За бебетата

Да, разбира се, знам ги аз бебетата. Знам много за тях, та нали аз сам съм бил някога бебе — не за дълго или поне не толкова дълго, колкото бяха дълги дрешките ми. Спомням си, че те наистина бяха много дълги и винаги ми пречеха, когато пожелаех да си поритам. И защо им са всъщност на бебетата толкова ярда излишна тъкан? Не ви задавам гатанка. Аз действително искам да узная, защото никога не успях да разбера това.

Дали родителите се срамуват, че детето им е толкова малко и искат да изглежда по-голямо? Веднъж заговорих на тази тема с една бавачка. — Да ги пази господ, сър — възкликна тя, — но тях винаги ги обличат в дълги дрешки!

Когато й обясних, че този отговор, макар и да говори добре за чувствата й, не е в състояние да разсее недоумението ми, тя каза:

— Боже мой, сър, нима искате да обличаме горките дечица с къси ризки! — Тя произнесе това с такъв тон, сякаш в думите ми имаше нечувано оскърбление.

Оттогава вече не смея да търся отговор на тази загадка и ако има такъв отговор, той си остава тайна за мен. На мен изобщо ми се вижда глупаво да се облича каквото и да е на малките деца.

През целия ни живот така ни идва до гуша от това непрекъснато обличане и събличане, че би било чудесно да минаваме без него, докато е възможно. Трябва да се помисли да се избавят от подобни мъки поне тия представители на човешкия род, които все още живеят в креватчета.

Какъв смисъл има да се будят сутрин нещастните бебета само за да им свалят един куп дрешки, да го заменят с друг и пак да ги сложат в креватчето, а вечер отново да ги измъкват от него и да ги облекат в предишните дрешки? Има ли изобщо някаква разлика между дневната и нощната ризка, за да се извършва цялата тази процедура?

Твърде е възможно с тия разсъждения да ставам смешен — казват, че с мен това често се случвало, — затова ще се въздържа от по-нататъшни изказвания по повод детските ризки. Ще отбележа само, че няма да е лошо да се въведат поне два различни модела, за да се отличават момчетата от момичетата.

Засега това създава много затруднения, защото нито косите им, нито дрешките им, нито говорът им дават някакво указание за пола им и човек може само да гадае.

При това поради някакъв непонятен природен закон винаги отгатваш погрешно и роднините и познатите започват да те смятат за мелез между глупак и мошеник, защото, като кажеш за новороденото момче „тя“, извършваш такова страшно престъпление, което по своята чудовищност може да се сравни единствено с употребата на думата „той“ в разговор за новородено момиче.

Каквото и да е детето, родителите считат, че противоположният пол не заслужава дори презрение и ако случайно го споменеш, те приемат това като лична обида.

Ако държиш за доброто си име, не се опитвай да излезеш от затруднението с помощта на думата „то“. Има различни начини да се покрие човек с безчестие и позор. Ако убиеш хладнокръвно голямо почтено семейство и хвърлиш труповете в шахтата, ще си спечелиш лоша слава в целия окръг.

Ако ограбиш църквата, ще постигнеш само това, че ще те намразят всички, особено енорийският свещеник. Но искаш ли да изпиеш до дъно най-горчивата чаша на презрението и омразата, която ближният е в състояние да ти предложи — наречи милото дребосъче „то“ в присъствието на младата майка.

Най-добрият начин да се обръщаш към бебето е да го наричаш „малко ангелче“. Няма по-подходяща дума за случая, защото еднакво върви и за момче, и за момиче и винаги ще бъде посрещната благосклонно.

За разнообразие може да се използуват и „милото“ или „прелест“, но тъкмо „ангелче“ е думата, която ще ти осигури солидната репутация на умен и добронамерен човек. Преди да я произнесеш обаче, трябва първо да хихикнеш кратко, а после да разтегнеш устни във възможно най-широка усмивка.

За всеки случай не забравяй да кажеш, че детето има бащиния нос. С това най-много ще се подмажеш (извинявайте за просташкия израз) на родителите. Отначало те ще се засмеят престорено и ще кажат:

„Глупости!“ Ти обаче трябва да настояваш упорито на своето. А и съвестта ти може да е спокойна, защото нослето на бебето наистина прилича на бащиния нос или поне прилича не по-малко, отколкото на каквото и да е друго, тъй като представлява просто едно топче.

Не пренебрегвай тези съвети, приятелю. Може да дойде момент, когато, притиснат от едната страна от майката, от другата от бабата и от група възхитени (не от тебе обаче!) млади дами отзад, ще стоиш пред малкото, лишено от коса същество, без да знаеш какво да кажеш, и ще бъдеш благодарен до дъното на душата си за всяка подсказана дума.

За мъжа — имам пред вид неженения мъж — няма по-тежко изпитание от „съзерцаването на бебето“. Студени тръпки му пролазват по гърба само при предложението да погледне малкото и измъчената усмивка, с която казва, че е изключително радостен от това, би могла да трогне дори сърцето на майката, ако изпитанието не е (както съм склонен да мисля) хитър женски ход, който има за цел да прогони от къщата неженените приятели на съпруга.

Това наистина е жестока уловка, с каквото и да я оправдават. Ето, звънят и пращат някого да повика бавачката с бебето. Това е сигнал за всички присъствуващи жени да се посветят изцяло на разговор за бебета, а ти се отдаваш на тъжни мисли и на разсъждения дали не би могъл да си спомниш внезапно за някоя важна среща и ако си спомниш, дали ще ти повярват.

И тъкмо когато си скалъпил една съвсем неправдоподобна история за някакъв човек, който те чака на улицата, в стаята влиза висока, строга жена, носеща в ръце нещо, което на пръв поглед прилича на дебела възглавница за канапе, чийто пух се е събрал само в единия край.

Инстинктът обаче ти подсказва, че това е детето, и ти скачаш, като правиш жалък опит да изразиш нетърпение. Когато потокът от възторжени възклицания, с които жените приветствуват появата на бебето, секне и от множеството дами, които говорят една през друга, останат само четири-пет, кръгът от поли се разтваря и се открива свободно пространство и за теб.

Ти тръгваш напред с такъв израз на лицето, сякаш те водят към подсъдимата скамейка на Боу стрийт, и като се чувствуваш безкрайно нещастен, заставаш пред детето и тържествено се взираш в него.

Настъпва гробно мълчание и ти разбираш, че всички очакват твоето изказване. Напрягаш се мъчително да измислиш нещо, но с ужас откриваш, че си загубил умствените си способности. Настъпва миг на отчаяние и твоят зъл гений не пропуска случая да ти подскаже най-глупавата забележка, която би могла да ти дойде на ум.

Като поглеждаш околните и се усмихваш тъпо, казваш шеговито: „А, то май няма особено буйна коса!“ В продължение на една минута никой не ти отговаря. Най-после достопочтената бавачка произнася важно:

„Детето е само на пет седмици и не може да има дълги коси.“ Отново настъпва мълчание, ти чувствуваш, че за втори път ти се дава възможност да се изкажеш и питаш дали вече ходи и с какво го хранят.

В този момент всички смятат, че не си с ума си и ти предизвикваш само съжаление. Дойката обаче решава, независимо от това дали си луд, или не, да не ти позволи да се измъкнеш и ти трябва да минеш цялото изпитание. С тон на върховна жрица, извършваща религиозен обред, тя казва, като ти подава вързопа: „Вземете я на ръце, сър.“

Ти си така смазан, че не си в състояние да се противиш и покорно поемаш пакета. „Подложете ръка под кръста, сър“ — казва върховната жрица и всички се отдръпват, като те наблюдават с такъв интерес, сякаш се готвиш да покажеш някакъв фокус.

Сега ти не знаеш какво да правиш, както преди малко не си знаял какво да кажеш. Все пак нещо трябва да се направи и единствената мисъл, която ти идва на ум, е да започнеш да подхвърляш нещастното бебе, подвиквайки „опала“ или друга безсмислица от тоя род.

„Ако бях на ваше място, не бих я подхвърляла — казва бавачката. — От най-малкото сътресение й се разстройва стомахчето.“ Ти, разбира се, веднага преставаш да я подхвърляш и се надяваш, че още не си успял да й направиш нищо лошо.

В този миг бебето, което досега те е гледало със смесено чувство на ужас и отвращение, слага край на безсмислената сцена, като се разплаква колкото му глас държи, а жрицата се хвърля напред, измъква го от ръцеге ти и започва да го успокоява: „На — на, тихо, тихо.

Направи ли ти нещо, миличко?“ — „Странно! — казваш ти любезно. — Какво му стана?“ — „Как какво! Сигурно сте я ударили! — с възмущение отговаря майката. — Малката няма да пищи току-така, без причина.“ Очевидно те подозират, че си убол бебето с карфица.

Най-после успяват да успокоят ревлата, тя почти притихва, но изведнъж някакъв безделник скача, сочи те с пръст и пита: „А този кой е, миличко?“ Като те познава, умното бебе започва да реве още по-силно.

Пълна стара дама подхвърля: „Много е интересно, че децата веднага проявяват антипатия към някои хора.“ — „О, те всичко разбират“ — подхваща със загадъчен израз на лицето друга. „Да, просто удивително“ — добавя трета.

Всички започват да те гледат накриво, убедени, че си истински негодник, и тържествуват от блестящото си откритие, че малкото дете благодарение на някакъв особен инстинкт е разбрало истинската ти същност, останала досега скрита за възрастните.

Въпреки всичките прегрешения и пакости, които вършат, децата съвсем не са безполезни същества. Те не са безполезни, когато запълват нечие пусто сърце; не са безполезни, когато по техния призив слънчевият лъч на любовта внезапно озарява заоблаченото от грижи лице, не са безполезни, когато с малките си пръстчета изглаждат бръчките и ги превръщат в усмивки.

Ах, тези забавни човечета! Без да го съзнават, те са комедийни актьори на голямата сцена на нашия свят. Те внасят хумор в прекалено тежката драма на живота. Всяко дете е малък, но решителен противник на съществуващия ред на нещата и непременно ще извърши нещо неподходящо — в неподходящо време, на неподходящо място и по неподходящ начин.

Младата гувернантка, която Джени е изпратила да види какво правят Томи и Тоти и да им каже да не го правят, добре познава детската природа. Създайте на нормалното дете подходящи условия и ако то не извърши нещо непозволено, веднага викайте лекар.

Децата притежават особен талант да извършват най-смешни постъпки с трогателна важност и невъзмутимост. Когато двама малчугани, хванати за ръка, безгрижно защъпуркват на изток, докато разтревожената по-голяма сестра настойчиво ги вика да я следват на запад, техният делови вид може да те умори от смях (не и по-голямата им сестра обаче).

Те обикалят около войника, втренчили с огромно любопитство очи в ботушите му, и проверяват с пръст дали е истински, или не. Въпреки че ги убеждават в противното, без да се интересуват от безкрайното смущение на жертвата си, те упорито подвикват „татко“ към срамежливия млад човек, седнал в противоположния край на омнибуса.

За тях оживеното кръстовище е най-удобното място да се обсъждат с пронизителен дискант въпроси от най-интимен семеен характер. Когато пресичат улицата, внезапно ги обхваща желание да танцуват, а на прага на големия магазин непременно ще седнат, за да си събуят обувките.

В къщи им хрумва, че с по-удобно да се изкачват по стълбата с помощта на най-големия бастун, който могат да намерят, или на чадъра — за предпочитане е да бъде отворен. Обхваща ги прилив на любов към Мери Ан тъкмо в минутата, когато вярната прислужница лъска печката с боя, и под напора на чувствата си веднага я прегръщат.

Що се отнася до яденето, най-любимото им лакомство са въглищата или мръвката от чинийката на котката. Те проявяват нежността си към котенцето, като го държат с главата надолу, а към кучето — като го дърпат за опашката.

Те никога не те оставят без грижи, у дома благодарение на тях цари вечно безредие, издръжката им струва скъпо и все пак — какво би била къщата без тях? Без техните шумни гласове, без пакостните им ръчички не може да има домашен уют.

В стаите би било прекалено тихо без тропота на малките крачка, а родителите биха тръгнали може би в различни посоки, ако детският глас не ги върне обратно.

Така, изглежда, би трябвало да бъде. Но все пак ми се струва, че понякога мъничката ръчичка разделя възрастните, сякаш се вклинява между тях. Неблагодарна задача е да се говори против едно от най-чистите човешки чувства — против майчината любов, която увенчава живота на жената.

Това е свята любов, която ние, дебелокожите мъже, едва ли сме в състояние да разберем докрай. Затова не бих искал да се мисли, че изразявам неуважение към нея, когато казвам, че тя не трябва да поглъща всички останали чувства.

Детето не бива да обсебва изцяло сърцето на жената, като оня богаташ, който издигнал ограда около извора в пустинята. Та нали редом с него има и друг пътник, който също изпитва жажда.

В стремежа си да бъдете добра майка не забравяйте да бъдете и добра съпруга. Не е нужно да се посвещават всички мисли и всички грижи само на едно същество. Когато бедният Едуин ви предложи да излезете с него някъде, не му отговаряйте с възмущение:

„Как! Да оставя малката?“ Не прекарвайте цялата вечер в детската стая и не ограничавайте разговора си само с коклюша и дребната шарка. Скъпа госпожо, когато детето кихне, това още не означава, че непременно го заплашва смърт.

Когато излизате от къщи, не мислете, че домът ви на всяка цена ще изгори, а гувернантката ще избяга с някой войник; нито пък, че котката ще скочи върху гърдите на безценното ви дете в мига, в който се отдалечите от креватчето му. Вие прекалено се измъчвате заради единственото си пиленце, измъчвате и всички наоколо.

Спомнете си и за другите си задължения — опитайте само — и ще видите как от хубавото ви лице ще изчезнат бръчките и ще стане весело не само в детската стая, но и в салона. Помислете малко и за своето голямо дете. Погрижете се и за него, наричайте и него с ласкави имена, усмихвайте се понякога и на него.

Само на първото си дете жената посвещава цялото си време. На пет или шест деца не се обръща толкова внимание, както на едно. Но докато те се родят, пукнатината се е появила.

Домът, в който мъжът се е чувствувал като гост, и жената, която е била твърде заета, за да мисли за мъжа си, са успели вече да станат скучни на неблагоразумния съпруг и той си е създал навика да търси почивка и приятели някъде навън.

Но хайде, хайде! Ако продължа още в този дух, сигурно ще си спечеля репутацията на детемразец. Бог ми е свидетел обаче — това не е вярно. Та кой би могъл да бъде детемразец, като гледа невинните лица на тия, които се тълпят пред голямата врата, отваряща се към света?

Светът! Нашият мъничък свят! Колко огромен и тайнствен изглежда той в детските очи! Какъв неизследван материк им се струва градината зад къщата! Какви изумителни открития правят те в избата под стълбата!

И с какъв трепет гледат дългата улица, като се мъчат да отгатнат къде свършва всичко това, както се питаме и ние, възрастните деца, когато съзерцаваме звездното небе.

А с какъв поглед гледат те към най-дългата от всички улици — дългия тъмен път на живота! Каква недетска сериозност има в този поглед и колко жалък и изплашен е понякога той.

Една вечер сред бордеите на Сохо видях малко дете, седнало на прага на къщата. Никога няма да забравя погледа му, който улових при светлината на газовия фенер, трепкаща върху изпитото му лице.

Това беше поглед, пълен с мрачно отчаяние, сякаш от глъбините на тъмния двор пред детето бе изскочил призракът на неговото още по-тъмно бъдеще и бе пронизал сърцето му със смъртен ужас.

Бедни създания, едва стъпили е малките си крачета на каменистия път! Ние, старите пътешественици, отишли вече далече напред по този път, можем само да спрем и да ви махнем с ръка. Вие излизате от тъмната мъгла и ние, отправили поглед назад, ви виждаме — такива мънички в далечината — как стоите пред стръмния склон и простирате ръце към нас.

Бихме почакали, за да ви поведем за ръка, но в ушите ни звучи шепотът на океана и не можем да се бавим. Трябва да бързаме натам, надолу, където призрачните кораби вече се готвят да разперят черните си платна.

Джером К. Джером

Прочетете Цялата Статия...

Къде отива детството

Къде отива детството?
В кой ли чуден свят?
И няма, няма средство
за връщане назад.
Нечуто ще си тръгне,
градът когато спи.
Писма не ще ни пише,
не ще ни позвъни.

През зимата, през лятото,
ще търсим чудеса.
Да, те ще бъдат с “някого”,
но...няма да са с нас.
В ден топъл край рекичката
или пък в сняг и мраз
пак някой вън ще тича,
но..няма да съм аз.

Къде отива детството,
изчезва то. Къде?
Навярно в край чудесен,
в прекрасни светове -
там има синя вечер
и лунен горски кът.
Но ние с теб нататък
не ще намерим път.


Куда уходит детство

Текст: Дербенев Л.
Музика: Зацепин А.

Куда уходит детство,
В какие города
И где найти нам средство,
Чтоб вновь попасть туда.
Оно уйдёт неслышно,
Пока весь город спит
И писем не напишет,
И вряд ли позвонит.

И зимой, и летом
Небывалых ждать чудес
Будет детство где-то,
Но не здесь.
И в сугробах белых,
И по лужам у ручья,
Будет кто-то бегать,
Но не я.

Куда уходит детство,
Куда ушло оно,
Наверно в край чудесный,
Где каждый день кино.
Где также ночью синей
Струится лунный свет,
Но нам с тобой отныне
Туда дороги нет.

Превод: М.К.

Къде отива детството

Прочетете Цялата Статия...

Напред за ...

В сивите облаци чезне небето.
Нерви - натегнати китарни струни.
Дъжд-барабанчик от сутрин до вечер.
Време застинало сякаш във вечност.
Ние вървим по всички направления -
танкове, пехота и артилерия,
нас ни убиват, но пак оцеляваме
и устремени в атака влетяваме.

За живота да пием, братко, до дъно
За тези, с които тогава бяхме.
За живота да пием -
проклета да е войната!
За паметта на тези,
с които тогава бяхме.

Да пием за тях, да пием за нас -
и за Сибир и за Кавказ.
За светлината на далечни сега градове.
За приятелите и за любовта .
Да пием за вас, да пием за нас -
И за десанта и за спецназ-а
За бойните ордени -
Да вдигнем чашите, старче !

Небето над нас - куршумени облаци,
в ниското плъзгат се хладни мъгли,
искам да вярвам, че всичко е свършило,
само оживей, мой ранени приятелю.
Потърпи, братле, не умирай още! -
ти ще живееш много дълго, щастливо,
ще си отиграем на твоята сватба,
свои деца ще подхвърляш към слънцето.

За живота да пием, дръж се, братле ! -
За тези, които очакват те в къщи.
За живота да пием, проклета да е войната !
За тези, които очакват те в къщи.

В прашен албум открих фотография -
дядо - командващ в червената армия,
сниман в Берлин, четирийсет и пета,
сякаш векът на отминали спомени -
Дъх на некосена трева на разсъмване,
стон на земя, разорана от бомбите,
чифт войнишки чепици разтъпкани.
От новите войни, от войните стари...

Да пием за живота...
Да пием за тях...
Да пием за живота...
Да поменем тези, с които бяхме тогава...


Давай за

Серыми тучами небо затянуто
Нервы гитарной струною натянуты
Дождь барабанит с утра и до вечера
Время застывшее кажется вечностью
Мы наступаем по всем направлениям
Танки пехота огонь артиллерии
Нас убивают но мы выживаем
И снова в атаку себя мы бросаем

Давай за жизнь, давай брат до конца
Давай за тех, кто с нами был тогда
Давай за жизнь будь проклята война
Помянем тех, кто с нами был тогда

Небо над нами свинцовыми тучами
Стелится низко туманами хладами
Хочется верить, что все уже кончилось
Только бы выжил товарищ мой раненый
Ты потерпи браток, не умирай пока
Будешь ты жить еще долго и счастливо
Будем на свадьбе твоей мы отплясывать
Будешь ты в небо детишек подбрасывать

Давай за жизнь, держись брат до конца
Давай за тех, кто дома ждет тебя
Давай за жизнь, будь проклята война
Давай за тех, кто дома ждет тебя

Давай за них давай за нас
И за Сибирь и за Кавказ
За свет далеких городов
И за друзей и за любовь
Давай за вас, давай за нас
И за десант и за спецназ
За боевые ордена
Давай поднимем старина

В старом альбоме нашел фотографии
Деда он был командир Красной армии
Сделал на память Берлин сорок пятого
Века ушедшего воспоминания
Запах травы, на рассвете нескошенной
Стоны земли от бомбежек распаханной
Пара солдатских ботинок истоптанных
Больными ногами больными стопами

Давай за жизнь
Давай за тех
Давай за жизнь
Давай помянем тех кто с нами был



Превод: М.К.


Давай за...

Прочетете Цялата Статия...

Черна Магьосница

Имам черна магьосница.
Имам черна магьосница.
Аз си имам черна магьосница.
Така ме заслепи, че не видях,
че тя е черна магьосница
Опитва се да направи дявол от мен.

Не ми обръщай гръб,скъпа.
Не ми обръщай гръб, скъпа.
Не, не ми обръщай гръб, скъпа.
Спри да се намесваш с триковете си.
Не ми обръщай гръб, скъпа.
Можеш да извадиш магическата ми пръчка.

Ти ме омагьоса, скъпа.
Ти ме омагьоса, скъпа.
Да, ти ме омагьоса, скъпа.
Превърна сърцето ми в камък.
Ужасно много се нуждая от теб, магьоснице.
Не мога да те оставя сама.


Това ми е любимата песен на Карлос Сантана, който днес на 20-ти юли също има рожден ден! Да ни е честит празника бате Карло! Поздравявам всички с тази песен.

Black Magic Woman
Прочетете Цялата Статия...

Спецназ

Всеки връх
ни е до рамото.
Заповед на командира –
и летим в небето.
Ние можем и да летим
и под вълните да плуваме.
Ние можем да се смеем,
но и да любим можем.

Припев:
Винаги както на фронта.
Винаги както на пост.
Русия не докосвайте -
Спецназ е нащрек!
Звездата на пагоните
е за жените и невестите.
А куршумите в гилзите
са кръстът на живота ни.

Ние в поличби не вярваме,
а вярваме в приятелите -
те по-сигурно
ще ни спасят от смъртта.
Никой няма да забележи
сълза на лицата ни.
А загубите ни
ще отброят в края.

Припев: ..................

Така ни се иска
в обикновен свят да живеем.
Да бъдем близо
до любимата
и да я дарим с щастие...
Но смъртта избира
най-добрите от нас.
В първия си бой влиза
Руският Спецназ.


Спецназ

Любая вершина
Нам всем по плечу
Приказ командира
И в небе лечу
Мы можем взлетать
И под волнами плыть
Мы можем смеяться
И можем любить
Всегда как на фронте
Всегда на посту
Россию не троньте
Спецназ начеку
Звезда на погонах
Для жён и невест,
А пули в патронах
Как жизненный крест

В приметы не верим
А верим в друзей
Они нас от смерти
Спасали верней
Никто не заметит
Слезу на лице
А наши потери
Все спишут в конце
Всегда как на фронте
Всегда на посту
Россию не троньте
Спецназ начеку
Звезда на погонах
Для жён и невест,
А пули в патронах
Как жизненный крест

Нам в мире привычном
Так хочется жить
Быть рядом
С любимой
И счастье дарить
Но смерть выбирает
Всех лучших из нас
В бой первым вступает
Росийский Спецназ
Всегда как на фронте
Всегда на посту
Россию не троньте
Спецназ начеку
Звезда на погонах
Для жён и невест,
А пули в патронах
Как жизненный крест

Всегда как на фронте
Всегда на посту
Россию не троньте
Спецназ начеку
Звезда на погонах
Для жён и невест,
А пули в патронах
Как жизненный крест
Всегда как на фронте
Всегда на посту
Россию не троньте
Спецназ начеку
Звезда на погонах
Для жён и невест,
А пули в патронах
Как жизненный крест

Превод: М.К.

Спецназ

Прочетете Цялата Статия...

Обичам те!

Обичам те и всичко е възможно!
Аз всичко мога с двете си ръце
с дланите си малки и тревожни
да завладея твоето сърце.
С очите си да те поглъщам
и с тях до края да те изгоря
душата ти на пепел да превърна,
когато искам мога и това.

И друго има. Мога да съм тиха
и дума да не смея да река,
но всичко вътре в мене ще те вика
и цялата да съм зов, но да мълча.
Аз мога да съм бурна, пълноводна,
в стихията си всичко да руша!
Обичам те и всичко е възможно
и цялата ми сила е в това!

Павел Матев

Прочетете Цялата Статия...

Птица

Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
с хищни нокти вкопчава се Смъртта.
Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък, капка светлина
как в синьото потъва и изстива
последната искрица топлина.

Крилете как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов...
Ти виждал ли си как умира птица
ранена смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.

Павел Матев

Прочетете Цялата Статия...

Ключ №14

/гаечен/

Автор: Меричка

А всъщност е добре да има трима,
най-малкото така е лесна - рима.
Живееше си тя в свят, пълен понякога с разочарования, понякога с изпълнени мечти. Понякога вървеше по пътя наречен щастие – по-често биваше това, за туй се пусна и мълва, че била Божия любима, но не това е важното, а че и в стихове го има. Понякога сита, но по-често “гладна” и така докато …припадна.

Заредиха се мрачни и тягостни дни, януари целия изкара в кафез, но накрая духът победи – месец май я дари със красиви и ведри мечти. И така да е и на вразите - до днес! Но всъщност нея си най-вече болеше и от любов по него се топеше.

Усещаше се не така самотна, щом запозна се с ММеН*. Той Смс-и /за кокотка/ и пращаше дузина всеки ден. Отдавна с Трол** се беше заиграла и знаеше душата му на пръсти, и винаги в постъпките чевръсти очакваше потаен знак, /така очакваха те двама пролетния злак/ тогава да прогони самотата, да срещнат, весела, дъгата. Но не, за друго шепнеше съдбата.

Сега пък и Младен***, от бурни чувства запленен, пред нея се изправи в есенния ден.
И махна и с ръка, за да е в риболова слука. Не, просто чудо е, че в сайта едва ли някога ще се намести скука!

Отключване:
ММеН – Радослав – бизнесмен
Трол си е Трол
Младен – колега чаровен също
Прочетете Цялата Статия...

Липсваш ми

Струваше ми се, че няма да тъгувам –
нали раздялата е само за седем дена...
А ето, че страдам и даже като вълк вия.
Неизмитите съдини се натрупаха като планина –
все не ми остава сила за тях...
И пак забравих да полея твоя столетник..
Приятелите ми ме викат:
“Дай да зарежем всичко
и хайде на вилата, на шишчета.”
А на мене дори не ми се яде –
по-мила ми е моята тъга.

Всичко от обикновения мизансцен на дните
изглежда по-различно, когато неволно заживееш сам.
Страдам по тебе като апостол от светите мъки.
Аз страдам по тебе - ето, това е истината.
Струваше ми се, че няма да тъгувам.
Казват, че било полезно хората да си почиват за седмица един от друг.
И аз все се мъча да започна да живея по някаква желязна логика,
но в логиката как да вместиш любовта?
И нашият банален начин на живот,
натрупал се с годините,
където властвува суетата над суетите,
ни пречи да чуем вика за поумняло от годините светоусещане,
че живеем не както трябва.
Страдам по тебе като пустинята по белия сняг.
Аз страдам по тебе – какво да направя?
Мислех, че няма да страдам -
ще мине седмица.и всичко ще си дойде на мястото –
домашното ежедневие, приятелите, и работа до изнемогване.
И на пръв поглед животът е съвсем обикновен.
Само че, забелязвайки първия сняг
над мрачната столица и измръзналите цветя в саксиите,
аз се сетих колко е къс животът,
че той няма да се повтори и че всичко прекрасно в него си ти!...
Тъгувам по тебе като ранена птица по своето ято.
Аз страдам по тебе – да, това е!.
Аз тъгувам по тебе! Аз страдам по тебе!

Я скучаю по тебе

Казалось бы, ну что скучать -
Всего семь дней разлуки.
А вот скучается, хоть волком вой.
Посуды кухонной гора -
Всё не доходят руки,
И я опять забыл полить столетник твой.
Друзья зовут - давай махнём
На шашлыки на дачу,
А я не еду - мне милей мой сплин.
В привычной мизансцене дней
Всё выглядит иначе,
Когда невольно поживёшь один.
Я скучаю по тебе,
Как апостол по святым мукам.
Я скучаю по тебе -
Вот какая штука.
Казалось бы, ну что скучать?
Считается полезным
Недельку друг от друга отдохнуть.
И я всё пробую начать
Жить логикой железной,
Но в логику любовь никак не запихнуть.
И наш обыденный уклад
Сложившийся годами,
Где суета сует владеет всем,
Мешает нам расслышать крик
Седого мирозданья,
Что мы живём не так и не за тем.

Я скучаю по тебе,
Как пустыня по снегам белым.
Я скучаю по тебе -
Что уж тут поделать.

Казалось бы, ну что скучать?
Пройдёт всего неделя
И всё вернётся на круги своя.
Домашние дела, друзья,
Работа на пределе,
А, в общем, жизнь вполне обыкновенная.
И лишь заметив первый снег
Над хмурою столицей,
И у ларьков озябшие цветы,
Я вспомню, как недолог век,
Что он не повторится
И, что всего прекраснее в нём - ты.
Я скучаю по тебе,
Как подранок по своей стае.
Я скучаю по тебе -
Вот ведь как бывает.
Я скучаю по тебе.
Я скучаю по тебе.

Сергей Трофимов (Трофим) е роден на 04 ноември 1966 г. в Москва. Той е композитор, поет, музикант, изпълнител на свои песни.

Превод: М.К.

Я скучаю по тебе

Прочетете Цялата Статия...

Къде живее любовта

Аз те търсих
без предели и без граници –
сред криви огледала и сред познати лица.
Потъвах в дъжда,
обгръщаше ме виелица,
но аз знаех - ти живееш някъде там
зад девет земи....
Видях хиляди пътища,
не един път обиколих запада и изтока.

Намирах и изгубвах,
видях седемте чудеса на света,
но аз не търсех тях....

Къде живее любовта -
на картата не може да се открие...
Но това място е в моята плът и кръв
и там се събират всички пътища.
Къде живее любовта –
някой може ли да каже?
Търсих я дълго, отново и отново
и ...в сърцето си срещах твоето.

Търсих те ,
знаех, че ще се окажем сродни души,
затова държах
сърцето си под ключ...
Търсих те както се търсят
стихове към музика.
И заради теб
си прощавах всички грехове...

Превод: М.К.

ГДЕ ЖИВЕТ ЛЮБОВЬ
Текст: Карен Кавалерян
Изпълнява: Александр Буйнов

Я тебя искал
без пределов и границ –
среди кривых зеркал,
среди обычных лиц…
Завернувшись в дождь
и закутавшись в метель,
я знал – ты где-то ждешь
за тридевять земель…

Видел тысячи дорог –
обошел не раз я запад и восток,
находил и терял,
видел семь чудес – но я не их искал…

Где живет любовь –
на карте не найти,
но это место – плоть моя и кровь,
где сходятся все пути…
Где живет любовь –
кто мог сказать о том,
ее искал я долго вновь и вновь,
и в сердце нашел твоем…

Я тебя искал –
знал, что будем мы близки,
и сердце закрывал
свое на все замки…
Тебя я подбирал
словно к музыке стихи,
и за тебя прощал
себе свои грехи…

Препоръчваме още:
Къде живее любовта
Карен Кавалерян

Прочетете Цялата Статия...

Карен Кавалерян

Карен Кавалерян е поет и текстописец, член на Съюза на писателите в Русия.
Лауреат на Почетната премия на Руското Авторско Общество "За принос в развитието на науката, културата и изкуството" 2007 г. Номиниран с национална музикална премия «ПРОФИ» - със званието «Най-добър поет-текстописец 1991 г.

Шест пъти участвува (като автор) във финал на конкурса «ЕВРОВИЗИЯ», представяйки 5 различни държави (абсолютен рекорд в историята на конкурса)

- Русия с песните ''Northern Girl''
- Беларус с песента ''Work Your Magic''
- Армения с песента ''Anytime You Need''
- Украйна с песента ''Shady Lady''
- Грузия с песента ''Peace Will Come''

Четиринадесеткратен лауреат на телевизионния руския конкурс «Песен на годината».
Деветкратен лауреат на телевизионния конкурс "Нови песни за главното".

Автор на Олимпийския химн "СОЧИ-2014", изпълнен от звездите на руската естрада.
Издадени са три авторски сборника с най-добри песни: "Нощ в Бухара", "Ти си сътворена от огън" и „Радио Бейби”. От 1986 до 2008 год са публикувани повече от седемстотин песни, влизащи в репертоарите на руски рок групи и естрадни изпълнители.

Прочетете Цялата Статия...

Миниатюрна душевност

Автор: Меричка

Само за 14--

Как се чувстваш, момиче, когато
първият пролетен вятър
докосва и гали, зове и смущава
тялото, духа и душата.

Ресници

По миглите ти пак цъфтят цветя -
по нежните бадемови клепачи.
А мойта пролет носи ми вина,
и кара ме отново да заплача.

По "Ти пак си плакала, нали,
не свивай устни от досада,
усмихвай се, когато те боли,
понякога и щастието страда?!"

Откритие

Искам да знам как се целува –
с премрежени от сладостта очи?
Че всяка нежна вечер го сънувам.
Добра бъди, кажи ми ти!

Звезден лъч

Само звезден лъч ми стига
да усетя синьото ноктюрно на нощта.
Душата ми да листи като книга,
събрала мигове с безкрайни чудеса.

"Както звучи едно ноктюрно,
двама да бъдем с теб, звук до звук."

Не така...

Последната целувка е удавница,
летяла дълго с мен покрай скалите
и време е за твойта странница
да вземе своя кръст и раница...

"Не така, без една сълза през рамо..."

О, този Х

Опивам се от виното ти вкусно,
притискат ме ръцете ти жарки.
На капки го пия от устни,
мълвящи за обич, изкусни.

Алхимия на самотата

По покривите тихо капе самота,
а кестените с цъфнали "свещи" се кичат.
Подай, любими, своята ръка,
аз ще ти дам сърцето, що обича.

Господин "Стихийно последствие"

О, помисли си, как ще го изместиш,
хлапака лъчезарен в моя стих.
Най-много вещи, тлен да вместиш,
а той, изтънчен, нежен, тих
ще ме погледне замечтан,
да вдъхне вяра в моето сърце.
Все още неизказан блян
за теб трепти, мое момче!

"Ти мъж като магия, ти огън и стихия
ти вечната загадка, ти моя болка сладка"

На усмивката - с усмивка!

Обичам свежи утрини, в които
ме галят ласкави очите ти
и благост е усмивката ти да ме сгрее,
сърцето ми щастливо с нея да се слее.

Пеперудено

За теб вълшебство в дланите си крия -
на пеперудени криле магия,
разтворя ли ги, знам, ще полети,
последвай щастието си - хвани я!

Прочетете Цялата Статия...

Аз съм учител

Джон У. Шлатър

Аз съм учител.
Родил съм се в мига, когато от устата на дете е изскочил въпрос.
Аз съм много хора на много места.
Аз съм Сократ, вдъхновяващ младежите на Атина да откриват нови идеи като задават въпроси.
Аз съм Ан Съливан, поставяща тайните на Вселената в протегнатата ръка на Хелън Келър.
Аз съм Езоп и Ханс Кристиан Андерсен, разкриващи истината чрез безбройни истории.

Аз съм Марва Колинс, която се бори за правото на образование на всяко дете.
Аз съм Мари МакКлеод Бътюн, която строи голям колеж за моя народ, където вместо чинове има оранжеви щайги.

Аз съм и Бел Кауфман, борещ се да върви "Нагоре по стълбата, която води надолу".
Имената на онези, които са практикували моята професия, звънят като камбани на славата за човечеството... Букър Т. Уошингтън, Буда, Конфуций, Ралф Уолдо Емерсън, Лио Баскаля, Мойсей и Исус.

Аз съм всички онези, чиито имена и лица отдавна са забравени, но чиито уроци и характери винаги ще бъдат помнени заради постиженията на техните ученици.

Аз съм плакал от радост на сватбите на мои бивши ученици, смял съм се щастлив при раждането на техните деца и съм стоял с глава, наведена от скръб и объркване, край гробове, изкопани твърде скоро, за тела твърде, твърде млади.

В продължение на един ден се е налагало да бъда актьор, приятел, сестра и лекар, треньор, търсач на изгубени вещи, банкер, таксиметров шофьор, психолог, заместник родител, продавач, политик и защитник на вярата.

Независимо от картите, диаграмите, формулите, глаголите, разказите и книгите аз наистина нямаше какво да преподавам, защото онова, което трябваше да научат учениците ми, беше да опознаят себе си, а аз знам, че най-трудно е да разбереш кой си.
Аз съм парадокс. Аз говоря най-силно, когато слушам най-внимателно. Най-големият подарък за мен е благодарността на моите ученици.

Материалното богатство не е моя цел, но аз съм търсач на съкровища на пълен работен ден, който проучва нови възможности, в които учениците му да използват своите таланти, и издирва таланти, които понякога лежат дълбоко заровени сред отломките на нечие саморазрушение.

Аз съм най-големият късметлия сред всички, които работят.
На един лекар му е позволено да изведе живота на бял свят в един вълшебен миг. На мен ми е позволено да се погрижа животът да се ражда отново и отново всеки ден - с нови въпроси, идеи и приятелства.

Един архитект знае, че ако строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове. Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което изгради, ще трае вечно.

Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.

А на кого трябва да благодаря за този чудесен живот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността - вашите деца.
И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.

Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това.

Прочетете Цялата Статия...

Учителко, целувам ти ръка

Случайна среща. Във жената бяла
учителката своя аз познах.
Отмина ме, не беше ме познала,
затичах се, извиках и я спрях.
Представях си я хубава и млада
с коси от злато във учебен час.
И ако днес е бяла безпощадно,
то тя е побелявала от нас.

Прости ми прегрешенията много
и болките от другите и мен -
ти хора ни направи със тревоги.
Учителко любима, добър ден.
Снегът в косите падал е неволен,
но аз не вярвам че е сняг това,
а все си мисля - кръг е ореолен.
Учителко, целувам ти ръка.

Припев(2):
Прости ми, прости ми,
прегрешенията и болките от другите и мен,
ти хора ни направи -
учителко любима, добър ден.

Случайна среща. Във жената бяла
учителката своя аз познах.
Отмина ме, не беше ме познала,
затичах се, извиках и я спрях.
Снегът в косите падал е неволен,
но аз не вярвам че е сняг това,
а все си мисля - кръг е ореолен.
Учителко, целувам ти ръка.

Припев(2):

Прочетете Цялата Статия...

Спечелихме конкурса за учители-творци на Анубис-Булвест!

Изключително съм горда и щастлива да споделя с вас за един както личен успех на госпожа Светлана Караколева (преподавател по музика в НУФИ „Филип Кутев”), така и успех дошъл благодарение на моя труд по създаването и изграждането на не съвсем скромните ми сайтове. Светлана спечели конкурс, на който не желаеше да се явява не заради друго, а заради собственото си самоподценяване и неувереност. Чувства, които всеки от нас е изпитвал не веднъж и дваж в живота си.

И понякога единствено подбутването (а за някои като мен направо силното изритване!) от приятел и близък човек е единственото нещо, което може да ни накара да преодолеем страха, съмненията и неувереността и да тръгнем смело по непознат и трънлив Път.

Това се случи и с нашата приятелка Светлана, която направи първата си стъпка към писателската кариера спечелвайки конкурса на Анубис-Булвест за учители-творци. Това е и мой личен успех! Светличка както аз я наричам попадна в Сексология и Природа на Човека търсейки информация за Руните.

Тези древни знаци и символи са посочили Съдбата на не един човек в труден момент. Аз се отнасям към тях с изключително голямо уважение и почит. И бих искала и другите хора да повярват в тяхната сила да помагат и да променят, да ни насочват по криволичещите и объркани пътечки и пътища на живота ни.

Тъй като в края на този материал смятам да ви посъветвам нещо, ще споделя още нещо лично. Светлана Караколева имаше лошия навик да изписва името си с малки букви. По този начин успехи не се постигат, това говори за личното самоподценяване и за липса на самоуважение. Най-лесния път и начин да се закопаем сами.

По-долу прилагам писмото на Светлана, за да споделите и вие с нас радостта от нейния успех. Браво момиче! Винага съм вярвала, че притежаваш силен дух и смелост на Амазонка и ти го доказа!

Още много такива успехи ти желая и вече мисли за себе си като за писателката Светлана Караколева, която извън писателската си кариера е преподавател по музика, а не обратно.


Писмо
„Здравей Юле, спечелих в конкурса за учители творци на Анубис-Булвест и на 28 май трябва да отида до Пловдив за представянето на сборника, в който ще участват моите произведения "Докторът и Луната" и "Уморени криле". Всичко това нямаше да ми се случи без "твоите руни"в Секснатюр, без труда ти в Шахразада, без твоята подкрепа и човечност. Благодаря ти! Прегръщам те... с Много Обич!!!”



И никога не изписвайте имената си с малки букви! :)

Юлияна

Препоръчваме още:

Докторът и Луната
Уморени криле

Прочетете Цялата Статия...

В памет на Ваня Петкова

Мила Юлияна,
Вчера пак “не ми беше ден”. Научих със закъснение, че една моя приятелка вече от една седмица насам не е между живите. Тя не ме познаваше, но аз я познавах и много от възторжените мигове на младостта ми са свързани с нейни стихове. Тя беше от онези хора, които обичаха живота и не се срамуваха от това. Надявам се, че като прочетеш стиховете й, ще разбереш вълнението ми. Мисля, че й дължа едно(макар и позакъсняло) IN MEMORIAM.

И те моля да ми помогнеш да го направя - публикувай две от стихотворенията й. Струва ми се, че “Проклятие” е подходящо за”SexNature”, а “Такава съм” – за лексикона на Sahrazada.

Моля те, направи го! Но ако вълнението ми остане неразбираемо за тебе или ако стиховете не ти харесат -тогава не го прави. Помни, че не си ми длъжна с нищо! Просто мисля, че го дължим на една сродна душа, на една “Грешница”. Защото Ти и аз знаем , че “Няма безгрешни хора. Безгрешният човек е грешка на прородата.”


С обич - Маргарита

Стихове от Ваня Петкова

Г Р Е Ш Н И Ц А
Ето - аз съм грешница.
Казвам това, което мисля,
целувам устни, които искам,
и очи с цвят на езеро,
и очи с цвят на лешници
аз до дъно разплисквам.
Ето, аз съм грешница.
Има закони измислени,
които трябва да ме унищожат.
В хиляди листове изписани
мойте присъди тежат.
Алчни ръце се протягат
към душата ми с грешни пръсти.
Безпътни нозе се надбягват
да ме разпънат на кръста.
Хиляда слънца фалшиви
изгарят, за да ме ослепят.
Заливат ме потоци диви
с лава, за да ме претопят.
Но аз си оставам грешница
и след всички враждебни викове
и след всяка грешка
пиша стихове.

П Р О К Л Я Т И Е
Да отидеш със жена в полето
в онзи миг, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави капини пада
и звездите със оси червени звънват
във набъбналия от целувки въздух.
Да отидеш със жена в полето
и да я оставиш непокътната!
А пък тялото ти
като топъл хляб да вдига пара
и под ризата ти сто щурчета да изгарят,
и след всичко неначупен да останеш!

Грях си сторил!
Грях голям си сторил!

А тревата тичаше в краката ти
И те теглеше надолу, все надолу,
и увисваше на силните ти лакти
тази нощ като жена безволна.
И се мяташе реката в двата бряга
хваната и все неуловима.
Ти от себе си безсмислено избяга.
Ти не пожела да имаш.

Да отидеш със жена в полето
и жена непроменена да я върнеш,
както е била преди да тръгне.
Ах, дано във камък се превърнеш!
В миг такъв, когато тъмнината
с дъждопад от лепкави къпини пада
и звездите със оси червени звънват
и любов не е любов с пощада.


Прочетете Цялата Статия...

Очите на Сервантес

Автор: Меричка

“Спирай първото такси,
май не сме на себе си…
Знаеш пътят не е нов -
адресът е любов!”
Ивана

Поел във слънчев ден
познатият ни Дон Кихот
да търси нов живот.
Омръзнало било
му с Дон Жуан
да шарят из испански стан.
Отправил се към
слънчева Италия...

Под иберийското небе
оставил Дулсинея,
мило, слънчево дете.
Случайно във Венеция
той срещнал Казанова.
И влюбил се във
къщата му нова.
Какви жени,
о, майко моя,
разхождат се
почти без нищо
там, покрай прибоя.
Колата му била
от Мазерати
по-мощна, бърза,
Майбах не беше ли…
И Дон Кихот мечтите
вече свърза.

“Тук ще остана аз,
навярно ще успея
да си почина, да поспя.”
Ала Сервантес
в този час
отново рицаря
пришпорил.
Припаднала нощта.
Отправил се във утрото
на път отново.
Нали със Росинант
е славний, и… готово:
Във Южна Гърция
пристигнал
прашен, но напет
и там намерил
истинския си късмет.
Деметра била
рано подранила,
водица носела
във амфората нежна.
С коси от нежна свила
го обвила,
да би бил Леонардо,
рисувал би
я тъй копнежна.

А той очите свои
не успял
да скрие
този път,
от блага хубост
ослепял.
Останало гласчето
му да пее.
Смехът по-звънък
станал с нея.
Изгубил си едното
сетиво, но Бог му
дал прекрасно четиво.
Той на Деметра
подарил очите.
А тя пък сляла
своя глас с мечтите.
Дует прекрасен
виждам аз.
Дано, деца,
е щастието с вас!
Намерил ли е
своя нов живот,
не зная,
но срещнали с
Деметра, двама,
съдбовния кивот…
… това е…
велико щастие
съдбовно -
изпълнена мечта
в познание любовно!

И бях аз там,
и вино пих…
Това, що знам,
описах в стих.

31.08-13.09.2007г.

Прочетете Цялата Статия...

Кони привередливые - Владимир Висоцки

Предоставено от Лисичето

Вдоль обрыва, по-над пропастью, по самому по краю
Я коней своих нагайкою стегаю-погоняю!
Что-то воздуху мне мало: ветер пью, туман глотаю...
Чую с гибельным восторгом: пропадаю, пропадаю!
Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть.
Но что-то кони мне попались привередливые...
И дожить не успел, мне допеть не успеть.

Я коней напою,
Я куплет допою, -
Хоть мгновенье еще постою на краю...
Сгину я - меня пушинкой ураган сметет с ладони,
И в санях мня галопом повлекут по снегу утром, -
Вы на шаг неторопливый перейдите, мои кони,
Хоть немного, но продлите путь к последнему приюту!
Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть.
Но что-то кони мне попались привередливые...
И дожить не успел, мне допеть не успеть.
Я коней напою,
Я куплет допою, -
Хоть мгновенье еще постою на краю...
Мы успели: в гости к Богу не бывает опозданий.
Что ж там ангелы поют такими злыми голосами?!
Или это колокольчик весь зашелся от рыданий,
Или я кричу коням, чтоб не несли так быстро сани?!
Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть.
Но что-то кони мне попались привередливые...
И дожить не успел, мне допеть не успеть.
Я коней напою,
Я куплет допою, -
Хоть мгновенье еще постою на краю


Превод: Любомир Левчев

По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам - и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря. . .
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича - няма жал!
Боже, колко своенравни са конете. . .
Ще умра неживял, песента недопял.
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
да оцелея. . .
Ще загина - като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната - леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете. . .
И не си доживях. . . Да допея поне. . .
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
да оцелея!
Но - успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете. . .
И не си доживях, и не съм си допял. . .
Аз вода ще им налея,
аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
да оцелея.

Прочетете Цялата Статия...

Смело сърце

Автор: Светлана Караколева

На Юлияна и...на този, който ще Я заслужи!

Принцът от приказките ми има сърце
аз му го дадох
дано и на теб
той даде рицарска дума
за вярност до гроб!
Песен прошепната
в прашен войнишки окоп.
Танц сред взривявани полуистини.
Полуистински пориви
дето всъщност
превръщат живота във враг.

Чисти изгреви,
светли новолуния
и доверие неспособно на бяг.
Принцът от моите приказки
не търси принцеса
търси магичната бяла жена
някъде в тъмната здрачна завеса
точно на твоята светла душа.

Копие той ще положи
върху чиста страница
върху празен албум
и щом усети
че магията в теб
всичко може
ще те целуне сред тихия сън.

Празничен звън на щастливи желания
невъзможното ще възвести.
Спри - стига страдания
невъзможно е вечно
точно теб така да боли.

Принцът от моята приказка
в дни на неволия
вечно на бял кон
пред теб ще стои.
Слагай празнична премяна
той те очаква –
върви...

Прочетете Цялата Статия...

Посоки

Автор: Светлана Караколева

Приспивам те
с приказка, която ще те залюлее
в прегръдка майчина и топла.
Стисни очи
да ти попее на вятъра
най-лекото сиротно.
Стисни очи и пожелай си
щом утрото те стопли с младо слънце
едно небе да има с кой да поделиш,
едно да е, но не самотно.

Заспи и сънищата нека те зоват
с предпролетната сила на тревите
и щом над теб надвеси се светът
ти птичето у теб повикай - възвиси се.
Красив е начина по който дреме
у всеки скътана една мечта.
Понякога човекът среща я,
понякога е бреме,
но винаги е всъщност същността.
И щом отнякъде изскочи
способна е да се множи
останалите сто посоки
самата тя ще покори.

Прочетете Цялата Статия...