Имало едно време едно голямо кралство. Наричали го Кралството на водата, защото отвсякъде извирала вода – от фонтани, от водопади, от минерални извори. Нямало място, където водата да отсъства. Кралят и кралицата се грижели дворецът им също да бъде залят от вода. Дори в тронната зала нещо като водопад се спускал зад престола на владетелите. Хората пиели на воля, плували в езерата. От съседните кралства идвали само, за да видят тази чудна красота.
Един ден кралят издал заповед водата да бъде изведена в двора на двореца му. За да направят това, хората трябвало да променят пътя на реката, минаваща през града. Когато направили това, в двора на замъка се образувало чудно красиво езерце. - Всеки ще ми завиди за това кралство! – възкликнал кралят.
Но в този миг се появил огромен еднорог. Бил светло син със златен рог и висок почти 3 метра. Най-чудното, което се случило в този миг било проговарянето на еднорога.
- Кралю, - казал вълшебният кон. – Вие злоупотребихте с водата във Вашето кралство!
Аз, водният дух Ви дадох изобилие от вода, а Вие го пропиляхте най-неблагоразумно. От утре цялото кралство ще остане без вода, докато не се научите как да я използвате! – след тези думи конят изчезнал. Кралят и приближените му, които били там, не вярвали на чутото. Според тях някоя вълшебница си играела с тях. На следващата сутрин прислужницата на краля не донесла вода за миене на лицето му.
- Какво става?! Къде е сутрешната ми вана?! – кралят бил разярен. – Това тук е царството на водата, а няма дори да се измия. - Но, царю... – започнала прислужницата. - Не! Искам вода, аз съм най-чистият крал на света и това е място, пълно навсякъде с вода.
В този миг влетял царският вестител. - Кралю, погледнете през прозореца! – казал задъхано той. Царят се приближил до прозореца. Навън фонтаните в града били спрели. В далечината реката, минаваща през града, била пресъхнала. - Не е възможно!
Еднорогът е бил прав! – след това кралят се обърнал към прислугата си. – Веднага доведете сина ми! За по-малко от десет минути младият принц пристигнал в покоите на баща си. - Видял си бедата, сполетяла кралството, нали, сине?! – попитал царят.
- Да, татко! Как да не съм! Цялото кралство говори за проклятието, което Вие сте ни донесъл.
- Как така аз?! - Според хората сте Вие, защото отклонихте реката за езерото в двора на двореца. Казват, че затова еднорогът ни наказва сега. – отвърнал принцът. - Трябва да опровергая тези слухове! И то веднага! – кралят се запътил към вратата, но синът му го спрял.
- Не, татко! Най-добрият начин да накарате хората да спрат, да говорят е да им покажете, че не сте виновен. Това ще стане като ме пратите да пусна отново водата. Аз ще спася репутацията Ви и тази на кралството! – казал самоуверено принцът. - Добре, синко! Но имаш само три дни, за да пуснеш отново водата в кралството! Ако ли не, аз лично ще се разправям с този еднорог!
Принцът тръгнал. Искал с него да отиде най-добрият му приятел и негов прислужник. Докато го търсел, пред него се появила сестра му. - Кого търсиш? – попитала тя.
- Не трябва да знаеш. Това е тайна, но ще ти кажа, сестро. Водата в кралството изчезна и аз ще я пусна отново. Ще потърся прислужника си.
Тогава сестра му отишла в стаята на прислужника. Облякла се в неговите дрехи и когато брат и влязъл, я помислил за приятеля си. Прислужникът всъщност бил заминал за известно време, без знанието на принца. - Приятелю, - казал принцът, – имаме важна задача. Отиваме да пуснем водата на кралството. Имаме само три дни.
„Приятелят му” само кимнал. Докато стражата се сменяла, двамата избягали от двореца.
- Еднорогът беше бесен заради държанието на татко, затова ще развалим прочутото му езерце в двора. Двамата „приятели” махнали дигите, водещи реката към двора. След това тръгнали срещу старото течение на реката към планините.
Когато дошъл другият ден, били на половината път до извора на реката. Принцесата искала да каже на брат си, че е тя, но знаела че той ще поиска да се върне обратно.Седнали край огъня, който си наклали.
- Приятелю, защо не ми говориш?! Чувствам се сам, а те взех, за да не е така. Кажи нещо! – тогава принцът не издържал и дръпнал качулката на прислужника си. Отдолу се разпиляла дългата черна коса на сестра му. Тя повдигнала глава и погледнала брат си със своите зелени очи.
- Защо си дошла? Това начинание е опасно! И къде е прислужникът ми?! - Пратих го да си почине ден преди да заминем и после просто се възползвах – казала тихо принцесата. След това продължила с висок глас. – Но аз искам да помогна! Става въпрос и за моето кралство, моят дом!
- Ти си ми сестра и като твой брат бих ти казал да се върнеш, но като твой приятел ще ти кажа, че е редно да спасиш кралството си. На следващата сутрин изкатерили върха на планината. Погледнали към извора. Нямало и следа от водата.
- Какво ще правим? Трябва да има вода до утре или татко ще започне война с еднорога-дух. – рекла принцесата. Брат и бил обяснил всичко през изминалата нощ.
- Баща ни ще полудее и може да донесе беди на кралството! – казал принцът. - Прибери се, братко, и го убеди да не наврежда на водния дух. Аз… аз ще се погрижа за водата – отвърнала сестрата.
Брат и се затичал. Имал съвсем малко време. Тичал ден и нощ и на следващата сутрин бил в двореца на баща си. Търсил го навсякъде и накрая го открил в тронната зала. - Татко…
- Не, синко! – прекъснал го баща му. – Ти не донесе вода и аз ще се бия с този еднорог! Той трябва да пусне водата ни! - Нужно е да се държим правилно с водата! Не бива да я пилеем. Това, че сме кралството на водата не значи, че трябва да се възползваме от нея!
- Не ме поучавай! Аз съм ти баща и знам какво да правя! Не случайно съм крал!
- По-добре никога да не си ставал крал, защото не управляваш правилно земите си. Разбери, че ти си виновен за нашето нещастие!
- Синът ти е прав! – еднорогът се появил изневиделица в тронната зала. – Кралю, време е да станеш разумен владетел. - Иначе какво?! – отвърнал разярено царят.
- Държа дъщеря Ви на хълма, от който извира вашата река – еднорогът бил безкрайно спокоен.
- Защо ми го причинявате?! Какво съм Ви сторил?! – кралят вече бил разколебан.
- Ти… - но еднорогът бил прекъснат от влизането на младата принцеса. - Татко, аз накарах водният дух да излъже, че ме е хванал. Защото осъзнах какво правиш с водата. Винаги си я пилял, за да покажеш колко е могъщо кралството ти. Но въпреки че обичам родния си дом, ще го напусна, ако продължаваш да се държиш все така!
- Аз подкрепям сестра си! – казал принцът. В този миг няколко струйки рукнали и облели коритото на реката. - Ще разваля езерото в двора на замъка и ще махна фонтаните. Всичко ще сторя! – кралят бил много притеснен.
Тогава цялото кралство се озарило от светлини в цветовете на дъгата. Водата рукнала обилно във всички кътчета на кралството. Принцът и принцесата били много щастливи и прегърнали баща си. Отново можели да наричат родината си Кралството на водата, където тя вече била използвана разумно, защото историята била разказвана на всеки бъдещ владетел на страната. И никой никога не посмял да се опълчи на водния дух.
Галина Ивелинова Костова
Прочетете Цялата Статия...
Показват се публикациите с етикет Моята приказка. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Моята приказка. Показване на всички публикации
9.6.11
2.11.09
Международна седмица на приятелството
Всеки от нас познава някой, като този, за когото се разказва в тази история: Един ден, когато бях още нов в гимназията, видях едно момче от нашия клас, което си тръгваше от училище. Казваше се Кайл. Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: „Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред”.
Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи. Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта.
Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.
Подадох му очилата и му казах: „Тези са големи загубеняци. Остави ги.” Той ме погледна и каза само: „Благодаря ти!” Имаше огромна усмивка на лицето му. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.
Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!
Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: „Да”. Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.
Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: „Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!” Той просто се разсмя и ми връчи половината. През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.
През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.
Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички. Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от
онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията.
Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах!
Това беше един от онези дни. Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: „Ей, умнико, ще се справиш!” Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: „Благодаря”.
Прокашля се и започна речта си.
„Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария”.
Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.
Погледна право към мен и леко се усмихна. „За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи”.
Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…
НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!
С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин. Всеки има две възможности за избор:
1) Да изпрати тази история на своите приятели или
2) Просто да я изтрие и забрави, все едно не е докоснала сърцето му.
Както виждате, аз избрах първият вариант. Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.
Няма начало и край.
Вчерашният ден е история.
Утрешният ден е загадка.
Днешният ден е подарък.
Сега е Международната Седмица на Приятелството. Покажи на приятелите си, че държиш на тях. Изпрати това послание на онези, които възприемаш като приятели. Ако се върне отново към теб, ще знаеш кои са в кръга на твоите приятели.
Предоставено от Меричка
Редакторите на Списание "Горски обитател" ни поздравяват:
Вот что значит настоящий, верный друг
Прочетете Цялата Статия...
Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи. Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта.
Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.
Подадох му очилата и му казах: „Тези са големи загубеняци. Остави ги.” Той ме погледна и каза само: „Благодаря ти!” Имаше огромна усмивка на лицето му. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.
Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!
Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: „Да”. Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.
Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: „Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!” Той просто се разсмя и ми връчи половината. През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.
През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.
Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички. Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от
онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията.
Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах!
Това беше един от онези дни. Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: „Ей, умнико, ще се справиш!” Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: „Благодаря”.
Прокашля се и започна речта си.
„Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария”.
Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.
Погледна право към мен и леко се усмихна. „За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи”.
Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…
НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!
С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин. Всеки има две възможности за избор:
1) Да изпрати тази история на своите приятели или
2) Просто да я изтрие и забрави, все едно не е докоснала сърцето му.
Както виждате, аз избрах първият вариант. Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.
Няма начало и край.
Вчерашният ден е история.
Утрешният ден е загадка.
Днешният ден е подарък.
Сега е Международната Седмица на Приятелството. Покажи на приятелите си, че държиш на тях. Изпрати това послание на онези, които възприемаш като приятели. Ако се върне отново към теб, ще знаеш кои са в кръга на твоите приятели.
Предоставено от Меричка
Редакторите на Списание "Горски обитател" ни поздравяват:
Вот что значит настоящий, верный друг
Прочетете Цялата Статия...
16.10.09
Раковината
Кой знае откъде, от коя приливна вълна, се беше появила на пясъка. Голяма, бяла разкошна раковина. Лежеше на безлюдния плаж. Около нея имаше много на брой малки миди и раковини. Но тази беше специална. И само от птичи поглед изглеждаше бяла. Отблизо се виждаше, че е и черно-бяла, и цветна. Бе валял дъжд и дъгата чудно се отра-зяваше върху нея. Отразяваше и цветовете и. В сърцевината си, тя криеше не само шума на морските вълни. Пазеше, като съкровища много човешки емоционални спомени.
За младо слънчево момиче, потопило се с въодушевление цялото във водата. То се заливаше от смях и възторг, опиянено от гальовността на морските вълни, покрили с капчици голото му тяло. Тяло, потънало във водата с възторженост, празнуващо съзряването си.
То потъваше в морските дълбини, сякаш, за да си припомни откъде е дошло. Да приветства рожденото си място и ознаменува прераждането си. Прераждането си за новия емоционално зрял живот и същевременно възторгнато от младостта. Раковината пазеше и звука на топуркащи по пясъка детски крачета.
Смеховете и виковете на радост и забавление на децата, тичащи по пясъка и правещи от него замъци, къщи, самолети; различни произведения на детското въображение и ръце.
Пазеше и спомена за влюбена двойка. За прошепнати един на друг думи; сияещи усмивки, скрили вечното тайнство на този момент – светът е за двама.
Шепотът на преплитащи се едно в друго тела. На проникновени въздишки и стонове на възхита и удоволствие от откровенността на интимността. Имаше и спомен за раздяла. На едно семейство, с две малки деца. Топлината на пясъка, пречистващите, когато се потопиш в тях, морски вълни, прижурящото слънце, предразполагащо към покой и обич, не можеха да стоплят душите и сърцата на мъжът и жената, да им донесат покой.
Тъжните лица – техните и на децата им – тихото отчаяние, че нещо си е отишло, задържаните в сърцата и душите сълзи, бяха отпечатани в раковината. Тъгата мълчеше и тежеше. Но раковината шумеше и кипеше от топли весели нощи. Искрящи от смехове и песни на лагеруващи около огън, запален край брега.
Засмени и радостни от споделените смешни случки, анекдоти и вицове, извисили гласове в любими мелодии, гонещи се по брега, завладени и залени от смеха и морските вълни.
Тя пазеше и спомена за последното лято на една много възрастна семейна двойка. Съпругът, скоро след това бе починал. Но жена му стоически понесе всичко. Очите и не плачеха, само душата и сърцето.
Плачеха и се смееха едновременно, запазили много мили случки и щастливи моменти заедно, както и спомена за едно незабравимо лято. Не първото, не последното. Просто едно лято, съчетало в себе си всички други – наситени емоционално и прекрасни. Както прекрасен беше и целият им съвместен живот. Това лято се бе запечатало дълбоко в раковината.
Дааааа, Раковината пазеше много емоционални моменти, превърнати в спомени. Весели моменти; бягащи по брега за здраве хора и тичащи след тях кучета. Викове на болка и на радост, смехове. Споделени взаимни чувства. Споделена с морето мъка, удавена заедно със сълзите в бушуващите му води. Споделени тишина и покой пред тихите и спокойни води.
Покоят на душата, намираща се в хармония със света, свръзана с природата и отразяваща красотата и. Раковината лежеше на брега. Беше бяла. И не съвсем. Бе и черно-бяла, и цветна, с различни нюанси, отразяваща човешките нагласи, мисли, чувства и емоции.
Дълбоко скрити в нея. Като че ли въздушна струя ги придърпа още по-навътре. Скрили, запечатали тайнството на човешките отношения. Раковината лежеше на плажа. Тишината отново бе обгърнала морето, брега, всичко наоколо. Сякаш искаше да се преклони пред силата на човешките чувства, скрити в раковината и мощта на Природата.
Автор: Надя
Прочетете Цялата Статия...
За младо слънчево момиче, потопило се с въодушевление цялото във водата. То се заливаше от смях и възторг, опиянено от гальовността на морските вълни, покрили с капчици голото му тяло. Тяло, потънало във водата с възторженост, празнуващо съзряването си.
То потъваше в морските дълбини, сякаш, за да си припомни откъде е дошло. Да приветства рожденото си място и ознаменува прераждането си. Прераждането си за новия емоционално зрял живот и същевременно възторгнато от младостта. Раковината пазеше и звука на топуркащи по пясъка детски крачета.
Смеховете и виковете на радост и забавление на децата, тичащи по пясъка и правещи от него замъци, къщи, самолети; различни произведения на детското въображение и ръце.
Пазеше и спомена за влюбена двойка. За прошепнати един на друг думи; сияещи усмивки, скрили вечното тайнство на този момент – светът е за двама.
Шепотът на преплитащи се едно в друго тела. На проникновени въздишки и стонове на възхита и удоволствие от откровенността на интимността. Имаше и спомен за раздяла. На едно семейство, с две малки деца. Топлината на пясъка, пречистващите, когато се потопиш в тях, морски вълни, прижурящото слънце, предразполагащо към покой и обич, не можеха да стоплят душите и сърцата на мъжът и жената, да им донесат покой.
Тъжните лица – техните и на децата им – тихото отчаяние, че нещо си е отишло, задържаните в сърцата и душите сълзи, бяха отпечатани в раковината. Тъгата мълчеше и тежеше. Но раковината шумеше и кипеше от топли весели нощи. Искрящи от смехове и песни на лагеруващи около огън, запален край брега.
Засмени и радостни от споделените смешни случки, анекдоти и вицове, извисили гласове в любими мелодии, гонещи се по брега, завладени и залени от смеха и морските вълни.
Тя пазеше и спомена за последното лято на една много възрастна семейна двойка. Съпругът, скоро след това бе починал. Но жена му стоически понесе всичко. Очите и не плачеха, само душата и сърцето.
Плачеха и се смееха едновременно, запазили много мили случки и щастливи моменти заедно, както и спомена за едно незабравимо лято. Не първото, не последното. Просто едно лято, съчетало в себе си всички други – наситени емоционално и прекрасни. Както прекрасен беше и целият им съвместен живот. Това лято се бе запечатало дълбоко в раковината.
Дааааа, Раковината пазеше много емоционални моменти, превърнати в спомени. Весели моменти; бягащи по брега за здраве хора и тичащи след тях кучета. Викове на болка и на радост, смехове. Споделени взаимни чувства. Споделена с морето мъка, удавена заедно със сълзите в бушуващите му води. Споделени тишина и покой пред тихите и спокойни води.
Покоят на душата, намираща се в хармония със света, свръзана с природата и отразяваща красотата и. Раковината лежеше на брега. Беше бяла. И не съвсем. Бе и черно-бяла, и цветна, с различни нюанси, отразяваща човешките нагласи, мисли, чувства и емоции.
Дълбоко скрити в нея. Като че ли въздушна струя ги придърпа още по-навътре. Скрили, запечатали тайнството на човешките отношения. Раковината лежеше на плажа. Тишината отново бе обгърнала морето, брега, всичко наоколо. Сякаш искаше да се преклони пред силата на човешките чувства, скрити в раковината и мощта на Природата.
Автор: Надя
Прочетете Цялата Статия...
20.9.09
Домашното огнище
Скрита дълбоко в една борова гора, се скатавала стара къщурка. Толкова стара, все едно изникнала от вековната земя. Изглеждала разнебитена, с прихлупен покрив, който всеки момент можел да падне. Портата трудно се държала на пантите. Прозорците не се различавали под хаотично израстналата растителност, която скоро щяла да покрие покрива и да се издигне над него.
Вътре, в къщата всичко било изоставено – покрито с пластове прах и завеси от паяжини. Сякаш времето спряло в много, много далечна епоха. Върху масата и столовете също се наслоявал прахът на времето; двете кресла били с изкривени гърбове и имали “ измъчен “ вид.
А между мебелите се извисявало огнището. Толкова отдавна непалено, че прахът се стелел постоянно и плътна пелена от паяжина го покривала. Огнището било студено и празно. Като мрачен човек, отчужден от света и в плен на студената самота!
Цялата къща била просмукана от безвремие и самота. И от тихото постоянно отчаяние на отдавна забравен от приятели и роднини човек. Сякаш никога нищо не се е случвало и никога нищо няма да се случи! Огнището отдавна си мислело: “ Не искам да съм прашно и студено! Вместо да съм пълно с клонки и дървета и от мен да излиза аромат на зеленина и дъхава пролет, аз съм покрито с паяжини! Що за живот е това! Чувствам се самотно и тъжно! ” – въздъхнало тежко то.”
Спомням си времената, когато тази къща бе пълна с възрастни и деца, а аз с борови клонки и дръвца. Колко светлина, топлина и живот излъчвах!” – поредната въздишка на огнището накарала праха и перушините от заблудени птици попаднали в комина да паднат в него. Колкото повече мислело огнището за празнотата в къщатата и в себе си, толкова по-тъжно се чувствало.
“ Ееееех, ако можеше тази къща да се напълни отново с деца, смях и глъчка! Отново около масата да се събира семейство, а аз да го сгрявам с топлината си! Та нали, Аз, Огнището съм символ на домашния уют и живот! Не е за мен да съм мрачно и празно! “ – нещо като сълзичка капнало от него. “Сигурно ще вали дъжд! “ – казало си. “ Това е дъждовна капка, влетяла през комина. “
Но то много добре знаело какво е. Надявало се, че с идването на пролетта, когато хората си правят разходки и пикници сред природата, ще дойдат в боровата гора и открият запустялата къща. А като я видят, може да пожелаят да живеят в нея, сред мириса на дъхавите борови дървета.
... Пролетта дошла. Заедно с нея и пъстротата на природата – цветенца разцъфнали, птички запели своите песни, сърни, зайчета, катерички и всякакъв дивеч се гонели между дърветата. В къщата всичко било същото, но и не съвсем. Всички мебели, както и огнището сякаш се събудили заедно с природата от зимен сън.
Били все така прашни, но пролетното слънце не само огрявало покрива и портата на къщата, а и все по-често докосвало с лъчите си вътрешността и. Столовете и масата, двете кресла и огнището били обнадеждени. Някак усещали, че нещо ще се промени, нещо ще се случи в най-скоро време...
Природата разцъфнала напълно. Боровата гора привличала все повече хора. Те се разхождали, вдъхвайки зеления аромат на боровите иглички. Децата им се гонели между дърветата, като пощурели. А после всички сядали на една огряна от слънцето поляна, наслаждавайки се на топлината му и похапвали между шеги, смях и закачки.
Много хора стигали и до къщата, но неугледния и вид, който показвал, че там никой не живее, ги карал да не влизат вътре. Един ден няколко деца решили да поигрият на криеница в гората. Те така се заплеснали в играта, че не усетили колко навътре в нея влезли. Така стигнали и до къщата. Нейният вид не ги стрестнал. Станало им интересно.
Решили, че вътре има призраци. И пожелали отблизо да се запознаят с тях. Подвоумили се малко притеснено.Но пък после как щели да разказват на приятелчетата си какво са видели ...! Отворили портата. Тя жално скръцнала. От звука и леко се уплашили, но ентусиазирано се спогледали. Наистина тук е свърталището на призраците!
Влезли заедно, плътно притиснати едно до друго. Когато очите им свикнали с тъмнината, те нищо не видели, заради паяжините. Две от момченцата носели пръчки. Те вдигнали ръчички и ” разсекли “ паяжиновите завеси и видели масата, столовете, двете кресла и разбира се огнището.
“Ухаааааа! Значи призраците живеят, като нас! “ – казало едното. “ Така е! Ти какво си мислеше?! И те имат столове и маси, дори огнище, като всички семейства. “ – отговорило “ експертно “ друго, което така си говорело; по всички въпроси. Децата с интерес започнали да разглеждат къщата. Разпръснали се; всяко тръгнало към различен ъгъл.
Седнали в двете кресла, на столовете около масата. Открили близо до огнището забравено колело. А две от децата толкова се престрашили, че виждайки стълбище от лявата страна на огнището, тръгнали по него. Качили се на втория етаж. Там гледката била още по-плачевна.
Огромно изтърбушено легло заемало почти цялата стая, а единственият друг предмет – огледало със старовремска рамка – било покрито с петънца. След като огледали цялата къща, децата решили, че тя ще бъде скривалището им и я поразчистили. Огнището си отдъхнало. Най-сетне отново ще има смях, глъчка и тропащи детски крака в къщата.
Самото то, изчистено от праха и паяжините, засияло! От късната пролет до края на лятото децата идвали всеки ден в гората и къщата. Играели на криеница, на игри, говорели си. Било им много забавно и уютно.
И къщата вече изглеждала уютна и приятна. Огнището, макар и незапалено светнало. Животът станал весел и пъстър. Птичките сякаш запели по-високо и по-хубаво, цветята били по-ярки и многобройни. Слънцето разпръсквало светлината и топлината си по-силно.
Дошла есента. Децата тръгнали на училище. Все по-рядко посещавали гората и къщата. Огнището и цялата къща с огромна тъга започнали да се връщат към старото време на самота и запустялост. Сега им било по-трудно, защото копнежът им по топлина и живот се осъществил, а сега отново се връщали към пустотата.
Това, което им вдъхвало надежда е, че децата си обещали следващите пролет и лято, пак да идват в къщата. “ Е добре! “– казало си огнището – “ще мине и тази зима, птиците пак ще запеят, зайците и катериците пак ще се гонят наоколо и децата отново ще дойдат! “ – и щастливо се усмихнало.
Зимата настъпила и пухкав сняг покрил цялата земя. Посипал и боровите дръвчета, чиито клони изглеждали все едно покрити с бели калпаци. Къщата стояла притихнала, а мебелите в нея – всеки зает със собствените си мисли. Огнището си мислело “ Добре би било да има някой, който да ме запали! Така аз ще се стопля и ще сгрявам и всички наоколо! “.
Дните минавали, всички в боровата гора спели зимния си сън. Един ден бил особено студен. В къщата всичко било замряло. Огнището потънало в тъжни мисли. Толкова тъжни, че от време на време от него се отронвала въздишка.
Свечерило се. Вятърът силно виел и се шмугвал яростно между клоните на дърветата. Студът постепенно сковавал природата в студената си прегръдка. Съвсем се стъмнило. Нищо не се движело в гората и къщата. Всички замрели в просъница.
Тогава в студената тъмнина нещо прошумоляло. Чули се стъпки, отново тишина и отново стъпки. Шума от стъпките станал по-силен, а те – повече. Нищо страшно не се случвало. Просто група приятели се изгубили в гората. Дълго време се лутали и вместо да излязат от нея, влизали все по-навътре.
По същото време в къщата отдавна всичко замряло в сън. Единствено огнището, което заспало с тъжните си мисли за самота, се събуждало и отронвало поредната въздишка. Събужданията му ставали по-чести, а въздишките по-силни. Изведнъж станало нещо странно.
Една от въздишките била толкова силна, че докоснала едно борово дръвце и фойерверк, забравени в огнището. Фойерверкът пламнал и от своя страна запалил дървото. Огнището се изпълнило със светлина и топлина. Цялата стая се огряла от светлината и топлината му. Навън приятелите видели светлината и ориентирайки се по нея, бързо стигнали до къщата.
Премръзнали и изморени от дългото лутане из боровите дървета, те радостни възгласи приветствали топлината от огнището. С облекчение седнали на столовете и си казали какъв късмет, че има къща в гората. За да приютява хората в мразовити нощи, като тази или в горещите летни дни.
Стоплили се, разсъблекли палтата си и извадили храна от раниците за среднощна закуска. “ Никога не съм ял по-хубава закуска от тази! “ – казал единият от тях и другите напълно се съгласили. Всичко било прекрасно – топлината и светлината, които едновременно се излъчвали от огнището.
Столовете и масата, където можели да положат уморените си тела и да ги заситят с храна, горният етаж където леглото приютило всички. Те заспали сгушени и блаженни, топлейки се взаимно с телата си, свързани още по-дълбоко с преживяното в тази негостоприемна зимна нощ.
Заспали с усмивка на лице, благославяйки къщата и най-вече огнището, което ги сгряло с топлината си – както външно, така и вътрешно. Вече и огнището можело спокойно да заспи. То било щастливо, че благодарение на чудото да запали боровото дърво, осветило пътя на загубилите се и ги сгряло в мразовитата нощ. И то заспало с усмивка. Стоплено от радостта за свършеното от него.
От тази нощ нататък огнището вече не се чувствало самотно и тъжно. Приятелите, приютили се в къщата, били толкова доволни, че я намерили, че споделили с други приятели. И така цяла зима минавала върволица от хора, желаещи да подишат въздуха на боровата гора.
А когато им станело студено и огладнявали, отивали в къщата и удобно се разполагали на столовете около масата и огнището, което винаги било запалено. Хранели се, стоплени и зачервени от топлината и се наслаждавали на компанията си сред шеги и закачки.
А пролетта и лятото, къщата приютявала изморени туристи, които искали да поседнат в къщата, за която чули също от свои приятели и да се насладят на птичите песни, шумоленето на тревата движението на зайците, катеричките и другите животни. Били щастливи!
Огнището също било щастливо! Вярно, през пролетта и лятото рядко го палели – само когато на уморените туристи им се прияждали печени картофи – но пак изпитвало постоянна радост. Стигало му да чува стъпките на възрастните, бягащите крачета на децата, глъчката и шума. Така винаги се чувствало пълно и греещо. Изпълнено с радостта и веселието на хората и топлината на техните взаимоотношения!
Автор: Надя
Прочетете Цялата Статия...
Вътре, в къщата всичко било изоставено – покрито с пластове прах и завеси от паяжини. Сякаш времето спряло в много, много далечна епоха. Върху масата и столовете също се наслоявал прахът на времето; двете кресла били с изкривени гърбове и имали “ измъчен “ вид.
А между мебелите се извисявало огнището. Толкова отдавна непалено, че прахът се стелел постоянно и плътна пелена от паяжина го покривала. Огнището било студено и празно. Като мрачен човек, отчужден от света и в плен на студената самота!
Цялата къща била просмукана от безвремие и самота. И от тихото постоянно отчаяние на отдавна забравен от приятели и роднини човек. Сякаш никога нищо не се е случвало и никога нищо няма да се случи! Огнището отдавна си мислело: “ Не искам да съм прашно и студено! Вместо да съм пълно с клонки и дървета и от мен да излиза аромат на зеленина и дъхава пролет, аз съм покрито с паяжини! Що за живот е това! Чувствам се самотно и тъжно! ” – въздъхнало тежко то.”
Спомням си времената, когато тази къща бе пълна с възрастни и деца, а аз с борови клонки и дръвца. Колко светлина, топлина и живот излъчвах!” – поредната въздишка на огнището накарала праха и перушините от заблудени птици попаднали в комина да паднат в него. Колкото повече мислело огнището за празнотата в къщатата и в себе си, толкова по-тъжно се чувствало.
“ Ееееех, ако можеше тази къща да се напълни отново с деца, смях и глъчка! Отново около масата да се събира семейство, а аз да го сгрявам с топлината си! Та нали, Аз, Огнището съм символ на домашния уют и живот! Не е за мен да съм мрачно и празно! “ – нещо като сълзичка капнало от него. “Сигурно ще вали дъжд! “ – казало си. “ Това е дъждовна капка, влетяла през комина. “
Но то много добре знаело какво е. Надявало се, че с идването на пролетта, когато хората си правят разходки и пикници сред природата, ще дойдат в боровата гора и открият запустялата къща. А като я видят, може да пожелаят да живеят в нея, сред мириса на дъхавите борови дървета.
... Пролетта дошла. Заедно с нея и пъстротата на природата – цветенца разцъфнали, птички запели своите песни, сърни, зайчета, катерички и всякакъв дивеч се гонели между дърветата. В къщата всичко било същото, но и не съвсем. Всички мебели, както и огнището сякаш се събудили заедно с природата от зимен сън.
Били все така прашни, но пролетното слънце не само огрявало покрива и портата на къщата, а и все по-често докосвало с лъчите си вътрешността и. Столовете и масата, двете кресла и огнището били обнадеждени. Някак усещали, че нещо ще се промени, нещо ще се случи в най-скоро време...
Природата разцъфнала напълно. Боровата гора привличала все повече хора. Те се разхождали, вдъхвайки зеления аромат на боровите иглички. Децата им се гонели между дърветата, като пощурели. А после всички сядали на една огряна от слънцето поляна, наслаждавайки се на топлината му и похапвали между шеги, смях и закачки.
Много хора стигали и до къщата, но неугледния и вид, който показвал, че там никой не живее, ги карал да не влизат вътре. Един ден няколко деца решили да поигрият на криеница в гората. Те така се заплеснали в играта, че не усетили колко навътре в нея влезли. Така стигнали и до къщата. Нейният вид не ги стрестнал. Станало им интересно.
Решили, че вътре има призраци. И пожелали отблизо да се запознаят с тях. Подвоумили се малко притеснено.Но пък после как щели да разказват на приятелчетата си какво са видели ...! Отворили портата. Тя жално скръцнала. От звука и леко се уплашили, но ентусиазирано се спогледали. Наистина тук е свърталището на призраците!
Влезли заедно, плътно притиснати едно до друго. Когато очите им свикнали с тъмнината, те нищо не видели, заради паяжините. Две от момченцата носели пръчки. Те вдигнали ръчички и ” разсекли “ паяжиновите завеси и видели масата, столовете, двете кресла и разбира се огнището.
“Ухаааааа! Значи призраците живеят, като нас! “ – казало едното. “ Така е! Ти какво си мислеше?! И те имат столове и маси, дори огнище, като всички семейства. “ – отговорило “ експертно “ друго, което така си говорело; по всички въпроси. Децата с интерес започнали да разглеждат къщата. Разпръснали се; всяко тръгнало към различен ъгъл.
Седнали в двете кресла, на столовете около масата. Открили близо до огнището забравено колело. А две от децата толкова се престрашили, че виждайки стълбище от лявата страна на огнището, тръгнали по него. Качили се на втория етаж. Там гледката била още по-плачевна.
Огромно изтърбушено легло заемало почти цялата стая, а единственият друг предмет – огледало със старовремска рамка – било покрито с петънца. След като огледали цялата къща, децата решили, че тя ще бъде скривалището им и я поразчистили. Огнището си отдъхнало. Най-сетне отново ще има смях, глъчка и тропащи детски крака в къщата.
Самото то, изчистено от праха и паяжините, засияло! От късната пролет до края на лятото децата идвали всеки ден в гората и къщата. Играели на криеница, на игри, говорели си. Било им много забавно и уютно.
И къщата вече изглеждала уютна и приятна. Огнището, макар и незапалено светнало. Животът станал весел и пъстър. Птичките сякаш запели по-високо и по-хубаво, цветята били по-ярки и многобройни. Слънцето разпръсквало светлината и топлината си по-силно.
Дошла есента. Децата тръгнали на училище. Все по-рядко посещавали гората и къщата. Огнището и цялата къща с огромна тъга започнали да се връщат към старото време на самота и запустялост. Сега им било по-трудно, защото копнежът им по топлина и живот се осъществил, а сега отново се връщали към пустотата.
Това, което им вдъхвало надежда е, че децата си обещали следващите пролет и лято, пак да идват в къщата. “ Е добре! “– казало си огнището – “ще мине и тази зима, птиците пак ще запеят, зайците и катериците пак ще се гонят наоколо и децата отново ще дойдат! “ – и щастливо се усмихнало.
Зимата настъпила и пухкав сняг покрил цялата земя. Посипал и боровите дръвчета, чиито клони изглеждали все едно покрити с бели калпаци. Къщата стояла притихнала, а мебелите в нея – всеки зает със собствените си мисли. Огнището си мислело “ Добре би било да има някой, който да ме запали! Така аз ще се стопля и ще сгрявам и всички наоколо! “.
Дните минавали, всички в боровата гора спели зимния си сън. Един ден бил особено студен. В къщата всичко било замряло. Огнището потънало в тъжни мисли. Толкова тъжни, че от време на време от него се отронвала въздишка.
Свечерило се. Вятърът силно виел и се шмугвал яростно между клоните на дърветата. Студът постепенно сковавал природата в студената си прегръдка. Съвсем се стъмнило. Нищо не се движело в гората и къщата. Всички замрели в просъница.
Тогава в студената тъмнина нещо прошумоляло. Чули се стъпки, отново тишина и отново стъпки. Шума от стъпките станал по-силен, а те – повече. Нищо страшно не се случвало. Просто група приятели се изгубили в гората. Дълго време се лутали и вместо да излязат от нея, влизали все по-навътре.
По същото време в къщата отдавна всичко замряло в сън. Единствено огнището, което заспало с тъжните си мисли за самота, се събуждало и отронвало поредната въздишка. Събужданията му ставали по-чести, а въздишките по-силни. Изведнъж станало нещо странно.
Една от въздишките била толкова силна, че докоснала едно борово дръвце и фойерверк, забравени в огнището. Фойерверкът пламнал и от своя страна запалил дървото. Огнището се изпълнило със светлина и топлина. Цялата стая се огряла от светлината и топлината му. Навън приятелите видели светлината и ориентирайки се по нея, бързо стигнали до къщата.
Премръзнали и изморени от дългото лутане из боровите дървета, те радостни възгласи приветствали топлината от огнището. С облекчение седнали на столовете и си казали какъв късмет, че има къща в гората. За да приютява хората в мразовити нощи, като тази или в горещите летни дни.
Стоплили се, разсъблекли палтата си и извадили храна от раниците за среднощна закуска. “ Никога не съм ял по-хубава закуска от тази! “ – казал единият от тях и другите напълно се съгласили. Всичко било прекрасно – топлината и светлината, които едновременно се излъчвали от огнището.
Столовете и масата, където можели да положат уморените си тела и да ги заситят с храна, горният етаж където леглото приютило всички. Те заспали сгушени и блаженни, топлейки се взаимно с телата си, свързани още по-дълбоко с преживяното в тази негостоприемна зимна нощ.
Заспали с усмивка на лице, благославяйки къщата и най-вече огнището, което ги сгряло с топлината си – както външно, така и вътрешно. Вече и огнището можело спокойно да заспи. То било щастливо, че благодарение на чудото да запали боровото дърво, осветило пътя на загубилите се и ги сгряло в мразовитата нощ. И то заспало с усмивка. Стоплено от радостта за свършеното от него.
От тази нощ нататък огнището вече не се чувствало самотно и тъжно. Приятелите, приютили се в къщата, били толкова доволни, че я намерили, че споделили с други приятели. И така цяла зима минавала върволица от хора, желаещи да подишат въздуха на боровата гора.
А когато им станело студено и огладнявали, отивали в къщата и удобно се разполагали на столовете около масата и огнището, което винаги било запалено. Хранели се, стоплени и зачервени от топлината и се наслаждавали на компанията си сред шеги и закачки.
А пролетта и лятото, къщата приютявала изморени туристи, които искали да поседнат в къщата, за която чули също от свои приятели и да се насладят на птичите песни, шумоленето на тревата движението на зайците, катеричките и другите животни. Били щастливи!
Огнището също било щастливо! Вярно, през пролетта и лятото рядко го палели – само когато на уморените туристи им се прияждали печени картофи – но пак изпитвало постоянна радост. Стигало му да чува стъпките на възрастните, бягащите крачета на децата, глъчката и шума. Така винаги се чувствало пълно и греещо. Изпълнено с радостта и веселието на хората и топлината на техните взаимоотношения!
Автор: Надя
Прочетете Цялата Статия...
12.9.09
Цветенцето
На една поляна, сред зелената трева, растели най-различни цветчета. Имало сини, жълти, розови, червени и зелени, лилави и оранжеви. Те били задружни и обичали да общуват помежду си. Наслаждавали се на топлината, излъчвана от слънцето, което огрявало поляната. А децата им си играели наоколо, полюшвани от лекия бриз. Разказвали си различни истории; истории довети от вятъра или истории, чути от майките и бащите, от бабите и дядовците им.
Един летен ден всички много се развълнували! На едно семейство червени цветя, им се родило момиченце. То било по-мъничко и крехко от обичайното, но родителите му много му се радвали и го обграждали с обич и грижи.
И останалите цветя също му се радвали и го гушкали, вярвайки, че затоплено от тях, то по-бързо ще укрепне и порастне. А майка му и баща му, му правили заслон със стеблата си в най-горещите летни дни, за да не изгори и изсъхне.
Децата от близкото село, често идвали да си играят на поляната и много се радвали на цветчетата, макар понякога да настъпвали едно-две от тях, улисани в игрите си. В такива случаи, по-възрастните цветя давали знак на останалите и се накланяли, за да не бъдат на-ранени от детските стъпки.
В началото, децата не забелязали новото цветенце. Но един ден, едното от тях извикало на приятелите си да се приближат и им показало мъничкото цвете. Забеляза ли го, защото семейството му живеело приютено до един камък. Децата много се зарадвали на малкото, но и те видели колко мъничко и крехко е. Затова решили да не го оставят да расте само от слънчевите лъчи и летния дъжд, а поливали допълнително с вода около него, за да подпомогнат израстването му.
Минало лятото, дошла есента. Тревата и цветята се подготвяли за зимата. Обяснили и на малкото цветенце какво е зимата и как те, цветята ще се приберат в плодородната земя, а на пролет, с първите лъчи на слънцето и затоплянето на земята, отново ще се покажат на повърността й.
Цветенцето много не искало да се, защото имало желание да разбере само какво представлява зимата. Но си казало, че големите цвета сигурно знаят по-добре от него и вероятно ще бъде весело с всички тях, скрити под зимната покривка.
Но тази година зимата дошла по-рано и била по-люта от предишните. Ужасна слана паднала и ударила всичко, което е по земята – както и поляната с цветята и тревата. Всички загинали. По-точно всички, но без едно-единствено – малкото крехко цветенце, за което всички се грижели с много обич и старание.
Вярно, че било мъничко. Но кагото сланата паднала и тревата и цветята започнали едно по едно да гинат, то ужасено се свило в себе си и съвсем плътно се притиснало до камъка. А и семейството му и останалите винаги му правили заслон със стеблата и листата си и то останало най-отдолу. Защитено. Затова и оцеляло.
Как е прекарало дългата и ужасна зима сам-самичко, можем само да гадаем. Колко самотно ли се е чувствало!Колко треперещо и уплашено е било, незнаейки колко ще продължи зимата и какво ще му се случи. А и как ще оцелее!
В един момент дори си пожелало и то да загине, за да не мисли повече със страх за утрешния ден. Но и тази зима, колкото и дълга и сковаваща земята да била, си отишла. Снегът започнал да отстъпва, а пролетта да настъпва.
Един ден, както се било сгушило в себе си, за да се стопли, цветенцето усетило някакво гъделичкане по листенцата си. А малко след това и топлинка, позната му от горещите весели летни дни. Вдигнало главичка и видяло лъч, който слънцето пуснало до него, за да го стопли.
На цветенцето се сторило, че лъчът не само го гали, но и весело му намигва.То почувствало, че се успокоява и от своя страна се усмихнало на лъча и съзаклятнически му намигнало. Слънцето, което отдавна наблюдавало цветенцето с умиление, също се усмихнало успокоено, че вече може да разпростре топлината си навсякъде.
Когато и последният снежец се разтопил под все по-силно палещите слънчеви лъчи, децата от селото решили да отидат на поляната и да поиграят сред тревата и цветята. Но, о, ужас! Когато стигнали там нямало никаква трева и никакви цветя. Само гола опустошена земя! Децата се натъжили. Сега къде ще играят?! На кого ще се радват и чий аромат ще вдъхват?! ...
Но, почакайте!... Едно малко момиченце, едва виждащо се от земята, клатушкайки се на все още несигурните си крачка, стигнало до камъка. И там, сред пустошта видяло малкото крехко цветенце. Но то не било вече толкова малко и крехко, а порас
тнало с тъмнозелено стъбълце и яркочервени цветчета.
Останалите деца, които започнали притеснено да се оглеждат за момиченцето, го видели до камъка как протяга ръчичка. Когато се приближили, с удивление видели оцелялото цветенце, което момиченцето галело и нежно му говорело. Децата радостно завикали и лудешки затанцували около цветен-цето.
Когато се върнали в селото, те разказали на всички какво видели. Селската управа веднага взела решение да възроди поляната, като наторят земята. А лично кметът посадил цвете до оцелялото, за да не се чувства повече самотно, докато поникнат останалите цветя.
Поляната отдавна е възстановена. На нея постоянно се раждат тревичка и цветенца. Но и досега в селото се говори за чудото случило се с малкото крехко цветенце!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
Един летен ден всички много се развълнували! На едно семейство червени цветя, им се родило момиченце. То било по-мъничко и крехко от обичайното, но родителите му много му се радвали и го обграждали с обич и грижи.
И останалите цветя също му се радвали и го гушкали, вярвайки, че затоплено от тях, то по-бързо ще укрепне и порастне. А майка му и баща му, му правили заслон със стеблата си в най-горещите летни дни, за да не изгори и изсъхне.
Децата от близкото село, често идвали да си играят на поляната и много се радвали на цветчетата, макар понякога да настъпвали едно-две от тях, улисани в игрите си. В такива случаи, по-възрастните цветя давали знак на останалите и се накланяли, за да не бъдат на-ранени от детските стъпки.
В началото, децата не забелязали новото цветенце. Но един ден, едното от тях извикало на приятелите си да се приближат и им показало мъничкото цвете. Забеляза ли го, защото семейството му живеело приютено до един камък. Децата много се зарадвали на малкото, но и те видели колко мъничко и крехко е. Затова решили да не го оставят да расте само от слънчевите лъчи и летния дъжд, а поливали допълнително с вода около него, за да подпомогнат израстването му.
Минало лятото, дошла есента. Тревата и цветята се подготвяли за зимата. Обяснили и на малкото цветенце какво е зимата и как те, цветята ще се приберат в плодородната земя, а на пролет, с първите лъчи на слънцето и затоплянето на земята, отново ще се покажат на повърността й.
Цветенцето много не искало да се, защото имало желание да разбере само какво представлява зимата. Но си казало, че големите цвета сигурно знаят по-добре от него и вероятно ще бъде весело с всички тях, скрити под зимната покривка.
Но тази година зимата дошла по-рано и била по-люта от предишните. Ужасна слана паднала и ударила всичко, което е по земята – както и поляната с цветята и тревата. Всички загинали. По-точно всички, но без едно-единствено – малкото крехко цветенце, за което всички се грижели с много обич и старание.
Вярно, че било мъничко. Но кагото сланата паднала и тревата и цветята започнали едно по едно да гинат, то ужасено се свило в себе си и съвсем плътно се притиснало до камъка. А и семейството му и останалите винаги му правили заслон със стеблата и листата си и то останало най-отдолу. Защитено. Затова и оцеляло.
Как е прекарало дългата и ужасна зима сам-самичко, можем само да гадаем. Колко самотно ли се е чувствало!Колко треперещо и уплашено е било, незнаейки колко ще продължи зимата и какво ще му се случи. А и как ще оцелее!
В един момент дори си пожелало и то да загине, за да не мисли повече със страх за утрешния ден. Но и тази зима, колкото и дълга и сковаваща земята да била, си отишла. Снегът започнал да отстъпва, а пролетта да настъпва.
Един ден, както се било сгушило в себе си, за да се стопли, цветенцето усетило някакво гъделичкане по листенцата си. А малко след това и топлинка, позната му от горещите весели летни дни. Вдигнало главичка и видяло лъч, който слънцето пуснало до него, за да го стопли.
На цветенцето се сторило, че лъчът не само го гали, но и весело му намигва.То почувствало, че се успокоява и от своя страна се усмихнало на лъча и съзаклятнически му намигнало. Слънцето, което отдавна наблюдавало цветенцето с умиление, също се усмихнало успокоено, че вече може да разпростре топлината си навсякъде.
Когато и последният снежец се разтопил под все по-силно палещите слънчеви лъчи, децата от селото решили да отидат на поляната и да поиграят сред тревата и цветята. Но, о, ужас! Когато стигнали там нямало никаква трева и никакви цветя. Само гола опустошена земя! Децата се натъжили. Сега къде ще играят?! На кого ще се радват и чий аромат ще вдъхват?! ...
Но, почакайте!... Едно малко момиченце, едва виждащо се от земята, клатушкайки се на все още несигурните си крачка, стигнало до камъка. И там, сред пустошта видяло малкото крехко цветенце. Но то не било вече толкова малко и крехко, а порас
тнало с тъмнозелено стъбълце и яркочервени цветчета.
Останалите деца, които започнали притеснено да се оглеждат за момиченцето, го видели до камъка как протяга ръчичка. Когато се приближили, с удивление видели оцелялото цветенце, което момиченцето галело и нежно му говорело. Децата радостно завикали и лудешки затанцували около цветен-цето.
Когато се върнали в селото, те разказали на всички какво видели. Селската управа веднага взела решение да възроди поляната, като наторят земята. А лично кметът посадил цвете до оцелялото, за да не се чувства повече самотно, докато поникнат останалите цветя.
Поляната отдавна е възстановена. На нея постоянно се раждат тревичка и цветенца. Но и досега в селото се говори за чудото случило се с малкото крехко цветенце!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
10.9.09
Гневно семейство
В една държава, в един град, на една улица живеело едно семейство; може и да е вашата държавава, вашият град, вашата улица. Казвали се с-во Гневни. Това не била истинската им фамилия, но съседите им ги наричали помежду си така, защото и бащата, и майката, и техните две деца били почти постоянно гневни и сърдити за нещо и рядко се усмихвали. Все намирали за какво да се карат помежду си, със съседите; родителите с колегите, децата със съучениците си.
Живеело си така свото ден след ден, година след година. Докато не започнали да се случват странни неща. Първо забелязал бащата – Големият Гневко : както вечеряло семейството, Гневко видял на другия край на масата стои друго семейство, пак от четирима членове, които почти изцяло приличали на неговото.
Изумил се, но на никого нищо не казал; помислил, че просто му се привижда. Но от този ден нататък ги виждал постоянно. И лошото било, че започнали да се намесват в живота на с-во “ Гневни “. Докато Гневко работел нещо с инструментите си, мъжът ги издърпал гневно от ръцете му, изблъскал го от мястото му и сам започнал да работи с тях.
По-лошо станало, когато по-късно съпругата на Гневко – Гневка – споделила с него, че от няколко дни става нещо странно: някой сякаш избива от ръцете и с гняв приборите за хранене, чиниите, посудата; прането; нейните вещи.
И децата им се оплакали, че сякаш някой нарочно ги бута на земята, грабва вещите от ръцете им и ги хвърля или къса домашните им. Главата на семейството взел решение – свиква се семеен съвет за обсъждане на положението. За пръв път от много години насам, с-во Гневни се събрало заедно, не за да се карат, а да обсъждат случващото се – били обединени.
Тогава сядайки на масата, всички едновременно забелязали другото семейство, ахнали! Решили, че независимо от нелепата ситуация, ще се включат в “ играта “ на семейството от виденията им и ще ги попитат “ Докога ще продължи това? “. Призрачното семейство се усмихнало и казало, че нещо се случва, защото трябва да се случи.
Гневни били изумени! Досега никой не им се бил опирал с “ такава наглост “. Но колкото и да били възмутени, привиденията трайно се настанили в живота им. Все така пречили на ежедневната работа на Гневни; измествали ги от столовете, когато се събирали за вечеря, от леглата им, малките привидения изхвърляли дрехите и тетрадките на малките Гневни и ги избутвали от местата им, докато си пишели домашните.
При това призрачното семейство било изключително гневно и агресивно в поведението си. И колкото повече се ядосвали Гневни от неразборията, хаоса и “ призрачната агресия “, толкова Призраците били по-усърдни в гневните си действия. И сякаш увеличавали видимо размерите си с всеки изминал ден; дни изпълнени с гняв и яд.
... Минал месец. Всички членове на с-во Гневни се чувствали изтощени! Досега не им се било случвало да се чувстват така. Когато те били гневни с другите и им се ядосвали, сякаш невидима енергия им давала сила. Е, после може и за малко да се чувствали изморени, но за това винаги били виновни Другите!
Но сега било различно. Сега Други били енергични от гняв и карали тях да се чувстват изморени и унили. В даден момент даже престанали да протестират и да се карат с Призрачното с-во. Оставили ги просто да “ беснеят “ и да се радват на лошотията си.
Реалното семейство започнало да се занимава със свои неща – хобита, спорт, разходки сред природата. И неочаквано станало нещо интересно: колкото по-малко внимание обръщали на “ щуреещите “, както ги наричали помежду си, толкова повече привиденията се смалявали – първо достигнали по-човешки размери, после станали по-малки на ръст от реалното семейство, а накрая едвам се виждали от земята.
Когато една вечер “ Гневни “ започнали да обсъждат случилото се на масата след вечеря, те отбелязали това. Тонът им на разговорите вече бил спокоен, дружелюбен, а действията и реакциите им спокойни и овладяни.
И както си говорили и говорили, изведнъж се обърнали към призрачното семейство и видели, че от него не е останало почти нищо – само малък мехур, но и той се спукал и изчезнал във въздуха. Настъпила кратка тишина. След това с-во Гневни се усмихнали един на друг, пожелали си Лека нощ! “ и се прибрали тихо по стаите си.
На другия ден, когато излезли – кой за работа, кой за училище – те поздравявали съседите, съучениците и колегите си и им пожелали приятен ден. От този ден натататък, започнали да се държат така, за изненада на всички. И не само това – а си създали приятелства, помагали на нуждаещите се, на възрастните и децата и се чувствали доволни.
В началото тези, които ги познават, били учудени от тази трансформация. Обсъждали известно време мнения и до-гадки какво ли се е случило, какво е предизвикало тази промяна! Но постепенно започнали да свикват и да се радват на тази промяна. И познайте! Вече не ги наричали Гневни.
Говорели за Промененото семейство. И всеки за себе си решил, че щом с-во Гневни успели да станат с-во Промени, значи и те могат да се променят и развиват и да станат още по-позитивни.
И бившето с-во Гневни, сега Променени, и всички, които ги познавали, открили, че най-непроменяемото и сигурно нещо е да се променяш! Положително! Защото това е сигурността! и щастието че Другите и всичко около теб се ПРОМЕНЯ!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
Живеело си така свото ден след ден, година след година. Докато не започнали да се случват странни неща. Първо забелязал бащата – Големият Гневко : както вечеряло семейството, Гневко видял на другия край на масата стои друго семейство, пак от четирима членове, които почти изцяло приличали на неговото.
Изумил се, но на никого нищо не казал; помислил, че просто му се привижда. Но от този ден нататък ги виждал постоянно. И лошото било, че започнали да се намесват в живота на с-во “ Гневни “. Докато Гневко работел нещо с инструментите си, мъжът ги издърпал гневно от ръцете му, изблъскал го от мястото му и сам започнал да работи с тях.
По-лошо станало, когато по-късно съпругата на Гневко – Гневка – споделила с него, че от няколко дни става нещо странно: някой сякаш избива от ръцете и с гняв приборите за хранене, чиниите, посудата; прането; нейните вещи.
И децата им се оплакали, че сякаш някой нарочно ги бута на земята, грабва вещите от ръцете им и ги хвърля или къса домашните им. Главата на семейството взел решение – свиква се семеен съвет за обсъждане на положението. За пръв път от много години насам, с-во Гневни се събрало заедно, не за да се карат, а да обсъждат случващото се – били обединени.
Тогава сядайки на масата, всички едновременно забелязали другото семейство, ахнали! Решили, че независимо от нелепата ситуация, ще се включат в “ играта “ на семейството от виденията им и ще ги попитат “ Докога ще продължи това? “. Призрачното семейство се усмихнало и казало, че нещо се случва, защото трябва да се случи.
Гневни били изумени! Досега никой не им се бил опирал с “ такава наглост “. Но колкото и да били възмутени, привиденията трайно се настанили в живота им. Все така пречили на ежедневната работа на Гневни; измествали ги от столовете, когато се събирали за вечеря, от леглата им, малките привидения изхвърляли дрехите и тетрадките на малките Гневни и ги избутвали от местата им, докато си пишели домашните.
При това призрачното семейство било изключително гневно и агресивно в поведението си. И колкото повече се ядосвали Гневни от неразборията, хаоса и “ призрачната агресия “, толкова Призраците били по-усърдни в гневните си действия. И сякаш увеличавали видимо размерите си с всеки изминал ден; дни изпълнени с гняв и яд.
... Минал месец. Всички членове на с-во Гневни се чувствали изтощени! Досега не им се било случвало да се чувстват така. Когато те били гневни с другите и им се ядосвали, сякаш невидима енергия им давала сила. Е, после може и за малко да се чувствали изморени, но за това винаги били виновни Другите!
Но сега било различно. Сега Други били енергични от гняв и карали тях да се чувстват изморени и унили. В даден момент даже престанали да протестират и да се карат с Призрачното с-во. Оставили ги просто да “ беснеят “ и да се радват на лошотията си.
Реалното семейство започнало да се занимава със свои неща – хобита, спорт, разходки сред природата. И неочаквано станало нещо интересно: колкото по-малко внимание обръщали на “ щуреещите “, както ги наричали помежду си, толкова повече привиденията се смалявали – първо достигнали по-човешки размери, после станали по-малки на ръст от реалното семейство, а накрая едвам се виждали от земята.
Когато една вечер “ Гневни “ започнали да обсъждат случилото се на масата след вечеря, те отбелязали това. Тонът им на разговорите вече бил спокоен, дружелюбен, а действията и реакциите им спокойни и овладяни.
И както си говорили и говорили, изведнъж се обърнали към призрачното семейство и видели, че от него не е останало почти нищо – само малък мехур, но и той се спукал и изчезнал във въздуха. Настъпила кратка тишина. След това с-во Гневни се усмихнали един на друг, пожелали си Лека нощ! “ и се прибрали тихо по стаите си.
На другия ден, когато излезли – кой за работа, кой за училище – те поздравявали съседите, съучениците и колегите си и им пожелали приятен ден. От този ден натататък, започнали да се държат така, за изненада на всички. И не само това – а си създали приятелства, помагали на нуждаещите се, на възрастните и децата и се чувствали доволни.
В началото тези, които ги познават, били учудени от тази трансформация. Обсъждали известно време мнения и до-гадки какво ли се е случило, какво е предизвикало тази промяна! Но постепенно започнали да свикват и да се радват на тази промяна. И познайте! Вече не ги наричали Гневни.
Говорели за Промененото семейство. И всеки за себе си решил, че щом с-во Гневни успели да станат с-во Промени, значи и те могат да се променят и развиват и да станат още по-позитивни.
И бившето с-во Гневни, сега Променени, и всички, които ги познавали, открили, че най-непроменяемото и сигурно нещо е да се променяш! Положително! Защото това е сигурността! и щастието че Другите и всичко около теб се ПРОМЕНЯ!
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
9.9.09
Страх
“По един прашен път вървял прашен и наглед дрипав човек. Пътят се извивал покрай полите на една планина. Долу, в подножието и се било сгушило малко неизвестно селце. Човекът, с метната на рамо дрипава торба, си подсвирквал и подскачал весело от крак на крак и се чудил дали да слезе в селото и да разбере какви жители го обитават. Весели или тъжни; сърдити или дружелюбни...Изведнъж, както си вървял без никакви мисли в главата, но с весели чувства в сърцето, той рязко спрял.
След един завой видял, че на една скала стои млад, изглеждащ здрав мъж, с разперени, като криле ръце, сякаш готов за скок. “ Какво правиш млади човече ? Смяташ да скачаш ли? Вече не ти ли е мил животът?! “ – безгрижно попитал Дрипавият. Младият момък стреснато се обърнал и погледнал уплашено старецът. В същност той изглеждал стар, но който го погледнел в очите виждал, че е млад.
“ Мил ми е животът, непознати човече! – отвърнал тъжно младежът. – “ Но зъл магьосник владее селцето ни. Тежко проклятие е надвиснало над нас. Ако някой от нас, здравите млади мъже не скочи в пропастта, магьосникът ще унижожи всички ни. Затова всички млади мъже се събрахме и решихме чрез жребий кой да се жертва за селцето ни.
Е, тази чест се падна на мен. Мъчно ми е, че си отивам млад от този свят, но поне знам, че ще изпълня дълга си и ще спася съселяните си “ – тежко, но с усмивка въздъхнал момъкът. Старецът се почесъл по главата, замислил се малко, пак се почесъл и казал :
“ Имам предложение за теб. В торбата, освен дрипите нося и една тояжка. Предлагам ти да сложим дрехите ти на тоягата ми и да я хвърлим в пропастта, вместо теб. Така магьосникът ще види, че някой е скочил долу и ще вдигне проклятието от селото ви, а ти ще останеш жив. Ако искаш би могъл и да се присъединиш към мен и двамата с теб да бродим по широкия свят, необ-вързани с грижи и покъщнина. “
Младежът поседнал на един камък и също се замислил. Предложението на Дрипавия мъж било много изкусително. От една страна, силно се надявал, че ако изпълни идеята на стареца, магьосникът няма да разбере, че не се е хвърлил, защото било много високо и стръмно и щял да помисли, че тялото се е разпръснало на хиляди парчета. От друга страна обаче близките му нямали да разберат, че е останал жив и ще тъгуват за него. “
Но – решил най-накрая той – след време може би ще се върна в селото и те ще разберат какво съм направил и ще са щастливи да ме видят! “. И така, той решително станал от камъка, приемайки предложението на стареца. Направили всичко, както го замислили и след това тръгнали по широкия и непознат свят, с облекчение и радост в душите и сърцата си.
Ходили където ходили. Не измервали времето в часове, дни и нощи, а в преживявания. Но в даден момент на момъка му домъчняло много силно за селото и близките му. Почувствал се преситен от различни преживявания и емоции в чужди градове и с чужди хора. Споделил със стареца, че му е време да се прибира у дома и че сигурно вече няма опасност за него и съселяните му.
Дрипавият мъж нямал желание да се връща пак на някогашния прашен планински път. А и той самият не бил преситен от вълнения. Както през целия си живот и сега се радвал на чуждите градове, на чуждите гостоприемство и гозби и бил щастлив, че навсякъде среща приятели. Но като видял, че младият мъж е тъжен и с насълзени очи, решил не само че е негово право / на момъка / да се върне у дома, но и че той самият, вечният скитник, ще го придружи.
И така ... Двамата вървели, вървели и пак се намерили на познатия прашен извиващ се на-горе път. И какво да видят – на една скала отново стоял млад мъж с разперени, като за полет в пропастта ръце. Двамата скиталци притеснено се спогледали: “ Знаеш ли какво – казал старецът на приятеля си – ти се скрий зад онази голяма скала, а аз ще разпитам младежа какво става. “
И го направили. Старецът се приближил до младежа и го попитал какво смята да прави. А той му дал абсолютно същите обяснения, както и младият му приятел преди време. Дрипавият мъж отдавна знаел, че току-така магьосникът няма да освободи селото от проклятието си, но премълчал това и дал същото предложение на отчаяния момък, както преди време на приятеля си.
И този момък се съгласил. Речено сторено. И тримата тръгнали заедно по широкия и изпълнен с приключения свят. След време и на втория млад мъж му станало мъчно за дома и искал да се връща. Този път старецът и първият момък се спогледали и казали, че нямат желание да се връщат там. Но вторият момък бил решен да се върне, независимо с тях или сам. Накрая, тримата се намери-ли на познатия прашен и извиващ се нагоре в планината път.
Вървейки по пътя си, след един завой и тримата се вцепенили. На една скала, с разперени ръце стоял млад мъж, готов за скок в смъртта. Извикали го и когато той се обърнал видял учудено един дрипав старец и двамата си съселяни. Бил поразен. И докато стоял вцепенен, този път от изненада, те накратко му обяснили какво се е случило.
Тогава тримата млади мъже едновременно се обърнали към дрипавия, но щастлив старец за съвет. Той седнал на един камък и им казал : “ Магьосникът ви владее, чрез силата на страха. Така хипнотизира всички ви. Всеки един от вас тримата си е мислил, както и всички в селото, че ако някой от вас скочи, ще освободи останалите от проклятието.
Всички заедно сте мислили, че постъпката е правилна. Но точно това иска магьосникът. По този начин, един по един щяха да загинат всички млади и здрави, можещи да се борят, мъже в селото. И тогава магьосникът щеше да го завладее, без да има кой да се съпротивлява.
Ако обаче сега тримата се върнете там и обедините сили – физически, психически и емоционални – с останалите млади мъже, ще можете да се справите със злия магьосник веднъж завинаги. И в друга беда, ще знаете, че можете да се справите! “
Настъпила тишина. Тишина, изпълнена не с напрежение и тягост, а с МЪДРОСТ ! Поне така го чувствали тримата младежи. След известно време единият от тях се обадил, уверен,че говори от името на другите двама: “ Разбрахме приятелю! С обединени усилия, хората могат да се справят с много неща. Важно е да си сътрудничим, да работим заедно! “
Другите потвърдили казаното с кимване и сияещи лица. Старецът помълчал малко и отговорил : “ Донякъде напипахте верния път. Да, важно е хората да са съпричастни един с друг, с дадено събитие и да си сътрудничат. Но има и друго, по-важно ... “ – замълчал мъдро той.
Тримата млади мъже се замислили дълбоко. И колкото повече мислили, толкова повече ста-вали унили, защото нищо не разбирали. Тогава старецът мило се усмихнал и казал : “ Спомнете си какво ви казах за силата на страха. Магьосникът ви държи в страх и постоянно ви лъже, че ще освободи селото, ако някой скочи в пропастта и винаги ви мами.
Така и страхът владее човек и всичките му качества. Не им дава да се изявят, а на него да се съпротивява. И човек остава пленен от страха и постоянно му се подчинява, докато изцеди и пос-ледните му сили. “ – старецът казал тихо последните думи и замълчал. Той самият бил свободен и щастлив в сърцето и душата си. А младите мъже, разсъждавайки над думите му разбрали най-накрая какво им казва :
“ Прав си мъдри приятелю! Ние се поддадохме на страха. Млади, здрави сме, а се оставихме да ни омагьоса “ проклятието “, вместо да се вземем в ръце и веднъж завинаги да унищожим силата на злия магьосник. Така и страхът, като ни завладее започва да потиска и ни прави много малки и се опитва да унищожи едно по едно хубавите ни качества; душевната ни и емоционална сила.
И ние се оказваме във все по-големия и по-затягащ плен на страха! А със силата на доверието и любовта, които ти ни показа, можем да се справим с всяко “ проклятие “ , колкото и страшно и ужасно да изглежда то на пръв поглед. “ Старецът с усмивка, извираща от чистата му и мъдра душа и младо сърце, се зарадвал, че младите мъже разбрали думите му.
Тримата били с насълзени от благодарност очи : “ Благодарим ти, човече! Ти се оказа много мъдър приятел. Благодарим ти за безценното ти приятелство и подкрепа! Четиримата мъже си дали здрава прегръдка. Младите бързали да се върнат в селото си и да унищожат “ проклятието “.
А старецът, ... старецът гледал известно време, с мъдра и разбираща усмивка след тях, а после поел, както си знаел, по широкия и пъстър свят. С чисто сърце, светла душа и здрав разум. Те били единственото му богаство, но и от повече не се нуждаел. Знаел, че с неговото богатство може да отиде, където си поиска и навсякъде да се чувства у дома си и сред приятели. Доверяващ се и довереник. Обичан и обичащ! “
Това е приказката. Който, както иска да я тълкува. И най-вече героите в нея и кои са те. Старецът и младежите; и/или прашният път, планината, злият магьосник и селцето, камъкът; идеята да се хвърли тоягата с дрипите вместо младежите и дали магьосникът е бил измамен. Да ги тълкува заедно и/или поотделно; буквално и/или преносно. А ако иска, може и да ги използва, като части от пъзел. И сам/а/ да си направи своя приказка. Важното е да е написана, като тази – от душа и сърце.
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
След един завой видял, че на една скала стои млад, изглеждащ здрав мъж, с разперени, като криле ръце, сякаш готов за скок. “ Какво правиш млади човече ? Смяташ да скачаш ли? Вече не ти ли е мил животът?! “ – безгрижно попитал Дрипавият. Младият момък стреснато се обърнал и погледнал уплашено старецът. В същност той изглеждал стар, но който го погледнел в очите виждал, че е млад.
“ Мил ми е животът, непознати човече! – отвърнал тъжно младежът. – “ Но зъл магьосник владее селцето ни. Тежко проклятие е надвиснало над нас. Ако някой от нас, здравите млади мъже не скочи в пропастта, магьосникът ще унижожи всички ни. Затова всички млади мъже се събрахме и решихме чрез жребий кой да се жертва за селцето ни.
Е, тази чест се падна на мен. Мъчно ми е, че си отивам млад от този свят, но поне знам, че ще изпълня дълга си и ще спася съселяните си “ – тежко, но с усмивка въздъхнал момъкът. Старецът се почесъл по главата, замислил се малко, пак се почесъл и казал :
“ Имам предложение за теб. В торбата, освен дрипите нося и една тояжка. Предлагам ти да сложим дрехите ти на тоягата ми и да я хвърлим в пропастта, вместо теб. Така магьосникът ще види, че някой е скочил долу и ще вдигне проклятието от селото ви, а ти ще останеш жив. Ако искаш би могъл и да се присъединиш към мен и двамата с теб да бродим по широкия свят, необ-вързани с грижи и покъщнина. “
Младежът поседнал на един камък и също се замислил. Предложението на Дрипавия мъж било много изкусително. От една страна, силно се надявал, че ако изпълни идеята на стареца, магьосникът няма да разбере, че не се е хвърлил, защото било много високо и стръмно и щял да помисли, че тялото се е разпръснало на хиляди парчета. От друга страна обаче близките му нямали да разберат, че е останал жив и ще тъгуват за него. “
Но – решил най-накрая той – след време може би ще се върна в селото и те ще разберат какво съм направил и ще са щастливи да ме видят! “. И така, той решително станал от камъка, приемайки предложението на стареца. Направили всичко, както го замислили и след това тръгнали по широкия и непознат свят, с облекчение и радост в душите и сърцата си.
Ходили където ходили. Не измервали времето в часове, дни и нощи, а в преживявания. Но в даден момент на момъка му домъчняло много силно за селото и близките му. Почувствал се преситен от различни преживявания и емоции в чужди градове и с чужди хора. Споделил със стареца, че му е време да се прибира у дома и че сигурно вече няма опасност за него и съселяните му.
Дрипавият мъж нямал желание да се връща пак на някогашния прашен планински път. А и той самият не бил преситен от вълнения. Както през целия си живот и сега се радвал на чуждите градове, на чуждите гостоприемство и гозби и бил щастлив, че навсякъде среща приятели. Но като видял, че младият мъж е тъжен и с насълзени очи, решил не само че е негово право / на момъка / да се върне у дома, но и че той самият, вечният скитник, ще го придружи.
И така ... Двамата вървели, вървели и пак се намерили на познатия прашен извиващ се на-горе път. И какво да видят – на една скала отново стоял млад мъж с разперени, като за полет в пропастта ръце. Двамата скиталци притеснено се спогледали: “ Знаеш ли какво – казал старецът на приятеля си – ти се скрий зад онази голяма скала, а аз ще разпитам младежа какво става. “
И го направили. Старецът се приближил до младежа и го попитал какво смята да прави. А той му дал абсолютно същите обяснения, както и младият му приятел преди време. Дрипавият мъж отдавна знаел, че току-така магьосникът няма да освободи селото от проклятието си, но премълчал това и дал същото предложение на отчаяния момък, както преди време на приятеля си.
И този момък се съгласил. Речено сторено. И тримата тръгнали заедно по широкия и изпълнен с приключения свят. След време и на втория млад мъж му станало мъчно за дома и искал да се връща. Този път старецът и първият момък се спогледали и казали, че нямат желание да се връщат там. Но вторият момък бил решен да се върне, независимо с тях или сам. Накрая, тримата се намери-ли на познатия прашен и извиващ се нагоре в планината път.
Вървейки по пътя си, след един завой и тримата се вцепенили. На една скала, с разперени ръце стоял млад мъж, готов за скок в смъртта. Извикали го и когато той се обърнал видял учудено един дрипав старец и двамата си съселяни. Бил поразен. И докато стоял вцепенен, този път от изненада, те накратко му обяснили какво се е случило.
Тогава тримата млади мъже едновременно се обърнали към дрипавия, но щастлив старец за съвет. Той седнал на един камък и им казал : “ Магьосникът ви владее, чрез силата на страха. Така хипнотизира всички ви. Всеки един от вас тримата си е мислил, както и всички в селото, че ако някой от вас скочи, ще освободи останалите от проклятието.
Всички заедно сте мислили, че постъпката е правилна. Но точно това иска магьосникът. По този начин, един по един щяха да загинат всички млади и здрави, можещи да се борят, мъже в селото. И тогава магьосникът щеше да го завладее, без да има кой да се съпротивлява.
Ако обаче сега тримата се върнете там и обедините сили – физически, психически и емоционални – с останалите млади мъже, ще можете да се справите със злия магьосник веднъж завинаги. И в друга беда, ще знаете, че можете да се справите! “
Настъпила тишина. Тишина, изпълнена не с напрежение и тягост, а с МЪДРОСТ ! Поне така го чувствали тримата младежи. След известно време единият от тях се обадил, уверен,че говори от името на другите двама: “ Разбрахме приятелю! С обединени усилия, хората могат да се справят с много неща. Важно е да си сътрудничим, да работим заедно! “
Другите потвърдили казаното с кимване и сияещи лица. Старецът помълчал малко и отговорил : “ Донякъде напипахте верния път. Да, важно е хората да са съпричастни един с друг, с дадено събитие и да си сътрудничат. Но има и друго, по-важно ... “ – замълчал мъдро той.
Тримата млади мъже се замислили дълбоко. И колкото повече мислили, толкова повече ста-вали унили, защото нищо не разбирали. Тогава старецът мило се усмихнал и казал : “ Спомнете си какво ви казах за силата на страха. Магьосникът ви държи в страх и постоянно ви лъже, че ще освободи селото, ако някой скочи в пропастта и винаги ви мами.
Така и страхът владее човек и всичките му качества. Не им дава да се изявят, а на него да се съпротивява. И човек остава пленен от страха и постоянно му се подчинява, докато изцеди и пос-ледните му сили. “ – старецът казал тихо последните думи и замълчал. Той самият бил свободен и щастлив в сърцето и душата си. А младите мъже, разсъждавайки над думите му разбрали най-накрая какво им казва :
“ Прав си мъдри приятелю! Ние се поддадохме на страха. Млади, здрави сме, а се оставихме да ни омагьоса “ проклятието “, вместо да се вземем в ръце и веднъж завинаги да унищожим силата на злия магьосник. Така и страхът, като ни завладее започва да потиска и ни прави много малки и се опитва да унищожи едно по едно хубавите ни качества; душевната ни и емоционална сила.
И ние се оказваме във все по-големия и по-затягащ плен на страха! А със силата на доверието и любовта, които ти ни показа, можем да се справим с всяко “ проклятие “ , колкото и страшно и ужасно да изглежда то на пръв поглед. “ Старецът с усмивка, извираща от чистата му и мъдра душа и младо сърце, се зарадвал, че младите мъже разбрали думите му.
Тримата били с насълзени от благодарност очи : “ Благодарим ти, човече! Ти се оказа много мъдър приятел. Благодарим ти за безценното ти приятелство и подкрепа! Четиримата мъже си дали здрава прегръдка. Младите бързали да се върнат в селото си и да унищожат “ проклятието “.
А старецът, ... старецът гледал известно време, с мъдра и разбираща усмивка след тях, а после поел, както си знаел, по широкия и пъстър свят. С чисто сърце, светла душа и здрав разум. Те били единственото му богаство, но и от повече не се нуждаел. Знаел, че с неговото богатство може да отиде, където си поиска и навсякъде да се чувства у дома си и сред приятели. Доверяващ се и довереник. Обичан и обичащ! “
Това е приказката. Който, както иска да я тълкува. И най-вече героите в нея и кои са те. Старецът и младежите; и/или прашният път, планината, злият магьосник и селцето, камъкът; идеята да се хвърли тоягата с дрипите вместо младежите и дали магьосникът е бил измамен. Да ги тълкува заедно и/или поотделно; буквално и/или преносно. А ако иска, може и да ги използва, като части от пъзел. И сам/а/ да си направи своя приказка. Важното е да е написана, като тази – от душа и сърце.
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
8.9.09
Одобрение
Младият мъж стоеше вцепенен. Позата му беше на статуя, но мозъкът му работеше на бързи обороти. Налагаше му се. Защото мислеше, че става нещо с него, или по-точно в главата му. А не го разбираше. От известно време му се привиждаха разни жени. Не, не тези, с които бе имал връзка. Просто жени – понякога на възрастта на сегашната му приятелка. Понякога малко по-възрастни, или млади момичета, тинейджърки, или – както преди пет минути – малко момиченце.
Смяташе, че подобно нещо не може да му се случи. Направо абсурд! Тръсна глава, за да отпъди нежеланите мисли и видения. Ехххх, ако можеше с едно тръсване на глава да изчезнат! Но дълбоко в себе си знаеше, че няма. Както знаеше и че става нещо с него. Нещо, което го тревожеше, защото не вярваше в духове, енергия и подобни. Но не можеше, разбере какво се случва.
Някой почука на вратата. Излезе от вцепенението. Слава Богу, негов колега – питаше нещо – най-после в сферата на деловите въпроси, на познатото. Младият мъж не бе нечувствителен, сухар. Имаше приятели, а и доволно количество приятелки. Е, повечето казваха, че много работи и често се среща с приятелите си, но и той знаеше как да се реваншира. И те оставаха доволни. Поне така си мислеше.
Когато свърши работния ден, той си тръгна все така умислен. Седна в колата. Просто стоеше. Не му се тръгваше, не му се и стоеше. Помисли дали да не се отбие на обичайното “ свърталише “ / негово и на приятелите му – един чудесен малък бар /, но в същност и там не му се ходеше. Не знаеше какво иска, какво му се прави, къде иска или не иска да е! А винаги бе знаел. Досега!
Изведнъж го стрестна някакво почукване. О, Боже! Не е възмож-но! Пак същото малко момиченце. Стоеше на волана пред него: “ Хайде тръгвай, че ми доскоча! Къде ще ме водиш? “ – момиченцето протегна крачка и ръчички, прозя се и пооправи тук-там розовата си рокличка.
“ Преди малко беше облечена в жълта тениска и розови панталонки. Кога се преоблече? “ – чу се да казва. “ О, божичко! Какви ги говоря! Разговарям с някакво привидение! Наистина ми става нещо! “ – младият мъж се хвана за главата. “ Сложи ръцете си на волана и давай ... Аз ще седна до теб. Ще си попътуваме...” – момиченцето доволно се усмихна.
“ Е, добре, ще се включа в играта. Може би сънувам. Нека да си досънувам, пък после ще видим...! “. Мъжът взе решение и се обърна към момиченцето : “ А ти как се казваш и на колко годинки си? Искам да знам с кого си говоря и се возя! “ “ Е, добрееее! “ – момиченцето протегна преплетени ръчички и макар и с досада отговори: “ Казвам се Одобрение “ . “ Що за име е това?! “ – прихна младият мъж –
“ Не, сериозно как се казваш? “ . “ Одобрение! “ – малката повтори името си с малко яд в гласа и тръсна главица. “ Не знаеш ли какво е това одобрение? Всички са зависими от мен, дори и ти. “ “Аз?! А, не моля те, изобщо не съм зависим от чуждото одобрение! Тук си сбъркала! “ – мъжът недоволно поклати глава и рязко зави. Чак гумите изсвистяха.
“ Ооой, какво правиш?! Ще се блъснем някъде! “ – изпищя момиченцето. “ Хайде спирай, искам да сляза ! “ – нацупи се то – “ Довиждане засега, пак ще се видим. “ – докато говореше изчезна. Сякаш се изпари във въздуха.
Младият мъж поседя загледан в празното пространство. После се сепна: “ Явно съм сънувал. “ – той разтърка очи. “ Добре, поспал съм малко. Сега мога да се върна в къщи. А странния разговор ...е, той си беше част от съня. Да, мисля, че вече съм добре.
Стига толкова привидения и безмислици! Просто съм бил уморен! “ – мъжът запали колата и вече успокоен потегли към къщи. От една страна се чувстваше спокоен. От друга, някакво смътно чувство глождеше дълбоко в него, че не е сънувал и че нищо не е приключило.
Минаха няколко дни. На младия мъж нищо не му се беше привиждало. Но глождежщото чувство бе останало, както и някаква липса. В края на един от работните му дни, преглеждайки бележките си, осъзна колко много работа има още : “ Ще трябва пак да стоя до късно. Е, добре, да се залавям за работа; може и по-бързо да свърша. “ – потърка с длан лицето и с пръсти очите си и се зае със задачите.
Не си спомняше колко време бе работил, но като вдигна глава, уморените му очи съзряха нещо изумително. Дъхът му секна. Срещу него, на един от фотьойлите, седеше невероятно красива и секси жена. С черна коса, на естествени масури и изумииииителниии теменужени очи. Бе облечена в червена рокля, с преметната през глава презрамка; с деколте, което спираше точно там, където да загатне за прелестите и.
Роклята се спускаше до глезените и на невероятни дипли. Дискретно ухание на парфюм се носеше около нея, под нея и над нея. Тя му се усмихваше, мило, примамващо, нежно и по детски. Първоначално, като я видя, си помисли, че е точно тип съблазнителка, настоятелна и властна. Но когато го погледна дълбоко в очите, той видя, че изразяват някаква детска чистота и същевременно напълно осъзната женственост, без да е вулгарна.
“ Как се казваш? “ – механично попита той. В същност осъзна, че от захлас по нея бе отворил уста и ококорил очи. “ Одобрение. “ – тихо и проникновено му отвърна тя.
“ Е не, о, Боже, пак ли същата история! “ – изстена в душата и мислите си той. Интересно, сърцето му трепереше от вълнение; изобщо не се противопостави на видението.
“ Може ли просто да стоя при теб. Няма да ти преча. Не е нужно да разговаряме. Просто да съм до теб?! – умолително, но и настоятелно го попита тя. “ Добре, пак ще играем. Ако просто стои и мълчи и не ми пречи, нека да си стои. В края на краищата изглежда изумително! “ – помисли си той.
Вярно, беше срещал още по-красиви, спиращи дъха жени, но тази ... тази спираше дъха по друг начин. Не само с физическата си красота, а с цялото си присъствие. “ Да, както желаеш ... – изуми се на смущението си – нямам нищо против. ... Ти си изумителна! “– отново проговори в него мъжкаря и чаровника за жените.
Като каза това, се успокои, сякаш отново се върна в себе си, колкото и нелепа да му се струваше ситуацията. Наведе се отново над документите. Започна да работи с вдъхновение и двойна енергия, странни за късния час. Един по един документите бяха готови.
Лесно вземаше решения и бе напълно уверен в тях. Той винаги бе уверен, че е прав, но този път някакси го почувства с всички свои фибри – не само с разума, а и с душата и сърцето си.... Внезапно се събуди. Огледа се наоколо все още сънен. Боже, беше вече ден.
Някой бе почукал на вратата и преди да се осъзнае и да отговори, влезе колегата му. Трябваше да отидат при шефа си. Беше часът на бизнес срещата. Отново минаха дни. Образите на жените все така му се появяваха, където и да беше – в колата, в офиса, на бизнес консултации, в магазините, на голфигрището и тенискорта, в бара, когато беше с приятелите си.
И естествено вече нямаше нужда да ги пита за името. Знаеше какво ще отговорят : “ Одобрение “. А веднъж – това беше най-смущаващото – бяха се появили и докато се любеше с приятелката си.За кратко, но всички жени, на различните възрасти. Направо изхвръкна от леглото за изумление на любимата му. “ Пак ставаш студен и затворен! “ – обвини го тя.
В случая и съчувстваше, но не можеше да и обясни. В същност не можеше да обясни на никого, дори и на най-близкия си приятел. По едно време се замисли дали да не отиде на психотерапевт или направо на психиатър, но се отказа. Не отричаше професиите им и че могат да му помогнат. Не отричаше вече и в себе си, че става нещо с него.
Но някак ... – чудеше се защо не се решава да сподели с друг. Не само защото обичаше сам да се справя с проблемите си, а .... “ Господи, това са си моите привидения. Нямам желание да ги споделям, да ги деля с никого! “. Когато осъзна това, се успокои и някак започна да се наслаждава на тези “срещи “. Изпитваше удоволствие от тях, колкото и разума да му подсказваше, че е странно.
Един почивен ден, както си стоеше сам в къщи и не мислеше за нищо, просто релаксираше, се появи момиченцето : “ Здрасти! “ – махна то свенливо с ръчичка. “ Здравей! “ – младият мъж цъфна в усмивка. “ Отдавна не си се появявала! Все другите. “ “ Имах работа “ – отговори момиченцето, въртейки очи и му се усмихна.
Мъжът се разсмя : “ Е, каква работа има малко момиченце, като теб ?! “ “ Нали знаеш, че не съм само малко момиченце, а ...” “ Да, да знам, но скоро не съм те виждал в този ти образ “ . “ Сега съм тук “ . Мъжът подкани с усмивка малката госпожица : “ Появявах се при един щурчо! “ – обясни . “ Всякак “ – допълни то. “ Е, добре.
Ще ми обясниш ли най-накрая цялата тази работа. Не че ми беше и ми е неприятно! Но какви са тези привидения?! Ако знаеш само в какъв момент се появихте всички ... ! “ “ Знам “ – момиченцето наведе свенливо главичка на една страна и се усмихна палаво. “ За какво става дума?! “ – мъжът се почуства доволен, че зададе този въпрос.
Не само, за да си изясни чрез логика нещата, а и със сърцето и душата си. Защото разбра изведнъж, че е бил на тези “срещи “ изцяло, с чувствата и емоциите си.
“ За одобрение. Всички хора се подчиняват повече или по-малко на тази нужда . “ – помъл-ча за секунда. “ Ти например се нуждаеш от мъжкото одобрение. “ “ Аз?! От одобрение?! Мъжко?! Извинявай, но ... “ “ О, да така е.
Ти обичаш да си в мъжка компания. Чувстваш се силен и уверен, когато ходите с приятели на различни места и общуваш с тях. “ Мъжът понечи да каже нещо, но просто не знаеше какво. “ Да, знам, харесваш жени и ти си много ха-ресван от тях, но когато си с някоя жена невинаги успяваш да избягаш от деловия стил, а и само с цветя, кавалерство и страстни милувки не можеш да ги привличаш. Знаеш, понякога ... “ .
Да, знаеше; обвиняваха го, че е мачо, че не се интересува от чувствата и емоциите на жената – не изцяло – но му казваха, че не успява да опознае надълбоко женските психика и емоционалност. “ Искаш да кажеш, че ... ? “ “ Ти си много съпричастен към делата на приятелите си, всякакви , дори и от сърдечен характер; изобщо към мъжките съдби. Когато сте заедно, се чувстваш напълно одобрен и сигурен в себе си.
Сигурно чудесно си прекарвал с баща си, намирали сте общ език, а майка ти понякога се е ядосвала на баща ти, а и на теб, че не и обръщате достатъчно внимание. “ “ Ами да, така е – промълви младият мъж . Осъзна, че това винаги е било така, най-добре се чувстваше в мъжка компания – най-пълноценен и истински.
И с жените, разбира се, но и той усещаше, че остава нещо недоизказано, нещо, което те му подсказваха, а той не можеше да разбере. И се ядосваше, че не му се отдава и че неизказанато стои между двамата, колкото и хубава да беше връзката.
“ Виждам, че осъзнаваш нещата “ – момиченцето направи пауза. В същност вече не беше малкото момиченце; появи се много млада жена.
“ Честно, не се бях замислял! ... – направи пауза, сякаш, за да си доизясни. “ Наистина не съм мислил, че търся одобрението на баща си, или на приятелите си, или дори на шефа си. Мислех, че съм достатъчно самоуверен и нямам нужда от одобрение. “ “ О, да самоуверен си, но най-вече в мъжка компания, когато виждаш, че си приет...
Не си свенлив с жените, вярно, харесван мъж си, но когато те се поддадат на емоции, както казваш, се затваряш в себе си и не правиш нищо, за да подкрепиш емоционално съответната жена. Смяташ, че това си е тяхна сфера, където не можеш да се бъркаш. Защото в същност не знаеш как.
Борил си се цял живот за одобрението на баща си, а и на всички мъже, с които си общувал. Знаеш как да го постигнеш и затова си щастлив и цял в мъжка компания. А с жените показваш само мачото, мъжът ловец, закрилник, но не и уязвимият, нуждаещият се от грижи и също емоционална подкрепа мъж. И затова ставаш неуверен и уплашен, но го криеш зад фасадата на “мъжкаря “ или просто махваш с ръка, или казваш някакво успокоително клише. “
“ Наистина е така “ – каза го спокойно, не със срам или яд, че се е чувствал така; просто най-накрая го бе осъзнал изцяло – с разума, с душата, с чувствата и емоциите си. Сякаш цял живот го е знаел, но сега го е о с ъ з н а л н а п ъ л н о! И колко спокоен, обичащ се, обичащ и обичан се почувства! .... Настъпи осъзнаваща тишина ...
“ Предполагам, че се появяваш, повявявате и на др. мъже и на жени?! “
“ О, да, на една жена се появих, докато си подреждаше библиотеката, прецизно и педантично както винаги. Явих и се в мъжки образ и подредих книгите точно в обратната на ней-ната посока. Няколко пъти подреждахме и пренареждахме.
Добре си поиграхме! “ момиченцето / отново се бе появило / се разсмя. “ А на една мадама “ – то се усмихна и закри с ръчичка устичката си, докато доволно се кискаше – “ и скроих номер. Тя се имаше за неве-роятно сексапилна и за голяма съблазнителка и изкусителка. Напълно се появих, в смисъл материализирах.
Където и да ходеше, с колкото и мъже да се срещаше, аз бях там. Млада, красива, секси и страхотно жива и интересна. Не можеше да се отърве от мен. Налагаше и се да ме представя за най-добрата си приятелка.
И аз, почти без усилия, и отмъквах мъжете. Идваше и да ме цапардоса. Но естествено знаеше, че няма как и се ядосваше още повече. Добре се позаблявахме и с нея! “ – момиченцето отметна главичка назад и започна да пищи от смях; цялото и телце се тресеше от радост.
Младият мъж въздъхна. Но я остави да се позаблява още малко с играта си : “ Не с всички си играеш така, нали? “ “ О, не разбира се, зависи от човека. Появявам се на различни мъже и жени. На една жена и се появявам почти като при теб. Само не и като ... “ “ Като жената от вечерта в офиса?! “ – поде репликата той. Момичето кимна – “ А защо?! “
“ Защото тя се нуждае от одобрение, най-вече мъжко, но го скрива от себе си. “ “ Как така? Като “ съблазнителката ли? “ “ О, не, не, не по този начин. Тя е много обичлива и мила. Много е отзивчива. Но някак не разбира, че ... “ “ Хората се възползват от нея?! “ “ Не, не наистина. Просто не знае кога да сложи границата. Така прикрива нуждата си от одобрение.
В същност знае, но когато другите започнат да прекаляват. И защото не знае как да се грижи за себе си; за нуждите си. Знае за другите почти с точност, заради одобрението, но не и за себе си. Или поне не винаги и както душата и иска. Тя си мисли, че я следва, но не е така. Затова и се явявам така – като малко момиченце – и като много млада жена, на която тепърва и предстои да опознае живота, любовта и най-вече себе си.
И като по-възрастна, дори като Баба Яга. Но не и като жената от онази вечер. Не е узряла още за това. “ “ Защо да не е узряла? “ / “ Защото и е нужно все още изцяло да опознае себе си изцяло и най-потайните си кътчета. Тогава ще бъде напълно готова да се изправи пред света такава, каквато е, без нуждата от постоянно одобрение.
Да се остави на собствените и инстинкти и критерии за собствено одобрение / на личността си и и на нещата и хората /, тогава и може напълно да се отпусне и да се остави на одобрнението само на хора, които харесва, без да нарушава/т/ границите и. Затова се налага да и се явявям често и като вещица.
Веднъж цял ден я следвах в образа на Баба Яга. Направо я подлудих. Но не с лошо чувство. Никога при никого не е с лошо чувство! “. Двамата се умълчаха. Изпълнена с разбиране и изживяване тишина. Момиченцето продължи : “ Една вечер, като си легна разстроена и объркана, вече в просъница и се явих, като любеща майка.
Седнах близо до нея и цяла нощ я милвах и галех и говорех. На сутринта беше доста успокоена и на себе си. “ –момичето се усмихна щастливо. “ Добре си направила. Сигурно и в мъжки образ се явяваш пред нея? “
“ Да, но по-рядко. Важно е да осъзнае собствените си, женски роли; да е щастлива с и в тях. Тогава ще започна да и се появявам и като жената от вечерта. “ “ Ти си знаеш. Сигурно си права да се явяваш в различни образи. Кажи ми тогава как се явяваш на мъже, различни като тип от мен? “
“Точно след малко ще ходя при един, когото съм започнала от известно време да посещавам. “ / “ И ..... “ – младият мъж я погледна с очакване “Той търси постоянно одобрението на жените. Много е мил, възпитан, обичлив и емоционален. “
“ Аха, един вид се интересува от емоциите на жените и затова го обичат и харесват. “
“ Да, той не се разбира добре с баща си, с чичо си. Има приятели мъже, разбира се, но е за-висим от женското одобрение и пренебрегва това, което му казват и показват мъжете; т.е. мъжкият начин на мислене и поведение.
Не че е женствен, но ... . Майка му не е била много категорична в поведението си. Бащата е определял правилата, но е обвинявал майката, че глези сина им и не е общувал с него така, както твоят баща с теб. “ / “ Ясно. “ / “ И затова той търси в жените майка си – за собствената си сигурност, като мъж и собствена утеха и подкрепа.
Изключително мил и възпитан е; голям кавалер, винаги на “ ти “ с емоциите на жената, когато тя е положително настроена – любвеобилна, грижовна и изявя-ва женствеността и сексуалното си желание. “ / “ Но когато тя е изморена и разстроена или Баба Яга ... ?! “ – младият мъжът се усмихна.
“Тогава не я приема. Обвинява я, че не го разбира, а пък той как винаги я разбирал и изс-лушвал и бил мил и внимателен и мълчал заедно с нея и т.н. Досадна работа! “ – момиченцето сбърчи носле и махна с ръка и за миг се превърна в младо момиче, по-зряла жена и пак стана малка.
“ Започва да обвинява жената за собствените си чувства и дори ги приписва на нея. И става много негативен и по детски или тинейджърски държащ се. “ “Добре де, защо става така ? При него какво се е объркало? “
“Ами майка му не е била много категорична в отстояване на нуждите си и собствените си желания. Не че изобщо не го е правила. Но го е привличала към себе си за емоционална подкрепа. “ “ Тежко за малко момче. “
“ Точно така. Тя естествено иска той да е щастлив; да си намери една добра и грижовна жена, която да го обгрижва постоянно. И тук нейните желания съвпадат с неговите. “
“ Ами бащата? “ / “ О, и той го иска, но желае синът му да е по-категоричен в някои неща. А приятелите му постоянно го кодошат, че най- накрая ще се влюби и ожени за някоя, която “ ще му стъпи на врата “ . / “ Тя ще определя правилата във връзката им, а той пасивно ще ги изпълнява. “
“Точно така. Той е пасивен като жена – гъвкав, любвеобилен, разбиращ, емоционален. Жените харесват това и дълго време не виждат какво означава поведението му. Т.е. той е адски привлекателен с “ разбирането си “ за тях. Но ухажва, като жена, не като мъж.
А когато жената прояви активната си борбена страна, се дразни, защото той самият не е достатъчно категоричен, борбен, активен и не се чувства достатъчно мъж и се ядосва на себе си. Затова и ги напада словесно или ги тормози с непрестанни изисквания или капризи.
Защото майка му го е натоварила като малък с отговорността да и бъде емоционална опора, а той естествено не е знаел как да се държи. Ядосва се на жените, когато се държат, като майка му – когато изискват емоционална подкрепа в дадени моменти – и същевременно копира нейното поведение и става постоянно изискващият емоционална подкрепа. “
“ И как действаш в такива случаи? “ / “ Най-често му се явявам като Баба Яга, вещица тре-щерица. Онзи ден му се явих, като много як бабаит, който бе готов да го разпердушини. “ “Ааааааа, ясно, да започне да се бори, да се отстоява, като мъж, т. е. с мъжки средства. “
“Точно така. А вчера ... – смях заглуши последните думи на момиченцето. То се затресе цялото – от глава до пети. Махаше с ръчичка, ако може да спре смеха и да обясни, но ...не можеше да спре. Най-накрая се успокои : “ Вчера му се явих, като още по-малко момиченце. Седях при него и започнах да хленча, да пищя, да викам мама. Що рев, що сълзи излязоха от мен, не ти е работа ... – отново смях прекъсна обяснението.
“ Виж “ – каза момиченцето. И като замахва с ръчичка изведнъж от въздуха извади купища носни кърпички, покрити с ... е, всеки се досеща с какво. “ Ама моля ти се, прибери ги тези работи ! “ – но мъжът не се сдържа и също прихна. “ Появих се дори и като малко момченце и пак пищях ритах, ревах за майка си. Направо му досадих.
Не знаеше какво да ме прави. Вика, умолява ме, пак вика, накрая посегна да ме удари, но аз бързо изчезнах. А той моля ти се, легна и заспа. Явно много го изтощих. “
Започнаха да се смеят. Първо хихикане, после по-силен смях, а накрая с отменати назад глави, гръмогласно и с тресящи се тела.
Посмяха се доста. Той стана, тропаше с крака, цвилеше махаше с ръце. Нищо не помогна. Хвана се за корема, както и момиченцено. Но щом се спогледнеха, пак се заливаха от смях и тропаха с крака и махаха ръце. “ Не се усети, че копираш преувеличено поведението му?! “- каза той вече седнал и малко поуспокоен. / “ Не, не се досети. “
“ А ако му майка му бе властна? “ / “ Пак щеше да търси женското одобрение и да не се чувства особено добре с мъжете. “ “ Предполагам, че никой, дори и аз не се държи в чист вид? “
“ Разбира се, веднъж на един мъж, който се проявяваше и като теб, и като другия мъж и по други начина за пет минути му се явих, като жени на всякаква възраст. На няколко пъти го направих за кратко време. Започна бързо да се осъзнава. Затова и се явявам на различни възрасти от двата пола. За по-кратко или по-дълго. Зависи от човека и ситуацията. “ Помълча.
“ Затова и на онзи юнак, сега ще му се ява пак като Баба Яга. “
“ Ще му изкараш ангелите! “ – младият мъж се усмихна и за малко да прихне отново в гръмогласен смях, предстявайки си момиченцето, вилнеещо с метлата във въздуха и издаващо крясъци.
“ Ако трябва и дяволите ще му изкарам! Хайде бързам. Стани, ако обичаш, седнал си върху метлата ми. “ Момиченцето скочи на земята, взе метлата си и се обърна към мъжа : “ Добре си побъбрихме и поживяхме.
Лек живот! “ и изчезна ... като сапунен мехур. Мъжът се загледа в празното пространство с усмивка . Почувства ..., не знаеше точно как, все още под напора на различни емоции, но все пак чудесно. Кимна с глава и продължи нататък ... в живота.
Скоро след това се ожени. За жена, която, като беше с нея чувстваше, че е с всички образи, които бе виждал. А и себе си чувстваше цял и пълноценен. Един ден, докато си тръгваше от офиса се замисли и ... . Написа във въздуха с ръка “ С Благодарност! С всички вас съм и ви е сте с мен, чрез НЕЯ! “ После излезе , затвори вратата след себе си и пое към истинския си живот на ... семеен мъж.
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
Смяташе, че подобно нещо не може да му се случи. Направо абсурд! Тръсна глава, за да отпъди нежеланите мисли и видения. Ехххх, ако можеше с едно тръсване на глава да изчезнат! Но дълбоко в себе си знаеше, че няма. Както знаеше и че става нещо с него. Нещо, което го тревожеше, защото не вярваше в духове, енергия и подобни. Но не можеше, разбере какво се случва.
Някой почука на вратата. Излезе от вцепенението. Слава Богу, негов колега – питаше нещо – най-после в сферата на деловите въпроси, на познатото. Младият мъж не бе нечувствителен, сухар. Имаше приятели, а и доволно количество приятелки. Е, повечето казваха, че много работи и често се среща с приятелите си, но и той знаеше как да се реваншира. И те оставаха доволни. Поне така си мислеше.
Когато свърши работния ден, той си тръгна все така умислен. Седна в колата. Просто стоеше. Не му се тръгваше, не му се и стоеше. Помисли дали да не се отбие на обичайното “ свърталише “ / негово и на приятелите му – един чудесен малък бар /, но в същност и там не му се ходеше. Не знаеше какво иска, какво му се прави, къде иска или не иска да е! А винаги бе знаел. Досега!
Изведнъж го стрестна някакво почукване. О, Боже! Не е възмож-но! Пак същото малко момиченце. Стоеше на волана пред него: “ Хайде тръгвай, че ми доскоча! Къде ще ме водиш? “ – момиченцето протегна крачка и ръчички, прозя се и пооправи тук-там розовата си рокличка.
“ Преди малко беше облечена в жълта тениска и розови панталонки. Кога се преоблече? “ – чу се да казва. “ О, божичко! Какви ги говоря! Разговарям с някакво привидение! Наистина ми става нещо! “ – младият мъж се хвана за главата. “ Сложи ръцете си на волана и давай ... Аз ще седна до теб. Ще си попътуваме...” – момиченцето доволно се усмихна.
“ Е, добре, ще се включа в играта. Може би сънувам. Нека да си досънувам, пък после ще видим...! “. Мъжът взе решение и се обърна към момиченцето : “ А ти как се казваш и на колко годинки си? Искам да знам с кого си говоря и се возя! “ “ Е, добрееее! “ – момиченцето протегна преплетени ръчички и макар и с досада отговори: “ Казвам се Одобрение “ . “ Що за име е това?! “ – прихна младият мъж –
“ Не, сериозно как се казваш? “ . “ Одобрение! “ – малката повтори името си с малко яд в гласа и тръсна главица. “ Не знаеш ли какво е това одобрение? Всички са зависими от мен, дори и ти. “ “Аз?! А, не моля те, изобщо не съм зависим от чуждото одобрение! Тук си сбъркала! “ – мъжът недоволно поклати глава и рязко зави. Чак гумите изсвистяха.
“ Ооой, какво правиш?! Ще се блъснем някъде! “ – изпищя момиченцето. “ Хайде спирай, искам да сляза ! “ – нацупи се то – “ Довиждане засега, пак ще се видим. “ – докато говореше изчезна. Сякаш се изпари във въздуха.
Младият мъж поседя загледан в празното пространство. После се сепна: “ Явно съм сънувал. “ – той разтърка очи. “ Добре, поспал съм малко. Сега мога да се върна в къщи. А странния разговор ...е, той си беше част от съня. Да, мисля, че вече съм добре.
Стига толкова привидения и безмислици! Просто съм бил уморен! “ – мъжът запали колата и вече успокоен потегли към къщи. От една страна се чувстваше спокоен. От друга, някакво смътно чувство глождеше дълбоко в него, че не е сънувал и че нищо не е приключило.
Минаха няколко дни. На младия мъж нищо не му се беше привиждало. Но глождежщото чувство бе останало, както и някаква липса. В края на един от работните му дни, преглеждайки бележките си, осъзна колко много работа има още : “ Ще трябва пак да стоя до късно. Е, добре, да се залавям за работа; може и по-бързо да свърша. “ – потърка с длан лицето и с пръсти очите си и се зае със задачите.
Не си спомняше колко време бе работил, но като вдигна глава, уморените му очи съзряха нещо изумително. Дъхът му секна. Срещу него, на един от фотьойлите, седеше невероятно красива и секси жена. С черна коса, на естествени масури и изумииииителниии теменужени очи. Бе облечена в червена рокля, с преметната през глава презрамка; с деколте, което спираше точно там, където да загатне за прелестите и.
Роклята се спускаше до глезените и на невероятни дипли. Дискретно ухание на парфюм се носеше около нея, под нея и над нея. Тя му се усмихваше, мило, примамващо, нежно и по детски. Първоначално, като я видя, си помисли, че е точно тип съблазнителка, настоятелна и властна. Но когато го погледна дълбоко в очите, той видя, че изразяват някаква детска чистота и същевременно напълно осъзната женственост, без да е вулгарна.
“ Как се казваш? “ – механично попита той. В същност осъзна, че от захлас по нея бе отворил уста и ококорил очи. “ Одобрение. “ – тихо и проникновено му отвърна тя.
“ Е не, о, Боже, пак ли същата история! “ – изстена в душата и мислите си той. Интересно, сърцето му трепереше от вълнение; изобщо не се противопостави на видението.
“ Може ли просто да стоя при теб. Няма да ти преча. Не е нужно да разговаряме. Просто да съм до теб?! – умолително, но и настоятелно го попита тя. “ Добре, пак ще играем. Ако просто стои и мълчи и не ми пречи, нека да си стои. В края на краищата изглежда изумително! “ – помисли си той.
Вярно, беше срещал още по-красиви, спиращи дъха жени, но тази ... тази спираше дъха по друг начин. Не само с физическата си красота, а с цялото си присъствие. “ Да, както желаеш ... – изуми се на смущението си – нямам нищо против. ... Ти си изумителна! “– отново проговори в него мъжкаря и чаровника за жените.
Като каза това, се успокои, сякаш отново се върна в себе си, колкото и нелепа да му се струваше ситуацията. Наведе се отново над документите. Започна да работи с вдъхновение и двойна енергия, странни за късния час. Един по един документите бяха готови.
Лесно вземаше решения и бе напълно уверен в тях. Той винаги бе уверен, че е прав, но този път някакси го почувства с всички свои фибри – не само с разума, а и с душата и сърцето си.... Внезапно се събуди. Огледа се наоколо все още сънен. Боже, беше вече ден.
Някой бе почукал на вратата и преди да се осъзнае и да отговори, влезе колегата му. Трябваше да отидат при шефа си. Беше часът на бизнес срещата. Отново минаха дни. Образите на жените все така му се появяваха, където и да беше – в колата, в офиса, на бизнес консултации, в магазините, на голфигрището и тенискорта, в бара, когато беше с приятелите си.
И естествено вече нямаше нужда да ги пита за името. Знаеше какво ще отговорят : “ Одобрение “. А веднъж – това беше най-смущаващото – бяха се появили и докато се любеше с приятелката си.За кратко, но всички жени, на различните възрасти. Направо изхвръкна от леглото за изумление на любимата му. “ Пак ставаш студен и затворен! “ – обвини го тя.
В случая и съчувстваше, но не можеше да и обясни. В същност не можеше да обясни на никого, дори и на най-близкия си приятел. По едно време се замисли дали да не отиде на психотерапевт или направо на психиатър, но се отказа. Не отричаше професиите им и че могат да му помогнат. Не отричаше вече и в себе си, че става нещо с него.
Но някак ... – чудеше се защо не се решава да сподели с друг. Не само защото обичаше сам да се справя с проблемите си, а .... “ Господи, това са си моите привидения. Нямам желание да ги споделям, да ги деля с никого! “. Когато осъзна това, се успокои и някак започна да се наслаждава на тези “срещи “. Изпитваше удоволствие от тях, колкото и разума да му подсказваше, че е странно.
Един почивен ден, както си стоеше сам в къщи и не мислеше за нищо, просто релаксираше, се появи момиченцето : “ Здрасти! “ – махна то свенливо с ръчичка. “ Здравей! “ – младият мъж цъфна в усмивка. “ Отдавна не си се появявала! Все другите. “ “ Имах работа “ – отговори момиченцето, въртейки очи и му се усмихна.
Мъжът се разсмя : “ Е, каква работа има малко момиченце, като теб ?! “ “ Нали знаеш, че не съм само малко момиченце, а ...” “ Да, да знам, но скоро не съм те виждал в този ти образ “ . “ Сега съм тук “ . Мъжът подкани с усмивка малката госпожица : “ Появявах се при един щурчо! “ – обясни . “ Всякак “ – допълни то. “ Е, добре.
Ще ми обясниш ли най-накрая цялата тази работа. Не че ми беше и ми е неприятно! Но какви са тези привидения?! Ако знаеш само в какъв момент се появихте всички ... ! “ “ Знам “ – момиченцето наведе свенливо главичка на една страна и се усмихна палаво. “ За какво става дума?! “ – мъжът се почуства доволен, че зададе този въпрос.
Не само, за да си изясни чрез логика нещата, а и със сърцето и душата си. Защото разбра изведнъж, че е бил на тези “срещи “ изцяло, с чувствата и емоциите си.
“ За одобрение. Всички хора се подчиняват повече или по-малко на тази нужда . “ – помъл-ча за секунда. “ Ти например се нуждаеш от мъжкото одобрение. “ “ Аз?! От одобрение?! Мъжко?! Извинявай, но ... “ “ О, да така е.
Ти обичаш да си в мъжка компания. Чувстваш се силен и уверен, когато ходите с приятели на различни места и общуваш с тях. “ Мъжът понечи да каже нещо, но просто не знаеше какво. “ Да, знам, харесваш жени и ти си много ха-ресван от тях, но когато си с някоя жена невинаги успяваш да избягаш от деловия стил, а и само с цветя, кавалерство и страстни милувки не можеш да ги привличаш. Знаеш, понякога ... “ .
Да, знаеше; обвиняваха го, че е мачо, че не се интересува от чувствата и емоциите на жената – не изцяло – но му казваха, че не успява да опознае надълбоко женските психика и емоционалност. “ Искаш да кажеш, че ... ? “ “ Ти си много съпричастен към делата на приятелите си, всякакви , дори и от сърдечен характер; изобщо към мъжките съдби. Когато сте заедно, се чувстваш напълно одобрен и сигурен в себе си.
Сигурно чудесно си прекарвал с баща си, намирали сте общ език, а майка ти понякога се е ядосвала на баща ти, а и на теб, че не и обръщате достатъчно внимание. “ “ Ами да, така е – промълви младият мъж . Осъзна, че това винаги е било така, най-добре се чувстваше в мъжка компания – най-пълноценен и истински.
И с жените, разбира се, но и той усещаше, че остава нещо недоизказано, нещо, което те му подсказваха, а той не можеше да разбере. И се ядосваше, че не му се отдава и че неизказанато стои между двамата, колкото и хубава да беше връзката.
“ Виждам, че осъзнаваш нещата “ – момиченцето направи пауза. В същност вече не беше малкото момиченце; появи се много млада жена.
“ Честно, не се бях замислял! ... – направи пауза, сякаш, за да си доизясни. “ Наистина не съм мислил, че търся одобрението на баща си, или на приятелите си, или дори на шефа си. Мислех, че съм достатъчно самоуверен и нямам нужда от одобрение. “ “ О, да самоуверен си, но най-вече в мъжка компания, когато виждаш, че си приет...
Не си свенлив с жените, вярно, харесван мъж си, но когато те се поддадат на емоции, както казваш, се затваряш в себе си и не правиш нищо, за да подкрепиш емоционално съответната жена. Смяташ, че това си е тяхна сфера, където не можеш да се бъркаш. Защото в същност не знаеш как.
Борил си се цял живот за одобрението на баща си, а и на всички мъже, с които си общувал. Знаеш как да го постигнеш и затова си щастлив и цял в мъжка компания. А с жените показваш само мачото, мъжът ловец, закрилник, но не и уязвимият, нуждаещият се от грижи и също емоционална подкрепа мъж. И затова ставаш неуверен и уплашен, но го криеш зад фасадата на “мъжкаря “ или просто махваш с ръка, или казваш някакво успокоително клише. “
“ Наистина е така “ – каза го спокойно, не със срам или яд, че се е чувствал така; просто най-накрая го бе осъзнал изцяло – с разума, с душата, с чувствата и емоциите си. Сякаш цял живот го е знаел, но сега го е о с ъ з н а л н а п ъ л н о! И колко спокоен, обичащ се, обичащ и обичан се почувства! .... Настъпи осъзнаваща тишина ...
“ Предполагам, че се появяваш, повявявате и на др. мъже и на жени?! “
“ О, да, на една жена се появих, докато си подреждаше библиотеката, прецизно и педантично както винаги. Явих и се в мъжки образ и подредих книгите точно в обратната на ней-ната посока. Няколко пъти подреждахме и пренареждахме.
Добре си поиграхме! “ момиченцето / отново се бе появило / се разсмя. “ А на една мадама “ – то се усмихна и закри с ръчичка устичката си, докато доволно се кискаше – “ и скроих номер. Тя се имаше за неве-роятно сексапилна и за голяма съблазнителка и изкусителка. Напълно се появих, в смисъл материализирах.
Където и да ходеше, с колкото и мъже да се срещаше, аз бях там. Млада, красива, секси и страхотно жива и интересна. Не можеше да се отърве от мен. Налагаше и се да ме представя за най-добрата си приятелка.
И аз, почти без усилия, и отмъквах мъжете. Идваше и да ме цапардоса. Но естествено знаеше, че няма как и се ядосваше още повече. Добре се позаблявахме и с нея! “ – момиченцето отметна главичка назад и започна да пищи от смях; цялото и телце се тресеше от радост.
Младият мъж въздъхна. Но я остави да се позаблява още малко с играта си : “ Не с всички си играеш така, нали? “ “ О, не разбира се, зависи от човека. Появявам се на различни мъже и жени. На една жена и се появявам почти като при теб. Само не и като ... “ “ Като жената от вечерта в офиса?! “ – поде репликата той. Момичето кимна – “ А защо?! “
“ Защото тя се нуждае от одобрение, най-вече мъжко, но го скрива от себе си. “ “ Как така? Като “ съблазнителката ли? “ “ О, не, не, не по този начин. Тя е много обичлива и мила. Много е отзивчива. Но някак не разбира, че ... “ “ Хората се възползват от нея?! “ “ Не, не наистина. Просто не знае кога да сложи границата. Така прикрива нуждата си от одобрение.
В същност знае, но когато другите започнат да прекаляват. И защото не знае как да се грижи за себе си; за нуждите си. Знае за другите почти с точност, заради одобрението, но не и за себе си. Или поне не винаги и както душата и иска. Тя си мисли, че я следва, но не е така. Затова и се явявам така – като малко момиченце – и като много млада жена, на която тепърва и предстои да опознае живота, любовта и най-вече себе си.
И като по-възрастна, дори като Баба Яга. Но не и като жената от онази вечер. Не е узряла още за това. “ “ Защо да не е узряла? “ / “ Защото и е нужно все още изцяло да опознае себе си изцяло и най-потайните си кътчета. Тогава ще бъде напълно готова да се изправи пред света такава, каквато е, без нуждата от постоянно одобрение.
Да се остави на собствените и инстинкти и критерии за собствено одобрение / на личността си и и на нещата и хората /, тогава и може напълно да се отпусне и да се остави на одобрнението само на хора, които харесва, без да нарушава/т/ границите и. Затова се налага да и се явявям често и като вещица.
Веднъж цял ден я следвах в образа на Баба Яга. Направо я подлудих. Но не с лошо чувство. Никога при никого не е с лошо чувство! “. Двамата се умълчаха. Изпълнена с разбиране и изживяване тишина. Момиченцето продължи : “ Една вечер, като си легна разстроена и объркана, вече в просъница и се явих, като любеща майка.
Седнах близо до нея и цяла нощ я милвах и галех и говорех. На сутринта беше доста успокоена и на себе си. “ –момичето се усмихна щастливо. “ Добре си направила. Сигурно и в мъжки образ се явяваш пред нея? “
“ Да, но по-рядко. Важно е да осъзнае собствените си, женски роли; да е щастлива с и в тях. Тогава ще започна да и се появявам и като жената от вечерта. “ “ Ти си знаеш. Сигурно си права да се явяваш в различни образи. Кажи ми тогава как се явяваш на мъже, различни като тип от мен? “
“Точно след малко ще ходя при един, когото съм започнала от известно време да посещавам. “ / “ И ..... “ – младият мъж я погледна с очакване “Той търси постоянно одобрението на жените. Много е мил, възпитан, обичлив и емоционален. “
“ Аха, един вид се интересува от емоциите на жените и затова го обичат и харесват. “
“ Да, той не се разбира добре с баща си, с чичо си. Има приятели мъже, разбира се, но е за-висим от женското одобрение и пренебрегва това, което му казват и показват мъжете; т.е. мъжкият начин на мислене и поведение.
Не че е женствен, но ... . Майка му не е била много категорична в поведението си. Бащата е определял правилата, но е обвинявал майката, че глези сина им и не е общувал с него така, както твоят баща с теб. “ / “ Ясно. “ / “ И затова той търси в жените майка си – за собствената си сигурност, като мъж и собствена утеха и подкрепа.
Изключително мил и възпитан е; голям кавалер, винаги на “ ти “ с емоциите на жената, когато тя е положително настроена – любвеобилна, грижовна и изявя-ва женствеността и сексуалното си желание. “ / “ Но когато тя е изморена и разстроена или Баба Яга ... ?! “ – младият мъжът се усмихна.
“Тогава не я приема. Обвинява я, че не го разбира, а пък той как винаги я разбирал и изс-лушвал и бил мил и внимателен и мълчал заедно с нея и т.н. Досадна работа! “ – момиченцето сбърчи носле и махна с ръка и за миг се превърна в младо момиче, по-зряла жена и пак стана малка.
“ Започва да обвинява жената за собствените си чувства и дори ги приписва на нея. И става много негативен и по детски или тинейджърски държащ се. “ “Добре де, защо става така ? При него какво се е объркало? “
“Ами майка му не е била много категорична в отстояване на нуждите си и собствените си желания. Не че изобщо не го е правила. Но го е привличала към себе си за емоционална подкрепа. “ “ Тежко за малко момче. “
“ Точно така. Тя естествено иска той да е щастлив; да си намери една добра и грижовна жена, която да го обгрижва постоянно. И тук нейните желания съвпадат с неговите. “
“ Ами бащата? “ / “ О, и той го иска, но желае синът му да е по-категоричен в някои неща. А приятелите му постоянно го кодошат, че най- накрая ще се влюби и ожени за някоя, която “ ще му стъпи на врата “ . / “ Тя ще определя правилата във връзката им, а той пасивно ще ги изпълнява. “
“Точно така. Той е пасивен като жена – гъвкав, любвеобилен, разбиращ, емоционален. Жените харесват това и дълго време не виждат какво означава поведението му. Т.е. той е адски привлекателен с “ разбирането си “ за тях. Но ухажва, като жена, не като мъж.
А когато жената прояви активната си борбена страна, се дразни, защото той самият не е достатъчно категоричен, борбен, активен и не се чувства достатъчно мъж и се ядосва на себе си. Затова и ги напада словесно или ги тормози с непрестанни изисквания или капризи.
Защото майка му го е натоварила като малък с отговорността да и бъде емоционална опора, а той естествено не е знаел как да се държи. Ядосва се на жените, когато се държат, като майка му – когато изискват емоционална подкрепа в дадени моменти – и същевременно копира нейното поведение и става постоянно изискващият емоционална подкрепа. “
“ И как действаш в такива случаи? “ / “ Най-често му се явявам като Баба Яга, вещица тре-щерица. Онзи ден му се явих, като много як бабаит, който бе готов да го разпердушини. “ “Ааааааа, ясно, да започне да се бори, да се отстоява, като мъж, т. е. с мъжки средства. “
“Точно така. А вчера ... – смях заглуши последните думи на момиченцето. То се затресе цялото – от глава до пети. Махаше с ръчичка, ако може да спре смеха и да обясни, но ...не можеше да спре. Най-накрая се успокои : “ Вчера му се явих, като още по-малко момиченце. Седях при него и започнах да хленча, да пищя, да викам мама. Що рев, що сълзи излязоха от мен, не ти е работа ... – отново смях прекъсна обяснението.
“ Виж “ – каза момиченцето. И като замахва с ръчичка изведнъж от въздуха извади купища носни кърпички, покрити с ... е, всеки се досеща с какво. “ Ама моля ти се, прибери ги тези работи ! “ – но мъжът не се сдържа и също прихна. “ Появих се дори и като малко момченце и пак пищях ритах, ревах за майка си. Направо му досадих.
Не знаеше какво да ме прави. Вика, умолява ме, пак вика, накрая посегна да ме удари, но аз бързо изчезнах. А той моля ти се, легна и заспа. Явно много го изтощих. “
Започнаха да се смеят. Първо хихикане, после по-силен смях, а накрая с отменати назад глави, гръмогласно и с тресящи се тела.
Посмяха се доста. Той стана, тропаше с крака, цвилеше махаше с ръце. Нищо не помогна. Хвана се за корема, както и момиченцено. Но щом се спогледнеха, пак се заливаха от смях и тропаха с крака и махаха ръце. “ Не се усети, че копираш преувеличено поведението му?! “- каза той вече седнал и малко поуспокоен. / “ Не, не се досети. “
“ А ако му майка му бе властна? “ / “ Пак щеше да търси женското одобрение и да не се чувства особено добре с мъжете. “ “ Предполагам, че никой, дори и аз не се държи в чист вид? “
“ Разбира се, веднъж на един мъж, който се проявяваше и като теб, и като другия мъж и по други начина за пет минути му се явих, като жени на всякаква възраст. На няколко пъти го направих за кратко време. Започна бързо да се осъзнава. Затова и се явявам на различни възрасти от двата пола. За по-кратко или по-дълго. Зависи от човека и ситуацията. “ Помълча.
“ Затова и на онзи юнак, сега ще му се ява пак като Баба Яга. “
“ Ще му изкараш ангелите! “ – младият мъж се усмихна и за малко да прихне отново в гръмогласен смях, предстявайки си момиченцето, вилнеещо с метлата във въздуха и издаващо крясъци.
“ Ако трябва и дяволите ще му изкарам! Хайде бързам. Стани, ако обичаш, седнал си върху метлата ми. “ Момиченцето скочи на земята, взе метлата си и се обърна към мъжа : “ Добре си побъбрихме и поживяхме.
Лек живот! “ и изчезна ... като сапунен мехур. Мъжът се загледа в празното пространство с усмивка . Почувства ..., не знаеше точно как, все още под напора на различни емоции, но все пак чудесно. Кимна с глава и продължи нататък ... в живота.
Скоро след това се ожени. За жена, която, като беше с нея чувстваше, че е с всички образи, които бе виждал. А и себе си чувстваше цял и пълноценен. Един ден, докато си тръгваше от офиса се замисли и ... . Написа във въздуха с ръка “ С Благодарност! С всички вас съм и ви е сте с мен, чрез НЕЯ! “ После излезе , затвори вратата след себе си и пое към истинския си живот на ... семеен мъж.
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
7.9.09
Магазин Утеха
Собственикът на фабрика за велосипеди, стоеше една късна вечер в кабинета си. Имаше още работа за вършене, но той не се притесняваше. За него работата бе удоволствие. Много мисъл и енергия влагаше в нея. Но и тя му се отплащаше по същия начин – зареждаше го с енергия. Но тази вечер нищо не му се подхващаше. Стоеше, като вцепенен, загледан с невиждащи очи в монитора на компютъра си. Замисли се.
Чувстваше се така от няколко вечери насам – уморен и леко отегчен. Малко по-трудно се съсредоточаваше в работата си и лесно се разсейваше.
Колкото повече разсъждаваше за това си състояние, толкова повече го отдаваше на неприятностите, които му създаваха работниците и служителите във фабриката и на проблемите в семейството му. Никой не го ценеше, както подобава. Във фабриката не оценяваха качествата и коректността му на работодател и непрестанно го дразнеха с грешките си.
А семейството му не зачиташе какъв отговорен и грижовен съпруг и баща е. Ето, например синът му! Толкова пари похарчи за него – да е добре нахранен и облечен; за тенис и ски, за да е в добра физическа форма. За скъпи училища, за да е добре образован и един ден да го замескти във фабриката. А той “ непрокопсаникът “ , изобщо не се интересуваше от бащиния бизнес и не искаше да работи във фабриката.
Искал да се занимава с изкуство “ моля ви се! “. Собственикът поклати глава в недоумение и изказа последните си мисли на глас, сякаш се намираше пред публика. С музика ли беше, с писане или рисуване, не се сещаше, а и нямаше значение. Важното бе, че пренебрегва бащината воля!
Ами дъщеричката му! И тя се промени! Когато беше малко момиченце, обожаваше да сяда на коленете на баща си и да се гушка в него. А как обичаше да играе с татко си! Да се гъделичкат и да се гонят – тя се заливаше от смях и пищеше от удоволствие. И да пеят заедно. Помъчи се да си спомни как изглеждаше тя в онези дни, когато беше малко безгрижно момиченце и как звучеше гласчето и. Но не можа! Но това нямаше значение.
И тя го ядосваше! Противоречеше му за всичко; имаше тайни от него. А за някои от приятелите и се чудеше как може да има подобни човешки екземпляри! С яд премести перфоратора, раздразнен, че не беше поставен на мястото му. Замисли се и за съпругата си. И тя го дразнеше с повод и без повод. Понякога дори го подлудяваше! Имаше моменти, когато се чудеше защо се е оженил за нея!
Единственият и талант и единственият и интерес бе да харчи – своето време и Неговите пари. Спечелените от Него с толкова труд, упоритост и енергия пари. За фитнес и козметични процедури; за дрехи и фризьори. Когато я укоряваше, тя се смееше и казваше,че го прави за да се чувства все така секси и желана от него. Не, наистина, тази жена решително прекаляваше! А от месец ходеше и на курс по рисуване – успокоявало я.
И не стига това, ами искаше и той да ходи с нея на фитнес и рисуване. За да са заедно, а и за да се отпуснел. Абе тази жена имаше ли изобщо ум в главата си! При цялото си натоварено ежедневие – делови срещи, събрания, проблеми във фабриката – той да се “ лигави “ с някакво си рисуване!
Е, вярно, понякога му се струваше, че ще експлоадира, но затова си имаше голфа. Да … голфа го разтоваварваше. С момчетата от голфклуба беше много забавно. Играеха, разговаряха на различни теми; изобщо забавляваха се. Но напоследък започнаха и те да го дразнят, особено един от тях. Сякаш всички се бяха наговорили да, едновременно да го дразнят и ядосват, докато го подлудят. Колкото повече се замисляше за чуждата неблагодарност, толкова повече се изпълваше с яд и злъч. В кожата си не можеше да се побере!
И както си седеше гневен и ядосан на всичко и всички, загледан в красива ваза, подарена му от клиент / “ Кой ли беше? В същност няма значение “ /, сякаш невидима пелена премрежи очите му. Той бавно и без да усети, се унесе … Прозрачна мъгла го обхвана и го пренесе от удобното му кресло в удобния му кабинет в един друг свят.
Намери се на непозната улица, с непознати къщи, очевидно в непознат град.
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
Чувстваше се така от няколко вечери насам – уморен и леко отегчен. Малко по-трудно се съсредоточаваше в работата си и лесно се разсейваше.
Колкото повече разсъждаваше за това си състояние, толкова повече го отдаваше на неприятностите, които му създаваха работниците и служителите във фабриката и на проблемите в семейството му. Никой не го ценеше, както подобава. Във фабриката не оценяваха качествата и коректността му на работодател и непрестанно го дразнеха с грешките си.
А семейството му не зачиташе какъв отговорен и грижовен съпруг и баща е. Ето, например синът му! Толкова пари похарчи за него – да е добре нахранен и облечен; за тенис и ски, за да е в добра физическа форма. За скъпи училища, за да е добре образован и един ден да го замескти във фабриката. А той “ непрокопсаникът “ , изобщо не се интересуваше от бащиния бизнес и не искаше да работи във фабриката.
Искал да се занимава с изкуство “ моля ви се! “. Собственикът поклати глава в недоумение и изказа последните си мисли на глас, сякаш се намираше пред публика. С музика ли беше, с писане или рисуване, не се сещаше, а и нямаше значение. Важното бе, че пренебрегва бащината воля!
Ами дъщеричката му! И тя се промени! Когато беше малко момиченце, обожаваше да сяда на коленете на баща си и да се гушка в него. А как обичаше да играе с татко си! Да се гъделичкат и да се гонят – тя се заливаше от смях и пищеше от удоволствие. И да пеят заедно. Помъчи се да си спомни как изглеждаше тя в онези дни, когато беше малко безгрижно момиченце и как звучеше гласчето и. Но не можа! Но това нямаше значение.
И тя го ядосваше! Противоречеше му за всичко; имаше тайни от него. А за някои от приятелите и се чудеше как може да има подобни човешки екземпляри! С яд премести перфоратора, раздразнен, че не беше поставен на мястото му. Замисли се и за съпругата си. И тя го дразнеше с повод и без повод. Понякога дори го подлудяваше! Имаше моменти, когато се чудеше защо се е оженил за нея!
Единственият и талант и единственият и интерес бе да харчи – своето време и Неговите пари. Спечелените от Него с толкова труд, упоритост и енергия пари. За фитнес и козметични процедури; за дрехи и фризьори. Когато я укоряваше, тя се смееше и казваше,че го прави за да се чувства все така секси и желана от него. Не, наистина, тази жена решително прекаляваше! А от месец ходеше и на курс по рисуване – успокоявало я.
И не стига това, ами искаше и той да ходи с нея на фитнес и рисуване. За да са заедно, а и за да се отпуснел. Абе тази жена имаше ли изобщо ум в главата си! При цялото си натоварено ежедневие – делови срещи, събрания, проблеми във фабриката – той да се “ лигави “ с някакво си рисуване!
Е, вярно, понякога му се струваше, че ще експлоадира, но затова си имаше голфа. Да … голфа го разтоваварваше. С момчетата от голфклуба беше много забавно. Играеха, разговаряха на различни теми; изобщо забавляваха се. Но напоследък започнаха и те да го дразнят, особено един от тях. Сякаш всички се бяха наговорили да, едновременно да го дразнят и ядосват, докато го подлудят. Колкото повече се замисляше за чуждата неблагодарност, толкова повече се изпълваше с яд и злъч. В кожата си не можеше да се побере!
И както си седеше гневен и ядосан на всичко и всички, загледан в красива ваза, подарена му от клиент / “ Кой ли беше? В същност няма значение “ /, сякаш невидима пелена премрежи очите му. Той бавно и без да усети, се унесе … Прозрачна мъгла го обхвана и го пренесе от удобното му кресло в удобния му кабинет в един друг свят.
Намери се на непозната улица, с непознати къщи, очевидно в непознат град.
Автор: Надежда Златева
Прочетете Цялата Статия...
16.6.09
Таралежите се раждат … за любов
Автор: Меричка
/продължение на Малечка/
Истинска приказка,
малко измислена,
малко напудрена,
даже и с …грим.
Щом я разказваме,
чувства показваме,
страсти гасим,
за любов бдим.
Новата естествена гора беше толкова уютна, населена с много елфи и елфиди. Всички обичаха приказките, израснали бяха с тях, още повече с тези на Шехерезада и Андерсен. Неслучайно Малечка /Мая/, на която крилцата и пораснаха през февруари 2006 г., публикува скоро в сайта приказката от детството си “Горска приказка” – спомняше си някъде 3-4 годишна беше, преди да се научи да чете, в едни бараки – “Училището” на квартала в южния миньорски град, директорката я откъсваше от ръката на майка и, поставяше я на катедрата и всички бяха само слух, за да чуят за пореден път наизустената приказка.
Запази още спомени - за алчните очи на вуйна си, която постоянно сравняваше двете си дъщери с нея и сестра и, и думите и, особено, когато още малка, тя набързо дърпваше пресния брой на “Родопски устрем” или “Дело” от ръцете на пощальона: - Погледнете ги, братовчедките си, няма ли за вас учение и четене, да знаете краварки ще станете!
Каква свирепа закана, усещаше обаче, че умишлено така им говори, за да им създаде комплекс някакъв, тя беше детска учителка и имаше опит в тези работи.
Най – различни случки изплуваха сега пред очите и: ваканциите, когато юлското сено биваше товарено на мулета и пренасяно от ливадите до плевнята, където с връстниците си лудееха и го тъпчеха до настъпването на полунощите, осеяни с песни на щурчета.
През зимата също не спираха с лудориите, пързалките, боя със снежни топки и усещането за топлите вечери, когато сгушени до дядо и баба, слушаха приказки и песни до насита.
Любим герой от тази весела приказка на Лъчезар Станчев и стана Ежко – чаровен, необикновен, образован, трудолюбив и …понякога гневлив…/това в приказката не го пише/.
Много и се искаше да станат приятели с Ежко. Разбира се, като оставим настрана възможностите да се доберат двамата заедно до Абсолютната истина и Себеотричащата любов, ще видим колко признателни бяха на човека - поет, писател и учен Гьоте, той, милият Йохан Волфганг фон Гьоте – едно вълче от гората на Просвещението, който като поддръжник на Йохан Готфрид Хердер, възприема и неговия възглед за поезията, че тя не е привилегия за избраници, а плод на народния дух, към която теза изглежда бяха се присъединили несуетно и те, двамата.
Спомни си първите публикации в Нет-а, в които не особено скромно се позоваваше на Гьотевия авторитет – “Простака накажи с мълчание”, но пък заслужено си беше отправено към опонента, а и нямаше други задни мисли освен тази “Само силните умеят да прощават” Елиза Ожешко.
Понякога в едни други гори, като “Опитомения”, в която вършеше лудории от април 2006 г., ставаха скандали, които се свързваха с претенциите на авторите за синята им кръв и тем подобни… дори може да се каже глупости.
Всъщност, ако трябва да проследим живота и израстването на личността на самия Гьоте не можем да отречем обаянието, което излъчваше този благороден и начетен човек, завинаги останал свързан с Шилер, неговия съименник – бедняк и неимотен, но способен и свободен писател и творец.
Но време е да продължим приказката в духа на Гьотевото “Как може да познаеш себе си? Само по пътя на действията, но никога по пътя на съзерцанието. Помъчи да изпълниш своя дълг и тогава ще познаеш себе си.” Именно затова тя избра в гората на Черноризците да си направи първата виртуална стихосбирка – “Очите на Сервантес”.
От друга страна пък нямаше и капка съмнение, че освен таланта на добър и спретнат разказвач и поет, нашият Трол /Ежко/ имаше призвание и в изобразителното изкуство, и понякога си позволяваше да го сравнява с Пол Сезан. Нещо в онази Le Vase Bleu, което го доближаваше до творбите на Маестрото от Екс ан Прованс/м…да, и той Козирог - богаташ/, създал особената връзка на импресионизма с кубизма, предизвикваше сетивата и емоциите и, и така не след дълго време щеше да напише в чест на запознанството им:
Ноктюрно
/класик-джаз парти/
Пианото
прашасваше
във ъгъла.
Не то, а струните му,
зарязали и водката,
и портокаловия сок.
И днес вратата
се отвори.
Влетя, по онзи,
всечовешкия закон
самотен саксофон.
Щастливи,
черно – белите
клавиши
поглъщаха
поредна партитура.
А саксофонът
дрезгавото
повиши –
прегръщаха
се пред и над култура.
Клавиши,
клавиши, струни...
струни, клавиши... .
..на малка водка
с портокалов сок...
“Отворена за теб врата –
все едно не е врата…”
“I’m still looking for the summer”
Доста отдавна се опитваше да превърне друга една мисъл: „Да разбереш живота и да го обикнеш в друго същество – в това е задачата на човека и в това е неговия талант; и всеки може да посвети себе си цялостно само на един човек” /Анри Барбюс – френски писател и журналист – “сокола на революционната мисъл”/ във веруюто на живота си.
Замисли се какво ли точно са танцували таралежчетата, когато са им растели бодлите…
Най – вероятно шлагерът на Middle Of The Road – Soley Soley от 1971 и са го пеели на френски сигурно, защото профилирането и порядките от основното училище са си казали думата… Или пък http://santiment.blog.bg/muzika/2009/04/28/midyl-yf-dy-roud-middle-of-the-road.328143
Беше лятно време, когато тя реши да се извини на любимия си изпълнител Кирчо, /Маричков/, позволи си плагиатство, горкинката, естествено той беше този, който ги свърза в танго:
“- …Може би защото валсът и тангото
бяха нещо дивно, дивно, но активно…”
Извинения
За Кирчо
Беше летен ден - в клуба те открих.
И във знак на радост ник-а си смених.
И намерих с теб незнаен свят на вечността,
дир-а сега разкри ни свята мечта!
Като нежен звън отлита твоят смях.
Сякаш грешна - там отвън, исках да съм с тях.
А във РАЯ, ми нашепват, струи светлина,
но как да стигна там точно сега?
Ти подаде ми ръка да продължим
и не свършва песента в нашите очи.
И не искам спомените да нахлуват в мен,
нека чист и споделен да е всеки бъдещ ден!
Беше слънчев ден, в клуба те открих
и във знак на вечност датата смених....
Оттогава досега доста време отлетя,
и не пиша и не страдам вече за това!
август ‘05
И така оттогава танго, …та и до днес, или както казват французите “Вчера е вече минало, утре още не е дошло, днес е един подарък, затова го наричаме настояще.”
Ракурсът друг е, съвършено
Животът ми през пръстите изтича,
но щом сме в ритъма на страстното танго,
което двамата така обичаме,
това не може да ни плаши и дано
ракурсът друг е, съвършено,
в естествената приказка за двама,
където всичко е докрай простено
и премълчани истини там няма.
Надявам се, ти ясно да разбираш,
че само теб копняла съм навеки.
Щастлив, в прегръдката примираш,
съзнал зова на древните пътеки.
И писано ни е било така –
да търсим, да жадуваме любов…
Една потрепваща ръка
пак води ни по пътя нов.
Не са ни нужни магистрали,
под злачно нацъфтелия салкъм -
сърца горещи сме събрали
по път, застлан със калдъръм.
Убеди се, че който вярва в невидимото, може да извърши невъзможното!
Сега, с Бегония Соления /единствената издържаща на жарките слънчеви лъчи/ в ръцете си, с вярна любов в сърцето си, с волята и силата на духа си, допреди години пречупен и вял, продължаваше да се грижи за духовната им храна даже и чрез прекрасния сайт.
Прочетете Цялата Статия...
/продължение на Малечка/
Истинска приказка,
малко измислена,
малко напудрена,
даже и с …грим.
Щом я разказваме,
чувства показваме,
страсти гасим,
за любов бдим.
Новата естествена гора беше толкова уютна, населена с много елфи и елфиди. Всички обичаха приказките, израснали бяха с тях, още повече с тези на Шехерезада и Андерсен. Неслучайно Малечка /Мая/, на която крилцата и пораснаха през февруари 2006 г., публикува скоро в сайта приказката от детството си “Горска приказка” – спомняше си някъде 3-4 годишна беше, преди да се научи да чете, в едни бараки – “Училището” на квартала в южния миньорски град, директорката я откъсваше от ръката на майка и, поставяше я на катедрата и всички бяха само слух, за да чуят за пореден път наизустената приказка.
Запази още спомени - за алчните очи на вуйна си, която постоянно сравняваше двете си дъщери с нея и сестра и, и думите и, особено, когато още малка, тя набързо дърпваше пресния брой на “Родопски устрем” или “Дело” от ръцете на пощальона: - Погледнете ги, братовчедките си, няма ли за вас учение и четене, да знаете краварки ще станете!
Каква свирепа закана, усещаше обаче, че умишлено така им говори, за да им създаде комплекс някакъв, тя беше детска учителка и имаше опит в тези работи.
Най – различни случки изплуваха сега пред очите и: ваканциите, когато юлското сено биваше товарено на мулета и пренасяно от ливадите до плевнята, където с връстниците си лудееха и го тъпчеха до настъпването на полунощите, осеяни с песни на щурчета.
През зимата също не спираха с лудориите, пързалките, боя със снежни топки и усещането за топлите вечери, когато сгушени до дядо и баба, слушаха приказки и песни до насита.
Любим герой от тази весела приказка на Лъчезар Станчев и стана Ежко – чаровен, необикновен, образован, трудолюбив и …понякога гневлив…/това в приказката не го пише/.
Много и се искаше да станат приятели с Ежко. Разбира се, като оставим настрана възможностите да се доберат двамата заедно до Абсолютната истина и Себеотричащата любов, ще видим колко признателни бяха на човека - поет, писател и учен Гьоте, той, милият Йохан Волфганг фон Гьоте – едно вълче от гората на Просвещението, който като поддръжник на Йохан Готфрид Хердер, възприема и неговия възглед за поезията, че тя не е привилегия за избраници, а плод на народния дух, към която теза изглежда бяха се присъединили несуетно и те, двамата.
Спомни си първите публикации в Нет-а, в които не особено скромно се позоваваше на Гьотевия авторитет – “Простака накажи с мълчание”, но пък заслужено си беше отправено към опонента, а и нямаше други задни мисли освен тази “Само силните умеят да прощават” Елиза Ожешко.
Понякога в едни други гори, като “Опитомения”, в която вършеше лудории от април 2006 г., ставаха скандали, които се свързваха с претенциите на авторите за синята им кръв и тем подобни… дори може да се каже глупости.
Всъщност, ако трябва да проследим живота и израстването на личността на самия Гьоте не можем да отречем обаянието, което излъчваше този благороден и начетен човек, завинаги останал свързан с Шилер, неговия съименник – бедняк и неимотен, но способен и свободен писател и творец.
Но време е да продължим приказката в духа на Гьотевото “Как може да познаеш себе си? Само по пътя на действията, но никога по пътя на съзерцанието. Помъчи да изпълниш своя дълг и тогава ще познаеш себе си.” Именно затова тя избра в гората на Черноризците да си направи първата виртуална стихосбирка – “Очите на Сервантес”.
От друга страна пък нямаше и капка съмнение, че освен таланта на добър и спретнат разказвач и поет, нашият Трол /Ежко/ имаше призвание и в изобразителното изкуство, и понякога си позволяваше да го сравнява с Пол Сезан. Нещо в онази Le Vase Bleu, което го доближаваше до творбите на Маестрото от Екс ан Прованс/м…да, и той Козирог - богаташ/, създал особената връзка на импресионизма с кубизма, предизвикваше сетивата и емоциите и, и така не след дълго време щеше да напише в чест на запознанството им:
Ноктюрно
/класик-джаз парти/
Пианото
прашасваше
във ъгъла.
Не то, а струните му,
зарязали и водката,
и портокаловия сок.
И днес вратата
се отвори.
Влетя, по онзи,
всечовешкия закон
самотен саксофон.
Щастливи,
черно – белите
клавиши
поглъщаха
поредна партитура.
А саксофонът
дрезгавото
повиши –
прегръщаха
се пред и над култура.
Клавиши,
клавиши, струни...
струни, клавиши... .
..на малка водка
с портокалов сок...
“Отворена за теб врата –
все едно не е врата…”
“I’m still looking for the summer”
Доста отдавна се опитваше да превърне друга една мисъл: „Да разбереш живота и да го обикнеш в друго същество – в това е задачата на човека и в това е неговия талант; и всеки може да посвети себе си цялостно само на един човек” /Анри Барбюс – френски писател и журналист – “сокола на революционната мисъл”/ във веруюто на живота си.
Замисли се какво ли точно са танцували таралежчетата, когато са им растели бодлите…
Най – вероятно шлагерът на Middle Of The Road – Soley Soley от 1971 и са го пеели на френски сигурно, защото профилирането и порядките от основното училище са си казали думата… Или пък http://santiment.blog.bg/muzika/2009/04/28/midyl-yf-dy-roud-middle-of-the-road.328143
Беше лятно време, когато тя реши да се извини на любимия си изпълнител Кирчо, /Маричков/, позволи си плагиатство, горкинката, естествено той беше този, който ги свърза в танго:
“- …Може би защото валсът и тангото
бяха нещо дивно, дивно, но активно…”
Извинения
За Кирчо
Беше летен ден - в клуба те открих.
И във знак на радост ник-а си смених.
И намерих с теб незнаен свят на вечността,
дир-а сега разкри ни свята мечта!
Като нежен звън отлита твоят смях.
Сякаш грешна - там отвън, исках да съм с тях.
А във РАЯ, ми нашепват, струи светлина,
но как да стигна там точно сега?
Ти подаде ми ръка да продължим
и не свършва песента в нашите очи.
И не искам спомените да нахлуват в мен,
нека чист и споделен да е всеки бъдещ ден!
Беше слънчев ден, в клуба те открих
и във знак на вечност датата смених....
Оттогава досега доста време отлетя,
и не пиша и не страдам вече за това!
август ‘05
И така оттогава танго, …та и до днес, или както казват французите “Вчера е вече минало, утре още не е дошло, днес е един подарък, затова го наричаме настояще.”
Ракурсът друг е, съвършено
Животът ми през пръстите изтича,
но щом сме в ритъма на страстното танго,
което двамата така обичаме,
това не може да ни плаши и дано
ракурсът друг е, съвършено,
в естествената приказка за двама,
където всичко е докрай простено
и премълчани истини там няма.
Надявам се, ти ясно да разбираш,
че само теб копняла съм навеки.
Щастлив, в прегръдката примираш,
съзнал зова на древните пътеки.
И писано ни е било така –
да търсим, да жадуваме любов…
Една потрепваща ръка
пак води ни по пътя нов.
Не са ни нужни магистрали,
под злачно нацъфтелия салкъм -
сърца горещи сме събрали
по път, застлан със калдъръм.
Убеди се, че който вярва в невидимото, може да извърши невъзможното!
Сега, с Бегония Соления /единствената издържаща на жарките слънчеви лъчи/ в ръцете си, с вярна любов в сърцето си, с волята и силата на духа си, допреди години пречупен и вял, продължаваше да се грижи за духовната им храна даже и чрез прекрасния сайт.
Прочетете Цялата Статия...
18.5.09
Сдружение „Рето Надежда” Не на дрогата!
Искам да Ви представя една неправителствена организация, която е създадена и се развива от хора, за които вероятно някои ще се осмелят да кажат: „Мръсни наркоманчета”, подобно на отношението, което „чистите хорица” се отнесоха към децата от Могилино, към пробитите котки или към други „мръсни неща”, с които занимавам „чистите ви необезпокоявани мозъци”. Става въпрос за Сдружение „РЕТО Надежда, Не на дрогата”. Сдружението е регистрирано в Софийски градски съд, ф.дело № 12297/2000, Дан.№ 2224118204, БУЛСТАТ № 130453915.
Всеки, който желае би могъл да провери законността на това сдружение. Казвам това, защото според текстчето на една стара чалгаджийска песен: „За кокошка няма прошка, за милиони, няма закони”.
Сигурна съм, че много ще си направят труда да проверяват по съдилища това Сдружение, същевременно, ако случайно забележите, че популярните снимкови герои „братя Маргини” застрелят случайно някой невинен в поредната мафиотска вендета, отнова ще има медиини заглавия: „ Свидетели се страхуват да говорят.” И така нека да не натоварвам повече материала с разсъждения и да Ви представя сдружението, дословно, така както е напечатано върху брушурата, която открих в пощенската кутия на апартамента си.
„Безплатно!!!
Събираме по домовете всичко, което е в добро състояние и може да ни бъде от полза.
Електроуреди
Мебели
Книги
Скрап
Дрехи
Храна
Тоест, почти всичко
София 02/980 21 43
Пловдив 03101/2725
Бургас 056/89 88 61
E-mail:bulgaria@asociacionreto.org
Благотворителни Центрове за подпомагане на Наркозависими.
Нашата основа е Християнска. Нашият водач е Библията.
Здравейте,
Ние сме момчета и момичета от сдружение „Рето Надежда” и искаме да Ви кажем, че се борим, до колкото ни е възможно, срещу употребата на всякакъв вид дрога. Основното ни усилие е в подпомагането на момчета и момичета, които постъпват доброволно при нас. Къщите ни в България са в градовете София, Пловдив и Бургас и с Божията помощ просперират ден след ден. С тази брошура Ви насърчаваме да ни съдействате. Както постъпването, така и пребиваването в нашите центрове е абсолютно безплатно. Ние се самоиздържаме чрез следните дейности:
-Почистване на автомобили;
-Транспорт на мебели, вещи и др;
-Пране на килими;
-Продажба на мебели;
-Събиране на ненужни за вас, но използваеми вещи;
-И други по ваш избор.
Нови услуги: 0885 726 787
-Почистване на офиси и апартаменти;
-Тапицерски услуги
Всяка помощ, която вие ни оказвате чрез работа или по друг начин е насочена към подпомагането на хора, които търсят изход от проблема със зависимостта.
Посетете ни в Магазини „РЕТО” вещи втора употреба.
Бул. „Стефан Стамболов” 16
Тел: 02/ 980 21 43”
******
Вече чувам как „чистите ви непокварени душички” започват да си задават въпроса: „И как ще им се доверя, ами ако ме оберат, да ги пусна в дома си да почистят и да изнесат покъшнината. Да ги допусна до входната си врата, за да им дам старите си парцали, ами те ще ме наръгат с нож и ще нахълтат да изнесат покъшнината....” И т.н. и т.н. и т.н.......
Така е драги съграждани от нашето несплотено, неангажирано, недоверчиво, но с претенции за „граждански позиции” общество. Няма да призовавам да им се доверите, това е въпрос на личен избор, на възпитание, на позиции и мнения.
Само ще отбележе, че повечето от нас изхвърлят парцали и боклуци, че дори и храна на сметищата, без да си даваме сметка, че тези ненужни за нас уялите се, но вечно недоволни и мърморещи са нещо, което в Европа се нарича благотворителност, прилича малко на думата благородство.
В Европейските държави разполагащи със завършени граждански общества, нещата които се изхвърлят на сметището и които наистина не стават за абсолютно нищо са твърде малко. Също така искам да знаете, че тази инициатива на Сдружение „Рето Надежда” не е българска, не сме открили и няма да открием топлата вода, както и няма да открием и нищо друго съществено. Тази инициатива е създадена по европейски модели, а вие се гордеете с европейското си членство и ценностна система нали така?
P.S. Няма да проверявам материала си за правописни грешки, сигурно има, разбираемо е. Защото пиша за грешките на „европейското ни общество” и се вълнувам с не положителни емоции.
Прочетете Цялата Статия...
Всеки, който желае би могъл да провери законността на това сдружение. Казвам това, защото според текстчето на една стара чалгаджийска песен: „За кокошка няма прошка, за милиони, няма закони”.
Сигурна съм, че много ще си направят труда да проверяват по съдилища това Сдружение, същевременно, ако случайно забележите, че популярните снимкови герои „братя Маргини” застрелят случайно някой невинен в поредната мафиотска вендета, отнова ще има медиини заглавия: „ Свидетели се страхуват да говорят.” И така нека да не натоварвам повече материала с разсъждения и да Ви представя сдружението, дословно, така както е напечатано върху брушурата, която открих в пощенската кутия на апартамента си.
„Безплатно!!!
Събираме по домовете всичко, което е в добро състояние и може да ни бъде от полза.
Електроуреди
Мебели
Книги
Скрап
Дрехи
Храна
Тоест, почти всичко
София 02/980 21 43
Пловдив 03101/2725
Бургас 056/89 88 61
E-mail:bulgaria@asociacionreto.org
Благотворителни Центрове за подпомагане на Наркозависими.
Нашата основа е Християнска. Нашият водач е Библията.
Здравейте,
Ние сме момчета и момичета от сдружение „Рето Надежда” и искаме да Ви кажем, че се борим, до колкото ни е възможно, срещу употребата на всякакъв вид дрога. Основното ни усилие е в подпомагането на момчета и момичета, които постъпват доброволно при нас. Къщите ни в България са в градовете София, Пловдив и Бургас и с Божията помощ просперират ден след ден. С тази брошура Ви насърчаваме да ни съдействате. Както постъпването, така и пребиваването в нашите центрове е абсолютно безплатно. Ние се самоиздържаме чрез следните дейности:
-Почистване на автомобили;
-Транспорт на мебели, вещи и др;
-Пране на килими;
-Продажба на мебели;
-Събиране на ненужни за вас, но използваеми вещи;
-И други по ваш избор.
Нови услуги: 0885 726 787
-Почистване на офиси и апартаменти;
-Тапицерски услуги
Всяка помощ, която вие ни оказвате чрез работа или по друг начин е насочена към подпомагането на хора, които търсят изход от проблема със зависимостта.
Посетете ни в Магазини „РЕТО” вещи втора употреба.
Бул. „Стефан Стамболов” 16
Тел: 02/ 980 21 43”
******
Вече чувам как „чистите ви непокварени душички” започват да си задават въпроса: „И как ще им се доверя, ами ако ме оберат, да ги пусна в дома си да почистят и да изнесат покъшнината. Да ги допусна до входната си врата, за да им дам старите си парцали, ами те ще ме наръгат с нож и ще нахълтат да изнесат покъшнината....” И т.н. и т.н. и т.н.......
Така е драги съграждани от нашето несплотено, неангажирано, недоверчиво, но с претенции за „граждански позиции” общество. Няма да призовавам да им се доверите, това е въпрос на личен избор, на възпитание, на позиции и мнения.
Само ще отбележе, че повечето от нас изхвърлят парцали и боклуци, че дори и храна на сметищата, без да си даваме сметка, че тези ненужни за нас уялите се, но вечно недоволни и мърморещи са нещо, което в Европа се нарича благотворителност, прилича малко на думата благородство.
В Европейските държави разполагащи със завършени граждански общества, нещата които се изхвърлят на сметището и които наистина не стават за абсолютно нищо са твърде малко. Също така искам да знаете, че тази инициатива на Сдружение „Рето Надежда” не е българска, не сме открили и няма да открием топлата вода, както и няма да открием и нищо друго съществено. Тази инициатива е създадена по европейски модели, а вие се гордеете с европейското си членство и ценностна система нали така?
P.S. Няма да проверявам материала си за правописни грешки, сигурно има, разбираемо е. Защото пиша за грешките на „европейското ни общество” и се вълнувам с не положителни емоции.
Прочетете Цялата Статия...
25.2.09
Последният лист
Предоставено от Елпида
В един малък квартал западно от Уошингтън скуеър улиците изведнъж щурват и се преплитат и пречупват в малки отрязъци, наречени "площадки". Тези "площадки" образуват чудновати ъгли и криви. Една улица се пресича сама със себе си дори два пъти. Някакъв художник открил веднъж съвсем неподозирана възможност в тази улица.
Ами ако инкасаторът от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия и платно, неочаквано срещне сам себе си да се връща, без да е получил нито цент от сметката! И ето че хората на изкуството плъпнали из своебразния квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно изложение, фронтони от деветнайсети век, холандски мансарди и ниски наеми. После пренесли от шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два мангала и основали "колония".
Сю и Джонси имаха ателие на най-горния етаж в една неизмазана триетажна къща. "Джонси" беше умалително от Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата - от Калифорния. Двете се бяха запознали на масата в една гостилница на Осма улица и се оказа, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и широките женски ръкави съвпадат напълно, което доведе и до общото ателие.
Това стана през май. През ноември един студен чужденец, когото докторите нарекоха Пневмоний, се разшета невидим из колонията, като докосваше ту един, ту друг с ледените си пръсти. В източната част този сатрап крачеше смело и поразяваше десетки жертви, но тук плетеницата от тесни, обрасли с мъх "площадки" затрудняваше неговия ход.
Господин Пневмоний в никакъв случай не можеше да се нарече галантен кавалер. Едно крехкичко момиче с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, едва ли можеше да бъде равностоен противник за този стар разбойник с кървави пестници и тежко дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на изписания железен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на съседната неизмазана къща.
Една сутрин загриженият доктор с леко движение на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.
- Вероятността да прескочи трапа е, да речем, едно на десет - каза той и стърси живака на термометъра. - И то само ако в нея има воля за живот. Вземе ли болният страната на гробаря, всички лекарства са безсилни. А вашата госпожичка вече е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква мисъл?
- Ами.... беше си наумила, че един ден непременно трябва да нарисува Неаполския залив.
- Да рисува? Глупости! Не я ли гнети нещо по-сериозно - мисълта за някакъв мъж например?
- Мъж ли? - възкликна Сю и гласът и звънна рязко като разхлабена струна. - Нима един мъж заслужава... Но не, докторе, няма такова нещо.
- Така, значи това е просто безволие - каза докторът. - Аз ще направя всичко, на което науката - в мое лице - е способна. Но щом пациентът ми започне да брои каретите на погребалното шествие, аз приспадам петдесет процента от лечебната сила на лекарствата. Ако направите така, че поне веднъж да ви попита какви ръкави ще се носят тази зима, гарантирам ви двойно по-голяма вероятност да се оправи.
След като докторът си отиде, Сю се затвори в ателието и плака, плака, докато хартиената салфета се превърна в каша. После взе статива си и влезе със смела крачка в стаята на Джонси, като си подсвиркваше някакъв шлагер. Джонси лежеше почти незабележима под завивките, обърнала глава към прозореца. Сю помисли, че е заспала и престана да свири.
Тя нагласи статива и взе да рисува с туш илюстрация за разказ в списание. Младите художници си проправят път към Изкуството, като илюстрират разказите, с които младите писатели си проправят път към Литературата. Докато нахвърляше фигурата на героя на разказа - каубой от Айдахо с елегантен брич и с монокъл на носа, до слуха й няколко пъти долетя тих шепот. Тя приближи припряно до кревата. Очите на Джонси бяха широко отворени. Тя гледаше през прозореца и броеше - броеше в обратен ред.
- Двнайсет - произнесе тя и след малко: - единайсет; и после: - десет, девет, осем, седем - последните две почти на един дъх.
Обезпокоена, Сю погледна навън. Какво имаше за броене? Виждаше се само голият мрачен двор и на двадесет крачки - калканът на неизмазаната къща. Една стара, прастара лозница, чепата и изгнила към корените, пълзеше до средата на калкана. Студеният дъх на есента бе смъкнал листата и сега клоните, вкопчани в ронещите се тухли, голееха като скелет.
- Какво има, мила? - попита Сю.
- Шест - каза едва дочуто Джонси. - Сега падат по-бързо. Преди три дни бяха близо сто. Главата ме заболяваше да ги броя. А сега е много лесно. Ето още един. Останаха само пет.
- Какво пет мила? Кажи на твоята Сюди.
- Листа. На лозницата. Когато падне последният, ще си отида и аз. Знам си го от три дни. Докторът не ти ли каза?
- За първи път чувам такава глупост - отвърна Сю с великолепно пренебрежение. - Какво общо имат листата на старата лозница с твоето оздравяване? А ти толкова обичаше тази лозница, немирнице. Я не оглупявай! Та докторът ми каза тази сутрин, че ще оздравееш скоро... чакай, как каза точно? Че вероятността е десет на едно. Да не мислиш, че когато се возим на трамвай или минаваме край новострояща се сграда вероятността да останем живи е по-голяма? Опитай сега бульона и остави твоята Сюди да завърши илюстрацията си, че да може да я пробута на редактора и да купи вино на болното си дете и свински пържоли за собствения си търбух.
- Безсмислено е да купуваш повече вино - отвърна Джонси, загубила поглед в прозореца. - Ето, отиде още един. Не, не искам никакъв бульон. Останаха само четири. Искам да видя как ще се отронии последният, преди да се стъмни. Тогава ще си отида и аз.
- Джонси, мила - каза Сю, като се наведе над нея, - обещай ми, че ще затвориш очи и няма да гледаш през прозореца, докато не завърша илюстрацията. Утре трябва да я предам. Нужна ми е светлина, иначе бих спуснала щорите.
- Не можеш ли да рисуваш в другата стая? - попита студено Джонси.
- Предпочитам да стоя при теб - отвърна Сю. - И освен това не искам да се вторачваш в тези глупави листа.
- Кажи ми, когато свършиш - промълви Джонси и затвори очи, бледа и неподвижна като повалена статуя, - защото искам да видя как ще падне последният. Омръзна ми да чакам. Омръзна ми да мисля. Ще ми се да се отърва от всичко и да полетя надолу, надолу, като някое от тези нещастни, уморени листа.
- Помъчи се да заспиш - каза Сю. - Аз трябва да повикам Берман за модел, за да нарисувам стария златотърсач отшелник. Ще се върна след минутка. Ти не мърдай през това време.
Старият Берман беше художник, който живееше на партера, точно под тяхното ателие. Това беше над шестдесетгодишен човек с брада на Микеланджеловия Мойсей, която се виеше надолу от главата на сатир по тялото на гном. Берман не бе успял в изкуството. Четиридесет години бе въртял четката, без да се домогне дори до полите на своята Муза. Цял живот се готвеше да създаде шедьовър, а още не го бе започнал.
От няколко години не бе рисувал нищо освен някоя и друга табелка или фирма. Припечелваше по нещо и като позираше на младите художници от "колонията", които нямаха възможност да плащат на професионален модел. Той пиеше джин до забрава и все разправяше за своя бъдещ шедьовър. Иначе беше сприхаво старче, което се отнасяше с крайно презрение към всякакви сантименталности и смяташе себе си за овчарско куче, чиято задача е да пази двете млади художнички от горното ателие.
Сю намери Берман в полутъмната му бърлога долу, цял умирисан на хвойна. В един ъгл стоеше на триножник недокоснато платно, което вече двадесет и пет години чакаше първите мазки на шедьовъра. Тя обясни на стареца каква муха е влязла в главата на Джонси и изрази опасенията си, че момичето, леко и крехко като лист, може да си отлети, когато угаснат и последните искрици на желанието му за живот. Старият Берман, чиито зачервени очи явно се насълзиха, се развика ядосано, възмутен от тези идиотски фантазии.
- Какфо? - Кресна той. Как е фъзможна такава глупост - та умреш, сащото листата пада от проклета лосница! Са пърфи път чува такава клупост. Не, не шелая та ви посира са фаш клупаф отшелник. Как топуснахте да си напие в клава такова нещо? Ах, коркото момиче!
- Тя е много болна и отслабнала - каза Сю - и от температурата й идват някакви болезнени и странни мисли. Добре, господин Берман, щом не искате да ми позирате, недейте. Но ако искате да знаете, вие сте един отвратителен стар... стар дърдорко.
- Шенски рапоти! - Възмути се Берман. - Кой касал, че няма да ви посира? Та фърфим. Идвам с фас. Половин час кофоря, че искам да ви посира! Поше мой! Как моша това хупаво момише да се располее. Етин ден ще нарисувам мой шедьовър и всички ще се махне оттук. Та, та!
Когато се качиха горе, Джонси спеше. Сю спусна щорите додолу и направи знак на Берман да мине в другата стая. Там двамата пристъпиха до прозореца и със страх се взряха в лозницата. После се спогледаха, без да продумат. Валеше студен упорит дъжд, примесен със сняг. Берман, облечен в старата си синя риза, седна на едно котле вместо камък, да позира като златотърсач отшелник.
На другата сутрин, когато Сю се събуди, след като бе спала само един час, тя видя, че Джонси се взира с помътнели, широко отворени очи в спуснатите зелени щори.
- Вдигни ги, искам да погледна навън - изкомандва шепнешком тя. Сю се подчини с нежелание.
О! След проливния дъжд и бесните пориви на вятъра, който не бе спрял цяла нощ, на фона на неизмазания калкан все още се виждаше един лист. Последният. Все още зелен при дръжката, но докоснат от жълтевината на гнилостта и развалата по разчленените краища, той се държеше смело на една клонка на двадесетина стъпки от земята.
- Това е последният - каза Джонси. - Бях сигурна, че нощес ще падне. Какъв вятър духаше само! Но той ще падне днес и тогава ще си умра и аз.
- Боже мой! - въздъхна Сю и наведе умореното си лице над възглавницата. - Помисли поне за мен, щом не искаш да мислиш за себе си. Какво ще правя без теб?
Но Джонси не отговори. Всичко на този свят е чуждо на душата, която се готви да се отправи по своя незнаен, далечен път. Колкото повече се късаха нишките, които я свързваха с хората и с живота, толкова повече я завладяваше болезнената приумица.
Денят си отиваше, но дори в здрача те виждаха на фона на калкана самотния лист на лозницата, който продължаваше да се държи. После, с падането на нощта севернякът отново се надигна, по стъклата заплющя дъжд и се затича на потоци от ниската холандска стряха.
Щом се развидели, Джонси - това момиче нямаше милост! - поиска пак да се вдигнат щорите. Листът все още си стоеше на мястото. Джонси лежа дълго, загледана в него. После повика Сю която й подгряваше пилешки бульон на газовата печка.
- Сюди, аз бях непослушно момиче - каза Джонси. - Този последен лист, изглежда, остана, за да ми покаже колко съм лоша. Грехота е човек да иска да умре. Сега можеш да ми дадеш малко бульон, а после мляко с портвайн... Или не, дай ми първо огледалото, а след това ми подложи възглавници, че да мога да седна в леглото и да те гледам как готвиш.
Един час по-късно тя каза:
- Сюди, надявам се един ден да нарисувам Неаполския залив.
След обед дойде доктирът и Сю намери някакъв предлог да излезе с него в коридора.
- Днес има много голяма надежда - каза докторът, като пое слабичката трепереща ръка на Сю. - Грижете се добре за нея и ще спечелите битката. А сега трябва да навестя долу друг болен. Казва се Берман - някакъв художник, доколкото разбрах. Също пневмония. Той е стар, изнемощял човек, а заболяването е в много остра форма. За него няма надежда, но въпреки това ще го изпратя в болница - там има повече удобства.
На другия ден докторът каза на Сю:
- За нея вече няма никаква опасност. Вие победихте. Сега само силна храна и добро гледане - друго не е нужно.
Следобед Сю се доближи до леглото на Джонси, доплитайки един съвсем син и съвсем ненужен шал, и я прегърна с една ръка заедно с възглавниците.
- Трябва да ти кажа нещо, бяла мишко - подзе тя. Господин Берман е умрял днес в болницата от пневмония. Той се разболя само преди два дни. Сутринта на първия ден портиерът го намерил долу в стаята му почти в безсъзнание. Обувките и дрехите му били вир вода и студени като лед.
Никой не можел да си представи къде е ходил в такава ужасна нощ. После намерили един фенер, който все още горял, стълбата, взета от мястото й, няколко захвърлени четки и една палитра с жълта и зелена боя и... Я погледни през прозореца последния лист на лозницата. Не ти ли прави впечатление, че той не трепти, изобщо не помръдва от вятъра? Да, мила, това е шедьовърът на Берман - нарисувал го е в онази нощ, когато се е отронил последният лист.
Автор Уилиям Сидни Портър (известен под псевдонима О.Хенри)
Превод от английски Тодор Вълчев
Прочетете Цялата Статия...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
