Сила ли е

Автор: Светлана Караколева

Дрога ли е? Думата...
щом същността събира и разделя.
Не казвай, че не е била за теб и мен,
или за някой друг постеля...
Зависим в най-интимните неща
от скритите къдели на словата.
Прикриваме нюансите на подлостта
и пролетните полети на сетивата.

Способни сме за кой ли път
разплакани или пък не
в клишета да се стрием \скрием\
понятни, не понятни,
гневни, нежни, ...
не поели свой си път
с изреченото... как си вием.
Раняваме дори и Любовта
с признанието,
че душите ни скроени са по-тясно.
Живеем с дрога, скрита в лудостта
на нечие ... безмълвно Ясно...
За щастието пеем си наум
рефрените на недоосъзнато "зная".
А думите, след нас проронени по "онзи път"
остават на земята да ни видят края...

Прочетете Цялата Статия...

Премълчани съмнения

(работно заглавие „А животът не е ли съ+мнение?”)
Автор: Светлана Караколева

Не е знаела, няма да знае,не знае каква е, нали?
Онази безсъвестна нужда да съдим любовта в море от сълзи...
Виж, сезони се сменят. Роят се години.
Преки нужди редят епилог, послеслов...
Тиха жажда споделят мечтите ни с устни,
не прошепнали откровения.
Премълчали съмнения...

Но нима ти и аз сме си чужди,
щом се борим заедно ... с мнения?!
Щом роим трохите на трудния делник,
да не би да липсват на хора и птици.
И раздаваме къс по къс все сърцето от себе си...
Сгушени в топлата нужда на общото
все се питаме "дали" и "защо" се обичаме.
Тичаме по посоки, създаващи дисхармония.
Ти строиш, аз извайвам чрез звуци!
А ръцете ни, стиснали свои умения
как умело говорят си в тъмното.
Ти ухаеш на слънце, аз на ноти покълнали в пръсти!
Любовта е живот, а животът не е ли съ+мнение!

Прочетете Цялата Статия...

Само Ти ми остана

Автор: Светлана Караколева

Само ти ми остана
от цяло небе синева
за да вярвам, че пак
ще изгрее някъде в
този жесток епизод
епилог- за мисъл,
изстрадана в смисъл,
докоснал един цял живот.

Само вярата често
не може сама да
пребори лъжовните
крачки на напиращо
тихо в душата ми "не", ...
не всички човешки
неволи са кратки.
Има за всички небе!

Само длан на приятел
не пита "колко струва
поглед в сълза", а протяга
се в теб, защото не иска
да те види проснат в калта.
Не насилва.
Не подтиска.

И изгрява невиждано
ярка светлата нужда
да си "малкият тук"
в днешния ритъм,
в дъха на миража,
в ярост и смях, в ласка
и вик- нека Сме..мигът
е велик...

Прочетете Цялата Статия...

Разплакано мълчание

Автор: Светлана Караколева

Мълчанието плаче
тихо и само
в забързания миг,
в търкулнатите жажди.
Очаква ни в едно "дано"
да онемеем
в словото- пролазник...

Надвесва светлото
едно око.
Рискува.
Сетивата спят.
Мълчи съдбата.
Бледнее
не изтръпнала луна.
Как тиха е Душата!

Мълчанието често
се превръща ... в същност.
В синева.
В посока "за" и "от"
В продажник.
За дълго се откъсва от
жестокото "защо"
за да възкръсне
в истинското
"трябва"

Прочетете Цялата Статия...

Целувки по вятъра

Автор: Светлана Караколева

Преди да приюти сънят
огрижената дневна светлина.
Преди да те открие слънцето
в премрежената ведрина.
Преди главата да отпуснеш
върху горчивия си къшей хляб
по въздуха ти пращам... синева.

Преди да засънуваш страхове
опрашени от трудни избори.
И подотчетни даже да са те
на снопче с лунен лъч вържи ги!
Преди умората да издължи
душата ти. Преди да се усмихнеш
даже ...
Целувка! Пращам ти по Вятъра!

Прочетете Цялата Статия...

Пролет

Автор: Светлана Караколева

Тя все е първа!
За пореден път!
Пристига.
Отривисто!
С последен
сняг.
С прикапващ
дъжд.
С пробуждане.
С напъпване.
С разлистване.

Загърбва
зимни страхове
в напиращо
лъчисто.
За първи и
пореден път!
Добре дошла!
На чисто.

Прочетете Цялата Статия...

Орисване

Автор: Светлана Караколева

Обветрени.
Обезводнели.
Молитвени.
И онемели.
Сърцата
бавно
остаряват.

И търсят
отговор
в едно небе.
И себе си
раздават.
Покайват се.
Заклеват.
Туптят.
Изтляват.
И нека
бурите
на този
свят
да ги
орисат-
в щастие
да побеляват...

Прочетете Цялата Статия...

Богинята - Жена

Автор: Светлана Караколева

Бъди! Жена.
В мечтаното. Бъди
сюжет на росна утрин.
Бъди сълза в
окото на света.
И нека онзи,
който в теб се вгледа
да знае, че това е Тя!
Великата!

Жена! В магична
Красота,
която първом
се раздава,
а после мисли
себе си в забързания
ден. И не за слава,
а за обич
копнее трудният рефрен...
Попила чудото на сетивата
с невиждащи душата си очи
Бъди! Сюжет от древна песен.
На вятър порив.
На облак водна ласка.
И муза на поет!
Картинна краска.
Невидимо присъствие
над видим резултат.
Бъди! И с теб щастлив
ще бъде този свят...

Прочетете Цялата Статия...

Природа без маски

Автор: Светлана Караколева

Пробужда се.
Гората.
Трудно.
Напъпва сред снега.
Братче и сестриче-
минзухарче и кокиче
първи се подават
сред Леда.
Радват се лъчи
на младо слънце.
Галят малките цветя.

Скоро ще запеят птици.
И ще бъде Пролетта!
Ще си пожелаем тихо
светло да ни е навред.
Да сме живи, здрави, смели...
И мечтите да ни заведат навред!
Всичко може красотата.
Даже и да липсва
щом ти трябва - ще я сътвориш!
Всичко е в сърцето на Човека...
Маските? Ще трябва да простиш...

Прочетете Цялата Статия...

Хайдушко биле

Автор: Светлана Караколева

Вървя по разкъсания асфалт на града. Лека като перце. В еуфорията на здрачевината спокойствието на околните планини втренчва взор в моята биологичност. Усмивката ми е предназначена за порцелановият облак, омотан в клоните на най - далечния бор. Онзи. Ей там. Бързам да се гмурна в скривалището си. Дом или хралупа? Засмивам се.

„...на двата пътя вардиха, на третия та хванаха...Стуяне, бре хайдутино...”
Тази песен отдавна не ми дава мира. Песента за Стоян, дето пожелал като го бесят риза да му белее, перчем да му се ветрее. Пуста свобода! Като стане дума за нея, все различно я разбираме...Все ни е малко! Все не ни стига!...

Ето я и моята вратичка. На прозорчето наднича небрежно заметнатата завеса. От онези. Със слънчевите цветове. Съседският котарак отново се е свил на пухкаво кравайче на прага ми. Обичаме се ние двамата. Нищо, че сме от два различни свята.

Моята България - парламентарна, битова, спортна ме атакува с новини от близо и далеч чрез екранната безбрежност на телевизора. Ще ми се нещата да са по-хубави. За всички.
Мисълта ме кара да изляза навън.

Малката тераска е като остров сред тишината на звездната нощ. Уличната лампа е ограничила невидимата необятност. Като че ли, там в тъмното бродят сенките на легендите. Онази, хубавата Гергана сякаш е приседнала до старицата, която разправя за Индже войвода. За болката и страшната рана, за отсечените Балканджи Йовови нозе. Безплътно дихание белее в ленената риза на обесения Стоян войвода.

Живея на шега в един възрожденски град. Живея ей така. Като всички. Градът е колкото шепа голям. Днес. А тогава? Какъв е бил? Не знам какви измерения днес да му дам...
Имало едно време двама луди-млади. Много се любили. Много се искали. Но което е от Бога, то е писано на хората...Рада се казвала момата. Най-личната в градчето.

Баща и не си знаел алтъните. Ама сърцето му не било горделиво и на имане не държало. Случило се тъй. Когато тръгнала комитската работа и отбрани хора тръгнали да се сдружават за Свободно Българско и Радиният баща - чорбаджи Иван влязал в задругата. По това време Рада сетила, че на сърце и лежи Стоян. Стоян - сирак и сиромах. Работлив. Честен. Скромен. Почтителен.

Пролет било. На есен щяли сватба да вдигат. Както си е редно... Намерила се една келява душица да обади на поганците задругата. Посекли те чорбаджи Иван. Черна забрадка покрила Радината глава. Бездънни кладенци станали очите и. Хората издалеч я заобикаляли. Мъката и да не ранят.

В туй време табор цигани с писани каручки отседнали край градчето. Най-младата врачувала по ръка за един алтън. И разни билета варяла... Кой и как дал на Рада хайдушкото биле? Така и не се разбрало. Чуло се само, че Рада дружина събрала. Стоян и бил байрактаря, щото като тръгнали да се борят за войводството Рада го надвила...
Имало едно време... Шепне гората...



Прочетете Цялата Статия...

По пътя на Огъня

Автор: Светлана Караколева

Преди дълъг път,
преди съдбовен поход
нозете уморени
подвивам под себе си.
Пред пламъка
на своя огън
в най-смутното
на тайните неща
усещам сили
трябва да се навървя...

Да се наскитам,
да погледам,
да губя
и да давам,
а после в тишина
да се завърна.
За тръгване
да се подготвя
и да те прегърна.
Защото знам,
че усмивката на мама
не изгрява
когато мен ме няма,
а просто спи.
И щом хлопна от нейде вратата
избухва в щастливи сълзи....
До вчера
в шепа
стиснала снежинка
вървях като кралица,
а днес в синьото небе
прошари плътна сянка
прелетната първа птица.
Под пластове
ранено самочувствие
обагря здрачът в пурпур,
шепне неокастрена
в мастилено небе Луната.
И танцува
в пълно звездено
лъчисто
в нежна неизбежност,
в крехка песен на шумяща
от безвремни ветрове гора.
Няма кой
от пъкълът на спомена
да те извае
в капка чиста
от око на пъргава кошута.
Всяко слово
е врата към онзи свят,
а зеницата кога
и кой пропука?

Прочетете Цялата Статия...

Уморени криле

Автор: Светлана Караколева
На Минка

"Аз падах докато творях! Ти падаше докато чакаше някой да сътвори нещо. Мислеше, че ни буташ. Ние пишехме когато и както можехме. Сега дори не искаш да ни четеш. Било по интернет, а ти не обичаш...И интернет скъпа е за хора. Ще дойде времето и на книгите. И тях толкова ще прочетеш. Знаем се. За това те обичаме. Защото си костелив орех. С претенции. С характер. Жалко, че никога не преодоля страха си и не написа нищо...Скъпа Минче, дължа ти една истина. Като тебе има много хора по широкия свят..."

Ти падаше. Видях как ставаш.
И уж до теб вървях,
а все през рамо се обръщах.
В редицата на конкурентността нозете
уморени се подгъват, но
нямах дързостта да изостана
и да съм насъщна.
Допирахме понякога мечти,
дерзаехме с последни сили.
А после винаги сами,
докрай сами
вървяхме аз и ти. Не Ние.
Когато хлъзвах се и аз
сред
кишавата
върволица
ти също плачеше без глас
и мислеше: "протегнах и десница"
Дланта така и не дойде -
за радост други длани срещнах...
И оцеля човешкото сърце!


Днес трябва да платя
сълзите ти
И питам: Колко искаш?
За поглед през сълза?
Да чуеш не ти стиска.
Ти пак живееш в твоя свят,
а аз дължа отново стих.
Днес пиша и крещя,
но се усещам Див и Жив!
Аз зная - ще ме прочетеш
по тъмно и ще си поплачеш.
Ще кажеш - знаех как вървя
когато беше в зоната на здрачът.
Онази!С русата коса...
Джезвето кокали.
С усмивката. С талантът.
Прости приятелко добра
отлитна миналото-
взе и шансът...
Целувка пращам ти
през векове от
малки срички.
А аз ще продължа напред,
но с чисти мисли...не по терлички!


И така Юле, това мисля и чувствам аз. Не мога повече да се преструвам. Дори и да не го публикуваш самият факт, че събрах кураж и го излях за мен е полезен. Може да не е било преструвка. Може би е било детската ми надежда, че нещата и отношенията някой ден ще се променят. Да ама за да се променят първо трябва да се посочат. А това също изисква смелост. Човещината и човечността са две различни неща.

Човешко е да грешиш, божествено е да прощаваш, но не е човечно при интелектуална импотентност от човещинка да превърташ репертоара "пиши ти можеш". Аз не пиша защото мога или защото искам да стана известна или за пари и тъй нататък. Пиша за да кажа нещо. На някой, който ще успее да ме разбере и да се предпази от адът на несподелените мисли -цветни, греховни, емоционално-различни и да ги опази в себе си. Може би те са неговото лично състояние. Наследството му от Бога. Знам, че ме разбираш и ти благодаря за това. Сега отивам да създавам мечтаещи музиканти. И да видя новата им песен, че вчера бяха измислили първата половина. ...Прегръщам те...

Прочетете Цялата Статия...

Сцена

Автор: Светлана Караколева

Посвещавам на хората от моето училище (НУФИ "Филип Кутев" гр. Котел)

Три плахи стъпки ще направя в мрака. Към яркото светло на Сцената. Първата. Най-трудната...За да ти покажа, че щом протегнеш натежала от болка реплика ще разсееш всички недоразумения на премълчаното. Ще разцъфне надеждата в подранилата пролет на моя разум. Ще преброя до десет. Ще се обърна за да се върна. При теб. Ще забравя. Ако се наложи след първата, втора крачка да направя, ще ти трябва лъвски скок за да стигнеш до тъмната ярост на душата ми.

Думите няма да ти свършат работа. Ще се наложи да се доказваш. Да се променяш. Да се бориш. Да страдаш. Да искаш прошка. Не, по-добре не стигай до тук! Ще ти е тежко. На мен също, защото много те обичам.

Стигне ли се до третата крачка, ако се стигне...Значи сме стигнали късната есен. Следва зимата. Ще има ли нова пролет? Ако ни има! В посятите угари на взаимното минало. В силата на спящото в мраза зрънце. Ако сме добри със себе си. Един към друг ще се върнем...

Те танцуват. В осветената репетиционна зала мирише на пот. Резкият тембър на хореографа надвиква силната музика и изисква още, още и още...В огледалните стени силуетите рисуват с телата си приказката на сътворението. Такава каквато е била. Тогава. Върху огъня. Натрапчивият ритъм на съпровода организира движенията. Отново и отново, и отново. За пореден път. Късно е. „Късно е! Няма ли да...” ...”

Няма време за такива мисли”. Музикантите подхващат отново с отмалели ръце кръшната свирня. С побелели от движения устни певците оформят словото. Умората залюлява снага. Също като едно време момичето вдига иконата на Света Богородица над главата си. С две ръце. Дълга бяла ленена риза кръжи около стройното телце.

Въображението чертае огнения кръг на нестинарско жарище. Фигура и икона сливат в безвремието на сценичен перфекционизъм мисъл, емоция и движение. Като пречупени криле на птица краищата на косите обгръщат иконата. Изсипват се и се въздигат над невидимо лице. Над чезнещата шевица. Над просълзените очи. Вчера и Днес се сливат в едно Сега - готово да надживее изпълнителите, публиката и почитателите. Също като Огъня.

Тишината в концертната зала е плътна, нетърпелива, прорязана от винено-червените пламъци на прожекторите. Сдържан дъх. Плачещо мнозинство. Невидим хор чертае невидимите следи на национална съпричастност. Невидими пръсти обвиват и придърпват движенията на пламтящата фигура. Видима. Ефирна. Нереална. Изчезваща. Светлината изсипва нови впечатления. Нови гласове, звуци, движения...
Аплодисменти...аплодисменти...цветя...цветя. Време е всеки да се върне в своя личен свят. В своето чувство за реалност. За делник. Празникът, наречен концерт свърши...

„Усмихни се на човека, който плаче непомилван в теб
и после погали го - попитай иска ли кафе,
или пък може би да идете на кино.

Поискай той - Човекът да разкаже
щом се престраши
от хилядите крачки помежду ви
кои са всъщност важните - онези три...
онези три, които като рани кървят.
Като изтръгнати звезди -

Тук Марс, червен от воинствено безумие
до бледата Луна не иска да стои.
Венера там със влюбени очи
се взира в нежния ефир на Афродита,
а Аполон не иска да прости и хич за никого не пита...

А ти?
За нищо не попита онзи в теб.
Човекът, дето с теб невидим в теб живее,
а можеше поне с ванилов сладолед
денят над двама да изгрее...”

Прочетете Цялата Статия...

Момина сълза

Автор: Светлана Караколева

Някога и аз бях млада като тебе, мое дете. Исках да обичам и обичах и раздавах своето женско сърце. Срещнах хора различни, но сякаш винаги беше една, макар и многолика и винаги истинска Тя - Любовта. Имаше пролети, губех се в зими. В есени листите горски скриваха жарки сълзи, а в лятото винаги истински жива плувах в бистри, но често дълбоки води.

Как да ти кажа - всеки сезон дните подрежда - в изгреви, в залези, в кротък и кратък човешки живот. Толкова пориви като бисери имах, исках и давах докато срещнах Го.

Беше много различен от всичко, което бях искала, но бе Онзи дето допълваше мен. После след първата глътка прозрение, почнахме да се гледаме като котка и куче, но отмина след време дори и това, и ето ме днес - тук пред тебе роня признания - често искана, но не лесна уви се оказва човешката нужда – Тя – Любовта.

Винаги има песен, в която болка от обич изплакал е някой - песен за теб. Там сред тъжните звуци на чужда несрета има и отговор - чист като капка кръв от сърце на поет.

Проза е трудното ставане, че от криле птичи щом паднеш, дълго стискаш бездиханно неверие, но и на мен, скъпо мое момиче самотата е връчвала своето тъжно отличие...Там пишеше: не съм като тях, не съм като онзи поет. Защо ли тогава тихата песен и денем и нощем пееха оцелелите в мене мечти? И събирах сили и тичах към деня дето мен прероди.

Прочетете Цялата Статия...

Огледало

Автор: Светлана Караколева

С цвят на млад лешник. С формата на човешко око. С топлата тъмна зеница. С блясъкът на зарево. С първата сила на изгрев. С проблясващата светлина. С ясният овал. С тръпнещите устни. С леката руменина. С чезнещата щастлива усмивка. С пърхащите мигли. С дланта върху длан. С разпилените коси. С вплетеното в тебе сърце. С крехкият растящ в мене живот. С красивото дете на ръце. С навикът да съм него и нея. С болката, че те няма. С мисълта, че си някъде тук. На един телефон разстояние. С ръцете издраскани от честния труд.

С мирисът на слънчева нежност. С признанието, че ме създаде. С обещанието, което ми даде. С пръстенът. С общото ни легло. С крещящите недоразумения помежду ни. С възможността да сме три в едно. Със зимните нишки в косите. С вкусът на зрял плод. С прегръдката. С пътя. С подкрепящата ръка. С приятелите. С патилата. Със силата на любовта. С нуждата да се вдигнем след падане. С възможността да поделим дрехи, пари, храна, възможности. С

ъс способността да простим както Той ни прощава. С отгледаното връз земната твърд. С таланта да пресътворяваме в звук, форма и слово. Себе си и Него. С непоследователността в атаките. С мирисът на горчива пепел. С невъзстановимото равновесие. С движението през времена. С предателствата. С отстояваните крепости. С плачът над жертвите. С виното на победите.

С чезнещите тела в пръста. С надеждата за ново начало. С наградата, че сме тук. С мисълта за една единствена цялост. С изборът. Къде, кога, какво и как...С моделът на духовната ни зрялост. Със свежото бунтарство. С липсата на деликатен свян. Със знанието, че отново имаш. С правото. С новият шанс...С неизбежната нужда да те опазя. С теб да започва първата дневна крачка. С тихата сигурност помежду ни. С вечерното ти послание...С всичко това съществуваш. Познах ли? Да, познах!

Прочетете Цялата Статия...

Автобус на надежди

Автор: Светлана Караколева

В една странно дрезгава януарска сутрин малка фигурка с огромна пътна чанта на рамо плъзга забързана сянка по заледената улица. Светлината на гаснещите лампи фокусира с последно мигване коварството на зимната настилка. Сянката сгърчва форма и се размива. Жената, внезапно почувствала странно безпокойство повдига сръчно багажа и продължава опипом. В далечината два фара насърчават крачката и.

Потно усилие ражда приближаващата цел. Все по-близо. В различимата матовост изплуват две-три фигурки. Топло облечени. Тромави в желанието да потънат в добре осветената вътрешност на автобуса. Сънливи поздрави и дрънчене на монети. Шум от скъсване на билет. Ръмжене на двигател. Плавно гмуркане в движението. Шум от строшени ледени отломки. Чезнещи сгради. Шосе сред гората. Все по-забързано и черно в средата. В края заскрежени дървета махат на устремената машина, а тя важно изплюва отгоре им по завоите черни топки пушек.

„Ох, дано всичко мине нормално.” Жената опитва да затвори очи. Унася се в мисли. „Ами ако...Не, не би могло.” Опитва се да спре потока на бушуващите страхове. Заравя лице в мъхестия си шал. Една сълза попарва сухата му същност. След нея се търкулва още една. Далечното усмихнато лице на млад мъж опитва с нежна настойчивост да прогони пелената на тъгата.

Тъгата като дъга разперва ръце и впива снежно-бели зъби в женското сърце. Поваля злобно слънчевото злато на наранено щастие. Опитва се да го удави в блато от живи страхове. Опъва, дърпа, скубе и дере. Тогава сред сълзите изведнъж от джоба се разнася звън. -Здравей, мъничък! Да, не се притеснявай вече пътувам...Да, да след около час...Не, нищо ми няма...Не, не просто бях задрямала...Да, ще звънна щом наближим.Чао!

От съседната седалка разбудена пътничка тихо пита:
-За къде пътувате?
-За Стара Загора.
-И аз! Отивам на лекар.
-Аз също.
-Е тъкмо ще си имам другарче.
Заприказват се. Докторът се оказва общ. Заболяването - страшно. По-възрастната жена отива за пореден път. Младата - за пръв.

-Ти булче, не се притеснявай - реди старата и там е за хора. Щом има надежда да я уловим и да се молим. Може пък Господ дълга страница да ни е драснал. Пък не е лошо в болницата. Дават ни да излизаме. Отсреща има едно тенекиено капанче „Дамсити” му викаме. Там ходим да пием кафе, когато сме по шест.
-По шест?
-По-добре, че то химиотерапията хич не е цвете за мирисане...
„Господи, защо точно аз? С какво го заслужих?”...

-Ти булче, не плачи. Те тия работи, с рев не стават! Кураж се иска. То тая война с болестта, ако ще ревеш няма да я спечелиш!...
Наближават. Многоетажни сгради. Автомобилни колони. Тълпи минувачи на пешеходни пътеки. Червени светофари...
-Казвам се Роза, да знаеш. Щом заедно ще делим пътя, имената поне да си знаем.
-Аз съм Ана. Приятно ми е.
Скоро пътят свършва. Пред ужасяващо пригледните алеи на университетската болница.

Роза придърпва вцепенената Ана:
-Ей там е „Дамсити”. Да се отбием преди да влезем, искаш ли?
Посреща ги топлата усмивка на пъргава приятно закръглена жена:
Хей, Розичке, как си? Бре, че си хубава! Как си барнала прическата!
-За теб съм я барнала! - докато бърбори и намества перуката с една ръка с другата придърпва Ана и я представя. Глътват сладкодумното кафе и усмихнато се сбогуват. Телефонът на Ана пак звъни. Притесненият глас нарежда посоката на срещата.

-Какво правиш докторе на пътя?
-Здравей Розе! Дай да те прегърна!
Докторът се вглежда в нашареното след лазерната терапия лице на Ана. И неочаквано изтърсва:
-Ама се отбихте в „Дамсити” нали?
Ана изобщо не го чува. Там някъде из стръмнините на балканските урви пълзи изпуснатият автобус на завръщането.
„Дали ще го хвана някои ден?”

Прочетете Цялата Статия...

Огърлица

Автор: Светлана Караколева

„Там някъде, както преди сто битки и сто терапии грее слънце.
Млади и стари дървета, сетили пролет цъфтят. Птици гнездят. Първа ласка разменят влюбени. Рожби срещат пръв дъх в плачеща ярост. Извисяват глас спорещи Азове. Някъде там се движи светът. В свои орбити.

Тук снове Болестта.
Вчера и утре воюват за онова днес, дето понякога губи тичащите след неведоми страсти.
Бъдни или не, мечтаем за повече. Искаме ясност!
Цената няма значение.
Ненужни отношения, с неясна значимост.
Свързваме се с другите под зоркия поглед на Егото.

Потъваме, загърбили съдбата.
Хитруваме.
Най-искрено сравняваме.
С какво?
Танцуваме рутинните си задължения.
С кого?
И докъде?
Последен писък на почернена душа: „Хей! Чуй!
Боли!”

Орденът на Огърлицата на Вселенските магове спешно осъществява връзка с пищящата. Поток от концентрирана любов взривява зазиданата пролука на времето. ”Пукнатината в ъгъла на времето ще ни освободи от бремето” гласи първият закон на безподобната цялост. Оковите на илюзорната битийност губят силата на металната си хватка. Взаимозачитане. Взаимоуважение. Толерантност. Огърлицата на възстановяващата се сила блести с лунна слънчевост в една от брънките на Мирозданието. Тихата пулсация на светлината самоосъществява.

-Успяхме!
-Този път на косъм.
-Време е за изпитание.
-Мнозина ще загинат.
-Които оцелеят ще се приспособят!
-Преди две хилядолетия бе безрезултатно...
-Нека не бъдем крайни в обективността.
-Не е ли време за ново откровение?
-Не са готови. Ще се погубят...

„От пясък сътворено тялото ще се разпадне. И нова форма ще извае Бог. Облечена в безплътна дрешка Душата ще започне нов живот.
В неведомите пасища на Светлината, в диплите на кротка Тъмнина, Вечният живот ни чака...
От пясък сътворено Тялото е храм на Мисълта. Еднакви сме, а не различни!...”

-Кой пее?
-Една умираща душа...
-Нека оздравее!
„Ако нямаш сърце нямаш нищо!...

Помниш ли как преди един милион крачки веднъж като бе болен, немощен старец в син пижамен халат
въпреки своите болки рече,
ей тъй между другото:
Трудно е сякаш да си тъй млад!
После бонбон ти подаде.
С шарена книжка.

И рече:
Пъстър като тази картинка бъди!
Не се предавай! Най-трудно дъга се гради!”...
-Смарагдът се възстанови!
-Опалът и Ониксът също!
-Нека им попеем!...

Прочетете Цялата Статия...

Силни сърца

Автор: Светлана Караколева

Три години и няколко месеца по-късно далеч от малкото планинско градче синевата на утрото проблясва върху събуждащите се дълги тъмно руси мигли на Тачита. Уличният шум рисува сигурната реалност на големия град. Широки булеварди. Златни паркове. Многолюдна забързаност. Анонимност. Пъстроцветност. Прашна градска възглавница. Мирис на асфалтови светофари. Нови запознанства. Далечни стари приятелства. На един телефон разстояние е миналото. Наоколо - днес.

Съседът от долния етаж припява на известна българска песен. Майката от отсрещния апартамент подканя малкото си момченце да побърза. Нечии стъпки препускат по мозаечното стълбище и срещат любезно пожелание за добро утро. Отвръщат. Отминават. Клаксон прибира задъханата жена на съседа от долния етаж.

Една мустаката муцуна завира топъл дъх в ухото на Тачита. Промърква желание за прегръдка. Преди да я гушне без да отваря очи Тачита се усмихва на котешкия гигант с изподрани от улични пререкания със себеподобни уши. Намества топлото телце. Унася се. Училищният звънец отсреща събира звънливите гласове. Котаракът Гошо проточва гладно „мяяуу”. Василиос му протяга топла длан, но това само амбицира пухкавия подскокник.

-Добро утро, Беб! Нали знаеш колко много те обичам!
Тачита заравя две светло кафяви звезди в сигурността на прегрътката върху която Гошо чертае магистрала на нетърпението. Смеят се на ужасената му игрива муцуна. Подръпват щръкналата опашка и наперени мустаци. Повеждат взаимността си към задълженията на деня. -До довечера!

Вкусът на целувката среща светлината на есенната реалност. Автобусът стоварва бързащите за работа хора. Офисът мирише на прясно сварено кафе. Монитрите на два компютъра поемат и осчетоводяват фирмено развитие. По-възрастната жена майчински закриля и напътства младото момиче. Поощрява нарастващите умения и се възхищава на умната амбициозност. В обедната почивка тръгват да хапнат навън. Тачита доверчиво се оставя колежката да и открие огромния град. Учи се да общува с нови хора. Опознава улици. Свиква. Тъгува. Бори се да успеят. Василиос е управител на проспериращ нощен клуб.

Тя - начинаещ счетоводител. Следва задочно. Средното музикално образование в стресови моменти закрепя младото и самочувствие с фрази от народни песни. Българската естрада дооформя правилността на решенията и. Светът на числата прелива в реалната сила на личното самоизпяване. Приятелите от Омагьосаната гора подкрепят. Както и тя тях. От всички краища на страната до най-далечното и кътче. Обичта помни и запомня. Топли и приема. Дава. Съществува.

-Тачи, довечера едни приятели от Планината ще минат да ни видят.
-Чудесно Васе! Да напазарувам ли?
-Не, аз вече го направих. Обичам те! Чуваш ли?

Йовка, колежката по-рано отпраща Тачита в къщи. Да се порадва на гостите. Знае какво е да си млад. Тачита задъхана влетява у дома. Две млади момчета и непознато чернокосо момиче я очакват. Младежите са стари приятели. Тъмнооката красавица е приятелка на единия. Подава снежно бяла ръка: -Приятно ми е! Аз съм Ервин!

Тачита вплита длан в дланта и. Спомените я връхлитат. Силни и истински.-Знам кой е Ервин! Знам какво значи за теб. - прошепва момичето и я прегръща. Няма нужда от повече обяснения. Приказките за стари преживявания и нови случки поглъщат младите хора. Времето напредва. Време е Василиос да върви на работа. Мъжете тръгват с него. Тачита и Ервин остават. Разтребват и сядат да си поговорят по женски. Котаракът Гошо отива да спи в антрето върху топлите домашни чехли на Васко. Уличната лампа процежда рехаво светло петно в бежовия уют на завесата. „Сбогом моя любов...” - пее съседът. От сърце...

Прочетете Цялата Статия...

Тиана

Автор: Светлана Караколева

Тиана, дъщерята на стария лекар с един огромен претъпкан куфар се озовава в Стара Загора. Вижда усмихнатото лице на Тачита и повлича уморена усмивка в едно с багажа. Изпреварва я задушаваща прегръдка. Куфарът потъва в мъжката ръка на Василиос. Сядат в колата и не престават да бърборят докато пътуват. Една през друга. „Като кокошки!”-Радва им се Васко и си намира извинение да ги остави насаме.

-Кога започва стажът?
-Още утре!
-Утре?! Притесяваш ли се?
-По скоро се радвам.
-Какво не е наред?

Имам чувството, че криеш нещо. Познавам те. Нещо е станало.
Тачита внезапно спира потока от задъхани въпроси. Онемява. Пред очите и лицето на Тиана се състарява. Сякаш грохнала старица изплува от незнайното. Пламти нечовешки поглед. Като на дълго измъчвано животно. Лутащ се. Търсещ как да избяга. Подскачащ из красиво наредената стая. Проплакващ.
-Мила, толкова ли е сериозно? Знаеш, че можеш да ми кажеш. Винаги ще ти помогна с каквото мога.

-Да ми помогнеш? Не мисля, че можеш...
-Тиа, кажи ми! Поне ще ти олекне...
-Нищо не знаеш ти! Пък и откъде да знаеш? - крещи Тиа - Тук в твоя сигурен свят...- разплаква се давейки в горчиви ридания мъката си.
Тачита се опитва да я гушне.
-Не, недей! Не ме докосвай! Не бива! - мята се в здравата и прегръдка ужасената Тия. Сякаш се мъчи да се изтръгне из здравата хватка на нещо.

-Спокойно, спокойно. До теб съм. Тук при мен си на сигурно място. - без да я изпуска Тачита шепти успокоителни думи на обезумялата си приятелка. Смислени и безсмислени. Такива, каквито прокрадващото се прозрение диктува на чувствителното и сърце. Изтръпва пред грозната жестокост на догадката си и и внезапно без да го е мислила предварително изтърсва:
-Изнасилили са те! Милата ми тя. Точно на тебе ли трябваше да се случи. Скъпата ми. Добричката ми. Умната ми...Така ги намира Василиос. Вкопчени една в друга. Плачещи. Внимателно затваря вратата. Излиза отново.

-Бяхме на купон. Аз и моята съквартирантка. Беше по повод последния изпит. Край! Предстоеше ни животът. Представяш ли си. Следването свърши. Само стаж, а после специализация. Бях лекарка! Истинска, е поне вече мога да стана. Родителите ми ме поздравиха по телефона. Баща ми каза, че се гордее с мене...Отидохме. Последен път заедно. По толкова дълго чакан повод. Все млади медици...Пожелания. Тостове. От нашата група до края стигнахме общо пет човека - ние двете и три момчета. Бяхме си като семейство. Но...се оказа, че не сме били...

Тиана блуждае в трудно подреждащите се картини. Търси своята грешка. Своята вина. Сякаш би могла да върне времето и да промени нещо. Отказва се.
-После те се напиха. Късно усетихме накъде отиват работите. Не ме карай да ти разказвам подробности. Спомням си само своите писъци и тези на Рая, съквартирантката ми. Грозните удари и обидните думи...Накрая ни изхвърлиха. Голи. На стълбището.

Разкъсаните ни и олигавени дрехи бяха около нас върху теракота на новата жилищна сграда. Прибрахме се. Пеш. В тъмната топла есенна вечер. Вървяхме. Държахме се за ръце. Часове наред. Из нощна София...Стигнахме. Без да се поглеждаме една друга отмивахме следите. Докато съмна. Не си казахме нито дума. Багажът ни, грижливо стегнат стоеше насред стаята. Всяка грабна своя. Прегърнахме се и се качих на автобуса. И ето ме...

Дълго след като думите затихват Тачита продължава да стиска в прегръдките си Тия. Тя спи. „Господи, как можа да и се случи?” - пита безмълвно. Не усеща сълзите. Не усеща втренченото безпокойство на Василиос. Меките лапички на котарака. Нежната целувка. Тихото мъркане. Само старата песен. Непрекъснато...”И ако Господ имаще очи! И ако Господ имаше уши да ме чуе, да ме види...” Старият доктор, нейният Господ не биваше да научи.

Прочетете Цялата Статия...

Докторът и Луната

Автор: Светлана Караколева

Светлината на уличните лампи полека изгрява в здрачината на падащата вечер. Върховете на планината сребреят. Плах ветрец разрошва уморените стъпки на хора, улични кучета и подканва лунния сърп да засили своя златен блясък. Самотна, Вечерницата безгласно му се усмихва.

Като на стар палав приятел. После се оглежда за останалите звезди. Време е. Нощта скоро ще прегърне земята. „Нощта не е само за влюбените, които бързат да я споделят. Нощта е и за разлюбените, които няма да я наранят.

И в дългата и тъмна дреха се скриха пътищата на сърцата. Къде и как? Кога? Защо? До колко искрени живяха?” Тъжните мисли на Доктора не пречат на вежливата му усмивка. На интелигентната осанка и на самоуверения вид. Спретната престилка. Елегантна походка. Хаос в емоциите. Прибира престилката в шкафчето. Документите в куфарчето. Умората му отваря с добре познат жест входната врата.

Тръгва си. Разменя разсеян поздрав със случаен минувач и преди да се усети стига дома си. Прозорците тъмнеят. „Загубих те!” Отключва. Потъва в светлината на лампиона. Телевизорът пълни стаята със звуците на света. На неговият свят новини не му трябват. Телефонен звън. Вдига машинално. Навик на лекар.

-Тате, как сте? Как е мама? Какво? Още е на работа? Тате, лекциите вървят добре! Вчера имахме колоквиум по анатомия. Голямо четене падна! Ако знаеш как се притеснявах! Ти как си? Кога ще дойдеш да ме видиш? Да, знам, че до края на семестъра има само две седмици, но ми се щеше да можеш да дойдеш! Да идем на кино. Както преди. Какво? Наистина ли? Ще те чакам на автогарата. Да поздравиш всички и да целунеш мама...

Усмихва се. Дълго и замечтано. По младежки. И отново телефонен звън:
-Докторе, идваме с линейката. Спешен случай. В музикалното...Докато слуша грабва чантата и тръгва. Стигат. Той върви пръв.
-Елате, моля насам - дежурната възпитателка ги въвежда в малка стаичка.
Посрещат го две огромни кафяви трескави очи. Разплакани. Доверчиви. Той преглежда, разпитва, обяснява, утешава. Прави обезболяваща инжекция и остава да изчака резултата.

-От къде си?
-От София.
-Чак от София? Дъщеря ми е студентка в София.
-Какво учи?
-Медицина.
-Коя година?
-Четвърта.
-Браво! На татко си дано прилича, да е грижовна като вас...

Докторът пропуска благодарностите край ушите си. Навик му е. Време е и след дълго сбогуване той тръгва. Дал е подробни наставления на детето и възпитателката.
„А може би не съм те загубил? Детето каза, че ще станеш като мен грижовна. Недей като мен. Толкова нощи ме е нямало. Колко пъти съм стоял до чужди болнични легла, а не до твоето...Толкова много книжки с приказки не успях да ти прочета. Виновен съм...Защото съм лекар”

„Погледни луната. За теб и мен тя е една. Потопи я в скрита солена сълза. Щом тъга стисне безпощадно сърцето поглед вдигни - към небето”
„Лека нощ,тате!”

Прочетете Цялата Статия...