. Като истински фантазьор, той очаровал читателите си с поредицата си „Марсиански приключения“.
Главният герой Джон Картър е човек от Земята, който бил „преместен“ по необясним начин на Марс, докато вървял през някаква „забравена пещера“ в пустините на Аризона.
Междупланетният портал, реликва от древна магия, бил най-съвършеният начин за пътуване между различните светове. Красотата на тази мечта описва самите архетипове — символичният лексикон на предания и легенди е пълен с магически проходи към други светове.
Марсианската поредица запознава младите читатели с възможностите за междупланетно пътуване и контактите с други цивилизации. Сюблимните мечти, описани и представени от Едгар Райе Бъроус, се нуждаели от цели три десетилетия, за да бъдат осъществени.
Легендарните експерименти в областта на междупланетните пътешествия продължили да преследват американската научна общност през целия XX век и най-вече натурфилософите и частните предприемачи. Твърди се, че някои от тях успели да се приближат и дори да осъществят тези чудеса.
Неспособни да разберат символа „портал“ в материалната му форма, хората се насочили към друга митична тема, способна да строи мостове през пропастите. Мистериозните пещери на Джон Картър и техните технологии били забравени. Променената мечта, образът и целта на ранния XX век станала ракетната техника.
Космосът бил открит — необятен портал, през който се изливали потоци от мечти. Огромната надпревара за нови и нови постижения насочила вниманието на всички към ракетите и техния потенциал. Ракети в космоса!
Дори героичните приказки се променили, за да отговарят на новото време. Появили се Бък Роджърс и Флаш Гор — дън и понесоха младите читатели към нови мечти, чиято сила се дължи на по-достъпни със средствата на механиката извори.
Ракетите не се създавали от учени. Прекалено много физически закони обяснявали, че те са „непрактични и безполезни“. Американските учени трудно приели идеята за ракетата като възможно средство за придвижване. Но всички тези „закони и ограничения“ не спрели младите ентусиасти, твърдо решили да напишат своята част в историята на човечеството.
Най-различни ракетни клубове в Европа изработвали и тествали моделите си. Опитът показал, че ракетите — независимо дали били закрепени към шейни, влакове, коли, лодки, самолети или хора — са прекалено нестабилни и опасни, за да се приемат насериозно. Всъщност ракетите били непредвидими.
Филмите от зората на ракетната ера често показват ужасни сценарии на експлозии, летящи колела, въртящи се бясно шейни и горящи комбинезони. Ракетите с твърдо гориво били неконтролируеми. Веднъж запалени, връщане назад нямало.
Един влак със закачена за него ракета се оказал прекалено тежък, за да отлети, но пътниците му изпаднали в безсъзнание през десетте секунди на пътуването. Трябвало да се намери някакъв начин тягата на ракетата да се овладее.
Учените в Америка били заети да клеймят моделите на някой си Робер Годар — гимназиален учител по физика, който разработвал ракетни двигатели с течно гориво, притежаващо огромна мощност и производителност. Ракетите на Годар притежавали нещо особено важно, което липсвало на ракетите с твърдо гориво — те били управляеми.
Това се постигало чрез клапани, които при нужда можели да се затворят. В „Сайънтифик Американ“ се появили много статии, отричащи категорично способността на ракетите да работят във вакуум — т.е., в космоса.
Авторите на тези злобни ненаучни писания предлагали какви ли не „причини“, обричащи системата на Годар на безусловен и пълен провал. Подобни писмени атаки „доказвали“, че ракетите не могат да работят във вакуум — по простата причина, че двигателите им щели да угаснат.
В карнавала от невежи академични изказвания можем да видим, че единственото „доказателство“, според което ракетите не биха могли да пътуват през вакуума, се състои в това, че изгорелите газове „няма в какво да се оттласкват“. Не се съмнявайте — масираната атака срещу Годар била проведена тъкмо когато изобретателят щял да получи солидна сума за по-нататъшните си разработки!
Д-р Годар успял със собствени средства да разработи системите за управление, помпите за гориво, системите за охлаждане на дюзите, стабилизаторите и всички останали фундаментални компоненти, които ще открием във всяка съвременна ракета с течно гориво. А правителствените агенции вече били напълно убедени, че ракетната техника е напълно непрактично начинание.
Мечтата обаче продължавала да витае в умовете на мечтателите. Настанила се в един европейски ракетен клуб, чиито членове се събирали всяка неделя следобед. Имало ракети, мечти за космоса, бира, песни и красиви момичета. Клубът станал прочут с постиженията си, за които знаела цялата страна.
За съжаление славата му привлякла вниманието и на тогавашното фашистко правителство. Въпреки изключително ентусиазираната подкрепа на някой си Чарлс Линдберг, американското правителство така и не отпуснало финансова подкрепа за Годар. Интерес към патентите му проявили други — нацистите, ако трябва да бъдем точни.
А в градчето Занесвил в Охайо един млад мечтател се взирал в небето. Мисълта за пътуване в космоса и достигане до други светове очаровала ума на Томас Таунсент Браун. Том изучавал разработените дотогава ракетни двигатели и начина им на действие.
Те му разкривали нови безкрайни възможности за завладяването на космоса. А собственият му ум и ръце щели да осъществят една далеч по-добра мечта, която щяла да отправи предизвикателство към всяка фундаментална научна доктрина.
Той просто мечтаел да построи ракетен двигател. Нов вид двигател. Малък и компактен, който да може да използва съвсем малко количество химично гориво и да е способен да победи гравитацията. Първата стъпка в търсенето на Том била да отиде до библиотеката и да се запознае с всичко, което се знаело за ракетните двигатели.
Текстовете на мастити физици и химици били обезкуражаващи. Мъртви закони, стени, прегради, ограничения и какви ли не пречки се появявали на всяка следваща страница! Същите писания, които попречили на Годар да получи държавната субсидия.
Том не повярвал, че природата е толкова непреклонна — тя определено не се поддавала на никакви „ограничения“. Книгите не са лицето на природата, те представляват само описания на отделни нейни прояви.
Смешно било да се наблюдава как всеки път, когато природата изненадвала човечеството с нещо ново, книгите били пренаписвани и отново се представяли за абсолютна истина! Въпреки огромното количество прехвърлена литература по физика, сякаш всички конвенционални пътища за постигане на целта били заградени с високи стени, на които пишело „НЕ“ за всякакви мечти за ракети.
Пъргавият млад ум така и не останал удовлетворен от академичните „ограничения, пречки и закони“. Тази разочароваща стена от съпротива накарала петнадесетгодишния младеж да поеме по друга линия на разсъждения. Той загърбил тежките и неприятни текстове и се насочил към множеството възможности, вдъхновени от самата мисъл за пътуване в космоса. Просто трябвало да има някакъв по-добър начин да се стигне до други светове! И той щял да го открие.
Прочетете Цялата Статия...
Дизайнерите и строителите се нагърбили със задачата да осъществят тези по-материални цели и да построят най-грамадните и най-легендарни дирижабли. Те били последното чудо във века на чудесата.
Но онези, които гледали небето в очакване да зърнат дирижабли от дърво, плат, стъкло, метал и газ, внезапно останали слисани. Защото там горе, над облаците и дирижаблите започнали да се появяват нови неща.
Те изглеждали смътни и неясни при първите наблюдения и виделите ги почти се страхували да говорят за тях заради неминуемите подигравки, които ги очаквали. По-късно хиляди започнали да виждат така наречените „ракети призраци“. Приличали на облаци, с цилиндрично тяло и заострени краища.
Оставяли зад себе си огромни количества дим и се издигали право нагоре с фантастична скорост. Подобно на първите дирижабли, тези ракети призраци били имали много смътни очертания и били напълно безмълвни.
Тези устройства, ако били наистина дирижабли, изглеждали абсолютно нови за наблюдателите. Лишени от криле, без кормила и напълно тихи, те не се поддавали на никакво обяснение. Ракетите призраци били наблюдавани по цял свят. Постепенното „натрупване на подробности“ е ясно документирано.
Илюминатори, перки, криле, хора — отделните детайли следвали един след друг. По същия начин, както и при загадъчните въздушни кораби, човешкото въображение определяло онова, което хората виждали. Океанът от мечти изпълвал световния ум и го подготвял за следващото търсене.
Нямало нищо чудно в това идеята за пътешествия в космоса да завладее въображението на онези, чиито родители навремето са виждали безмълвните армади от загадъчни дирижабли. Едгар Райе Бъроус живял по времето, когато въздушните кораби предприемали необяснимите си пътешествия в нощното небе и в умовете на хората. Като истински фантазьор, той очаровал читателите си с поредицата си „Марсиански приключения“.
Главният герой Джон Картър е човек от Земята, който бил „преместен“ по необясним начин на Марс, докато вървял през някаква „забравена пещера“ в пустините на Аризона.
Междупланетният портал, реликва от древна магия, бил най-съвършеният начин за пътуване между различните светове. Красотата на тази мечта описва самите архетипове — символичният лексикон на предания и легенди е пълен с магически проходи към други светове.
Марсианската поредица запознава младите читатели с възможностите за междупланетно пътуване и контактите с други цивилизации. Сюблимните мечти, описани и представени от Едгар Райе Бъроус, се нуждаели от цели три десетилетия, за да бъдат осъществени.
Легендарните експерименти в областта на междупланетните пътешествия продължили да преследват американската научна общност през целия XX век и най-вече натурфилософите и частните предприемачи. Твърди се, че някои от тях успели да се приближат и дори да осъществят тези чудеса.
Неспособни да разберат символа „портал“ в материалната му форма, хората се насочили към друга митична тема, способна да строи мостове през пропастите. Мистериозните пещери на Джон Картър и техните технологии били забравени. Променената мечта, образът и целта на ранния XX век станала ракетната техника.
Космосът бил открит — необятен портал, през който се изливали потоци от мечти. Огромната надпревара за нови и нови постижения насочила вниманието на всички към ракетите и техния потенциал. Ракети в космоса!
Дори героичните приказки се променили, за да отговарят на новото време. Появили се Бък Роджърс и Флаш Гор — дън и понесоха младите читатели към нови мечти, чиято сила се дължи на по-достъпни със средствата на механиката извори.
Ракетите не се създавали от учени. Прекалено много физически закони обяснявали, че те са „непрактични и безполезни“. Американските учени трудно приели идеята за ракетата като възможно средство за придвижване. Но всички тези „закони и ограничения“ не спрели младите ентусиасти, твърдо решили да напишат своята част в историята на човечеството.
Най-различни ракетни клубове в Европа изработвали и тествали моделите си. Опитът показал, че ракетите — независимо дали били закрепени към шейни, влакове, коли, лодки, самолети или хора — са прекалено нестабилни и опасни, за да се приемат насериозно. Всъщност ракетите били непредвидими.
Филмите от зората на ракетната ера често показват ужасни сценарии на експлозии, летящи колела, въртящи се бясно шейни и горящи комбинезони. Ракетите с твърдо гориво били неконтролируеми. Веднъж запалени, връщане назад нямало.
Един влак със закачена за него ракета се оказал прекалено тежък, за да отлети, но пътниците му изпаднали в безсъзнание през десетте секунди на пътуването. Трябвало да се намери някакъв начин тягата на ракетата да се овладее.
Учените в Америка били заети да клеймят моделите на някой си Робер Годар — гимназиален учител по физика, който разработвал ракетни двигатели с течно гориво, притежаващо огромна мощност и производителност. Ракетите на Годар притежавали нещо особено важно, което липсвало на ракетите с твърдо гориво — те били управляеми.
Това се постигало чрез клапани, които при нужда можели да се затворят. В „Сайънтифик Американ“ се появили много статии, отричащи категорично способността на ракетите да работят във вакуум — т.е., в космоса.
Авторите на тези злобни ненаучни писания предлагали какви ли не „причини“, обричащи системата на Годар на безусловен и пълен провал. Подобни писмени атаки „доказвали“, че ракетите не могат да работят във вакуум — по простата причина, че двигателите им щели да угаснат.
В карнавала от невежи академични изказвания можем да видим, че единственото „доказателство“, според което ракетите не биха могли да пътуват през вакуума, се състои в това, че изгорелите газове „няма в какво да се оттласкват“. Не се съмнявайте — масираната атака срещу Годар била проведена тъкмо когато изобретателят щял да получи солидна сума за по-нататъшните си разработки!
Д-р Годар успял със собствени средства да разработи системите за управление, помпите за гориво, системите за охлаждане на дюзите, стабилизаторите и всички останали фундаментални компоненти, които ще открием във всяка съвременна ракета с течно гориво. А правителствените агенции вече били напълно убедени, че ракетната техника е напълно непрактично начинание.
Мечтата обаче продължавала да витае в умовете на мечтателите. Настанила се в един европейски ракетен клуб, чиито членове се събирали всяка неделя следобед. Имало ракети, мечти за космоса, бира, песни и красиви момичета. Клубът станал прочут с постиженията си, за които знаела цялата страна.
За съжаление славата му привлякла вниманието и на тогавашното фашистко правителство. Въпреки изключително ентусиазираната подкрепа на някой си Чарлс Линдберг, американското правителство така и не отпуснало финансова подкрепа за Годар. Интерес към патентите му проявили други — нацистите, ако трябва да бъдем точни.
А в градчето Занесвил в Охайо един млад мечтател се взирал в небето. Мисълта за пътуване в космоса и достигане до други светове очаровала ума на Томас Таунсент Браун. Том изучавал разработените дотогава ракетни двигатели и начина им на действие.
Те му разкривали нови безкрайни възможности за завладяването на космоса. А собственият му ум и ръце щели да осъществят една далеч по-добра мечта, която щяла да отправи предизвикателство към всяка фундаментална научна доктрина.
Той просто мечтаел да построи ракетен двигател. Нов вид двигател. Малък и компактен, който да може да използва съвсем малко количество химично гориво и да е способен да победи гравитацията. Първата стъпка в търсенето на Том била да отиде до библиотеката и да се запознае с всичко, което се знаело за ракетните двигатели.
Текстовете на мастити физици и химици били обезкуражаващи. Мъртви закони, стени, прегради, ограничения и какви ли не пречки се появявали на всяка следваща страница! Същите писания, които попречили на Годар да получи държавната субсидия.
Том не повярвал, че природата е толкова непреклонна — тя определено не се поддавала на никакви „ограничения“. Книгите не са лицето на природата, те представляват само описания на отделни нейни прояви.
Смешно било да се наблюдава как всеки път, когато природата изненадвала човечеството с нещо ново, книгите били пренаписвани и отново се представяли за абсолютна истина! Въпреки огромното количество прехвърлена литература по физика, сякаш всички конвенционални пътища за постигане на целта били заградени с високи стени, на които пишело „НЕ“ за всякакви мечти за ракети.
Пъргавият млад ум така и не останал удовлетворен от академичните „ограничения, пречки и закони“. Тази разочароваща стена от съпротива накарала петнадесетгодишния младеж да поеме по друга линия на разсъждения. Той загърбил тежките и неприятни текстове и се насочил към множеството възможности, вдъхновени от самата мисъл за пътуване в космоса. Просто трябвало да има някакъв по-добър начин да се стигне до други светове! И той щял да го открие.
Прочетете Цялата Статия...
18.3.10
"Живях петдесет години преди всички останали“
Докато писах първоначалната версия на главата за Нейтан Стъбълфийлд, имах щастието да получа едно съвсем неочаквано лично писмо. Подателят описваше разказа на някакъв мъж, станал свидетел на следното: От няколко дни съседите не били виждали Нейтан. Разтревожени за здравето му, те се опитали на няколко пъти да се свържат с него.
Вратата на дома му била заключена отвътре. В студения, мрачен и дъждовен мартенски ден съседи и стари приятели разбили бравата и влезли в дома на Нейтан. Открили го починал в леглото си, по всяка вероятност от недохранване и изтощение. Всички забелязали, че къщата била „много топла“, сякаш горяла огромна камина.
Представителите на градските власти потърсили източника и открили „две полирани метални огледала, обърнати едно срещу друго, които излъчвали силна топлина“. Трябва да кажа, че това е наистина изумително откритие и последната загадка, която потвърждава и последните думи на Нейтан.
Очевидно Нейтан е имал доверие единствено в онези съчувстващи му хора, които продължили да се интересуват от него до последния му ден. Изоставен от всички, той помолил един от най-близките му съседи да напише биографията му. Може би е искал да обясни начина си на живот и да се извини за всичко. Казал „Живях петдесет години преди всички останали“. И макар да звучат вдъхновяващо, в тези думи се долавя дълбока скръб.
Да живееш с видения за бъдещето, означава да се сблъскваш с изненадващото и често разочароващо неодобрение и съпротива на всички около теб. Някои казват, че Нейтан Стъбълфийлд не бил способен да обича хората. Но именно любовта му успяла да извлече живата слънчева светлина от твърдата скалиста земя ехтящите вълни на вечния океан подземна енергия.
Джери Василатос
Прочетете Цялата Статия...
Вратата на дома му била заключена отвътре. В студения, мрачен и дъждовен мартенски ден съседи и стари приятели разбили бравата и влезли в дома на Нейтан. Открили го починал в леглото си, по всяка вероятност от недохранване и изтощение. Всички забелязали, че къщата била „много топла“, сякаш горяла огромна камина.
Представителите на градските власти потърсили източника и открили „две полирани метални огледала, обърнати едно срещу друго, които излъчвали силна топлина“. Трябва да кажа, че това е наистина изумително откритие и последната загадка, която потвърждава и последните думи на Нейтан.
Очевидно Нейтан е имал доверие единствено в онези съчувстващи му хора, които продължили да се интересуват от него до последния му ден. Изоставен от всички, той помолил един от най-близките му съседи да напише биографията му. Може би е искал да обясни начина си на живот и да се извини за всичко. Казал „Живях петдесет години преди всички останали“. И макар да звучат вдъхновяващо, в тези думи се долавя дълбока скръб.
Да живееш с видения за бъдещето, означава да се сблъскваш с изненадващото и често разочароващо неодобрение и съпротива на всички около теб. Някои казват, че Нейтан Стъбълфийлд не бил способен да обича хората. Но именно любовта му успяла да извлече живата слънчева светлина от твърдата скалиста земя ехтящите вълни на вечния океан подземна енергия.
Джери Василатос
Прочетете Цялата Статия...
16.3.10
Светлина и звук от земята и въздуха
От същия период от живота на Стъбълфийлд са и две други загадки. Естеството на всяка от тях разкрива до каква степен изобретателят е развил и усъвършенствал технологията си. Нейтан продължил да се занимава с експериментите си, но малцина са онези, които са го виждали през това време. Самотен и уморен, Нейтан напълно занемарил фермата си.
Посетителите съжалявали възрастния Нейтан, живеещ в самота, изоставен от съпругата и децата си.От съчувствие няколко дами от града решили да му носят храна. Веднъж пристигнали във фермата му и видели как земята „блести с ярка светлина сякаш от хълма светело слънце“.
По-късно изследователи открили в тази част от имението дебели жици, излизащи от корените на дърветата. Към тях били закрепени малки дъгови лампи, окачени на клоните. Всички били отдавна угаснали. Изследователите предположили, че са открили източника на ярката светлина. Прибързаното им заключение обаче не може да се потвърди от разказа на очевидците.
Топлата и разсеяна светлина идвала изпод земята около къщата му и източникът й не бил никаква Лампа. Светлината се излъчвала от земята, а не от дърветата, както било по-рано — „целият хълм бил облян със светлина, сякаш било ден“. Тези наблюдения показват, че Стъбълфийлд е успял наистина да преобразува земната енергия в светлинна и топлинна.
Това би било приемливо, ако Стъбълфийлд бе работил просто върху нови методи за извличане на енергия от земята, с която да захранва дъговите си лампи — нещо, което е постигнал много по-рано. Но в района не били намерени никакви свидетелства за осветляване с такива лампи или с други познати ни средства. Според думите на свидетелите „светлината като че ли идвало от земята“.
Освен светлината, мнозина чули много силен и непознат шум, излизащ като че ли от всички страни около къщата. Какво ли е било това? Нима Стъбълфийлд е успял да превърне земната енергия в звуци?
Последните му думи, изречени пред негов съгражданин две седмици преди да почине, гласели: „Миналото е нищо. Сега довършвам най-голямото откритие, което светът е познавал някога. Мога да добивам светлина от земята и въздуха, както и звук“
Прочетете Цялата Статия...
Посетителите съжалявали възрастния Нейтан, живеещ в самота, изоставен от съпругата и децата си.От съчувствие няколко дами от града решили да му носят храна. Веднъж пристигнали във фермата му и видели как земята „блести с ярка светлина сякаш от хълма светело слънце“.
По-късно изследователи открили в тази част от имението дебели жици, излизащи от корените на дърветата. Към тях били закрепени малки дъгови лампи, окачени на клоните. Всички били отдавна угаснали. Изследователите предположили, че са открили източника на ярката светлина. Прибързаното им заключение обаче не може да се потвърди от разказа на очевидците.
Топлата и разсеяна светлина идвала изпод земята около къщата му и източникът й не бил никаква Лампа. Светлината се излъчвала от земята, а не от дърветата, както било по-рано — „целият хълм бил облян със светлина, сякаш било ден“. Тези наблюдения показват, че Стъбълфийлд е успял наистина да преобразува земната енергия в светлинна и топлинна.
Това би било приемливо, ако Стъбълфийлд бе работил просто върху нови методи за извличане на енергия от земята, с която да захранва дъговите си лампи — нещо, което е постигнал много по-рано. Но в района не били намерени никакви свидетелства за осветляване с такива лампи или с други познати ни средства. Според думите на свидетелите „светлината като че ли идвало от земята“.
Освен светлината, мнозина чули много силен и непознат шум, излизащ като че ли от всички страни около къщата. Какво ли е било това? Нима Стъбълфийлд е успял да превърне земната енергия в звуци?
Последните му думи, изречени пред негов съгражданин две седмици преди да почине, гласели: „Миналото е нищо. Сега довършвам най-голямото откритие, което светът е познавал някога. Мога да добивам светлина от земята и въздуха, както и звук“
Прочетете Цялата Статия...
10.3.10
Ауричен двигател
В музея в Мъри се пази едно проектирано от Стъбълфийлд устройство, работещо единствено с получено от земята електричество. Устройството има няколко подвижни отвеса около подобна на компас окръжност и напомня на не по-малко загадъчните електростатични телеграфи от XVIII век. Изучаващите работата на Стъбълфийлд студенти разгледали устройството и в цялото си невежество решили, че представлява абсолютно безполезна железария.
Електростатичните телеграфи от началото на XVIII век разкриват, че устройството на Стъбълфийлд е много специална „находка“. При тези телеграфи се използвал заземен метален обръч, под който се намирал циферблат, и махало, на което се окачвал отвесът (от корк). Две такива устройства се свързвали помежду си с една нишка (понякога от коприна).
Сигналите се излъчвали и получавали по много любопитен начин, който си остава историческа мистерия. Преместването на отвеса над определена буква водело до съответното изместване на махалото на приемника — истинска аномалия. Тези странни устройства успявали да осъществят предаването на съобщенията с помощта на земната енергия.
Посредством непознатите свойства на земната енергия устройствата се доближавали до истински интелигентен обмен на информация по една-единствена линия. Човек просто премествал махалото над отбелязана върху циферблата буква или дума. На другия край (понякога на огромни разстояния) идентично устройство регистрирало преместването. Електричеството не е в състояние да предизвика подобна реакция.
Свидетели на подобни устройства били учени, на които може да се има доверие. Никой не задал въпроса как е възможно да се осъществи подобна комуникация с помощта на статично електричество. Във всеки случай, незапознатият с тези устройства изследовател би подминал машината на Стъбълфийлд, без изобщо да предположи, че си струва да и обърне повече внимание.
Устройството, открито в кабинета на Нейтан след смъртта му, е истинска мистерия. Един човек дори смята, че Нейтан го е конструирал само защото „изглежда наистина странно“ — като своеобразен вид изкуство, предназначено да смае невежите. Машината се намирала на един пън недалеч от стената.
Бърнард Стъбълфийлд не успял да я разпознае — очевидно Нейтан я е изработил, след като съпругата му го е напуснала. Прекалено млад, за да може да следва всички разработки на баща си, Бърнард нямал спомен да я е виждал преди това. Отнесли я в местния музей, където си остава и досега, без никой да й обръща внимание.
Устройството е квадратно, с по един изолиран отвес във всеки квадрант на централната плоскост. Напълно възможно е с негова помощ Нейтан да е долавял движението и местоположението на натрапниците в имението си. Ако това се окаже така, то машината е огромен скок в технологията, използваща земната енергия.
Предполагам, че именно това е бил детекторът на Стъбълфийлд. Движенията на едно или друго махало показвало местоположението и посоката, в която се движи натрапникът. Такова устройство работи по закони, неизвестни на конвенционалната електромеханика.
Наблюденията на естествените явления в системи водят до неочаквани и подриващи утвърдените теории открития. Тези явления показват, че природата е пропита с артикулирана, квази-интелигентна енергия, от която електричеството е само една нищожна част.
Природният феномен, отговорен за наличието на тази способност, е наистина забележителен истинско чудо! Чрез него виждаме, че природата е изпълнена с една почти жива същност, която включва и смятаната за инертна геология. А това би означавало, че геологическата структура има нервна система — нещо, което академичната наука нито би могла да очаква, нито е способна да приеме.
Въпреки това, различни аспекти на земната чувствителност са били открити и използвани по различни начини през следващите години. През 1935 г. Т. Х. Мъри също открил предаване на големи разстояния на сигнали през земята от едно-единствено място. Неговото „устройство за слушане на излъчвана енергия“ му позволило да сканира голяма площ и дори да подслушва от разстояние разговори. Изобретението му не било снабдено с микрофон.
Подслушвателното устройство на Мъри използвало заземен прът и специален детектор от германий. Но как е можел този стационарен приемник да улавя звукови сигнали през земята? През 1932 г. Стенли Роджърс се натъкнал на същия ефект. Докато търсел полезни изкопаеми с радионичен детектор той открил, че с помощта на променлив кондензатор е в състояние да проучи цяло поле или ливада.
Допълнителните настройки на тези детектори позволили да се открият и най-малките минерални находища. През 1951 г. д-р Р. Драун разработил самостоятелно компактно устройство, способно да открива руди под земята и дори да дава фотографско изображение, на което да изолира търсените видове полезни изкопаеми.
Устройството на Стъбълфийлд представлява скок в технологията за използване на земната енергия. То действа без никакво електричество — истински захранван от земята „ауричен“ двигател.
Прочетете Цялата Статия...
Електростатичните телеграфи от началото на XVIII век разкриват, че устройството на Стъбълфийлд е много специална „находка“. При тези телеграфи се използвал заземен метален обръч, под който се намирал циферблат, и махало, на което се окачвал отвесът (от корк). Две такива устройства се свързвали помежду си с една нишка (понякога от коприна).
Сигналите се излъчвали и получавали по много любопитен начин, който си остава историческа мистерия. Преместването на отвеса над определена буква водело до съответното изместване на махалото на приемника — истинска аномалия. Тези странни устройства успявали да осъществят предаването на съобщенията с помощта на земната енергия.
Посредством непознатите свойства на земната енергия устройствата се доближавали до истински интелигентен обмен на информация по една-единствена линия. Човек просто премествал махалото над отбелязана върху циферблата буква или дума. На другия край (понякога на огромни разстояния) идентично устройство регистрирало преместването. Електричеството не е в състояние да предизвика подобна реакция.
Свидетели на подобни устройства били учени, на които може да се има доверие. Никой не задал въпроса как е възможно да се осъществи подобна комуникация с помощта на статично електричество. Във всеки случай, незапознатият с тези устройства изследовател би подминал машината на Стъбълфийлд, без изобщо да предположи, че си струва да и обърне повече внимание.
Устройството, открито в кабинета на Нейтан след смъртта му, е истинска мистерия. Един човек дори смята, че Нейтан го е конструирал само защото „изглежда наистина странно“ — като своеобразен вид изкуство, предназначено да смае невежите. Машината се намирала на един пън недалеч от стената.
Бърнард Стъбълфийлд не успял да я разпознае — очевидно Нейтан я е изработил, след като съпругата му го е напуснала. Прекалено млад, за да може да следва всички разработки на баща си, Бърнард нямал спомен да я е виждал преди това. Отнесли я в местния музей, където си остава и досега, без никой да й обръща внимание.
Устройството е квадратно, с по един изолиран отвес във всеки квадрант на централната плоскост. Напълно възможно е с негова помощ Нейтан да е долавял движението и местоположението на натрапниците в имението си. Ако това се окаже така, то машината е огромен скок в технологията, използваща земната енергия.
Предполагам, че именно това е бил детекторът на Стъбълфийлд. Движенията на едно или друго махало показвало местоположението и посоката, в която се движи натрапникът. Такова устройство работи по закони, неизвестни на конвенционалната електромеханика.
Наблюденията на естествените явления в системи водят до неочаквани и подриващи утвърдените теории открития. Тези явления показват, че природата е пропита с артикулирана, квази-интелигентна енергия, от която електричеството е само една нищожна част.
Природният феномен, отговорен за наличието на тази способност, е наистина забележителен истинско чудо! Чрез него виждаме, че природата е изпълнена с една почти жива същност, която включва и смятаната за инертна геология. А това би означавало, че геологическата структура има нервна система — нещо, което академичната наука нито би могла да очаква, нито е способна да приеме.
Въпреки това, различни аспекти на земната чувствителност са били открити и използвани по различни начини през следващите години. През 1935 г. Т. Х. Мъри също открил предаване на големи разстояния на сигнали през земята от едно-единствено място. Неговото „устройство за слушане на излъчвана енергия“ му позволило да сканира голяма площ и дори да подслушва от разстояние разговори. Изобретението му не било снабдено с микрофон.
Подслушвателното устройство на Мъри използвало заземен прът и специален детектор от германий. Но как е можел този стационарен приемник да улавя звукови сигнали през земята? През 1932 г. Стенли Роджърс се натъкнал на същия ефект. Докато търсел полезни изкопаеми с радионичен детектор той открил, че с помощта на променлив кондензатор е в състояние да проучи цяло поле или ливада.
Допълнителните настройки на тези детектори позволили да се открият и най-малките минерални находища. През 1951 г. д-р Р. Драун разработил самостоятелно компактно устройство, способно да открива руди под земята и дори да дава фотографско изображение, на което да изолира търсените видове полезни изкопаеми.
Устройството на Стъбълфийлд представлява скок в технологията за използване на земната енергия. То действа без никакво електричество — истински захранван от земята „ауричен“ двигател.
Прочетете Цялата Статия...
4.3.10
Пропуска ли нещо геологията?
Когато някой приближавал фермата на Стъбълфийлд, домакинът обикновено излизал навън и им давал знак да се махат. Често това ставало дори когато приближаващите се намирали прекалено далеч, за да бъдат забелязани. В продължение на много време Стъбълфийлд отказвал да разговаря с когото и да било.
Много такива случаи ставали през нощта, когато било невъзможно да види от кабинета си до границите на имението. И въпреки това Нейтан се появявал на вратата и отпращал нежеланите гости.Палави малчугани се опитвали да крадат от зеленчуците му и пропълзявали тихомълком в градината му.
Незнайно как Нейтан винаги разбирал къде са и се озовавал до тях, като им се смеел, явно забавлявайки се. По-късно се споменава за звънци, които се задействали, щом някой наближи къщата на разстояние около километър. Изказани са предположения, че Стъбълфийлд е разработил някакво устройство, способно да засече положението на всеки нежелан гост.
Някои твърдели, че Нейтан до такава степен бил обсебен от стремежа си за уединение, че разположил из цялата ферма тънки жици, с чиято помощ да открива и изненадва натрапниците. Понякога Стъбълфийлд отивал точно към мястото, където се криели. Никой не успял да открие дори и една от предполагаемите жици. Ликуващият Нейтан неизбежно ги откривал и ги прогонвал.
Антонио Меучи също разработил методи на локализиране, при които се използвали звукови сигнали. При тях обаче имало нужда от приемници. Нейтан незнайно как разбирал откъде идват натрапниците и накъде точно са се запътили. Възможно е да е разработил система от безжични релета, реагиращи на заровени в земята сензори, които при задействане предавали сигнал в кабинета му.
Възможно е приемникът да е бил снабден със звънящ механизъм. Но въпреки това, как е успявал да открие местоположението на хората с такава непогрешимост? След смъртта му в кабинета не били открити никакви сложни антени и друго подобно оборудване.
С оглед на всичките му експерименти със земната енергия и безжичните комуникации можем да приемем, че последните му две загадъчни изобретения говорят за напълно нови и непознати (макар и свързани с предишната му работа) феномени на земната енергия. Но що за феномен би му позволил да постигне подобно нещо?
Океанските вълни често очертават бреговата линия и я правят видима от големи разстояния. Същото биха могли да правят и електрическите вълни. Но как Нейтан е успял да моделира това в кабинета си?
Не са открити никакви чертежи или карти. Освен това, ако е използвал някакъв вид доплеров радар или сонар (разпространяващи се навън земни електрически импулси), тогава как отзвукът от приближаващия натрапник е стигал обратно до приемника?
Някои дори предполагат, че Стъбълфийлд е измервал отклоненията в земната проводимост, предизвикани от стъпките на натрапниците. Но как подобен сигнал ще се предава до измервателния уред? Подобна ответна реакция на земните токове би означавала, че използваната енергия е някак раздразнителна и чувствителна.
А това би означавало, че в геологията има нещо живо, останало неподозирано и проникващо навсякъде — песен или личност, добре позната на старите работници по телеграфните линии.
Прочетете Цялата Статия...
Много такива случаи ставали през нощта, когато било невъзможно да види от кабинета си до границите на имението. И въпреки това Нейтан се появявал на вратата и отпращал нежеланите гости.Палави малчугани се опитвали да крадат от зеленчуците му и пропълзявали тихомълком в градината му.
Незнайно как Нейтан винаги разбирал къде са и се озовавал до тях, като им се смеел, явно забавлявайки се. По-късно се споменава за звънци, които се задействали, щом някой наближи къщата на разстояние около километър. Изказани са предположения, че Стъбълфийлд е разработил някакво устройство, способно да засече положението на всеки нежелан гост.
Някои твърдели, че Нейтан до такава степен бил обсебен от стремежа си за уединение, че разположил из цялата ферма тънки жици, с чиято помощ да открива и изненадва натрапниците. Понякога Стъбълфийлд отивал точно към мястото, където се криели. Никой не успял да открие дори и една от предполагаемите жици. Ликуващият Нейтан неизбежно ги откривал и ги прогонвал.
Антонио Меучи също разработил методи на локализиране, при които се използвали звукови сигнали. При тях обаче имало нужда от приемници. Нейтан незнайно как разбирал откъде идват натрапниците и накъде точно са се запътили. Възможно е да е разработил система от безжични релета, реагиращи на заровени в земята сензори, които при задействане предавали сигнал в кабинета му.
Възможно е приемникът да е бил снабден със звънящ механизъм. Но въпреки това, как е успявал да открие местоположението на хората с такава непогрешимост? След смъртта му в кабинета не били открити никакви сложни антени и друго подобно оборудване.
С оглед на всичките му експерименти със земната енергия и безжичните комуникации можем да приемем, че последните му две загадъчни изобретения говорят за напълно нови и непознати (макар и свързани с предишната му работа) феномени на земната енергия. Но що за феномен би му позволил да постигне подобно нещо?
Океанските вълни често очертават бреговата линия и я правят видима от големи разстояния. Същото биха могли да правят и електрическите вълни. Но как Нейтан е успял да моделира това в кабинета си?
Не са открити никакви чертежи или карти. Освен това, ако е използвал някакъв вид доплеров радар или сонар (разпространяващи се навън земни електрически импулси), тогава как отзвукът от приближаващия натрапник е стигал обратно до приемника?
Някои дори предполагат, че Стъбълфийлд е измервал отклоненията в земната проводимост, предизвикани от стъпките на натрапниците. Но как подобен сигнал ще се предава до измервателния уред? Подобна ответна реакция на земните токове би означавала, че използваната енергия е някак раздразнителна и чувствителна.
А това би означавало, че в геологията има нещо живо, останало неподозирано и проникващо навсякъде — песен или личност, добре позната на старите работници по телеграфните линии.
Прочетете Цялата Статия...
1.3.10
Земни енергийни точки
През 1902 г. Стъбълфийлд инсталирал телефон в офиса на втория етаж на един железарски магазин в горната част на главната улица. Оттам до фермата му разстоянието било около 1, 8 км, но това не му попречило да води продължителни разговори с Бърнард. Синът му почукал с молив по устройството, играещо ролята едновременно на приемник и предавател, и не след дълго чул от него да се разнася силен и ясен глас.
Приемно предавателното устройство представлявало въглероден микрофон, поставен в тенекиена кутия за енфие, който играел ролята едновременно на микрофон и високоговорител. Захранващите клетки били поставени навън, пред офиса. Те така и не се износили, макар че работели по двадесет и четири часа без прекъсване.
Нейтан Стъбълфийлд предложил да построи мощна електрическа централа за нуждите на градчето. Според изчисленията му, цената на инсталацията щяла да възлиза на около пет хиляди долара. Градските власти обаче отхвърлили предложението. Днес техниката за извличане на електричество от земята си остава загадка.
През януари 1902 г. земното радио на Стъбълфийлд било демонстрирано пред около хиляда жители на Мъри. На фотографиите се виждат Стъбълфийлд и семейството му, голяма тълпа зрители и енергийната клетка (макара с размерите на голяма саксия), поставена на земята наред с множеството му изобретения. Сред другите устройства могат да се разпознаят двигатели и големи кондензатори, използвани в експериментите за въздушно предаване на сигнали.
След успешното приключване на предварителните тестове Стъбълфийлд отпътувал за Вашингтон. Направената пред март 1902 г. публична демонстрация в столицата била върховото му постижение. Стъбълфийлд изпратил съобщения от един параход до станциите по брега на Джорджтаун.
При този забележителен опит през реката били положени проводници, а сигналите се предавали от кораба. По-късно свидетелите признали, че при земната телефония на Стъбълфийлд звуците били по-силни и ясни, отколкото при опитите под вода. Отразяващи събитието фотографии са се запазили и до наши дни.
Стъбълфийлд заявил, че системата му може да предава на големи разстояния частни съобщения. Добавил също, че е възможно и едновременното излъчване от една централна станция до множество приемници на новини, информация за времето и други обяви.
Освен това Нейтан заявил, че макар и подобни предавания да изискват покриването на големи райони, той е разработил средства, които да позволяват и провеждането на частни разговори между абонатите. Тези индивидуални съобщения също щели да се предават през земята и гарантирали, че подслушването им е невъзможно. Стъбълфийлд развил и демонстрирал тези системи около две десетилетия по-рано, с което изпреварил твърденията на Никола Тесла относно станцията му Уордънклиф.
След Вашингтон Стъбълфийлд предприел обиколка на север и отнесъл апаратурата си в Ню Йорк, за да направи демонстрация в Сентръл Парк. Представлението трябвало да се състои двадесет и четири часа след пристигането му в Манхатън. За своя огромна изненада обаче Стъбълфийлд открил, че земята в района не може да провежда добре сигнала — там просто нямало „енергийни точки“.
Изобретателят поискал още време, за да може да открие подходящи места за установяване на апаратурата си. „Безцелното мотаене“ в парка събудило безпочвени подозрения относно перспективността на системата у малцината инвеститори. Демонстрацията незабавно била отменена.
Следващите опити били направени през май 1902 г. в парка Феърмонт във Филаделфия и имали огромен успех. Сега Стъбълфийлд си дал сметка повече от всякога до каква степен станциите му са зависими от геологическите формации. Естествените енергийни точки диктували местоположението на всяка от тях.
Стъбълфийлд публикувал реклама на основаната от него „Американска безжична телефонна компания“ (WTCA, Wireless Telephone Company of America), в която се казва: „В момента мога да телефонирам без посредничеството на жици на разстояние повече от километър и половина. А когато завърша новата апаратура, върху която работя в момента, разстоянието няма да бъде никаква пречка.“
Независимо от забележителните си демонстрации, Стъбълфийлд успял да продаде една-единствена телефонна система на друга корпорация — компанията „Гордън Телефон“ от Чарлстън. Системата се използвала за поддържане на връзка с намиращите се недалеч от сушата острови. Би било интересно да се проучат компонентите й и принципа й на действие.
Още от самото начало Стъбълфийлд се впуснал в тези търговски начинания с известно безпокойство, а през юни същата година напълно се отказал от проекта. Малцина са успели да разберат причината за внезапното му и мълчаливо оттегляне. Заради неуспеха при инсталирането на системата в Ню Йорк плъзнали слухове, че тайно закопавал проводници и правел фалшиви представления — просто за да стане добро шоу. Нейтан отрекъл подобни нападки.
Технологията била изгубена на пазара, където изобретателите се срещат с хитри бизнесмени, отнасящи се с подозрение към всяко ново начинание. Тези срещи определят бъдещия лик на света. Някои видове бизнес просто не желаят да се променят коренно и да въвеждат нови технологии по чисто финансови причини.
Индивидите, попадащи в такива исторически моменти, често са неспособни да се възползват от възможността, просто защото им липсва предприемачески дух. Новите технологии носят далеч повече печалби и стимулират икономиката, правейки я много по-продуктивна.
Прочетете Цялата Статия...
Приемно предавателното устройство представлявало въглероден микрофон, поставен в тенекиена кутия за енфие, който играел ролята едновременно на микрофон и високоговорител. Захранващите клетки били поставени навън, пред офиса. Те така и не се износили, макар че работели по двадесет и четири часа без прекъсване.
Нейтан Стъбълфийлд предложил да построи мощна електрическа централа за нуждите на градчето. Според изчисленията му, цената на инсталацията щяла да възлиза на около пет хиляди долара. Градските власти обаче отхвърлили предложението. Днес техниката за извличане на електричество от земята си остава загадка.
През януари 1902 г. земното радио на Стъбълфийлд било демонстрирано пред около хиляда жители на Мъри. На фотографиите се виждат Стъбълфийлд и семейството му, голяма тълпа зрители и енергийната клетка (макара с размерите на голяма саксия), поставена на земята наред с множеството му изобретения. Сред другите устройства могат да се разпознаят двигатели и големи кондензатори, използвани в експериментите за въздушно предаване на сигнали.
След успешното приключване на предварителните тестове Стъбълфийлд отпътувал за Вашингтон. Направената пред март 1902 г. публична демонстрация в столицата била върховото му постижение. Стъбълфийлд изпратил съобщения от един параход до станциите по брега на Джорджтаун.
При този забележителен опит през реката били положени проводници, а сигналите се предавали от кораба. По-късно свидетелите признали, че при земната телефония на Стъбълфийлд звуците били по-силни и ясни, отколкото при опитите под вода. Отразяващи събитието фотографии са се запазили и до наши дни.
Стъбълфийлд заявил, че системата му може да предава на големи разстояния частни съобщения. Добавил също, че е възможно и едновременното излъчване от една централна станция до множество приемници на новини, информация за времето и други обяви.
Освен това Нейтан заявил, че макар и подобни предавания да изискват покриването на големи райони, той е разработил средства, които да позволяват и провеждането на частни разговори между абонатите. Тези индивидуални съобщения също щели да се предават през земята и гарантирали, че подслушването им е невъзможно. Стъбълфийлд развил и демонстрирал тези системи около две десетилетия по-рано, с което изпреварил твърденията на Никола Тесла относно станцията му Уордънклиф.
След Вашингтон Стъбълфийлд предприел обиколка на север и отнесъл апаратурата си в Ню Йорк, за да направи демонстрация в Сентръл Парк. Представлението трябвало да се състои двадесет и четири часа след пристигането му в Манхатън. За своя огромна изненада обаче Стъбълфийлд открил, че земята в района не може да провежда добре сигнала — там просто нямало „енергийни точки“.
Изобретателят поискал още време, за да може да открие подходящи места за установяване на апаратурата си. „Безцелното мотаене“ в парка събудило безпочвени подозрения относно перспективността на системата у малцината инвеститори. Демонстрацията незабавно била отменена.
Следващите опити били направени през май 1902 г. в парка Феърмонт във Филаделфия и имали огромен успех. Сега Стъбълфийлд си дал сметка повече от всякога до каква степен станциите му са зависими от геологическите формации. Естествените енергийни точки диктували местоположението на всяка от тях.
Стъбълфийлд публикувал реклама на основаната от него „Американска безжична телефонна компания“ (WTCA, Wireless Telephone Company of America), в която се казва: „В момента мога да телефонирам без посредничеството на жици на разстояние повече от километър и половина. А когато завърша новата апаратура, върху която работя в момента, разстоянието няма да бъде никаква пречка.“
Независимо от забележителните си демонстрации, Стъбълфийлд успял да продаде една-единствена телефонна система на друга корпорация — компанията „Гордън Телефон“ от Чарлстън. Системата се използвала за поддържане на връзка с намиращите се недалеч от сушата острови. Би било интересно да се проучат компонентите й и принципа й на действие.
Още от самото начало Стъбълфийлд се впуснал в тези търговски начинания с известно безпокойство, а през юни същата година напълно се отказал от проекта. Малцина са успели да разберат причината за внезапното му и мълчаливо оттегляне. Заради неуспеха при инсталирането на системата в Ню Йорк плъзнали слухове, че тайно закопавал проводници и правел фалшиви представления — просто за да стане добро шоу. Нейтан отрекъл подобни нападки.
Технологията била изгубена на пазара, където изобретателите се срещат с хитри бизнесмени, отнасящи се с подозрение към всяко ново начинание. Тези срещи определят бъдещия лик на света. Някои видове бизнес просто не желаят да се променят коренно и да въвеждат нови технологии по чисто финансови причини.
Индивидите, попадащи в такива исторически моменти, често са неспособни да се възползват от възможността, просто защото им липсва предприемачески дух. Новите технологии носят далеч повече печалби и стимулират икономиката, правейки я много по-продуктивна.
Прочетете Цялата Статия...
26.2.10
Земен телефон на Стъбълфийлд
Салва (1795) предложил няколко електрически схеми за предаване на телеграфски съобщения на големи разстояния и дори през Атлантическия океан. Методът на комуникация бил физиофоничен, при който хората приемници щели да получават слаби токови импулси от изходните станции и така да разчитат съобщенията.
Салва също така смятал, че земетресенията се причиняват от натрупаното под земята електричество. Работейки върху хипотезата, че електричеството е виновник за катастрофалните движения на огромни земни пластове, той предложил необходимите за комуникиране проводници да бъдат заменени от земята и водата.
През 1811 г. Съмъринг направил първия опит за предаване на сигнали през пълни с вода дървени тръби. Сигналите преминали успешно като през проводник и така се появила идеята за безжични комуникации през земята. През 1830 г.
Джеймс Линдзи развил идеята за използването на изкуствено получено електричество за определени видове осветление, захранване на двигатели й комуникации. Той предложил по дъното на океана да се положат кабели, чието захранване да се осигурява от „земни батерии и голи жици“.
През 1838 г. Щайнхайл демонстрирал предаване на сигнали през една-единствена заровена в земята жица. Когато се опитал да използва земята като „втора линия“, той измерил големи количества ток в нея. Този категоричен успех доказал високата проводимост на земята.
Така се появила „земната верига“, която позволила на телеграфите да се освободят от скъпата втора линия. През 1842 г. Морз успял да прати сигнали от единия бряг на река до другия. През 1852 г. Антонио Меучи вече демонстрирал предаването на гласови сигнали през морска вода, но използването на земята като проводник представлява съвсем друго нещо.
Стъбълфийлд решил, че щом електрическите вълни преминават през цялата планета, то е възможно да изпраща сигнали до много отдалечени места. Естествените електрически вълни щели да се използват за предаване на човешки глас, като земята щяла да играе ролята едновременно на енергиен източник и на проводник. Така съобщенията можели да стигат за миг до всяка точка на земята, подобно на носени от вятъра листа.
Във връзка с тази идея Стъбълфийлд започнал серия експерименти с енергийния си приемник и телефонна система. Открил, че по този начин може да изпраща гласови сигнали до отдалечен приемник и нарекъл системата си „земен телефон“. Телефонирането през земята станало нещо обичайно за този забележителен изобретател.
Сигналите, изпращани по метода на Стъбълфийлд, се отличавали с „изключителна чистота“. Странното в системата е нейната елегантна простота — тя е дотолкова минималистична, че едва ли не нанася лична обида на някои учени и предизвиква възхищението на други.
Многобройните частни и публични демонстрации на тази първа система били направени между 1886 и 1892 г. в Мъри, където можели да се видят загадъчни „черни кутии“. На няколко крачки от тях имало по два забити в земята метални пръта. Гласът, предаван между два апарата, бил изключително висок и ясен, независимо от разстоянията, вариращи между един и два километра.
Сигналите били предавани през самата земя и за захранване се използвала енергийната клетка на Стъбълфийлд. На няколко фотографии виждаме специалните телефони с дълги (30 см) фунии, играещи ролята на високоговорители. Системата работела непрекъснато. Захранването било постоянно и не намалявало с времето или продължителността на използването и.
Докато Маркони и други изобретатели едва успявали да установят контакт на такива разстояния, Нейтан Стъбълфийлд бил в състояние да осъществява гласова връзка. Чистотата и силата на сигнала са най-характерната черта на системата му. Стъбълфийлд разработил начин да установява връзка на големи разстояния, като за усилването на сигнала използвал автоматични релета.
През 1898 г. той публикувал една необичайна брошура, с цел да привлече инвеститорите, които вече били изразили желание да основат малка корпорация въз основа на изобретенията му.
На страниците й Стъбълфийлд спокойно заявява, че енергията за устройствата му не се произвежда в клетката, а че се извлича от самата земя. А на друго място в брошурата заявява, че на базата на земната си батерия е разработил и „електротерапевтични“ устройства. Подобни твърдения са правели и други изследователи, използващи земни батерии (Хикс, Мелън).
Прочетете Цялата Статия...
Салва също така смятал, че земетресенията се причиняват от натрупаното под земята електричество. Работейки върху хипотезата, че електричеството е виновник за катастрофалните движения на огромни земни пластове, той предложил необходимите за комуникиране проводници да бъдат заменени от земята и водата.
През 1811 г. Съмъринг направил първия опит за предаване на сигнали през пълни с вода дървени тръби. Сигналите преминали успешно като през проводник и така се появила идеята за безжични комуникации през земята. През 1830 г.
Джеймс Линдзи развил идеята за използването на изкуствено получено електричество за определени видове осветление, захранване на двигатели й комуникации. Той предложил по дъното на океана да се положат кабели, чието захранване да се осигурява от „земни батерии и голи жици“.
През 1838 г. Щайнхайл демонстрирал предаване на сигнали през една-единствена заровена в земята жица. Когато се опитал да използва земята като „втора линия“, той измерил големи количества ток в нея. Този категоричен успех доказал високата проводимост на земята.
Така се появила „земната верига“, която позволила на телеграфите да се освободят от скъпата втора линия. През 1842 г. Морз успял да прати сигнали от единия бряг на река до другия. През 1852 г. Антонио Меучи вече демонстрирал предаването на гласови сигнали през морска вода, но използването на земята като проводник представлява съвсем друго нещо.
Стъбълфийлд решил, че щом електрическите вълни преминават през цялата планета, то е възможно да изпраща сигнали до много отдалечени места. Естествените електрически вълни щели да се използват за предаване на човешки глас, като земята щяла да играе ролята едновременно на енергиен източник и на проводник. Така съобщенията можели да стигат за миг до всяка точка на земята, подобно на носени от вятъра листа.
Във връзка с тази идея Стъбълфийлд започнал серия експерименти с енергийния си приемник и телефонна система. Открил, че по този начин може да изпраща гласови сигнали до отдалечен приемник и нарекъл системата си „земен телефон“. Телефонирането през земята станало нещо обичайно за този забележителен изобретател.
Сигналите, изпращани по метода на Стъбълфийлд, се отличавали с „изключителна чистота“. Странното в системата е нейната елегантна простота — тя е дотолкова минималистична, че едва ли не нанася лична обида на някои учени и предизвиква възхищението на други.
Многобройните частни и публични демонстрации на тази първа система били направени между 1886 и 1892 г. в Мъри, където можели да се видят загадъчни „черни кутии“. На няколко крачки от тях имало по два забити в земята метални пръта. Гласът, предаван между два апарата, бил изключително висок и ясен, независимо от разстоянията, вариращи между един и два километра.
Сигналите били предавани през самата земя и за захранване се използвала енергийната клетка на Стъбълфийлд. На няколко фотографии виждаме специалните телефони с дълги (30 см) фунии, играещи ролята на високоговорители. Системата работела непрекъснато. Захранването било постоянно и не намалявало с времето или продължителността на използването и.
Докато Маркони и други изобретатели едва успявали да установят контакт на такива разстояния, Нейтан Стъбълфийлд бил в състояние да осъществява гласова връзка. Чистотата и силата на сигнала са най-характерната черта на системата му. Стъбълфийлд разработил начин да установява връзка на големи разстояния, като за усилването на сигнала използвал автоматични релета.
През 1898 г. той публикувал една необичайна брошура, с цел да привлече инвеститорите, които вече били изразили желание да основат малка корпорация въз основа на изобретенията му.
На страниците й Стъбълфийлд спокойно заявява, че енергията за устройствата му не се произвежда в клетката, а че се извлича от самата земя. А на друго място в брошурата заявява, че на базата на земната си батерия е разработил и „електротерапевтични“ устройства. Подобни твърдения са правели и други изследователи, използващи земни батерии (Хикс, Мелън).
Прочетете Цялата Статия...
23.2.10
Дъгови лампи на Стъбълфийлд
Експериментите показали „бавно и постъпателно натрупване“ на ток по вертикално заровените намотки и големите твърди метални пръти. Количеството ток се увеличавало с времето, през което устройството прекарвало в земята. Трябвало да минат няколко часа, преди закопаните намотки и пръти да заработят на пълна мощност и да започнат да отдават „натрупаното“ количество енергия.
Подобно поведение по никакъв начин не напомня на поведението на електрически ток. Най-подходящото обяснение е по-скоро биологическо — бавното натрупване и постъпателното движение приличат на развитието на растение. Окончателни и задоволителни отговори обаче могат да ни дадат единствено пълни изпитания на реконструираните устройства на Стъбълфийлд.
Свидетели твърдят, че батериите на изобретателя обикновено били закопавани в корените на много стари дъбове. От тези места можело да се захранват малки дъгови лампи, за което са нужни огромни количества енергия. Стъбълфийлд не само бил в състояние да извлича тази енергия от земята, но тя му била достъпна през цялото време.
Дъговите лампи се окачвали по самите дървета и захранващите им кабели отивали надолу в земята. Токът бил такъв, че лампите не се нагорещявали много и сякаш можели да светят безкрайно дълго с ярка бяла светлина. Нейтан не ги подменял толкова често, колкото би трябвало при такава продължителна работа. С помощта на енергийните си приемници той дори можел да зарежда изтощени батерии, които получавал от телефонната компания за другите си експерименти.
Някои твърдят, че за телефоните си Стъбълфийлд е използвал най-обикновени батерии. Направените по-късно демонстрации показват, че тази конвенционална гледна точка е напълно погрешна. Повечето от апаратите на Стъбълфийлд работели без прекъсване в продължение на дни, без да се прекъсва захранването им. По-вероятно е обикновените батерии да са се използвали за „начално стартиране“ на земния електрод през някои сезони — да не забравяме третата намотка, описана в патента наред с основните две.
Не знаем тайните на земното напрежение, открити от Нейтан Стъбълфийлд. От неговото време досега мнозина са наблюдавали изменения в земната енергия през определени периоди от годината. Възможно е отначало да е имало нужда от еднократна индукция, преди тази енергия да достигне повърхността — също като заливането на помпа. Възможно е дъговите лампи да са били пълни с газ под ниско налягане, подобно на демонстрираните от Дениъл Макфарлънд Мур, които обаче изискват високо напрежение, за разлика от моделите на Нейтан.
Друг парадокс е свързан с погрешното схващане, че Стъбълфийлд просто е свързал заедно стотици от своите маломощни батерии и така е успявал да произведе голямото количество ток. Това не може да се докаже по никакъв начин. Нейтан показал, че една или две такива батерии са напълно достатъчни, за да извлекат „напрежението на земята“. Очевидно става въпрос за съвсем различен вид енергия.
Разположена на подходящо място, маломощната „батерия“ на Стъбълфийлд се превръщала в електрод за силния земен заряд. Но захранването на дъгови лампи и зареждането на батерии не били единствените му специалитети — имало и други чудеса, които Стъбълфийлд започнал методично да разработва едно след друго. Биметалният му приемник улавял електрическите вълни и произвеждал огромни количества енергия, която се поддавала на модулиране — върху нея можели да се наложат допълнителни сигнали, звуци и гласове.
Прочетете Цялата Статия...
Подобно поведение по никакъв начин не напомня на поведението на електрически ток. Най-подходящото обяснение е по-скоро биологическо — бавното натрупване и постъпателното движение приличат на развитието на растение. Окончателни и задоволителни отговори обаче могат да ни дадат единствено пълни изпитания на реконструираните устройства на Стъбълфийлд.
Свидетели твърдят, че батериите на изобретателя обикновено били закопавани в корените на много стари дъбове. От тези места можело да се захранват малки дъгови лампи, за което са нужни огромни количества енергия. Стъбълфийлд не само бил в състояние да извлича тази енергия от земята, но тя му била достъпна през цялото време.
Дъговите лампи се окачвали по самите дървета и захранващите им кабели отивали надолу в земята. Токът бил такъв, че лампите не се нагорещявали много и сякаш можели да светят безкрайно дълго с ярка бяла светлина. Нейтан не ги подменял толкова често, колкото би трябвало при такава продължителна работа. С помощта на енергийните си приемници той дори можел да зарежда изтощени батерии, които получавал от телефонната компания за другите си експерименти.
Някои твърдят, че за телефоните си Стъбълфийлд е използвал най-обикновени батерии. Направените по-късно демонстрации показват, че тази конвенционална гледна точка е напълно погрешна. Повечето от апаратите на Стъбълфийлд работели без прекъсване в продължение на дни, без да се прекъсва захранването им. По-вероятно е обикновените батерии да са се използвали за „начално стартиране“ на земния електрод през някои сезони — да не забравяме третата намотка, описана в патента наред с основните две.
Не знаем тайните на земното напрежение, открити от Нейтан Стъбълфийлд. От неговото време досега мнозина са наблюдавали изменения в земната енергия през определени периоди от годината. Възможно е отначало да е имало нужда от еднократна индукция, преди тази енергия да достигне повърхността — също като заливането на помпа. Възможно е дъговите лампи да са били пълни с газ под ниско налягане, подобно на демонстрираните от Дениъл Макфарлънд Мур, които обаче изискват високо напрежение, за разлика от моделите на Нейтан.
Друг парадокс е свързан с погрешното схващане, че Стъбълфийлд просто е свързал заедно стотици от своите маломощни батерии и така е успявал да произведе голямото количество ток. Това не може да се докаже по никакъв начин. Нейтан показал, че една или две такива батерии са напълно достатъчни, за да извлекат „напрежението на земята“. Очевидно става въпрос за съвсем различен вид енергия.
Разположена на подходящо място, маломощната „батерия“ на Стъбълфийлд се превръщала в електрод за силния земен заряд. Но захранването на дъгови лампи и зареждането на батерии не били единствените му специалитети — имало и други чудеса, които Стъбълфийлд започнал методично да разработва едно след друго. Биметалният му приемник улавял електрическите вълни и произвеждал огромни количества енергия, която се поддавала на модулиране — върху нея можели да се наложат допълнителни сигнали, звуци и гласове.
Прочетете Цялата Статия...
28.1.10
Извличащ земно електричество терминал
Стъбълфийлд разработил особена биметална индукционна намотка, която била в състояние да извлича достатъчно количество енергия от земята, за да захранва лампи и други измислени и изпитвани от него устройства. Дълги изолирани медни и голи железни жици били навити в „двойна нишка“ върху голям железен болт. амотките били държани една до друга по цялата дължина на макарата.
Устройството се описва в патента като „извличащ земно електричество терминал“. За да работи успешно, устройството задължително трябвало да се постави на специфично място в земята, тъй като действието му не било едно и също навсякъде. Прецизното разположение изисквало прецизно познание, което било достъпно единствено на радиестезистите. Стъбълфийлд споделил този специфичен факт само с един човек.
Разговарях с един учен, имал изключителната привилегия да се срещне със сина на Стъбълфийлд — Бърнард Стъбълфийлд. Вече доста възрастният по онова време Бърнард споменал, че методът на баща му за намиране на „подходящото място“ бил доста труден и отнемал много време.
Баща му наричал устройството „приемников терминал“ и въпреки настояванията на служителите от Патентното бюро да го пишат „батерия“, Стъбълфийлд заявил, че то всъщност е „енергиен приемник приемаща клетка, която прихваща земните електрически вълни“. Проводимостта й по някакъв начини давала възможност да абсорбира и насочва огромните количества земна енергия.
Имало е съмнения дали извличаното от тази клетка електричество е във вида, в който го познаваме. Ако разгледаме използването й за захранване на лампите за осветление, ще видим, че може би става въпрос за друг вид енергия. Устройството на Нейтан Стъбълфийлд поддържало работещи на пълна мощност и по двадесет и четири часа на ден множество дъгови лампи. Имало нещо като спусък, с помощта, на който се стимулирала и поддържала енергията.
Кръстената на името на създателя си индукционна макара се състояла от три намотки, увити около тежка желязна сърцевина. Голата желязна жица и покритата с памук медна жица били разположени една до друга и съставлявали основното тяло на макарата. Всеки пласт от нея бил покрит с ивица памучен изолатор, по външната страна, на който до края на макарата стигали две железни и две медни жици. Именно чрез тях се добивало електричеството.
Освен биметалната намотка имало и трета, наричана „вторична“. Тя била изолирана от първичната и играела ролята на пусково устройство. Предполага се, че по нея бил пускан начален импулс, в отговор, на който земната енергия се активирала и започвала да отделя големи количества енергия, улавяна от медната и желязната намотка.
По отношение на електролитните си характеристики (като батерия, поставена в киселина или солена вода) макарата на Стъбълфийлд може да ни разочарова — според изследователите, направили по-късно нейни точни копия, тя произвеждала по-малко от един ват напрежение.
Биметалната макара на Стъбълфийлд всъщност е „щепсел“ — приемник, който се свързва с огромния и свободен резервоар на самата земя. Патентът му и излезлите по-късно брошури на компанията описват начина, по който трябвало да се активира батерията.
От техническа гледна точка, устройството на Стъбълфийлд представлява модифицирана термодвойка (биметал с тесен повърхностен контакт), която не би могла да произвежда количеството енергия, за което споменава създателят й.
И макар че устройството би могло да произведе няколко миливата на подходящи горещи места, термоелектрическите му свойства не могат да обяснят огромното количество изходна енергия, за което се споменава в новинарските репортажи за демонстрациите на Стъбълфийлд.
Нещо повече — макар че приемникът на Стъбълфийлд прилича на индукционна макара, той произвежда равномерно количество прав ток. Това създава допълнителни проблеми пред конвенционалните инженери. Електроиндукция има единствено при промяна на тока, осцилация и импулси.
Свидетелите описват задвижвани със земна енергия мотори, работещи непрестанно в продължение на месеци, без да е необходимо да се подменя захранващата ги батерия. Други достоверни източници съобщават, че с подобни клетки били захранвани малки машини, часовници и шумно биещи гонгове. Възможно е Стъбълфийлд да е открил ефекта на само увеличаващото се напрежение преди Тесла, който по-късно го използвал в своите електростатични трансформатори.
Вероятно макарите се насищали с електростатична енергия, идваща от дълбините на земята. В този случай нищожната мощност на батерията била заменяна от тази електростатична енергия и намотката е играела ролята на електрод. Това изглежда напълно приемливо, ако имаме предвид, че напрежението на обикновената му батерия (1 ват) постепенно отстъпвало пред далеч по-големи мощности.
Прочетете Цялата Статия...
Устройството се описва в патента като „извличащ земно електричество терминал“. За да работи успешно, устройството задължително трябвало да се постави на специфично място в земята, тъй като действието му не било едно и също навсякъде. Прецизното разположение изисквало прецизно познание, което било достъпно единствено на радиестезистите. Стъбълфийлд споделил този специфичен факт само с един човек.
Разговарях с един учен, имал изключителната привилегия да се срещне със сина на Стъбълфийлд — Бърнард Стъбълфийлд. Вече доста възрастният по онова време Бърнард споменал, че методът на баща му за намиране на „подходящото място“ бил доста труден и отнемал много време.
Баща му наричал устройството „приемников терминал“ и въпреки настояванията на служителите от Патентното бюро да го пишат „батерия“, Стъбълфийлд заявил, че то всъщност е „енергиен приемник приемаща клетка, която прихваща земните електрически вълни“. Проводимостта й по някакъв начини давала възможност да абсорбира и насочва огромните количества земна енергия.
Имало е съмнения дали извличаното от тази клетка електричество е във вида, в който го познаваме. Ако разгледаме използването й за захранване на лампите за осветление, ще видим, че може би става въпрос за друг вид енергия. Устройството на Нейтан Стъбълфийлд поддържало работещи на пълна мощност и по двадесет и четири часа на ден множество дъгови лампи. Имало нещо като спусък, с помощта, на който се стимулирала и поддържала енергията.
Кръстената на името на създателя си индукционна макара се състояла от три намотки, увити около тежка желязна сърцевина. Голата желязна жица и покритата с памук медна жица били разположени една до друга и съставлявали основното тяло на макарата. Всеки пласт от нея бил покрит с ивица памучен изолатор, по външната страна, на който до края на макарата стигали две железни и две медни жици. Именно чрез тях се добивало електричеството.
Освен биметалната намотка имало и трета, наричана „вторична“. Тя била изолирана от първичната и играела ролята на пусково устройство. Предполага се, че по нея бил пускан начален импулс, в отговор, на който земната енергия се активирала и започвала да отделя големи количества енергия, улавяна от медната и желязната намотка.
По отношение на електролитните си характеристики (като батерия, поставена в киселина или солена вода) макарата на Стъбълфийлд може да ни разочарова — според изследователите, направили по-късно нейни точни копия, тя произвеждала по-малко от един ват напрежение.
Биметалната макара на Стъбълфийлд всъщност е „щепсел“ — приемник, който се свързва с огромния и свободен резервоар на самата земя. Патентът му и излезлите по-късно брошури на компанията описват начина, по който трябвало да се активира батерията.
От техническа гледна точка, устройството на Стъбълфийлд представлява модифицирана термодвойка (биметал с тесен повърхностен контакт), която не би могла да произвежда количеството енергия, за което споменава създателят й.
И макар че устройството би могло да произведе няколко миливата на подходящи горещи места, термоелектрическите му свойства не могат да обяснят огромното количество изходна енергия, за което се споменава в новинарските репортажи за демонстрациите на Стъбълфийлд.
Нещо повече — макар че приемникът на Стъбълфийлд прилича на индукционна макара, той произвежда равномерно количество прав ток. Това създава допълнителни проблеми пред конвенционалните инженери. Електроиндукция има единствено при промяна на тока, осцилация и импулси.
Свидетелите описват задвижвани със земна енергия мотори, работещи непрестанно в продължение на месеци, без да е необходимо да се подменя захранващата ги батерия. Други достоверни източници съобщават, че с подобни клетки били захранвани малки машини, часовници и шумно биещи гонгове. Възможно е Стъбълфийлд да е открил ефекта на само увеличаващото се напрежение преди Тесла, който по-късно го използвал в своите електростатични трансформатори.
Вероятно макарите се насищали с електростатична енергия, идваща от дълбините на земята. В този случай нищожната мощност на батерията била заменяна от тази електростатична енергия и намотката е играела ролята на електрод. Това изглежда напълно приемливо, ако имаме предвид, че напрежението на обикновената му батерия (1 ват) постепенно отстъпвало пред далеч по-големи мощности.
Прочетете Цялата Статия...
22.1.10
Земен приемател на енергия (патент 600. 457)
В Патентния регистър можем да открием голям брой модели на земни батерии. Най-ранните са от 1841 г., когато Александър Бейн приложил този феномен в телеграфната. Докато прокарвал телеграфна линия, той случайно открил, че заземяващите плочи на жицата са попаднали в подпочвена вода. Късото съединение не спряло работата на системата му.
Бейн предприел нов опит, като този път заровил медните и цинковите плочи на разстояние 1,6 км помежду им. Когато ги съединил с телеграфната линия, тя заработила много добре без помощта на допълнителни батерии. Бейн патентовал своята земна батерия няколко години след откриването й (1841 г.) и я използвал за захранване на телеграфни системи и часовници.
През 1837 г. Стивън Вейл наблюдавал същия ефект, без да може да си обясни каква е причината за него. След пускането си първата функционираща телеграфна линия сякаш се нуждаела от все по-малко и малко батерии. Вейл започнал с около двадесет големи батерии и постепенно намалявал броя им, докато се оказало, че не са му необходими повече от две. След това дошъл момент, при който през някои сезони можел да махне дори и тях!
През 1845 г. в Англия Дж. У. Уилкинс потвърдил откритието на Бейн, разработвайки подобна земна батерия за нуждите на телеграфа. Един от първите английски патенти в тази област е от 1864 г. и принадлежи на Джон Хоуърт, създател на първата истинска съставна земна батерия.
Тя имала формата на барабан и се състояла от множество твърди дискове, монтирани върху изолирана ос. Мощността й се определяла в зависимост от големината на дисковете и дължината на линията — дискове с диаметър 30 см били достатъчни да захранят линия с дължина 120 км, а с диаметър 60 см — 710 км.
Загадката си останала неизяснена години наред. Един мой близък приятел електроинженер (У. Лер) ми каза, че местните телеграфни станции продължавали да работят, въпреки че батериите им не били презареждани от много години. Когато ги изваждали за оглед, се оказвало, че са напълно пресъхнали и корозирали. И въпреки това сигналът продължавал да минава по жицата.
В патентните архиви могат да се намерят описания на множество подобни устройства заедно с невероятните описания на начина им на работа. Земните батерии на Гарат (1868), Едърд (1877), Мелън (1889) и Хикс (1890) имали терапевтични способности. Батериите на Брайън (1875), Серпо (1876), Беър (1877), Дикман (1885), Дроубоу (1879), Сноу (1874), Сполдинг (1885) и Стъбълфийлд (1898) произвеждали годна за използване мощност.
Освен всички тези изумителни патенти съществуват и земни батерии, намерили приложение в телефонните системи. Моделите на Стронг (1880), Браун (1881), Томкинс (1881) и Локуд (1881) осигурявали основното захранване и играели ролята на усилватели в телефонни системи из цялата страна.
Славата на „земните батерии“ е съсредоточена около необичайния им начин на действие. И до днес си остава пълна загадка как подобни устройства са в състояние да произведат такива количества ток.
Главната мистерия на земните батерии е, че те не корозират с темпото, което на теория би трябвало да се очаква, съдейки по количеството произведено електричество. Изкопаните батерии показват съвсем слаба корозия по повърхността. Някои давали само слаб и негоден за използване ток.
Други продължавали да произвеждат феноменални количества енергия, без да са докосвани с години. Някои изследователи (Дикман) свързвали земни батерии, за да получат по-силен ток, но Стъбълфийлд не се интересувал от подобни начинания.
Несъмнено Стъбълфийлд е бил свидетел (или е изпитал на свой гръб) някакъв естествен разряд на енергия в телефонна система и е успял да си обясни по прост начин причината за явлението. Неговият земен приемател на енергия (патент 600. 457) и до днес си остава истинска загадка.
Наблюденията на Нейтан Стъбълфийлд върху естествените прояви на електричеството го накарали да се замисли как да получи „безплатна“ електрическа енергия от земята. Според теоретичната литература, която познавал много добре, подобно нещо не можело да се постигне чрез земни батерии.
Авторите твърдели, че земната батерия никога няма да бъде в състояние да произвежда огромните количества енергия, нужна за захранване в индустриални мащаби. Стъбълфийлд разбирал, че теоретиците ще бъдат прави, докато не бъде направено някакво ново епохално откритие в областта на електроинженерството.
По-възрастните работници по телеграфите разказали на Стъбълфийлд за специфичните места и как „необичайно високата“ електрическа активност трябва да се търси с търпение и постоянство. Тези електрически „горещи точки“ в сравнение с околния терен приличат на своеобразни електрически кладенци.
Те могат да направят много повече от това само да осигурят добро заземяване на телеграфните линии. Някои от тях са в състояние и да ги захранват! Мотивиран от собствените си наблюдения и интуицията си да започне по-задълбочени проучвания, Стъбълфийлд съставил планове на няколко земни батерии.
Собствената му способност да усеща земните енергии му подсказвала, че количеството й е огромно, но човечеството все още не се е научило да се възползва от нея. И че е възможно да се намерят средства за извличането й!
Стъбълфийлд знаел, че измерванията показват изумително висока електрическа активност в някои точки. Мощността и варирала според конкретното място. Влажните почви често променяли очакваната сила на електричеството — отслабвали го, вместо да го засилват. Стъбълфийлд знаел, че при подходящо разположение на металните сонди би могло да се получи по-силен и годен за употреба ток, но за момента така и не си дал сметка какво е открил.
Прочетете Цялата Статия...
Бейн предприел нов опит, като този път заровил медните и цинковите плочи на разстояние 1,6 км помежду им. Когато ги съединил с телеграфната линия, тя заработила много добре без помощта на допълнителни батерии. Бейн патентовал своята земна батерия няколко години след откриването й (1841 г.) и я използвал за захранване на телеграфни системи и часовници.
През 1837 г. Стивън Вейл наблюдавал същия ефект, без да може да си обясни каква е причината за него. След пускането си първата функционираща телеграфна линия сякаш се нуждаела от все по-малко и малко батерии. Вейл започнал с около двадесет големи батерии и постепенно намалявал броя им, докато се оказало, че не са му необходими повече от две. След това дошъл момент, при който през някои сезони можел да махне дори и тях!
През 1845 г. в Англия Дж. У. Уилкинс потвърдил откритието на Бейн, разработвайки подобна земна батерия за нуждите на телеграфа. Един от първите английски патенти в тази област е от 1864 г. и принадлежи на Джон Хоуърт, създател на първата истинска съставна земна батерия.
Тя имала формата на барабан и се състояла от множество твърди дискове, монтирани върху изолирана ос. Мощността й се определяла в зависимост от големината на дисковете и дължината на линията — дискове с диаметър 30 см били достатъчни да захранят линия с дължина 120 км, а с диаметър 60 см — 710 км.
Загадката си останала неизяснена години наред. Един мой близък приятел електроинженер (У. Лер) ми каза, че местните телеграфни станции продължавали да работят, въпреки че батериите им не били презареждани от много години. Когато ги изваждали за оглед, се оказвало, че са напълно пресъхнали и корозирали. И въпреки това сигналът продължавал да минава по жицата.
В патентните архиви могат да се намерят описания на множество подобни устройства заедно с невероятните описания на начина им на работа. Земните батерии на Гарат (1868), Едърд (1877), Мелън (1889) и Хикс (1890) имали терапевтични способности. Батериите на Брайън (1875), Серпо (1876), Беър (1877), Дикман (1885), Дроубоу (1879), Сноу (1874), Сполдинг (1885) и Стъбълфийлд (1898) произвеждали годна за използване мощност.
Освен всички тези изумителни патенти съществуват и земни батерии, намерили приложение в телефонните системи. Моделите на Стронг (1880), Браун (1881), Томкинс (1881) и Локуд (1881) осигурявали основното захранване и играели ролята на усилватели в телефонни системи из цялата страна.
Славата на „земните батерии“ е съсредоточена около необичайния им начин на действие. И до днес си остава пълна загадка как подобни устройства са в състояние да произведат такива количества ток.
Главната мистерия на земните батерии е, че те не корозират с темпото, което на теория би трябвало да се очаква, съдейки по количеството произведено електричество. Изкопаните батерии показват съвсем слаба корозия по повърхността. Някои давали само слаб и негоден за използване ток.
Други продължавали да произвеждат феноменални количества енергия, без да са докосвани с години. Някои изследователи (Дикман) свързвали земни батерии, за да получат по-силен ток, но Стъбълфийлд не се интересувал от подобни начинания.
Несъмнено Стъбълфийлд е бил свидетел (или е изпитал на свой гръб) някакъв естествен разряд на енергия в телефонна система и е успял да си обясни по прост начин причината за явлението. Неговият земен приемател на енергия (патент 600. 457) и до днес си остава истинска загадка.
Наблюденията на Нейтан Стъбълфийлд върху естествените прояви на електричеството го накарали да се замисли как да получи „безплатна“ електрическа енергия от земята. Според теоретичната литература, която познавал много добре, подобно нещо не можело да се постигне чрез земни батерии.
Авторите твърдели, че земната батерия никога няма да бъде в състояние да произвежда огромните количества енергия, нужна за захранване в индустриални мащаби. Стъбълфийлд разбирал, че теоретиците ще бъдат прави, докато не бъде направено някакво ново епохално откритие в областта на електроинженерството.
По-възрастните работници по телеграфите разказали на Стъбълфийлд за специфичните места и как „необичайно високата“ електрическа активност трябва да се търси с търпение и постоянство. Тези електрически „горещи точки“ в сравнение с околния терен приличат на своеобразни електрически кладенци.
Те могат да направят много повече от това само да осигурят добро заземяване на телеграфните линии. Някои от тях са в състояние и да ги захранват! Мотивиран от собствените си наблюдения и интуицията си да започне по-задълбочени проучвания, Стъбълфийлд съставил планове на няколко земни батерии.
Собствената му способност да усеща земните енергии му подсказвала, че количеството й е огромно, но човечеството все още не се е научило да се възползва от нея. И че е възможно да се намерят средства за извличането й!
Стъбълфийлд знаел, че измерванията показват изумително висока електрическа активност в някои точки. Мощността и варирала според конкретното място. Влажните почви често променяли очакваната сила на електричеството — отслабвали го, вместо да го засилват. Стъбълфийлд знаел, че при подходящо разположение на металните сонди би могло да се получи по-силен и годен за употреба ток, но за момента така и не си дал сметка какво е открил.
Прочетете Цялата Статия...
20.1.10
Потенциалът на земната енергия
Първите телеграфни линии на Морз се състояли от две жици. Кръговият път на сигнала между приемници, батерии и предавателни ключове осигурявал високата му ефективност. Двужичните системи обаче били много скъпи. Бързо се установило, че сигнал със същата сила може да се предава и по едножична линия, заземена с тежки метални плочи.
Огромните икономии от жица, стълбове, изолация и средства за поддръжка правели едножичния метод доста примамливо предложение. Собствениците на компанията ликували.
Проблемът при едножичната телеграфна система е в откриването на подходящото място за заземяване. Скоро станало ясно, че „добрата“ или „лошата“ земя може да повлияе върху поведението и начина на действие на линията.
Поставените на неподходящо място плочи заплашвали да блокират системата с лошо предаване на сигнали. Лошата проводимост на линията би могла да съсипе жизненоважни приемници и предаватели. В областта на телеграфията се появили безброй дискусии за „добрата“ и „лошата“ земя.
Работниците по трасетата, които били предимно от селски произход, имали опит с почвата и земята като цяло. Мнозина от тях израснали във ферми и гледали как някои от по-възрастните търсят вода с помощта на пръчки.
Техниците често обсъждали подобни естествени средства за намирането на „добра земя“ за заземяване на телеграфната линия. За своя радост те открили, че умеещите да откриват вода с помощта на пръчки винаги откриват и „добра земя“. Именно затова мнозина от тях прекарвали телеграфните стълбове по техните лъкатушещи пътища.
Разликата между системата на Стъбълфийлд и тази ранна „кондуктивна телеграфия“ става очевидна веднага щом се запознаем по-подробно с материалите. Стъбълфийлд разработил начин обажданията между отделните клиенти да бъдат индивидуални.
По-късно централната му система включвала и увеличаващи мощността релета, разположени в земята на определени разстояния помежду си. Обажданията се осъществявали с помощта на сложна система от двужични, свързани със земята превключватели и релета, поставени на определени места в областта.
Чистотата на телефонния сигнал била забележителна за времето си — особено като се има предвид, че се е използван един-единствен въглероден микрофон, служещ едновременно за приемник и предавател.
Освен това телефоните на Стъбълфийлд можели да бъдат оставени да работят с дни, без това да отслаби мощността на системата. Сега стотици обикновени хора, живеещи и в най-отдалечените места, можели да си позволят инсталирането на телефон. Но как така включените в земята релета в системата на Стъбълфийлд играели ролята на усилватели?
С постепенното изместване на телеграфа от телефона започнали да се променят и линиите. Преди да се усамоти напълно, Стъбълфийлд се сприятелил с неколцина служители от телефонните компании, които му осигурявали бракувано оборудване и части за експериментите му. По-възрастните работници му разказвали много за наблюденията си върху системите и за феномени, които не могат да се срещнат по страниците на учебниците.
Стъбълфийлд станал познавач на поведението на телефонната апаратура в естествени условия. Телефонните системи на работещите тогава компании били заземени. Всеки край на телеграфната или телефонната линия отивал в земята, а комуникационната връзка се осъществявала от една-единствена скъпа медна жица.
На определени разстояния линиите били заземявани чрез специални дебели метални плочи, заровени дълбоко в избраното за целта място. Плочите били изработени от цинк или мед и за да работят правилно, трябвало да бъдат поставени на специфични места. Техниците били научавани да намират „добра земя“.
По-късно поради наемането на все повече лишени от такъв усет служители се наложило да се разработят електрически устройства за локализиране на подобни места, но нито едно от тях не било в състояние да се справи толкова добре с откриването на такива специални аномални характеристики, колкото хората.
Някои телефонни патенти разкриват изключително „артикулирани“ заземителни плочи. Някои от тях били нагънати, наредени по определен начин, обвити с намотки и състоящи се от пластове. Те действали като акумулатори на земните енергии и често се зареждали до такава степен, че ставали опасни. Оказало се, че с въвеждането им в действие сигналът започнал да се изчиства и засилва до неочаквани нива.
Правилно заземените телеграфни линии водели до неочаквано засилване на сигнала, както и до появата на други, неочаквани сигнали. Нощните оператори често били „преследвани“ от сигнали с неизвестен произход. В тях се срещали части от думи и изречения и било невъзможно да се проследи източникът им.
Неслучайно по-старите линии имали такива забележителни качества и продължавали да работят след толкова много години — при това с много малко или направо без батерии. Този поразителен факт е добре документиран в специализираната литература от онова време.
В списанията и журналите попадаме на съобщения за линии, по които токът никога не преставал да тече! Собствениците на компаниите намирали този изумителен факт колкото изненадващ, толкова и изгоден. Въпросът бил откъде се взема този ток? Отзвукът на работника по линията отеквал в гората, а отговорът се намирал буквално под краката му.
Друг не по-малко забележителен факт е свързан с прокараните от по-късните инженери линии. Те пресичат по права линия равнини и планини и при нито една от тях не се наблюдава подобно самозахранване. Очевидно разликата в методите е довела до напълно противоположни енергийни резултати — една активна и една напълно инертна система.
С разрастването и разширяването на компаниите инженерите постепенно изместили някогашните работници и картите на земемерите сменили техния усет за „подходящо разполагане“.
Обичайно е разрастването на една корпорация да води до толкова необичайно понижаване на качеството — за сметка на повишеното количество. Жаждата за икономии всъщност допринесла единствено до засилване на невежеството, погълнало в крайна сметка по-тясно свързаните с природата емпирични знания.
Редица компании в стремежа си за икономии и пестеливост искали да спестят средства от цените на батериите. Проблемът с едножичните телеграфни системи се състоял в това, че батериите винаги трябвало да бъдат включени.
Обикновено токът на заровените батерии просто изтичал в земята и те се изтощавали. Това означавало високи цени и собствениците настоявали да се намери начин за намаляването на разходите.
Джордж Литъл открил, че загубата може да се намали, ако между сигналния ключ, батерията и земята се поставят въглеродни реостати. Така изтичането на ток можело да се контролира с внимателното повдигане на реостата и с предотвратяване на ненужната загуба на ток, като мощността на батерията се запазвала за по-дълго време.
Но с инсталирането на реостатите започнали странни повтарящи се феномени. Първият е свързан с настройките на реостатите и действителната мощност на линията. Тя продължавала да се проявява, независимо от състоянието на батерията. Реостатите на Литъл били достатъчно чувствителни, за да „затвори“ сигналите по линията и да използва образуващото се в земята електричество.
Открити са няколко такива терминални реостати. Един от познатите модели представлява дебел цилиндър от въглерод с пружинен контакт отстрани. При друг се използват два фиксирани съпротивителни прага, които затварят или прекъсват веригата. Това са първите от огромната серия контролни компоненти в телеграфната система.
Томас Едисон възприел метода на Джордж Литъл и използвал терминални реостати, за да контролира количеството ток, преминаващо между линията и земята по време на предаването на сигнала.
Друг изумителен феномен е огромното разнообразие настройки, които изисквала земята във всяка отделна местност, за да се получи силен сигнал. Нямало начин определянето на настройките да става автоматично. Нито една формула не можела да предвиди какво и как трябва да се пипне. Сякаш настройките се подчинявали на някакви непознати закони.
Някои терминални реостати трябвало да бъдат напълно затворени. Други трябвало да се отворят изцяло, докато не се получи Достатъчно силен сигнал, за да заработи системата. Винаги имало и вариации в настройките в зависимост от сезона. От всичко това изглежда, че всяка една местност като че ли притежава свой собствен „характер“.
Всяка земя имала характеристики, които не се поддавали на общоприетото количествено описание. Освен това фактът, че настройките се променяли напълно според сезона, без това да е свързано с нивото на подпочвените води, създавал сериозни главоболия и на най-големите теоретици.
Изобретателите обаче възприемали онова, което им предлагал емпиричният експеримент. Щом нещо работело, то се използвало. Емпиричната технология породила най-изумителните съществували някога устройства, работещи по начин, който се разбирал от малцина — ако изобщо бил разбиран. Аномалната поява на мощни токове в заземените линии е едно от тези чудеса.
Телеграфната линия не е от чиста мед, а представлява гола желязна жица. Линиите не били изолирани особено добре и се придържали от порцеланови изолатори, закрепени за насмолени дървени стълбове. Дъждът и корозията ставали причина проводимостта на линията значително да се променя с увеличаването на разстоянието. На теория сигналът, минаващ по проводник с толкова високо съпротивление, би трябвало да е изключително слаб и некачествен.
В случая обаче теорията имала много малко общо с практиката. Понякога сигналите били изключително силни и било забелязано, че вариациите им са свързани със смяната на сезоните. Понякога натрупаната мощност била толкова голяма, че операторите можели да изключат батериите и да работят почти без да им е необходим ток. Това се отнасяло с особена сила за химическите телеграфи, при които през по-голямата част от времето се използвали единствено земни батерии.
Откъде идвала тази допълнителна енергия? Какъв е тайнственият източник на тази странна мощност? Нима е електричеството, каквото го познаваме? Било изказано предположението, че във всички тези системи действа земната, или пред електрическата енергия на земята. Наричана от викторианската наука „жизнена“, тази енергия надхвърляла характера и естеството на обикновеното електричество.
Когато започнали да измерват и да експериментират с извлечената от земята енергия, учените от по-късни времена открили няколко основни разлики между нея и електричеството.
Докато силата на електрическия ток се излъчва в земята подобно на ветрило, земната енергия показва растителни характеристики. Проучването на вегетативните й модели разкрили наличието на отделни разклонения — подобно на нишки, които изобщо не са характерни за обикновения ток.
Енергийните нишки могат да бъдат измерени между двете точки на комуникация само по тясно ограничени пътеки. Освен това, докато електричеството очевидно се разсейва в земята, нишковата земна енергия всъщност се засилва в проводниците. Често напрежението се засилва до степен по тях да се появяват искри, без да има някакво обяснение за това.
Повечето разбирали, че електричеството е просто страничен продукт на една далеч по-фундаментална сила, влизаща в заземените линии. По някакъв начин реостатите успявали да „настроят“ потенциала на земната енергия.
Докато Райхенбах откривал фундаменталната всепроникваща природа на силата „од“, неколцина други учени показали единството между земната енергия и човешката аура. Оказало се, че двете енергии могат да се „съчетаят и настроят“ с помощта на реостати и кондензатори. Обикновено слабите и болнави хора усещат прилив на жизнена енергия, когато бъдат включени към такива свързани със земята специални тунери.
Тези „радионични“ тунери, както ги наричат създателите им, разкриват многобройните възможности за използване на земната енергия. Използването им в земеделието води до увеличаване на количеството и качеството на реколтата.
Освен това, големите радионични тунери имат необичайно въздействие върху ума и емоциите — те могат да отслабят натрупаното напрежение, да прояснят мисленето и да насочат ума към нови възможности.
От тази гледна точка телеграфните системи могат да се разглеждат като огромни радионични тунери. Ето защо бихме могли да очакваме от тях да пораждат аномални енергийни ефекти в няколко параметри на човешкия опит.
Добър първи експеримент в тази връзка може да бъде докосването на добре заземен железен прът. Опитайте да намерите място, където изтичането на енергия в земята е минимално — някой парк или залесен район. Вземете дълъг около метър железен прът, чиято повърхност не е покрита с изолация или шеллак.
Внимателно го забийте в земята. Ако ръцете ви са влажни, при допира им с желязото би трябвало да усетите слаб електрически ток. Напрежението му дори може да се измери с чувствителен галванометър. Ако прътът е поставен правилно, токът по него може да продължи да тече няколко седмици.
Прочетете Цялата Статия...
Огромните икономии от жица, стълбове, изолация и средства за поддръжка правели едножичния метод доста примамливо предложение. Собствениците на компанията ликували.
Проблемът при едножичната телеграфна система е в откриването на подходящото място за заземяване. Скоро станало ясно, че „добрата“ или „лошата“ земя може да повлияе върху поведението и начина на действие на линията.
Поставените на неподходящо място плочи заплашвали да блокират системата с лошо предаване на сигнали. Лошата проводимост на линията би могла да съсипе жизненоважни приемници и предаватели. В областта на телеграфията се появили безброй дискусии за „добрата“ и „лошата“ земя.
Работниците по трасетата, които били предимно от селски произход, имали опит с почвата и земята като цяло. Мнозина от тях израснали във ферми и гледали как някои от по-възрастните търсят вода с помощта на пръчки.
Техниците често обсъждали подобни естествени средства за намирането на „добра земя“ за заземяване на телеграфната линия. За своя радост те открили, че умеещите да откриват вода с помощта на пръчки винаги откриват и „добра земя“. Именно затова мнозина от тях прекарвали телеграфните стълбове по техните лъкатушещи пътища.
Разликата между системата на Стъбълфийлд и тази ранна „кондуктивна телеграфия“ става очевидна веднага щом се запознаем по-подробно с материалите. Стъбълфийлд разработил начин обажданията между отделните клиенти да бъдат индивидуални.
По-късно централната му система включвала и увеличаващи мощността релета, разположени в земята на определени разстояния помежду си. Обажданията се осъществявали с помощта на сложна система от двужични, свързани със земята превключватели и релета, поставени на определени места в областта.
Чистотата на телефонния сигнал била забележителна за времето си — особено като се има предвид, че се е използван един-единствен въглероден микрофон, служещ едновременно за приемник и предавател.
Освен това телефоните на Стъбълфийлд можели да бъдат оставени да работят с дни, без това да отслаби мощността на системата. Сега стотици обикновени хора, живеещи и в най-отдалечените места, можели да си позволят инсталирането на телефон. Но как така включените в земята релета в системата на Стъбълфийлд играели ролята на усилватели?
С постепенното изместване на телеграфа от телефона започнали да се променят и линиите. Преди да се усамоти напълно, Стъбълфийлд се сприятелил с неколцина служители от телефонните компании, които му осигурявали бракувано оборудване и части за експериментите му. По-възрастните работници му разказвали много за наблюденията си върху системите и за феномени, които не могат да се срещнат по страниците на учебниците.
Стъбълфийлд станал познавач на поведението на телефонната апаратура в естествени условия. Телефонните системи на работещите тогава компании били заземени. Всеки край на телеграфната или телефонната линия отивал в земята, а комуникационната връзка се осъществявала от една-единствена скъпа медна жица.
На определени разстояния линиите били заземявани чрез специални дебели метални плочи, заровени дълбоко в избраното за целта място. Плочите били изработени от цинк или мед и за да работят правилно, трябвало да бъдат поставени на специфични места. Техниците били научавани да намират „добра земя“.
По-късно поради наемането на все повече лишени от такъв усет служители се наложило да се разработят електрически устройства за локализиране на подобни места, но нито едно от тях не било в състояние да се справи толкова добре с откриването на такива специални аномални характеристики, колкото хората.
Някои телефонни патенти разкриват изключително „артикулирани“ заземителни плочи. Някои от тях били нагънати, наредени по определен начин, обвити с намотки и състоящи се от пластове. Те действали като акумулатори на земните енергии и често се зареждали до такава степен, че ставали опасни. Оказало се, че с въвеждането им в действие сигналът започнал да се изчиства и засилва до неочаквани нива.
Правилно заземените телеграфни линии водели до неочаквано засилване на сигнала, както и до появата на други, неочаквани сигнали. Нощните оператори често били „преследвани“ от сигнали с неизвестен произход. В тях се срещали части от думи и изречения и било невъзможно да се проследи източникът им.
Неслучайно по-старите линии имали такива забележителни качества и продължавали да работят след толкова много години — при това с много малко или направо без батерии. Този поразителен факт е добре документиран в специализираната литература от онова време.
В списанията и журналите попадаме на съобщения за линии, по които токът никога не преставал да тече! Собствениците на компаниите намирали този изумителен факт колкото изненадващ, толкова и изгоден. Въпросът бил откъде се взема този ток? Отзвукът на работника по линията отеквал в гората, а отговорът се намирал буквално под краката му.
Друг не по-малко забележителен факт е свързан с прокараните от по-късните инженери линии. Те пресичат по права линия равнини и планини и при нито една от тях не се наблюдава подобно самозахранване. Очевидно разликата в методите е довела до напълно противоположни енергийни резултати — една активна и една напълно инертна система.
С разрастването и разширяването на компаниите инженерите постепенно изместили някогашните работници и картите на земемерите сменили техния усет за „подходящо разполагане“.
Обичайно е разрастването на една корпорация да води до толкова необичайно понижаване на качеството — за сметка на повишеното количество. Жаждата за икономии всъщност допринесла единствено до засилване на невежеството, погълнало в крайна сметка по-тясно свързаните с природата емпирични знания.
Редица компании в стремежа си за икономии и пестеливост искали да спестят средства от цените на батериите. Проблемът с едножичните телеграфни системи се състоял в това, че батериите винаги трябвало да бъдат включени.
Обикновено токът на заровените батерии просто изтичал в земята и те се изтощавали. Това означавало високи цени и собствениците настоявали да се намери начин за намаляването на разходите.
Джордж Литъл открил, че загубата може да се намали, ако между сигналния ключ, батерията и земята се поставят въглеродни реостати. Така изтичането на ток можело да се контролира с внимателното повдигане на реостата и с предотвратяване на ненужната загуба на ток, като мощността на батерията се запазвала за по-дълго време.
Но с инсталирането на реостатите започнали странни повтарящи се феномени. Първият е свързан с настройките на реостатите и действителната мощност на линията. Тя продължавала да се проявява, независимо от състоянието на батерията. Реостатите на Литъл били достатъчно чувствителни, за да „затвори“ сигналите по линията и да използва образуващото се в земята електричество.
Открити са няколко такива терминални реостати. Един от познатите модели представлява дебел цилиндър от въглерод с пружинен контакт отстрани. При друг се използват два фиксирани съпротивителни прага, които затварят или прекъсват веригата. Това са първите от огромната серия контролни компоненти в телеграфната система.
Томас Едисон възприел метода на Джордж Литъл и използвал терминални реостати, за да контролира количеството ток, преминаващо между линията и земята по време на предаването на сигнала.
Друг изумителен феномен е огромното разнообразие настройки, които изисквала земята във всяка отделна местност, за да се получи силен сигнал. Нямало начин определянето на настройките да става автоматично. Нито една формула не можела да предвиди какво и как трябва да се пипне. Сякаш настройките се подчинявали на някакви непознати закони.
Някои терминални реостати трябвало да бъдат напълно затворени. Други трябвало да се отворят изцяло, докато не се получи Достатъчно силен сигнал, за да заработи системата. Винаги имало и вариации в настройките в зависимост от сезона. От всичко това изглежда, че всяка една местност като че ли притежава свой собствен „характер“.
Всяка земя имала характеристики, които не се поддавали на общоприетото количествено описание. Освен това фактът, че настройките се променяли напълно според сезона, без това да е свързано с нивото на подпочвените води, създавал сериозни главоболия и на най-големите теоретици.
Изобретателите обаче възприемали онова, което им предлагал емпиричният експеримент. Щом нещо работело, то се използвало. Емпиричната технология породила най-изумителните съществували някога устройства, работещи по начин, който се разбирал от малцина — ако изобщо бил разбиран. Аномалната поява на мощни токове в заземените линии е едно от тези чудеса.
Телеграфната линия не е от чиста мед, а представлява гола желязна жица. Линиите не били изолирани особено добре и се придържали от порцеланови изолатори, закрепени за насмолени дървени стълбове. Дъждът и корозията ставали причина проводимостта на линията значително да се променя с увеличаването на разстоянието. На теория сигналът, минаващ по проводник с толкова високо съпротивление, би трябвало да е изключително слаб и некачествен.
В случая обаче теорията имала много малко общо с практиката. Понякога сигналите били изключително силни и било забелязано, че вариациите им са свързани със смяната на сезоните. Понякога натрупаната мощност била толкова голяма, че операторите можели да изключат батериите и да работят почти без да им е необходим ток. Това се отнасяло с особена сила за химическите телеграфи, при които през по-голямата част от времето се използвали единствено земни батерии.
Откъде идвала тази допълнителна енергия? Какъв е тайнственият източник на тази странна мощност? Нима е електричеството, каквото го познаваме? Било изказано предположението, че във всички тези системи действа земната, или пред електрическата енергия на земята. Наричана от викторианската наука „жизнена“, тази енергия надхвърляла характера и естеството на обикновеното електричество.
Когато започнали да измерват и да експериментират с извлечената от земята енергия, учените от по-късни времена открили няколко основни разлики между нея и електричеството.
Докато силата на електрическия ток се излъчва в земята подобно на ветрило, земната енергия показва растителни характеристики. Проучването на вегетативните й модели разкрили наличието на отделни разклонения — подобно на нишки, които изобщо не са характерни за обикновения ток.
Енергийните нишки могат да бъдат измерени между двете точки на комуникация само по тясно ограничени пътеки. Освен това, докато електричеството очевидно се разсейва в земята, нишковата земна енергия всъщност се засилва в проводниците. Често напрежението се засилва до степен по тях да се появяват искри, без да има някакво обяснение за това.
Повечето разбирали, че електричеството е просто страничен продукт на една далеч по-фундаментална сила, влизаща в заземените линии. По някакъв начин реостатите успявали да „настроят“ потенциала на земната енергия.
Докато Райхенбах откривал фундаменталната всепроникваща природа на силата „од“, неколцина други учени показали единството между земната енергия и човешката аура. Оказало се, че двете енергии могат да се „съчетаят и настроят“ с помощта на реостати и кондензатори. Обикновено слабите и болнави хора усещат прилив на жизнена енергия, когато бъдат включени към такива свързани със земята специални тунери.
Тези „радионични“ тунери, както ги наричат създателите им, разкриват многобройните възможности за използване на земната енергия. Използването им в земеделието води до увеличаване на количеството и качеството на реколтата.
Освен това, големите радионични тунери имат необичайно въздействие върху ума и емоциите — те могат да отслабят натрупаното напрежение, да прояснят мисленето и да насочат ума към нови възможности.
От тази гледна точка телеграфните системи могат да се разглеждат като огромни радионични тунери. Ето защо бихме могли да очакваме от тях да пораждат аномални енергийни ефекти в няколко параметри на човешкия опит.
Добър първи експеримент в тази връзка може да бъде докосването на добре заземен железен прът. Опитайте да намерите място, където изтичането на енергия в земята е минимално — някой парк или залесен район. Вземете дълъг около метър железен прът, чиято повърхност не е покрита с изолация или шеллак.
Внимателно го забийте в земята. Ако ръцете ви са влажни, при допира им с желязото би трябвало да усетите слаб електрически ток. Напрежението му дори може да се измери с чувствителен галванометър. Ако прътът е поставен правилно, токът по него може да продължи да тече няколко седмици.
Прочетете Цялата Статия...
18.1.10
Нейтан Стъбълфийлд
Кой е Нейтан Б. Стъбълфийлд и защо повечето жители на Кентъки с право тачат името му? Роденият в този щат Нейтан Б. Стъбълфийлд обичал самотните горски райони в покрайнините на родното си градче Мъри. Експериментатор самоук и запален читател на всякаква научна литература, Стъбълфийлд изкарвал прехраната си като фермер. Това обаче не му попречило да стане изобретател на някои от най-необикновените електрически устройства, появявали се някога в Америка.
Онова, което открил и демонстрирал пред стотици образовани свидетели навремето, като че ли сривало основните аксиоми на електродинамиката. Всичко започнало с усета му към „зова“ на земята. Някои места в горите наоколо били мистериозни и сякаш с тях била свързана някаква странна магия. Стъбълфийлд инстинктивно разбирал, че тези съживителни и изострящи възприятията местности са по всяка вероятност естествени енергийни източници.
Скални издатини, потънали в зеленина полянки и буйни потоци винаги притежавали някаква силна привлекателност. Възможно ли е тя да се дължи на това, че по тези места протичат и се излъчват някакви неизвестни земни токове?
Дали Стъбълфийлд е бил очарован и притеглян към определени места заради излъчваната от тях енергия? Но каква енергия е това? Дали тя съдържа или надхвърля качествата на електричеството?
Стъбълфийлд изработил множество „вибриращи телефони“, които през 1887 г. се използвали от местните жители. Устройствата се захранвали от необичаен приемник на земна енергия, произвеждащ огромни количества странно „електричество“.
Те били патентовани през 1888 г. и на практика са първите безжични телефони, които вместо проводници използвали за предаване на сигнали земята. Годините, когато телефонните линии изведнъж станали свободно достъпни, показали, че всъщност единствено най-богатите могат да си позволят новото средство за комуникация.
Обикновените хора просто не били в състояние да си позволят собствени телефони, докато цените не паднали. Докато телеграфът използвал икономичната желязна жица, телефоните изисквали далеч по-скъпите и проводими медни линии.
Разработените от А. Г. Бел уреди не можели да изпращат достатъчно силни сигнали през железни проводници заради високото съпротивление на метала. Наред с многото други проблеми, телефонът на Бел просто не бил в състояние да предава или приема силен и ясен сигнал, без да бъде захранван от силни източници на енергия. Системата на Бел далеч не била „демократично“ средство за комуникация.
Първите разработки на Стъбълфийлд са предшествани от серия загадъчни и нерегистрирани открития, но в крайна сметка той намерил начин напълно да се освободи от проводниците. Системата му не била „едножилна“. Нейтан Стъбълфийлд извършил „невъзможното“ — разработил, изпитал, демонстрирал и организирал малка демократична телефонна система, която не се нуждаела от никакви жици!
Господин Стъбълфийлд открил, че през земята могат да се предават изключително чисти телефонни сигнали. Това откритие било безпрецедентно. Неговата система използвала за преносна медия самата земя — необяснима естествена „артикулация“, свързваща всички свързани със земята телефони.
Първият ефект от това чудо бил, че обикновените хора разполагали с така необходимото им средство за комуникация, което досега им било недостъпно заради големите разстояния и бедността. Отделните ферми можели да се свържат помежду си — достатъчно било просто двата терминала да се пъхнат в земята.
Проводниците нямало да вдигат сумите, които по-късно щели да се събират за услугата. Сигналът бил силен и ясен. Всички запознали се с този начин на свръзка категорично заявявали, че по телефона на Стъбълфийлд се чува „изключително ясно“. Нейтан открил едно истинско чудо.
Разполагаме със снимки на телефонните мрежи на Стъбълфийлд. На тях се виждат малки, грубо сковани дървени кутии, върху които са монтирани обикновени приемно-предавателни устройства. От апарата към земята се спускат тежки изолирани кабели.
Стъбълфийлд разработил „анонсиатор“ (високоговорител), който усилвал гласа на обаждащите се от големи разстояния. Тези телефонни мрежи се появили на множество демонстрации по цялото източно крайбрежие от Ню. Йорк до Делауеър.
Сигналите били толкова силни и ясни, че оставяли далеч зад себе си комерсиалните стандарти, осигурявани от растящите монополи на „Американ Телефон“ и „Уестърн Телеграф“.
С изобретяването на въглеродния микрофон за „Уестърн Юниън“ Томас Едисон успял да разбие монопола на Бел върху телефонията. И макар че звуците от микрофона на Едисон наистина били по-силни, устройството изисквало мощно захранване, а батериите далеч не били евтини.
Някои телефонни компании започнали да въвеждат системи от генератори за захранване на линиите. Необходимото за работата им гориво обаче вдигнало прекалено крайната цена. А устройствата на Стъбълфийлд сякаш сривали всички известни закони на електричеството. В първата му система първоначалният мост между телефоните се образувал от два еднакви заземени терминала.
Всички потребители на системата се свързвали помежду се чрез земята и цената на проводниците била елиминирана! Сигналът бил изключително добър и не се влияел от лошото време. Този факт никога не е бил вземан предвид при теоретическите дискусии на работата му.
Всички, които използвали системата на Стъбълфийлд, имат едни и същи впечатления. Макар че за работата на обикновената „земна“ телефония се изисквало наличие на известно количество подпочвена вода, ние знаем, че системата всъщност не действала на този принцип.
Теоретичното обяснение на принципите на работа на земната телефония било дадено по-късно от английски учени и най-вече от сър Уилям Прийс, който направил успешни опити да предаде единствено телеграфни сигнали на големи разстояния по суша и море.
Стъбълфийлд можел да се свързва през още по-големи разстояния с легендарно чист и силен сигнал, който станал също такова чудо, в каквото се превърнали и другите му мистериозни открития.
Прочетете Цялата Статия...
Онова, което открил и демонстрирал пред стотици образовани свидетели навремето, като че ли сривало основните аксиоми на електродинамиката. Всичко започнало с усета му към „зова“ на земята. Някои места в горите наоколо били мистериозни и сякаш с тях била свързана някаква странна магия. Стъбълфийлд инстинктивно разбирал, че тези съживителни и изострящи възприятията местности са по всяка вероятност естествени енергийни източници.
Скални издатини, потънали в зеленина полянки и буйни потоци винаги притежавали някаква силна привлекателност. Възможно ли е тя да се дължи на това, че по тези места протичат и се излъчват някакви неизвестни земни токове?
Дали Стъбълфийлд е бил очарован и притеглян към определени места заради излъчваната от тях енергия? Но каква енергия е това? Дали тя съдържа или надхвърля качествата на електричеството?
Стъбълфийлд изработил множество „вибриращи телефони“, които през 1887 г. се използвали от местните жители. Устройствата се захранвали от необичаен приемник на земна енергия, произвеждащ огромни количества странно „електричество“.
Те били патентовани през 1888 г. и на практика са първите безжични телефони, които вместо проводници използвали за предаване на сигнали земята. Годините, когато телефонните линии изведнъж станали свободно достъпни, показали, че всъщност единствено най-богатите могат да си позволят новото средство за комуникация.
Обикновените хора просто не били в състояние да си позволят собствени телефони, докато цените не паднали. Докато телеграфът използвал икономичната желязна жица, телефоните изисквали далеч по-скъпите и проводими медни линии.
Разработените от А. Г. Бел уреди не можели да изпращат достатъчно силни сигнали през железни проводници заради високото съпротивление на метала. Наред с многото други проблеми, телефонът на Бел просто не бил в състояние да предава или приема силен и ясен сигнал, без да бъде захранван от силни източници на енергия. Системата на Бел далеч не била „демократично“ средство за комуникация.
Първите разработки на Стъбълфийлд са предшествани от серия загадъчни и нерегистрирани открития, но в крайна сметка той намерил начин напълно да се освободи от проводниците. Системата му не била „едножилна“. Нейтан Стъбълфийлд извършил „невъзможното“ — разработил, изпитал, демонстрирал и организирал малка демократична телефонна система, която не се нуждаела от никакви жици!
Господин Стъбълфийлд открил, че през земята могат да се предават изключително чисти телефонни сигнали. Това откритие било безпрецедентно. Неговата система използвала за преносна медия самата земя — необяснима естествена „артикулация“, свързваща всички свързани със земята телефони.
Първият ефект от това чудо бил, че обикновените хора разполагали с така необходимото им средство за комуникация, което досега им било недостъпно заради големите разстояния и бедността. Отделните ферми можели да се свържат помежду си — достатъчно било просто двата терминала да се пъхнат в земята.
Проводниците нямало да вдигат сумите, които по-късно щели да се събират за услугата. Сигналът бил силен и ясен. Всички запознали се с този начин на свръзка категорично заявявали, че по телефона на Стъбълфийлд се чува „изключително ясно“. Нейтан открил едно истинско чудо.
Разполагаме със снимки на телефонните мрежи на Стъбълфийлд. На тях се виждат малки, грубо сковани дървени кутии, върху които са монтирани обикновени приемно-предавателни устройства. От апарата към земята се спускат тежки изолирани кабели.
Стъбълфийлд разработил „анонсиатор“ (високоговорител), който усилвал гласа на обаждащите се от големи разстояния. Тези телефонни мрежи се появили на множество демонстрации по цялото източно крайбрежие от Ню. Йорк до Делауеър.
Сигналите били толкова силни и ясни, че оставяли далеч зад себе си комерсиалните стандарти, осигурявани от растящите монополи на „Американ Телефон“ и „Уестърн Телеграф“.
С изобретяването на въглеродния микрофон за „Уестърн Юниън“ Томас Едисон успял да разбие монопола на Бел върху телефонията. И макар че звуците от микрофона на Едисон наистина били по-силни, устройството изисквало мощно захранване, а батериите далеч не били евтини.
Някои телефонни компании започнали да въвеждат системи от генератори за захранване на линиите. Необходимото за работата им гориво обаче вдигнало прекалено крайната цена. А устройствата на Стъбълфийлд сякаш сривали всички известни закони на електричеството. В първата му система първоначалният мост между телефоните се образувал от два еднакви заземени терминала.
Всички потребители на системата се свързвали помежду се чрез земята и цената на проводниците била елиминирана! Сигналът бил изключително добър и не се влияел от лошото време. Този факт никога не е бил вземан предвид при теоретическите дискусии на работата му.
Всички, които използвали системата на Стъбълфийлд, имат едни и същи впечатления. Макар че за работата на обикновената „земна“ телефония се изисквало наличие на известно количество подпочвена вода, ние знаем, че системата всъщност не действала на този принцип.
Теоретичното обяснение на принципите на работа на земната телефония било дадено по-късно от английски учени и най-вече от сър Уилям Прийс, който направил успешни опити да предаде единствено телеграфни сигнали на големи разстояния по суша и море.
Стъбълфийлд можел да се свързва през още по-големи разстояния с легендарно чист и силен сигнал, който станал също такова чудо, в каквото се превърнали и другите му мистериозни открития.
Прочетете Цялата Статия...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
