Съюзът между военните и бизнеса инвестирал огромни средства в обикновената ракетна техника. Смятаните за сигурни ракетни системи на военните се разработвали с яростна решителност. Огромни, опасни, неуправляеми и несъвършени, те им създали огромни грижи през 1956 г. Съветският „Спутник“ смутил самодоволната им твърдина. При опитите да се изведе в орбита големият колкото грейпфрут „Вангард“, всички масово произвеждани ракети се провалили.
В края на същото десетилетие д-р Джералд Бул щял да се отклони от първоначалния си път и да стане едър търговец на оръжие. Ако беше проявил търпение, може би щеше да натрупа състояние от бизнеса с изстрелване на частни сателити.
Военните бяха решили да инвестират единствено във военната техника, с което определиха обвързаността си за в бъдеще. Направиха го в името на други, а не заради откритията. Космосът трябваше да бъде достъпен единствено за правителството и военните.
Грубото отлагане на мечтата за пътуване в космоса накара нацията да се затвори в себе си. И да започне да пропада. Общественият смут, хаосът и бъркотията си имат един истински първоизточник, те са израз на организираното разбъркване на мечти и очаквания.
Националните кампании пропагандират едно нещо, а се получава друго. Често тези обрати са насочени срещу младото поколение, тъй като запазването на династичните богатства изисква упражняването на стриктен контрол над обществото с всяко следващо поколение.
Въпреки това откритията и технологиите никога не спят. Днес можем да ги намерим в лабораториите в мазето или в работилницата в задния двор. Огромна и неизброима армия, от която ще се надигнат вълните на океана на мечтите.
Новите открития ще се появят и ще нахлуят в света ни. Въпреки установената система, която методически покосява и унищожава новото, техният час тепърва предстои.
Никой не е в състояние да смачка откритието. Откритието със своята манифестация, която дефилира от време на време в нощното небе, е ГОЛЯМАТА неуморна сила и унищожава всеки, който се опитва да му навреди.
Други ще отнесат технологичната корона, когато нациите преследват и унищожават даденото от провидението знание. Нацията, която възкреси проучванията на Браун, ще владее небето и космоса.
Мечтите не могат да бъдат унищожени. Те изпълват и преследват обществата, чиито лидери са отхвърлили осъществяването им. Провидението е щедро към мечтателя. Виденията спохождат само онези, посветили сърцето си на новото.
Д-р Томас Таунсенд Браун обичал топлия и слънчев климат и прекарал остатъка от живота си в Уматило, Флорида. Научните му постижения остават легендарни сред онези, които почитат и пазят паметта му.
Полетът на въображението е истинският полет в космоса. Вярвам, че д-р Браун е разпознал в собствените си мечти истинската сила, одобрение и слава, които е заслужил. Чудната му мечта от детството остава да живее и до днес.
Джери Василатос
Прочетете Цялата Статия...
Показват се публикациите с етикет Пътуване в Космоса. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Пътуване в Космоса. Показване на всички публикации
3.6.10
28.5.10
Проучвания на скалите
Между 1958 и 1962 г. д-р Браун работел като консултант, в редица корпоративни начинания. Години след разрива си с военните все още се смятало, че Том Браун „знае прекалено много, за да бъде оставен сам на себе си“. Правителствени агенти непрекъснато се промъквали на демонстрациите и срещите му с определени цели.
Опитвали се да наблюдават разработките му и докладвали на началниците си всичко видяно. Д-р Браун не преставал да твърди пред потенциалните купувачи и разработчици, че неговият електро гравитационен двигател е в състояние да отведе космическите кораби до звездите.
Но сякаш всички, освен него и неколцина други изобретатели били изпаднали в някаква масова летаргия. От друга страна, инвеститорите просто не били в състояние да започнат нов бизнес.
Нямали устрема и предприемчивостта на прадедите си, които натрупали средствата си благодарение на някоя нова технология. Основателите на старите династии влагали пари в технологиите, изковали стоманеното лице на Америка. Потомците им като че ли се грижели единствено да увеличат и подсигурят капиталите си.
Браун излязъл в пенсия, но продължил изследванията до края на живота си. Изглеждало, че мечтата му за космически полети ще се осъществи от други. Затова решил да служи с всичките си сили на бъдещето, като помага със знанията си на бъдещите разработчици и мечтатели. По-късните му експерименти се опитвали да докажат Общата теория на полето чрез показване на съществуващите връзки между електричеството и гравитацията.
Години по-рано д-р Браун открил, че наелектризираните въглеродни съпротивления и диелектрични маси излъчват шум, който се оказал свързан с промените в космоса. Оказало се, че при някои скали и особено при гранита и базалта се наблюдават странни „спонтанни волтажи“.
Д-р Браун твърдял, че причина за това са внезапните гравитационни флуктуации, преобразувани в електрически заряди. Зарядите били наречени „петроволтови“, а самият феномен — „петроелектричество“.
При измерване се оказало, че петроволтовите заряди са доста мощни, особено при някои специфични силикати. Налице били доказателства за процес, при който краткотрайните изкривявания на пространството стимулират генерирането на електричество! Това означавало, че достатъчно голямо количество подходящи скали могат да бъдат вечен генератор на гравитоелектричество.
Д-р Браун си спомнил за трудовете на американския физик от викторианската епоха д-р Чарлс Бръш, който изучавал гравитационните феномени. Според него някои скали падали „по-бавно“ от други — съвсем малко по-бавно, но все пак достатъчно, за да се забележи. По-нататъшните му проучвания показали, че същите тези скали имали „добавъчна топлина“.
Д-р Браун се сдобил с образци от въпросните скали — линцови базалти — и открил, че те наистина дават много високи спонтанни волтажи. Допрените до повърхността им жици отчитали напрежение от няколко мили волта.
Скалите можели да се нарежат и към тях да се свържат много контакти, при което се получавал значителен общ волтаж. Скални батерии! При по-големите образци петроволтовият ефект на д-р Браун произвеждал до един волт.
Странно, но скалните напрежения били свободни от ток и всеки ден се засилвали към 18 ч. и отслабвали към 7 ч. Ефективното изходно напрежение също се увеличавало, но нямало плавните показатели, които отчитали уредите при скалните маси в земята.
Други изследователи (Ходованек) повторили и потвърдили тези наблюдения, получавайки изненадващи резултати. За да проверят твърденията на Браун, някои пътували до Андите и получили до 1,8 волта от един-единствен образец! Браун установил, че повишеното съдържание на графит в скалите също увеличава изходното напрежение — а това било в съответствие с откритията му на въглеродните резистори.
Полученото от скалните образци напрежение съдържало два електрически компонента. Стабилният прав ток съдържал втори, наложен сигнал, който варирал според движението на Слънцето и Луната.
Малките електрически разряди се оказали свързани с далечни гравитационни пулсови източници в космоса. Д-р Браун открил, че и други богати на силициев диоксид скали спонтанно произвеждат електрически заряди.
Взаимодействието между гравитационните флуктуации и кристалните решетки имало друго приложение. Използвайки скалите като астрофизически инструмент, той можел да следи звездната активност, за която обикновено са необходими огромни радиотелескопи.
Д-р Браун наблюдавал пулсар и избухването на свръхнова много преди събитията да бъдат оповестени официално от астрономите. С тези инструменти, намиращи се отново дълбоко под земята, можел да измерва слънчевите изригвания. Скалите неизменно регистрирали сигналите, макар и да се намирали в изолирана среда.
Прочетете Цялата Статия...
Опитвали се да наблюдават разработките му и докладвали на началниците си всичко видяно. Д-р Браун не преставал да твърди пред потенциалните купувачи и разработчици, че неговият електро гравитационен двигател е в състояние да отведе космическите кораби до звездите.
Но сякаш всички, освен него и неколцина други изобретатели били изпаднали в някаква масова летаргия. От друга страна, инвеститорите просто не били в състояние да започнат нов бизнес.
Нямали устрема и предприемчивостта на прадедите си, които натрупали средствата си благодарение на някоя нова технология. Основателите на старите династии влагали пари в технологиите, изковали стоманеното лице на Америка. Потомците им като че ли се грижели единствено да увеличат и подсигурят капиталите си.
Браун излязъл в пенсия, но продължил изследванията до края на живота си. Изглеждало, че мечтата му за космически полети ще се осъществи от други. Затова решил да служи с всичките си сили на бъдещето, като помага със знанията си на бъдещите разработчици и мечтатели. По-късните му експерименти се опитвали да докажат Общата теория на полето чрез показване на съществуващите връзки между електричеството и гравитацията.
Години по-рано д-р Браун открил, че наелектризираните въглеродни съпротивления и диелектрични маси излъчват шум, който се оказал свързан с промените в космоса. Оказало се, че при някои скали и особено при гранита и базалта се наблюдават странни „спонтанни волтажи“.
Д-р Браун твърдял, че причина за това са внезапните гравитационни флуктуации, преобразувани в електрически заряди. Зарядите били наречени „петроволтови“, а самият феномен — „петроелектричество“.
При измерване се оказало, че петроволтовите заряди са доста мощни, особено при някои специфични силикати. Налице били доказателства за процес, при който краткотрайните изкривявания на пространството стимулират генерирането на електричество! Това означавало, че достатъчно голямо количество подходящи скали могат да бъдат вечен генератор на гравитоелектричество.
Д-р Браун си спомнил за трудовете на американския физик от викторианската епоха д-р Чарлс Бръш, който изучавал гравитационните феномени. Според него някои скали падали „по-бавно“ от други — съвсем малко по-бавно, но все пак достатъчно, за да се забележи. По-нататъшните му проучвания показали, че същите тези скали имали „добавъчна топлина“.
Д-р Браун се сдобил с образци от въпросните скали — линцови базалти — и открил, че те наистина дават много високи спонтанни волтажи. Допрените до повърхността им жици отчитали напрежение от няколко мили волта.
Скалите можели да се нарежат и към тях да се свържат много контакти, при което се получавал значителен общ волтаж. Скални батерии! При по-големите образци петроволтовият ефект на д-р Браун произвеждал до един волт.
Странно, но скалните напрежения били свободни от ток и всеки ден се засилвали към 18 ч. и отслабвали към 7 ч. Ефективното изходно напрежение също се увеличавало, но нямало плавните показатели, които отчитали уредите при скалните маси в земята.
Други изследователи (Ходованек) повторили и потвърдили тези наблюдения, получавайки изненадващи резултати. За да проверят твърденията на Браун, някои пътували до Андите и получили до 1,8 волта от един-единствен образец! Браун установил, че повишеното съдържание на графит в скалите също увеличава изходното напрежение — а това било в съответствие с откритията му на въглеродните резистори.
Полученото от скалните образци напрежение съдържало два електрически компонента. Стабилният прав ток съдържал втори, наложен сигнал, който варирал според движението на Слънцето и Луната.
Малките електрически разряди се оказали свързани с далечни гравитационни пулсови източници в космоса. Д-р Браун открил, че и други богати на силициев диоксид скали спонтанно произвеждат електрически заряди.
Взаимодействието между гравитационните флуктуации и кристалните решетки имало друго приложение. Използвайки скалите като астрофизически инструмент, той можел да следи звездната активност, за която обикновено са необходими огромни радиотелескопи.
Д-р Браун наблюдавал пулсар и избухването на свръхнова много преди събитията да бъдат оповестени официално от астрономите. С тези инструменти, намиращи се отново дълбоко под земята, можел да измерва слънчевите изригвания. Скалите неизменно регистрирали сигналите, макар и да се намирали в изолирана среда.
Прочетете Цялата Статия...
17.5.10
Проект Х–15
„Успешните“ резултати от срещата му с Военноморската изследователска лаборатория окуражили д-р Браун да продължи да преследва първоначалната си цел — космическите полети. Но смятал да го направи като цивилен. Редица военни вече управлявали самолетната промишленост. Те биха били безполезни за него, ако основната им грижа е да се установят и да трупат богатства.
В такъв случай всяко тяхно начинание би било опорочено и взето на прицел просто заради стремежа им да се съпротивляват на всяка нова технология и да защитават инвестициите си. Щял да предложи системата си на независими разработчици.
Комерсиализирането на космическите кораби би довело до революция в начина, по който гражданите възприемат самите себе си. Гравитаторите действително работят в космоса далеч по-ефективно, отколкото при експериментите в лабораторията му. Двигателите му не се нуждаели от огромните средства на военните — нещо така характерно за обикновената ракетна техника.
Съвсем ясно било, че д-р Браун изобщо не го е грижа за възраженията на инспекторите от Военноморската изследователска лаборатория и военните разработчици. Издала ги собствената им мания за секретност. Той знаел, че в лабораториите им се произвеждат подобни летателни средства.
Знаел, че усъвършенстването на технологията му има бъдеще. Начинът, по който военните се обърнали към него, разпитвали, изисквали и накрая отхвърлили обясненията му, бил повече от красноречив.
Комерсиализирането на системите за изкривяване на пространството се предсказвало от практическата простота и сравнително ниската цена на тяхното разработване и масовото им производство. Този път д-р Браун нямало да бъде спрян по пътя към осъществяването на мечтата си. Не се нуждаел от пари. Негов бил умът, с който вече ги бил спечелил. Негова била мечтата и знанието. Оттук нататък никой не финансирал проучванията му.
Военните предпазливо поддържали дистанция. За усъвършенстването на проектите си и създаването на историята изразходвал личните си средства. Но пък не се нуждаел от скъпо оборудване и огромни фабрики. Нужна му била само мечтата.
Когато американските инвеститори не се отзовали на предложенията му да се включат в проекта, д-р Браун се обърнал към проявяващите интерес чужди компании. През 1955 г. предприел пътуване до Европа, където започнал презентациите си с надеждата, че ще попадне на повече отзивчиви и предприемчиви умове, готови да се вслушат в новите идеи.
Демонстрирал системата си първо в Англия, но никой не се наел да го финансира. Инвеститорите били изцяло погълнати от делата на империята и не можели да се освободят от първостепенните си задължения.
За сметка на това Националното дружество по аеронавтика във Франция проявило жив интерес и пожелало да се запознае с моделите и да ги изпита. Демонстрациите му силно ги впечатлили.
Запленени от потенциалната възможност да полетят в космоса, французите незабавно започнали да кроят ентусиазирани планове за новата технология. Изчисленията показвали, че по-големите дискове ще бъдат далеч по-ефективни от моделите. Повишаването на волтажа изисквало разработването на нов тип двигател.
Докато френските инженери били временно изправени пред задънена улица, д-р Браун отново предложил идеите си за йонни ракети. Именно във Франция той създал своя най-прочут и мощен магнитно хидродинамичен двигател. Лекото устройство можело да се поддържа от самото летателно средство, с което се премахвала неприятната необходимост от постоянна връзка със земята.
Освен демонстрациите с маслото, той провел в Париж успешни експерименти с гравитатори в условията на възможно най-пълен вакуум. Опитите били направени през 1955 г. и категорично доказали, че причината за тягата не е в „йонния вятър“. Всъщност, не само че било невъзможно да се открият каквито и да било следи от йонен вятър, но и се оказало, че гравитаторите станали още по-мощни с увеличаването на вакуума.
Единственото необходимо течно гориво щял да бъде материалът за йонния двигател, който трябвало да даде начална скорост. Течните инертни газове с разтворени в тях соли щели да свършат идеална работа. Освен това, йонната опашка можела да се раздели с помощта на постоянни магнити на електро положителни и електро отрицателни заряди с огромен потенциал.
Тази лека система щяла да произвежда над три милиона волта, и ще осигурява както първоначалната тяга, така и потенциал за гравитаторите. Така системите имали свои собствени енергийни запаси и можели да поберат големи маси полезен товар.
Бързото обединение между враждуващите групировки в Националното дружество по аеронавтика нанесло удар върху мечтите на Браун. Дълбоко разочарован и останал без средства, през 1956 г. той се върнал в САЩ. Въпреки всичко, опитите му да осъществи мечтата си имали известен успех.
Разполагал със системата и с патентите. През 1957 г. бил поканен от богатия бизнесмен Агню Бансън да работи върху антигравитационен двигател. Браун се преместил в Северна Каролина, където създал частно финансирана изследователска лаборатория.
Бансън и Кинг смятали сами да разработят и патентоват моделите, така че Браун се превръщал просто в техен консултант. Това разочароващо положение го накарало да не споделя по-голямата част от технологията си с тях. Въпреки това се опитал да ги накара да обърнат повече внимание на откритията му и на техните преимущества.
Има запазени филми на някои от експериментите, на които възрастният вече д-р Браун стои редом с господин Бансън и Франк Кинг и с топла приветлива усмивка демонстрира ефекта на Браун с малък (но тежък) метален диск. При подаване на импулс дискът забележимо се олюлява. От филма не личи зрителите да са особено заинтригувани от гледката.
Бансън бил убит при една крайно нелепа и подозрителна катастрофа. Частният му самолет се ударил в далекопровод. Лабораторията продължила работата си известно време и сътрудниците на милионера патентовали няколко неефективни електрически летателни средства, разчитащи за издигането си на вятъра.
През този период д-р Браун споделил с Франк Кинг някои теории, които очевидно е пазел за себе си от години. Експериментите му го убедили, че инертната маса се различавала от гравитационната маса. Смятал, че тези разлики могат да се разкрият само когато масата се електризира.
Зареждането с положителен заряд увеличавало инертната маса, като същевременно намалявало гравитационната. Отрицателното зареждане действало по обратния начин — увеличавало гравитационната маса за сметка на инертната. Д-р Браун доказал това с голям брой стриктно контролирани опити.
От чертожните дъски се появили разработки на ракетни самолети като „най-добро средство“ за достигане до космоса. Корпоративното начинание, подкрепено от старите капитали и военните, било обречено на провал.
При типичната политика на „национализация“ и в самото навечерие на успеха си, проектът Х–15 бил иззет от ръцете на дизайнерите и поставен изцяло под контрола на военните.
Очевидните причини за желанието на военните да бъдат първи в овладяването на космоса не се нуждаят от коментари. Нямало да се „допусне“ никакво частно начинание в тази насока.
Забележително ефективните супер ускорители на д-р Джералд Бул, вече доказвали, че със сравнително малко средства са в състояние да изведат в космоса полезни товари, сателити и научна апаратура, били готови да посрещнат нуждите на клиентите. Гоненията срещу д-р Бул и принуждаването му да търси инвеститори другаде са отделна история.
Всички тези мечти била методично заличавана, не защото били „неефективни“, а защото други сили се опитвали да установят пълен контрол върху космоса. На човек му става смешно и тъжно, когато види как невежеството заслепява онези, които го насърчават.
Военнопромишленият комплекс сега се смята за собственик на „единствените средства за пътуване в космоса“. Да не забравяме обаче, че д-р Браун не е разработвал скъпи и недостъпни системи. Оттогава и други (като Уолъс) са получили приложими патенти за устройства, действащи на принципа на модифициране на гравитацията.
Прочетете Цялата Статия...
В такъв случай всяко тяхно начинание би било опорочено и взето на прицел просто заради стремежа им да се съпротивляват на всяка нова технология и да защитават инвестициите си. Щял да предложи системата си на независими разработчици.
Комерсиализирането на космическите кораби би довело до революция в начина, по който гражданите възприемат самите себе си. Гравитаторите действително работят в космоса далеч по-ефективно, отколкото при експериментите в лабораторията му. Двигателите му не се нуждаели от огромните средства на военните — нещо така характерно за обикновената ракетна техника.
Съвсем ясно било, че д-р Браун изобщо не го е грижа за възраженията на инспекторите от Военноморската изследователска лаборатория и военните разработчици. Издала ги собствената им мания за секретност. Той знаел, че в лабораториите им се произвеждат подобни летателни средства.
Знаел, че усъвършенстването на технологията му има бъдеще. Начинът, по който военните се обърнали към него, разпитвали, изисквали и накрая отхвърлили обясненията му, бил повече от красноречив.
Комерсиализирането на системите за изкривяване на пространството се предсказвало от практическата простота и сравнително ниската цена на тяхното разработване и масовото им производство. Този път д-р Браун нямало да бъде спрян по пътя към осъществяването на мечтата си. Не се нуждаел от пари. Негов бил умът, с който вече ги бил спечелил. Негова била мечтата и знанието. Оттук нататък никой не финансирал проучванията му.
Военните предпазливо поддържали дистанция. За усъвършенстването на проектите си и създаването на историята изразходвал личните си средства. Но пък не се нуждаел от скъпо оборудване и огромни фабрики. Нужна му била само мечтата.
Когато американските инвеститори не се отзовали на предложенията му да се включат в проекта, д-р Браун се обърнал към проявяващите интерес чужди компании. През 1955 г. предприел пътуване до Европа, където започнал презентациите си с надеждата, че ще попадне на повече отзивчиви и предприемчиви умове, готови да се вслушат в новите идеи.
Демонстрирал системата си първо в Англия, но никой не се наел да го финансира. Инвеститорите били изцяло погълнати от делата на империята и не можели да се освободят от първостепенните си задължения.
За сметка на това Националното дружество по аеронавтика във Франция проявило жив интерес и пожелало да се запознае с моделите и да ги изпита. Демонстрациите му силно ги впечатлили.
Запленени от потенциалната възможност да полетят в космоса, французите незабавно започнали да кроят ентусиазирани планове за новата технология. Изчисленията показвали, че по-големите дискове ще бъдат далеч по-ефективни от моделите. Повишаването на волтажа изисквало разработването на нов тип двигател.
Докато френските инженери били временно изправени пред задънена улица, д-р Браун отново предложил идеите си за йонни ракети. Именно във Франция той създал своя най-прочут и мощен магнитно хидродинамичен двигател. Лекото устройство можело да се поддържа от самото летателно средство, с което се премахвала неприятната необходимост от постоянна връзка със земята.
Освен демонстрациите с маслото, той провел в Париж успешни експерименти с гравитатори в условията на възможно най-пълен вакуум. Опитите били направени през 1955 г. и категорично доказали, че причината за тягата не е в „йонния вятър“. Всъщност, не само че било невъзможно да се открият каквито и да било следи от йонен вятър, но и се оказало, че гравитаторите станали още по-мощни с увеличаването на вакуума.
Единственото необходимо течно гориво щял да бъде материалът за йонния двигател, който трябвало да даде начална скорост. Течните инертни газове с разтворени в тях соли щели да свършат идеална работа. Освен това, йонната опашка можела да се раздели с помощта на постоянни магнити на електро положителни и електро отрицателни заряди с огромен потенциал.
Тази лека система щяла да произвежда над три милиона волта, и ще осигурява както първоначалната тяга, така и потенциал за гравитаторите. Така системите имали свои собствени енергийни запаси и можели да поберат големи маси полезен товар.
Бързото обединение между враждуващите групировки в Националното дружество по аеронавтика нанесло удар върху мечтите на Браун. Дълбоко разочарован и останал без средства, през 1956 г. той се върнал в САЩ. Въпреки всичко, опитите му да осъществи мечтата си имали известен успех.
Разполагал със системата и с патентите. През 1957 г. бил поканен от богатия бизнесмен Агню Бансън да работи върху антигравитационен двигател. Браун се преместил в Северна Каролина, където създал частно финансирана изследователска лаборатория.
Бансън и Кинг смятали сами да разработят и патентоват моделите, така че Браун се превръщал просто в техен консултант. Това разочароващо положение го накарало да не споделя по-голямата част от технологията си с тях. Въпреки това се опитал да ги накара да обърнат повече внимание на откритията му и на техните преимущества.
Има запазени филми на някои от експериментите, на които възрастният вече д-р Браун стои редом с господин Бансън и Франк Кинг и с топла приветлива усмивка демонстрира ефекта на Браун с малък (но тежък) метален диск. При подаване на импулс дискът забележимо се олюлява. От филма не личи зрителите да са особено заинтригувани от гледката.
Бансън бил убит при една крайно нелепа и подозрителна катастрофа. Частният му самолет се ударил в далекопровод. Лабораторията продължила работата си известно време и сътрудниците на милионера патентовали няколко неефективни електрически летателни средства, разчитащи за издигането си на вятъра.
През този период д-р Браун споделил с Франк Кинг някои теории, които очевидно е пазел за себе си от години. Експериментите му го убедили, че инертната маса се различавала от гравитационната маса. Смятал, че тези разлики могат да се разкрият само когато масата се електризира.
Зареждането с положителен заряд увеличавало инертната маса, като същевременно намалявало гравитационната. Отрицателното зареждане действало по обратния начин — увеличавало гравитационната маса за сметка на инертната. Д-р Браун доказал това с голям брой стриктно контролирани опити.
От чертожните дъски се появили разработки на ракетни самолети като „най-добро средство“ за достигане до космоса. Корпоративното начинание, подкрепено от старите капитали и военните, било обречено на провал.
При типичната политика на „национализация“ и в самото навечерие на успеха си, проектът Х–15 бил иззет от ръцете на дизайнерите и поставен изцяло под контрола на военните.
Очевидните причини за желанието на военните да бъдат първи в овладяването на космоса не се нуждаят от коментари. Нямало да се „допусне“ никакво частно начинание в тази насока.
Забележително ефективните супер ускорители на д-р Джералд Бул, вече доказвали, че със сравнително малко средства са в състояние да изведат в космоса полезни товари, сателити и научна апаратура, били готови да посрещнат нуждите на клиентите. Гоненията срещу д-р Бул и принуждаването му да търси инвеститори другаде са отделна история.
Всички тези мечти била методично заличавана, не защото били „неефективни“, а защото други сили се опитвали да установят пълен контрол върху космоса. На човек му става смешно и тъжно, когато види как невежеството заслепява онези, които го насърчават.
Военнопромишленият комплекс сега се смята за собственик на „единствените средства за пътуване в космоса“. Да не забравяме обаче, че д-р Браун не е разработвал скъпи и недостъпни системи. Оттогава и други (като Уолъс) са получили приложими патенти за устройства, действащи на принципа на модифициране на гравитацията.
Прочетете Цялата Статия...
15.5.10
Проект „Уинтерхейвън“
Отнемането на достъпа до секретна информация и освобождаването от активна военна служба си имало своите предимства. Около 1944 г. д-р Браун работел като консултант при разработката на радарни системи за „Локхийд“. Радарът като водещ конвенционален продукт на следвоенната наука, благодарение на който били спасени стотици животи и който на практика спечелил войната, се оказал далеч по-безопасна и морална област на занимания.
„Конвенционалното“ му приложение след войната означавало добри и постоянни доходи. Въпреки това мечтата за космически пътешествия продължавала да се таи в ума му.
Д-р Браун много добре знаел за ужасните последици от проекта „Дъга“. Въпреки че моралните му принципи в случая останали ненакърнени, той не можел да не си спомня за него, без да изпитва най-дълбока тъга.
Конструкторите просто не притежавали таланта да използват енергията и пространството по толкова елегантен начин. Проверката на действията им разкрила множество пропуски в крайната конфигурация.
Направо не можел да повярва, че на никой не му хрумнало за дифракционния ефект на корпуса върху изкривеното пространство. И все пак, ако бе активен участник в проекта, началниците му щяха да настояват за пълното му съдействие при разработването на оръжейния аспект на феномена.
Имало допълнителни усложнения от експерименталния кошмар на Военноморската изследователска лаборатория, които обърквали собствените му планове за бъдещето. Известно време си представял, че работещият на принципа на изкривеното пространство двигател е смъртно опасен.
Ако се използват напреженията, необходими според собствените му изчисления, ефектът върху космическият екипаж щял да се окаже толкова катастрофален, колкото за моряците на борда на „Елдридж“. Изглеждало, че изкривеното пространство неминуемо ще убие летците или космонавтите, осмелили се да използват подобен двигател.
Търпеливото проучване и интуицията накрая го довели до решението на смъртоносния проблем. Отговорът се съдържал в диелектриците. Диелектрици с подходящо разположение могат да задвижат космическия кораб плавно и непрекъснато. За разлика от военните, опитите в тази област изисквали значителни инвестиции преди въвеждането им.
Потисканите мисли и мечти от детството най-накрая се върнали с подновени сили. Този път за нищо на света нямало да ги разкрие на онези от Военноморската изследователска лаборатория. Знаел как да оформи и изолира изкривяването, при това напълно безопасно.
Войната била вече минало. Неговата собствена — също. Океанът от мечти отново започнал да изпълва умовете. Небето станало сякаш по-дълбоко и хората започнали да виждат нови неща в безкрайните му простори. Внезапно медиите се изпълнили със съобщения за „летящи дискове“. Чинии.
Неясните форми се движели със скорости, които не били достижими за нито един военен самолет. Подобно на мистериозните дирижабли и ракетите призраци, тези наблюдения оставали близки до характерния начин на проявление на архетипа. Отначало били смътни и неясни, но с времето формите им сякаш се втвърдявали, придобивали резки очертания и се изпълвали с детайли.
Всяка проява на подобна мечта приковавала вниманието на хората към напълно нов тип поведение. Летящите чинии не правели изключение. Със самата си форма и действия те представлявали нещо крайно екзотично и неочаквано.
Светлини, прожектори, цветове, припламвалия, промени в цвета, акробатични номера, завои под прав ъгъл, внезапно изчезване, видимост на радара и невидимост за окото Новото им поведение напълно съответствало на поведението на всяка материализирала се в миналото мечта.
Първата им поява била в самия края на войната в Европа, когато летците започнали да съобщават за странни „фу изтребители“ и мистериозни „огнени топки“. И докато някои изследователи споменавали за разработването на специални задвижвани с електричество безпилотни летателни апарати в нацистка Германия, повечето просто не били в състояние да обяснят невероятното разнообразие на летящите чинии, наблюдавани по цял свят.
Странните апарати превъзхождали по маневреност и бързина най-добрите самолети на съюзниците и по онова време били вече нещо повече от любопитен обект на общественото внимание. Основна грижа на всяко правителство била световната безопасност и затова НЛО се превърнали във военни „цели“.
Всеки техен аспект бил подлаган на най-подробен анализ. Кои са те? Някаква затворена група невероятно талантливи инженери? Общност от изобретатели отцепници, обявили война на целия свят? Или извънземни? В такъв случай от коя планета? Какви са мотивите им? Защо се навъртат около военните бази и заводи по такъв безгрижен и арогантен начин?
Паметни бележки, доклади, паника и въздушни схватки. Новинарски репортажи, извънредни издания, заглавия на първи страници, потулване на информация. Отклоняване на вниманието, отричане. Има досиета, няма досиета. Сдобиване с апарати, свалени апарати, несъществуващи апарати, открити тела. Хангари, метеорологични балони, радарни балони цялата тази бъркотия продължава и до днес.
И докато летящите чинии се движат като космически кораби, Военновъздушните сили разцепват небето. Безнадеждни. Безсилни. Опитите да се разрешат главоблъсканиците и да се даде вид, че всичко е под контрол, едновременните изопачавания и отчаяните опити да се съберат данни, потулванията и отричането в един момент се оказват далеч по-забавни от самите летящи чинии.
Този нелеп спектакъл на земна мощ и високоскоростни танци в небето се превърна в посмешище. Точно такъв ефект се е търсел. Огромната загриженост на военните към летящите чинии издавала безсилието им. Желание за контрол. Мощта, илюзията за контрол и власт попаднали под подигравките на някаква игрива енергия, която все така си остава неразбрана.
Въпреки това очевидното превъзходство на летящите чинии (ако наистина са летателни средства) оставяло военните шефове с отворени уста. Как точно летят? Как могат да извършват маневри в разрез с всички закони за инерцията, без да се разпаднат на парчета?
Как могат да се ускоряват за миг и да изчезват от поглед, без да се наблюдава задействане на двигател? Какъв е принципът на задвижването им? От какви метали е направен корпусът им?
Били проучени всички земни технологии, дори смътно напомнящи за летящите чинии. Експертите посъветвали ровещите се в Патентния регистър военни да обърнат повече внимание на онези двигатели, които все пак работели, макар че повечето самолетостроители са ги обявили за „невъзможни“.
Само че Военновъздушните сили и Военноморската изследователска лаборатория не си сътрудничели. „Традицията“ забранявала. А сега, особено след края на войната, тези „традиции“ набрали сили повече от всякога — всяка една от групите притежавала нови и потенциално доминиращи технологии, придобити по време на войната.
И най-ненадейно от Военноморската изследователска лаборатория отново се заинтересували от д-р Браун! През 1949 г., противно на всички принципи на военната сигурност, д-р Браун отново се озовал сред униформени.
По онова време живеел на Хаваите и ефектът бил видим — от времето на станалия вече прочут проект „Дъга“ били настъпили огромни промени. Силно уединените военни започнали диалога. „Браун“ (кафяв) бил най-близкият, към когото можели да се обърнат за решаване на особения „проблем“, пред който били изправени.
През 1952 г. д-р Браун решил да отправи официалното искане за финансиране на изследванията му. След няколко месеца проучвания се събрала малка група от Военноморската изследователска лаборатория. Д-р Браун отново говорил пред тях. Отначало предполагал, че техният „проблем“ е свързан по някакъв начин със зачестилите напоследък случаи на наблюдения на НЛО. Споменал, че би могъл да ги изненада, ако запазят търпение.
Започнал речта си с опит да докаже, че използването на гравитаторни двигатели е следващата стъпка в развитието на авиацията. Нарекъл това експериментално начинание проект „Уинтерхейвън“. Отправил молбата си към Военноморската изследователска лаборатория с надеждата да насочи вниманието на военните към истинското пътуване в космоса.
Войната вече била в миналото и затова ги призовал да се заемат с някакво ново технологично начинание. Военните се усмихнали и продължили да слушат. Моментът наистина бил настъпил. Надпреварата в овладяването на космоса занимавала от дълго време умовете им. Океанът на мечтите се вълнувал неспокойно.
Космическите полети били следващото очевидно предизвикателство. Д-р Браун напомнил и предупредил колегите си за някогашното им „пренебрегване“ на технологиите преди войната.
Военновъздушните сили много добре осъзнали невежеството си в областта на ракетната техника, когато над Англия започнали да се изсипват като градушка германските V–1 и V–2.
Сега отново настъпило тяхното време, узряло за нови технологии и за експериментално приложение на изумителните му открития. Повечето от представителите на Военноморската изследователска лаборатория се съгласили, като едва сдържали смеха си от очевидната „вътрешна шега“.
Сега било времето. Точно сега. Всичко се движело към космоса. Сега бил моментът да се постави началото на космическите пътувания. След това Браун споменал как навремето внимателно следял изданията на Европейския ракетен клуб, в които се разкривали забравени хрумвания за полети в космоса и за космическо инженерство. Някои проекти и хипотетични планове били абсолютни фантасмагории от математическа гледна точка, но имали напълно реални практически измерения.
Поемайки щафетата от Робер Годар, европейците разработили стилни и елегантни решения на реалните проблеми на полетите в космоса с помощта на реактивни двигатели. Както и при много други научни достижения, цялата математическа обосновка на различните аспекти на космическите полети били публикувани и забравени по време на войната.
Д-р Браун се спрял върху тях и обърнал особено внимание на факта, че макар и някои решения да изглеждали прекалено фантастични, повечето били вдъхновяващи, пророчески и напътстващи. Руските инженери разработили система за космически асансьор.
Някои си представяли „космически въртележки“, свързани с кабели със Земята и изкачващи обикновените хора в небето. А именно математическата точност привличала вниманието на професионалисти и студенти към подобни издания.
Някои от по-сериозните схеми, предложени, независимо от Уили Лей и Артър Кларк, разглеждали постъпателно приближаване към полети до Луната и колонизирането на нашия спътник. Тези теми провокирали огромен интерес и станали обект на безброй бележки.
Методичното разгръщане на станции на „постоянна орбита“ със сигурност щяло да осигури практически средства за пътуване до Луната. Космически острови, позволяващи кратки пътувания с дълги периоди на почивка, биха могли да се разположат на жизненоважни „L-точки“.
Станциите там щели да бъдат своеобразни космически конюшни. Гориво, почивка, храна, припаси. Всички тези необходими материали можели да се препращат от точка на точка, докато достигнат лунната повърхност.
Подобна система от „космически стълбища“ не би имала нужда от огромните и непрактични ракети за пътуване между Земята и Луната. Военните го изгледали, а той продължил нататък, сякаш незаинтересуван от темата. Щом L-станциите се окажели на съответните си места, совалките щели да бъдат достатъчни за стигане до Луната.
Когато споменал плана си за „превозни средства на къси разстояния“, способни да достигнат от Земята до първата L-станция, Браун внезапно привлякъл отново вниманието им. Започнал да описва новите си двигатели. Сега вече го слушали всички.
Задействаните с електрически импулси гравитационни двигатели можели да работят с върховите си възможности в космоса. Моделите използвали единствено електрическа енергия и затова не се нуждаели от течно гориво.
Д-р Браун представил разработките си и успешните изпитания на малки йонни двигатели — електрическите ракети от младостта му. Те били достатъчни за набирането на първоначална скорост. Два такива двигателя можели елегантно и безпроблемно да изведат в космоса кораб с формата на диск.
Дори само въвеждането на йонните двигатели би революционизирало полетите и да позволи рязкото ускорение на малките междупланетни кораби. Д-р Браун патентовал няколко модела на тези двигатели (3.018.394, 3.022.430, 3.187.206) през 50-те и началото на 60-те.
Устройствата създавали нечувано силна тяга и електрическо напрежение. Това били първите AfflD-генератори. Магнитно хидродинамичните генератори произвеждат забележителни количества електроенергия направо от пламъка.
Фотографиите, които представил на аудиторията, не приличали на ранните му форми на ракети стил „Флаш Гордън“, а повече наподобявали летящите чинии, за които толкова се говорело напоследък.
Военните запазили гробна тишина и продължили да си водят записки. Имало и такива, които отишли да разгледат лабораторията му. Моделите му сякаш идвали от някакъв друг свят. Големи „дискоиди“ с идеално гладка повърхност. Конвексни метални форми.
Летящи чинии, които наистина летели. Очевидната им връзка с масовата истерия на тема НЛО в началото на 50-те представлявала завладяващ аспект, привлякъл по-късно вниманието на редица любопитни учени и на военните съветници от ВВС.
Д-р Браун проектирал цялостната форма, която съчетавала всички черти на „летящо крило“. Предната част на летателното средство била заредена електро положително, а кърмата — електро отрицателно, като между двете части се образувало напрежение.
Ефектът на изкривеното пространство на Браун можел да го придвижва напред, когато към корпуса се приложат достатъчно електрически импулси. Тези модели с формата на летящи чинии имали централна поддържаща греда с триметрови перпендикулярни издатъци. Върху тях били закрепени два „дисковидни аеролиста“ с диаметър около 3 м.
Захранвани с продължителни електростатични импулси от по 50 киловата, дисковете се носели по 18-метрова окръжност с ъглова скорост от около 6 м в секунда! Те се задвижвали изцяло от изкривеното пространство, което сами създавали.
В няколко бързи последователни стъпки д-р Браун увеличил размерите и скоростта на тези дисковидни кондензатори. Движенията им били пъргави и тихи — истинска военна мечта. Експериментите били засекретени от Военноморските сили, които следели отблизо развитието на разработките. Засекретени, но не и приети Странно противоречие!
Военните проявили интерес, но нещо в поведението им отново събудило подозренията на д-р Браун относно реалните им мотиви. Всъщност, какво точно ги довело при него? И защо точно тук и точно сега? Може би се опитвали да постигнат някаква друга цел с резултатите от труда му? Въпреки това диалогът продължил.
Дисковете трябвало да се оборудват с няколко реактивни системи, които да се използват на отделните етапи от издигането в атмосферата. Йонните ракети на д-р Браун трябвало да осигурят първоначалното издигане на летателните средства, като същевременно генерират достатъчно силно електрическо поле, което да захрани гравитаторите.
При достигане на орбитална височина апаратът щял да се движи изцяло от гравитаторите и йонните двигатели ставали ненужни. Те можели да се използват повторно за управляемо навлизане в атмосферата. Планът не само звучал впечатляващо — демонстрацията му също била поразителна.
Д-р Браун успял да разработи моделите си без много помощ от страна на военните. Използвал пестеливо отпуснатите му средства. Военните го запитали как смята да защити екипажа от възможните смъртоносни аспекти на гравитационния двигател. Точно в този момент той замълчал — вече разбрал истинските им мотиви зад възстановяването му в армията, финансирането на проучванията и за присъствието им в лабораторията му.
По време на самостоятелните си изследвания д-р Браун открил, че диелектрикът може да се променя така, че да отговаря на всякакви спецификации. Можела да се получи каквато и да било геометрична форма. В тези тайни той кодирал елегантното си решение на проблема за изолирането на екипажа от изкривеното пространство. Експертите от Военноморската изследователска лаборатория желаели тази информация. Точно затова се намирали тук.
Опитал се да им се изплъзне и да ги принуди да говорят, да получи насрещна информация. Поведението на опонента винаги издава неговите намерения, постижения и познания. Д-р Браун ги наблюдавал внимателно. Неведнъж им демонстрирал моделите си. А сега военните приключили с проверката си.
След като чули и видели с очите си толкова много неща, те ненадейно заявили, че ефектът всъщност не е „наистина електро гравитационен“. Това трябвало да го накара да „изпусне“ следата, по която вървял.
По типичния си начин инспекторите от Военноморската изследователска лаборатория го обвинили в „лоши научни методи“ и заявили, че ефектът не е „нищо друго“, а обикновен високоволтов йонен вятър, изхвърлян от полюсите на гравитаторите. Следователно самите гравитатори били неизползваеми в космоса.
Тази примамка, това осмиване е често използвана тактика от онези, които се опитват да скрият нещо. В конкретния случай военните искали да прикрият факта, че вече са усъвършенствани гравитационните двигатели. Д-р Браун великолепно разбирал какво става в лабораторията му. Опонентите му били отчаяни. Трябвало им само късчето информация, с което разполагал единствено той. Но каква била тази информация?
Слабохарактерните могат да бъдат обезсърчени, моралът им унищожен. Повярвали на „слуха“ за собствения им неуспех, изказан от военните „експерти“, подобни личности биха изоставили напълно работата си. Игра на умове.
Цели нации се обръщат срещу изворите на собствената си съзидателност, предоставяйки откритието си на един затворен елит. Игра на сила. От името на кого? На старите пари. Кои са те? Старите фамилии си остават анонимни. На преден план винаги се изтикват новобогаташите.
Действията и поведението на военните му казали всичко, което искал да знае. Още една-две изненади щели да му осигурят информацията, от която се нуждаел. Провокирал инспекторите с импровизирана демонстрация. Стар, но чудесен експеримент.
Провел същия този опит в деня, в който открил ефекта като дете в гаража в Занесвил. С типично научно самочувствие д-р Браун потопил гравитаторите си в масло. Устройствата отново заработили по-добре, отколкото във въздуха!
Бил очарован от тази последна „победа“ лице в лице. Това означавало, че в увеличаването на височината гравитаторите ще Играят все по-голяма роля в общата тяга! Благодарил на инспекторите за „оригиналните“ им възражения.
Критиците били накарани да млъкнат, но не били очаровани от откритието. Реакцията им била повече от подозрителна. Вече са виждали подобни демонстрации и другаде, нали? Но чии били те? И кога били направени? Ясно било, че военните вече са достигнали до това технологично ниво.
Очевидно инспекторите не били заинтересовани от системата „сега“, защото не са се интересували от нея от самото начало. Те вече успели да доведат първоначалния проект отвъд хоризонтите, които им показвал в момента — сами са разработили по-добри двигатели.
Военните се интересували дали системата му включва защита от изкривяваното пространство. Всичко било просто. Те знаели, че познанията му били в основата на проекта „Дъга“.
Знаели, че той знаел за провала им. Знаел за опасностите, които криело изкривеното пространство. Знаел за неуспешния им опит да се предпазят от него. А сега разработвал космически двигател, работещ с изкривено пространство.
Никой с неговите познания не би могъл да се наеме с подобен експеримент. В него нямало бъдеще от един момент нататък. Следователно, щом знаел за потенциалната опасност, той е успял да реши проблема със защитата.
Именно този проблем не успели да решат техните „експерти“ и това довело до ужасния крах на експеримента „Филаделфия“. Именно заради това сега се умилквали около него. Търсели отговори за нов проект, в който той никога нямало да участва.
Очевидно било също, че вътрешните работи на Военноморската изследователска лаборатория са станали собственост на следвоенните тръстове. Хронологическите факти и поведението на инспекторите все пак си остават част от историята.
Прочетете Цялата Статия...
„Конвенционалното“ му приложение след войната означавало добри и постоянни доходи. Въпреки това мечтата за космически пътешествия продължавала да се таи в ума му.
Д-р Браун много добре знаел за ужасните последици от проекта „Дъга“. Въпреки че моралните му принципи в случая останали ненакърнени, той не можел да не си спомня за него, без да изпитва най-дълбока тъга.
Конструкторите просто не притежавали таланта да използват енергията и пространството по толкова елегантен начин. Проверката на действията им разкрила множество пропуски в крайната конфигурация.
Направо не можел да повярва, че на никой не му хрумнало за дифракционния ефект на корпуса върху изкривеното пространство. И все пак, ако бе активен участник в проекта, началниците му щяха да настояват за пълното му съдействие при разработването на оръжейния аспект на феномена.
Имало допълнителни усложнения от експерименталния кошмар на Военноморската изследователска лаборатория, които обърквали собствените му планове за бъдещето. Известно време си представял, че работещият на принципа на изкривеното пространство двигател е смъртно опасен.
Ако се използват напреженията, необходими според собствените му изчисления, ефектът върху космическият екипаж щял да се окаже толкова катастрофален, колкото за моряците на борда на „Елдридж“. Изглеждало, че изкривеното пространство неминуемо ще убие летците или космонавтите, осмелили се да използват подобен двигател.
Търпеливото проучване и интуицията накрая го довели до решението на смъртоносния проблем. Отговорът се съдържал в диелектриците. Диелектрици с подходящо разположение могат да задвижат космическия кораб плавно и непрекъснато. За разлика от военните, опитите в тази област изисквали значителни инвестиции преди въвеждането им.
Потисканите мисли и мечти от детството най-накрая се върнали с подновени сили. Този път за нищо на света нямало да ги разкрие на онези от Военноморската изследователска лаборатория. Знаел как да оформи и изолира изкривяването, при това напълно безопасно.
Войната била вече минало. Неговата собствена — също. Океанът от мечти отново започнал да изпълва умовете. Небето станало сякаш по-дълбоко и хората започнали да виждат нови неща в безкрайните му простори. Внезапно медиите се изпълнили със съобщения за „летящи дискове“. Чинии.
Неясните форми се движели със скорости, които не били достижими за нито един военен самолет. Подобно на мистериозните дирижабли и ракетите призраци, тези наблюдения оставали близки до характерния начин на проявление на архетипа. Отначало били смътни и неясни, но с времето формите им сякаш се втвърдявали, придобивали резки очертания и се изпълвали с детайли.
Всяка проява на подобна мечта приковавала вниманието на хората към напълно нов тип поведение. Летящите чинии не правели изключение. Със самата си форма и действия те представлявали нещо крайно екзотично и неочаквано.
Светлини, прожектори, цветове, припламвалия, промени в цвета, акробатични номера, завои под прав ъгъл, внезапно изчезване, видимост на радара и невидимост за окото Новото им поведение напълно съответствало на поведението на всяка материализирала се в миналото мечта.
Първата им поява била в самия края на войната в Европа, когато летците започнали да съобщават за странни „фу изтребители“ и мистериозни „огнени топки“. И докато някои изследователи споменавали за разработването на специални задвижвани с електричество безпилотни летателни апарати в нацистка Германия, повечето просто не били в състояние да обяснят невероятното разнообразие на летящите чинии, наблюдавани по цял свят.
Странните апарати превъзхождали по маневреност и бързина най-добрите самолети на съюзниците и по онова време били вече нещо повече от любопитен обект на общественото внимание. Основна грижа на всяко правителство била световната безопасност и затова НЛО се превърнали във военни „цели“.
Всеки техен аспект бил подлаган на най-подробен анализ. Кои са те? Някаква затворена група невероятно талантливи инженери? Общност от изобретатели отцепници, обявили война на целия свят? Или извънземни? В такъв случай от коя планета? Какви са мотивите им? Защо се навъртат около военните бази и заводи по такъв безгрижен и арогантен начин?
Паметни бележки, доклади, паника и въздушни схватки. Новинарски репортажи, извънредни издания, заглавия на първи страници, потулване на информация. Отклоняване на вниманието, отричане. Има досиета, няма досиета. Сдобиване с апарати, свалени апарати, несъществуващи апарати, открити тела. Хангари, метеорологични балони, радарни балони цялата тази бъркотия продължава и до днес.
И докато летящите чинии се движат като космически кораби, Военновъздушните сили разцепват небето. Безнадеждни. Безсилни. Опитите да се разрешат главоблъсканиците и да се даде вид, че всичко е под контрол, едновременните изопачавания и отчаяните опити да се съберат данни, потулванията и отричането в един момент се оказват далеч по-забавни от самите летящи чинии.
Този нелеп спектакъл на земна мощ и високоскоростни танци в небето се превърна в посмешище. Точно такъв ефект се е търсел. Огромната загриженост на военните към летящите чинии издавала безсилието им. Желание за контрол. Мощта, илюзията за контрол и власт попаднали под подигравките на някаква игрива енергия, която все така си остава неразбрана.
Въпреки това очевидното превъзходство на летящите чинии (ако наистина са летателни средства) оставяло военните шефове с отворени уста. Как точно летят? Как могат да извършват маневри в разрез с всички закони за инерцията, без да се разпаднат на парчета?
Как могат да се ускоряват за миг и да изчезват от поглед, без да се наблюдава задействане на двигател? Какъв е принципът на задвижването им? От какви метали е направен корпусът им?
Били проучени всички земни технологии, дори смътно напомнящи за летящите чинии. Експертите посъветвали ровещите се в Патентния регистър военни да обърнат повече внимание на онези двигатели, които все пак работели, макар че повечето самолетостроители са ги обявили за „невъзможни“.
Само че Военновъздушните сили и Военноморската изследователска лаборатория не си сътрудничели. „Традицията“ забранявала. А сега, особено след края на войната, тези „традиции“ набрали сили повече от всякога — всяка една от групите притежавала нови и потенциално доминиращи технологии, придобити по време на войната.
И най-ненадейно от Военноморската изследователска лаборатория отново се заинтересували от д-р Браун! През 1949 г., противно на всички принципи на военната сигурност, д-р Браун отново се озовал сред униформени.
По онова време живеел на Хаваите и ефектът бил видим — от времето на станалия вече прочут проект „Дъга“ били настъпили огромни промени. Силно уединените военни започнали диалога. „Браун“ (кафяв) бил най-близкият, към когото можели да се обърнат за решаване на особения „проблем“, пред който били изправени.
През 1952 г. д-р Браун решил да отправи официалното искане за финансиране на изследванията му. След няколко месеца проучвания се събрала малка група от Военноморската изследователска лаборатория. Д-р Браун отново говорил пред тях. Отначало предполагал, че техният „проблем“ е свързан по някакъв начин със зачестилите напоследък случаи на наблюдения на НЛО. Споменал, че би могъл да ги изненада, ако запазят търпение.
Започнал речта си с опит да докаже, че използването на гравитаторни двигатели е следващата стъпка в развитието на авиацията. Нарекъл това експериментално начинание проект „Уинтерхейвън“. Отправил молбата си към Военноморската изследователска лаборатория с надеждата да насочи вниманието на военните към истинското пътуване в космоса.
Войната вече била в миналото и затова ги призовал да се заемат с някакво ново технологично начинание. Военните се усмихнали и продължили да слушат. Моментът наистина бил настъпил. Надпреварата в овладяването на космоса занимавала от дълго време умовете им. Океанът на мечтите се вълнувал неспокойно.
Космическите полети били следващото очевидно предизвикателство. Д-р Браун напомнил и предупредил колегите си за някогашното им „пренебрегване“ на технологиите преди войната.
Военновъздушните сили много добре осъзнали невежеството си в областта на ракетната техника, когато над Англия започнали да се изсипват като градушка германските V–1 и V–2.
Сега отново настъпило тяхното време, узряло за нови технологии и за експериментално приложение на изумителните му открития. Повечето от представителите на Военноморската изследователска лаборатория се съгласили, като едва сдържали смеха си от очевидната „вътрешна шега“.
Сега било времето. Точно сега. Всичко се движело към космоса. Сега бил моментът да се постави началото на космическите пътувания. След това Браун споменал как навремето внимателно следял изданията на Европейския ракетен клуб, в които се разкривали забравени хрумвания за полети в космоса и за космическо инженерство. Някои проекти и хипотетични планове били абсолютни фантасмагории от математическа гледна точка, но имали напълно реални практически измерения.
Поемайки щафетата от Робер Годар, европейците разработили стилни и елегантни решения на реалните проблеми на полетите в космоса с помощта на реактивни двигатели. Както и при много други научни достижения, цялата математическа обосновка на различните аспекти на космическите полети били публикувани и забравени по време на войната.
Д-р Браун се спрял върху тях и обърнал особено внимание на факта, че макар и някои решения да изглеждали прекалено фантастични, повечето били вдъхновяващи, пророчески и напътстващи. Руските инженери разработили система за космически асансьор.
Някои си представяли „космически въртележки“, свързани с кабели със Земята и изкачващи обикновените хора в небето. А именно математическата точност привличала вниманието на професионалисти и студенти към подобни издания.
Някои от по-сериозните схеми, предложени, независимо от Уили Лей и Артър Кларк, разглеждали постъпателно приближаване към полети до Луната и колонизирането на нашия спътник. Тези теми провокирали огромен интерес и станали обект на безброй бележки.
Методичното разгръщане на станции на „постоянна орбита“ със сигурност щяло да осигури практически средства за пътуване до Луната. Космически острови, позволяващи кратки пътувания с дълги периоди на почивка, биха могли да се разположат на жизненоважни „L-точки“.
Станциите там щели да бъдат своеобразни космически конюшни. Гориво, почивка, храна, припаси. Всички тези необходими материали можели да се препращат от точка на точка, докато достигнат лунната повърхност.
Подобна система от „космически стълбища“ не би имала нужда от огромните и непрактични ракети за пътуване между Земята и Луната. Военните го изгледали, а той продължил нататък, сякаш незаинтересуван от темата. Щом L-станциите се окажели на съответните си места, совалките щели да бъдат достатъчни за стигане до Луната.
Когато споменал плана си за „превозни средства на къси разстояния“, способни да достигнат от Земята до първата L-станция, Браун внезапно привлякъл отново вниманието им. Започнал да описва новите си двигатели. Сега вече го слушали всички.
Задействаните с електрически импулси гравитационни двигатели можели да работят с върховите си възможности в космоса. Моделите използвали единствено електрическа енергия и затова не се нуждаели от течно гориво.
Д-р Браун представил разработките си и успешните изпитания на малки йонни двигатели — електрическите ракети от младостта му. Те били достатъчни за набирането на първоначална скорост. Два такива двигателя можели елегантно и безпроблемно да изведат в космоса кораб с формата на диск.
Дори само въвеждането на йонните двигатели би революционизирало полетите и да позволи рязкото ускорение на малките междупланетни кораби. Д-р Браун патентовал няколко модела на тези двигатели (3.018.394, 3.022.430, 3.187.206) през 50-те и началото на 60-те.
Устройствата създавали нечувано силна тяга и електрическо напрежение. Това били първите AfflD-генератори. Магнитно хидродинамичните генератори произвеждат забележителни количества електроенергия направо от пламъка.
Фотографиите, които представил на аудиторията, не приличали на ранните му форми на ракети стил „Флаш Гордън“, а повече наподобявали летящите чинии, за които толкова се говорело напоследък.
Военните запазили гробна тишина и продължили да си водят записки. Имало и такива, които отишли да разгледат лабораторията му. Моделите му сякаш идвали от някакъв друг свят. Големи „дискоиди“ с идеално гладка повърхност. Конвексни метални форми.
Летящи чинии, които наистина летели. Очевидната им връзка с масовата истерия на тема НЛО в началото на 50-те представлявала завладяващ аспект, привлякъл по-късно вниманието на редица любопитни учени и на военните съветници от ВВС.
Д-р Браун проектирал цялостната форма, която съчетавала всички черти на „летящо крило“. Предната част на летателното средство била заредена електро положително, а кърмата — електро отрицателно, като между двете части се образувало напрежение.
Ефектът на изкривеното пространство на Браун можел да го придвижва напред, когато към корпуса се приложат достатъчно електрически импулси. Тези модели с формата на летящи чинии имали централна поддържаща греда с триметрови перпендикулярни издатъци. Върху тях били закрепени два „дисковидни аеролиста“ с диаметър около 3 м.
Захранвани с продължителни електростатични импулси от по 50 киловата, дисковете се носели по 18-метрова окръжност с ъглова скорост от около 6 м в секунда! Те се задвижвали изцяло от изкривеното пространство, което сами създавали.
В няколко бързи последователни стъпки д-р Браун увеличил размерите и скоростта на тези дисковидни кондензатори. Движенията им били пъргави и тихи — истинска военна мечта. Експериментите били засекретени от Военноморските сили, които следели отблизо развитието на разработките. Засекретени, но не и приети Странно противоречие!
Военните проявили интерес, но нещо в поведението им отново събудило подозренията на д-р Браун относно реалните им мотиви. Всъщност, какво точно ги довело при него? И защо точно тук и точно сега? Може би се опитвали да постигнат някаква друга цел с резултатите от труда му? Въпреки това диалогът продължил.
Дисковете трябвало да се оборудват с няколко реактивни системи, които да се използват на отделните етапи от издигането в атмосферата. Йонните ракети на д-р Браун трябвало да осигурят първоначалното издигане на летателните средства, като същевременно генерират достатъчно силно електрическо поле, което да захрани гравитаторите.
При достигане на орбитална височина апаратът щял да се движи изцяло от гравитаторите и йонните двигатели ставали ненужни. Те можели да се използват повторно за управляемо навлизане в атмосферата. Планът не само звучал впечатляващо — демонстрацията му също била поразителна.
Д-р Браун успял да разработи моделите си без много помощ от страна на военните. Използвал пестеливо отпуснатите му средства. Военните го запитали как смята да защити екипажа от възможните смъртоносни аспекти на гравитационния двигател. Точно в този момент той замълчал — вече разбрал истинските им мотиви зад възстановяването му в армията, финансирането на проучванията и за присъствието им в лабораторията му.
По време на самостоятелните си изследвания д-р Браун открил, че диелектрикът може да се променя така, че да отговаря на всякакви спецификации. Можела да се получи каквато и да било геометрична форма. В тези тайни той кодирал елегантното си решение на проблема за изолирането на екипажа от изкривеното пространство. Експертите от Военноморската изследователска лаборатория желаели тази информация. Точно затова се намирали тук.
Опитал се да им се изплъзне и да ги принуди да говорят, да получи насрещна информация. Поведението на опонента винаги издава неговите намерения, постижения и познания. Д-р Браун ги наблюдавал внимателно. Неведнъж им демонстрирал моделите си. А сега военните приключили с проверката си.
След като чули и видели с очите си толкова много неща, те ненадейно заявили, че ефектът всъщност не е „наистина електро гравитационен“. Това трябвало да го накара да „изпусне“ следата, по която вървял.
По типичния си начин инспекторите от Военноморската изследователска лаборатория го обвинили в „лоши научни методи“ и заявили, че ефектът не е „нищо друго“, а обикновен високоволтов йонен вятър, изхвърлян от полюсите на гравитаторите. Следователно самите гравитатори били неизползваеми в космоса.
Тази примамка, това осмиване е често използвана тактика от онези, които се опитват да скрият нещо. В конкретния случай военните искали да прикрият факта, че вече са усъвършенствани гравитационните двигатели. Д-р Браун великолепно разбирал какво става в лабораторията му. Опонентите му били отчаяни. Трябвало им само късчето информация, с което разполагал единствено той. Но каква била тази информация?
Слабохарактерните могат да бъдат обезсърчени, моралът им унищожен. Повярвали на „слуха“ за собствения им неуспех, изказан от военните „експерти“, подобни личности биха изоставили напълно работата си. Игра на умове.
Цели нации се обръщат срещу изворите на собствената си съзидателност, предоставяйки откритието си на един затворен елит. Игра на сила. От името на кого? На старите пари. Кои са те? Старите фамилии си остават анонимни. На преден план винаги се изтикват новобогаташите.
Действията и поведението на военните му казали всичко, което искал да знае. Още една-две изненади щели да му осигурят информацията, от която се нуждаел. Провокирал инспекторите с импровизирана демонстрация. Стар, но чудесен експеримент.
Провел същия този опит в деня, в който открил ефекта като дете в гаража в Занесвил. С типично научно самочувствие д-р Браун потопил гравитаторите си в масло. Устройствата отново заработили по-добре, отколкото във въздуха!
Бил очарован от тази последна „победа“ лице в лице. Това означавало, че в увеличаването на височината гравитаторите ще Играят все по-голяма роля в общата тяга! Благодарил на инспекторите за „оригиналните“ им възражения.
Критиците били накарани да млъкнат, но не били очаровани от откритието. Реакцията им била повече от подозрителна. Вече са виждали подобни демонстрации и другаде, нали? Но чии били те? И кога били направени? Ясно било, че военните вече са достигнали до това технологично ниво.
Очевидно инспекторите не били заинтересовани от системата „сега“, защото не са се интересували от нея от самото начало. Те вече успели да доведат първоначалния проект отвъд хоризонтите, които им показвал в момента — сами са разработили по-добри двигатели.
Военните се интересували дали системата му включва защита от изкривяваното пространство. Всичко било просто. Те знаели, че познанията му били в основата на проекта „Дъга“.
Знаели, че той знаел за провала им. Знаел за опасностите, които криело изкривеното пространство. Знаел за неуспешния им опит да се предпазят от него. А сега разработвал космически двигател, работещ с изкривено пространство.
Никой с неговите познания не би могъл да се наеме с подобен експеримент. В него нямало бъдеще от един момент нататък. Следователно, щом знаел за потенциалната опасност, той е успял да реши проблема със защитата.
Именно този проблем не успели да решат техните „експерти“ и това довело до ужасния крах на експеримента „Филаделфия“. Именно заради това сега се умилквали около него. Търсели отговори за нов проект, в който той никога нямало да участва.
Очевидно било също, че вътрешните работи на Военноморската изследователска лаборатория са станали собственост на следвоенните тръстове. Хронологическите факти и поведението на инспекторите все пак си остават част от историята.
Прочетете Цялата Статия...
10.5.10
Кораб „Елдридж“
Почтеността и моралът му останали непокътнати — забележителна награда за толкова съмнително военно начинание. След взетото решение бъдещето не се очертавало да бъде от най-леките. Щяло да бъде почти невъзможно отново да се върне на работа като консултант на Военноморските сили. Щял да има и трудности с общността на цивилните учени, ако се разчуело, че се е „пречупил под натиска“.
Освен това, ако от Военноморската изследователска лаборатория решат да го „преследват“, както са правели в миналото с други „вредители“, не би имал никакъв шанс за измъкване. Дали щели да го заобиколят с „огнен пръстен“ и да го направят невидим?
Браун бил обичан, уважаван и високо ценен от всичките си началници и сътрудници, поради което крайният резултат далеч не бил толкова лош, колкото били опасенията му. Към него се отнасяли с искрено доброжелателство и уважение.
До момента мислел за Военноморската изследователска лаборатория и евентуалните действия, които щели да се предприемат оттам. Напускането му не спряло проекта. Продължили без него. Повикали нови експерти.
Техниците и конструкторите изпълнявали поставените им задачи. Лишени от интуитивната проницателност, която идва заедно с вдъхновението, преценките им не съвпадали с тези на д-р Браун.
В технология като тази и най-малката грешка в теорията, замисъла или изпълнението можела да доведе до смъртно опасна ситуация. Първоначалната енергия се осигурявала от наскоро разработено динамо, генериращо поле с много високо напрежение.
Да си спомним, че именно д-р Браун открил, че за изкривяването на пространството е нужно единствено интензивно високо напрежение. От ток нямало нужда. Освен това, използването на силни диелектрични кондензатори, чиито качества са по-добри от тези на вакуума, би позволило ефектът на затъмнението да се прояви при много по-ниско напрежение.
Също така било абсолютно задължително ефектът, представляващ опасно изкривяване на пространството, да бъде „оформен“ по определена геометрия. Никой не искал да се окаже в чернотата.
Някои твърдят, че оптичното затъмняване не е желателен начин за маскиране на какъвто и да било тактически обект. Всеки противник би могъл да види „чернотата“ и просто да стреля в центъра й, за да улучи целта.
Онова, което се търсело, е по-тънък аспект на изкривяването на пространството — нещо много по-фино и поддаващо се на контрол. Била изказана хипотезата, че пълната чернота може и да не е първото оптично изкривяване в „поредицата ефекти“, описани в доклада на д-р Браун.
Може би е можело ефектът да не „настрои“ по такъв начин, че преди да настъпят състоянията на „оптична чернота“ да се постигне състояние на прозрачност, или невидимост. Идеята била да се направи опит за постигане на изкривено пространство с такъв интензитет, че всички предмети в него да изчезнат.
Да изчезнат „от погледа“, но не и от локалното пространство. Някои високопоставени военни заявили, че щели да бъдат доволни дори и ако изкривеното пространство причини само „радарна невидимост“ за продължителен период. Оптическата невидимост щяла да бъде „допълнителен бонус“. Така проектът „Дъга“ намерил ново вдъхновение.
Години по-рано (през 1936) в Унгария Щефан Прибил демонстрирал „система за невидимост“. Тя използвала специални хетеродинни светлинни лъчи, които правели предметите прозрачни и дори невидими. Под въздействието на излъчваните от специалните му лампи лъчи непрозрачните предмети постепенно ставали прозрачни.
Процесът можел да се контролира, а прозрачността — да се запазва при специфични „интензитети“. Изложените на лампите му радиошкафове изчезвали от погледа. Изумените очевидци можели да гледат през тях, като същевременно вътрешните им части се откроявали с изумителна яснота. Метални компоненти, лампи и шасита проблясвали през дървените стени.
Прибил позволявал на свидетелите да разгледат най-подробно апарата и направените прозрачни предмети. Очевидно било, че системата му наистина работела. Чрез необичайния си метод той можел да направи прозрачен всеки предмет, който си пожелаел. По какъв начин пространствата се изкривяват с помощта на най-обикновени енергии, си остава част от научната документация.
Има множество случаи, в които са се проявявали подобни странни феномени. Резките черни ръбове, ограничаващи заземените железни предмети и вечнозелените дървета сякаш са по-скоро свързани с най-крайните електро гравитационни феномени — най-малко на външен вид.
Първите серии експерименти в рамките на проекта „Дъга“ (фазата, която накарала д-р Браун да се включи в него) имали за цел да направят „невидими“ танкове и тежки артилерийски установки.
Високоволтовите импулси се прилагали към пръстен от кондензатори, разположен около обекта. От особена важност било кондензаторите да са ориентирани по такъв начин, че изкривеното пространство да не погълне никого вътре в периметъра му.
При първите наблюдения разрядът на дъгата поглъщал цялото околно пространство. Поради единствената си вертикална ос, изкривяването се разпространявало от дъгата към периферията.
Учените трябвало да намерят начин изкривяването да се движи в ограничена зона. Всяка система, в която щяло да има и хора, трябвало да има и „безопасна зона“, в която да могат да се водят наблюдения и същевременно наблюдателите да не се намират в изкривеното пространство.
Възможно ли е група изключително мощни кондензатори всъщност да огънат пространството около определен периметър? Безопасността от изкривяването била главната грижа.
Ами ако нямало защита от този потенциално смъртоносен ефект? Ако не съществували материали или конфигурации на полето, които да оформят и „отвеждат“ изкривяването от експериментаторите, а по-късно — и от екипажа? Възможно ли е ефектът да бъде излъчен на определено място?
Колко далеч може да бъде изпратен подобен „лъч“? В проекта вече се намесвали и интереси за разработката на оръжия. Техниците се опитвали да преобразуват симетрията, в която ще се разпространи „черната вълна“. Осите на кондензаторите играели ролята на излъчващи точки за разширяващото се изкривено пространство.
Системата е забележителна с простотата си. Не се знае с каква точно продължителност и скорост на повтаряне били прилаганите върху кондензаторите импулси, но със сигурност честотата им на повтаряне е била ниска.
Години по-рано д-р Браун открил при експериментите си със своите гравитатори, че големите стойности на кондензатора изискват повече време за „насищане“ на изкривяването.
„Осите“ на кондензаторите били разположени радиално на големи разстояния от една централна точка. Многобройните захранващи кабели се спускали отгоре в радиални линии към периферията на кръга. Осите на кондензаторите съвпадали с положението на кабелите.
Точното им разполагане било абсолютно задължително, тъй като всяко отклонение от тази радиална симетрия можело да доведе до катастрофа. Външните терминали на кондензаторите били свързани в една непрекъсната верига. По този начин напрежението се подавало от центъра към периферията.
При това подреждане изкривеното пространство би се разширявало като обвивка със специфична „дебелина“, зависеща изцяло от дебелината на кондензаторите. Диелектрикът в тях бил специално съединение, вероятно бариев титанит. Диелектрикът позволявал концентрирането на електрически полета с изключително висок волтаж без изтичане.
Всеки кондензатор изкривявал пространството и отделните изкривявания се смесвали помежду си. Ефектът на маскирането можел да се индуцира като подобна на пръстен стена около вътрешното пространство — безопасната зона. Или поне такива били надеждите.
Така всеки предмет, поставен в центъра на „прикриващия пръстен“, щял да се окаже ограден от неподдаваща се на оптическо определение зона. Според анализа на техниците, вътре в пръстена нямало да има изкривявания, тъй като те щели да се ограничат само в периферията.
Системата трябвало да осигури стена, скриваща намиращите се вътре от погледа на неприятеля. За изясняване на това как се възприема светът „оттатък пръстена“ били необходими други експерименти.
Изходното напрежение, получавано от новите динама, било огромно. Всъщност устройствата работели по-скоро като генератори на статично електричество, отколкото на ток. Консервативните изчисления сочат показатели от порядъка на няколко милиона волта.
Очевидно първоначалните експерименти се оказали успешни, тъй като проектът преминал на следващия етап от разработката. Сега проблем можела да се окаже връзката с намиращите се вътре в кръга. Как екипажът ще се свързва с командването? По време на война, комуникациите са от особена важност.
Възможно ли било да се използват обикновени радиовълни през прага на изкривеното пространство? Оптичното затъмнение би трябвало да блокира всякакви връзки между двете страни на стената. Прозрачността обаче би могла да позволи на определени радиочестоти да преминат преградата.
При достатъчно високи радиочестоти и мощност не би трябвало да има проблеми използването на изкривяването по този начин. По време на експериментите започнали да се появяват специални t/HF-антени. В показанията се описват като „приличащи на коледни елхи“ структури.
Военноморската изследователска лаборатория се заела да изпробва системата в далеч по-голям мащаб — да направи невидим цял кораб. Изборът спрял върху „Елдридж“ (DE 173), на който била монтирана експерименталната апаратура. Тя била разделена на две — едната се намирала на борда и включвала генераторите на напрежение и модифициран пръстен от кондензатори.
Втората част, която вероятно трябвало да контролира устройствата и да води наблюдения, останала на брега. Закотвеният кораб бил свързан със сушата с огромна система от дебели черни кабели.
Пръстенът кондензатори заобикалял корпуса на кораба в същата симетрия като използваната при намиращите се на суша обекти. Корпусът бил заобиколен от всички страни от няколко чифта проводници.
Между тях били разположени огромен брой радиално ориентирани кондензатори. Тъй като „пръстенът“ се насищал дълго време, било възможно отново да се намали честотата на импулсите. Продължителната прозрачност би трябвало да се постигне чрез използването на ритмични серии импулси.
Жизненоважно било електрическите оси да са абсолютно радиални по отношение на палубата и да няма никакви дифракции по пътя на разширяващото се изкривено пространство.
Те биха могли да унищожат формата на изкривяването, което да се окаже фатално за безопасната зона. Членовете на екипажа трябвало да останат в центъра на зоната или рискували да бъдат унищожени от изкривеното пространство.
Така монтираната апаратура създала огромно изкривяване на пространството, което обхванало кораба от всички страни. Опитите без хора изглеждали успешни и наистина се постигала невидимост.
Носят се слухове, че дори възрастният Тесла бил повикан от уединението си в Манхатън като консултант по проекта. Като експерт в областта, бащата на науката за електрическите импулси и откривателят на генераторите и трансформаторите на електростатични импулси добавил няколко последни щриха в масивното оборудване.
Освен това собственият му опит с феномена придавал допълнително доверие в проекта. Несъмнено той също е бил очарован от откритието и изумителните му свойства.
Разработването на системата и предложението да бъде използвана от военните обаче не допаднало особено на Тесла — острата му интуиция веднага му подсказала каква е крайната цел на цялото начинание.
Твърди се, че Тесла внезапно напуснал проекта, след като разбрал потенциалните разрушителни последици за членовете на екипажа и околната среда. Безопасността на екипажа и на останалия военен персонал, който щял да бъде изложен на подобен ефект, може наистина да е била решаващият фактор за решението му.
Възможно ли е човешко същество да се намира в близост до такова мощно изкривяване, без то да му се отрази по някакъв начин? При първите излагания на персонала в контролната кабина на корабостроителницата при някои се наблюдавало временна загуба на съзнанието.
Никъде не се споменавало за увреждания на психиката по-късно. Жизненоважно било ефектът да се наблюдава отблизо и да бъде изолиран. Когато бъдела монтирана на разрушители или самолетоносачи, апаратурата щяла да създава огромно изкривяване.
Тъй като от нея се изисквало да изкриви пространството около кораба, системата щяла да се изпитва до най-малката подробност и щяла да си остане „в етап на разработване“ до окончателната й стандартизация.
Състоянието на „затъмнение“ нямало да се постига — целта била получаването на прозрачност. Системата щяла да създава камуфлаж, напомнящ „замъгляване на хоризонта“. След като опитите с живот ни минали успешно, започнало подбирането на екипажа.
Щом се озовали на борда, на моряците било заповядано просто „да изпълняват обичайните си задължения“ и да остават в рамките на безопасната зона. Било подчертано да се пазят от корпуса, сякаш е ограда с пуснат по нея ток.
Екипажът бил уведомен, че може да стане свидетел на „странни зрителни ефекти“, но че те са част от експеримента. Ако всичко минело добре, щели да станат „герои от войната“. Флотът щял да разполага с ново оръжие и те щели да са първите, които са го изпитали.
Системите били задействани. Напрежението — подадено. На фона на небето корабът като че ли започнал да се „размазва“. С увеличаването на мощността ефектът се придвижвал към теоретичната цел. Очертанията на кораба ставали все по-неясни.
Мощността се увеличила още малко и за всеобщо изумление размазаният образ се превърнал в полупрозрачна мъгла. Корабът изобщо не можел да се различи! Ефектът продължил няколко минути, след което постепенно бил отслабен. Всичко изглеждало наред.
От Военноморската изследователска лаборатория обаче не знаели какво ставало на кораба през тези няколко минути. Било невъзможно да получават сигнал за тревога — целият екипаж бил извън строя. Очевидно някъде в корпуса имало изтичане и „зле оформеното“ изкривяване се озовало в безопасната зона.
Има предположение, че самата стомана на корпуса е повлияла по някакъв непредвиден начин и е привлякла изкривяването към кораба. Нещо повече — няколко секунди след подаването на мощността мнозина от екипажа се опитали да скочат от кораба. Така и не успели да се измъкнат от изкривяването и били погълнати от него.
Експериментът имал ужасни странични последици. Целият екипаж получил толкова тежки увреждания на нервната система, че нямало никаква надежда за излекуването им. Експериментът станал известен под името „Филаделфия“ и си остава една от най-засекретените глави във военната история.
Онова, което знаем за него, е дошло от важни и заслужаващи доверието източници. Катастрофалните последици от експеримента не можели да се забравят лесно. Било „предположено“, че Военноморската изследователска лаборатория е изоставила проекта. Други посочват стряскащи доказателства, че нито една от системите не е преставала да бъде изучавана до най-малка подробност.
Прочетете Цялата Статия...
Освен това, ако от Военноморската изследователска лаборатория решат да го „преследват“, както са правели в миналото с други „вредители“, не би имал никакъв шанс за измъкване. Дали щели да го заобиколят с „огнен пръстен“ и да го направят невидим?
Браун бил обичан, уважаван и високо ценен от всичките си началници и сътрудници, поради което крайният резултат далеч не бил толкова лош, колкото били опасенията му. Към него се отнасяли с искрено доброжелателство и уважение.
До момента мислел за Военноморската изследователска лаборатория и евентуалните действия, които щели да се предприемат оттам. Напускането му не спряло проекта. Продължили без него. Повикали нови експерти.
Техниците и конструкторите изпълнявали поставените им задачи. Лишени от интуитивната проницателност, която идва заедно с вдъхновението, преценките им не съвпадали с тези на д-р Браун.
В технология като тази и най-малката грешка в теорията, замисъла или изпълнението можела да доведе до смъртно опасна ситуация. Първоначалната енергия се осигурявала от наскоро разработено динамо, генериращо поле с много високо напрежение.
Да си спомним, че именно д-р Браун открил, че за изкривяването на пространството е нужно единствено интензивно високо напрежение. От ток нямало нужда. Освен това, използването на силни диелектрични кондензатори, чиито качества са по-добри от тези на вакуума, би позволило ефектът на затъмнението да се прояви при много по-ниско напрежение.
Също така било абсолютно задължително ефектът, представляващ опасно изкривяване на пространството, да бъде „оформен“ по определена геометрия. Никой не искал да се окаже в чернотата.
Някои твърдят, че оптичното затъмняване не е желателен начин за маскиране на какъвто и да било тактически обект. Всеки противник би могъл да види „чернотата“ и просто да стреля в центъра й, за да улучи целта.
Онова, което се търсело, е по-тънък аспект на изкривяването на пространството — нещо много по-фино и поддаващо се на контрол. Била изказана хипотезата, че пълната чернота може и да не е първото оптично изкривяване в „поредицата ефекти“, описани в доклада на д-р Браун.
Може би е можело ефектът да не „настрои“ по такъв начин, че преди да настъпят състоянията на „оптична чернота“ да се постигне състояние на прозрачност, или невидимост. Идеята била да се направи опит за постигане на изкривено пространство с такъв интензитет, че всички предмети в него да изчезнат.
Да изчезнат „от погледа“, но не и от локалното пространство. Някои високопоставени военни заявили, че щели да бъдат доволни дори и ако изкривеното пространство причини само „радарна невидимост“ за продължителен период. Оптическата невидимост щяла да бъде „допълнителен бонус“. Така проектът „Дъга“ намерил ново вдъхновение.
Години по-рано (през 1936) в Унгария Щефан Прибил демонстрирал „система за невидимост“. Тя използвала специални хетеродинни светлинни лъчи, които правели предметите прозрачни и дори невидими. Под въздействието на излъчваните от специалните му лампи лъчи непрозрачните предмети постепенно ставали прозрачни.
Процесът можел да се контролира, а прозрачността — да се запазва при специфични „интензитети“. Изложените на лампите му радиошкафове изчезвали от погледа. Изумените очевидци можели да гледат през тях, като същевременно вътрешните им части се откроявали с изумителна яснота. Метални компоненти, лампи и шасита проблясвали през дървените стени.
Прибил позволявал на свидетелите да разгледат най-подробно апарата и направените прозрачни предмети. Очевидно било, че системата му наистина работела. Чрез необичайния си метод той можел да направи прозрачен всеки предмет, който си пожелаел. По какъв начин пространствата се изкривяват с помощта на най-обикновени енергии, си остава част от научната документация.
Има множество случаи, в които са се проявявали подобни странни феномени. Резките черни ръбове, ограничаващи заземените железни предмети и вечнозелените дървета сякаш са по-скоро свързани с най-крайните електро гравитационни феномени — най-малко на външен вид.
Първите серии експерименти в рамките на проекта „Дъга“ (фазата, която накарала д-р Браун да се включи в него) имали за цел да направят „невидими“ танкове и тежки артилерийски установки.
Високоволтовите импулси се прилагали към пръстен от кондензатори, разположен около обекта. От особена важност било кондензаторите да са ориентирани по такъв начин, че изкривеното пространство да не погълне никого вътре в периметъра му.
При първите наблюдения разрядът на дъгата поглъщал цялото околно пространство. Поради единствената си вертикална ос, изкривяването се разпространявало от дъгата към периферията.
Учените трябвало да намерят начин изкривяването да се движи в ограничена зона. Всяка система, в която щяло да има и хора, трябвало да има и „безопасна зона“, в която да могат да се водят наблюдения и същевременно наблюдателите да не се намират в изкривеното пространство.
Възможно ли е група изключително мощни кондензатори всъщност да огънат пространството около определен периметър? Безопасността от изкривяването била главната грижа.
Ами ако нямало защита от този потенциално смъртоносен ефект? Ако не съществували материали или конфигурации на полето, които да оформят и „отвеждат“ изкривяването от експериментаторите, а по-късно — и от екипажа? Възможно ли е ефектът да бъде излъчен на определено място?
Колко далеч може да бъде изпратен подобен „лъч“? В проекта вече се намесвали и интереси за разработката на оръжия. Техниците се опитвали да преобразуват симетрията, в която ще се разпространи „черната вълна“. Осите на кондензаторите играели ролята на излъчващи точки за разширяващото се изкривено пространство.
Системата е забележителна с простотата си. Не се знае с каква точно продължителност и скорост на повтаряне били прилаганите върху кондензаторите импулси, но със сигурност честотата им на повтаряне е била ниска.
Години по-рано д-р Браун открил при експериментите си със своите гравитатори, че големите стойности на кондензатора изискват повече време за „насищане“ на изкривяването.
„Осите“ на кондензаторите били разположени радиално на големи разстояния от една централна точка. Многобройните захранващи кабели се спускали отгоре в радиални линии към периферията на кръга. Осите на кондензаторите съвпадали с положението на кабелите.
Точното им разполагане било абсолютно задължително, тъй като всяко отклонение от тази радиална симетрия можело да доведе до катастрофа. Външните терминали на кондензаторите били свързани в една непрекъсната верига. По този начин напрежението се подавало от центъра към периферията.
При това подреждане изкривеното пространство би се разширявало като обвивка със специфична „дебелина“, зависеща изцяло от дебелината на кондензаторите. Диелектрикът в тях бил специално съединение, вероятно бариев титанит. Диелектрикът позволявал концентрирането на електрически полета с изключително висок волтаж без изтичане.
Всеки кондензатор изкривявал пространството и отделните изкривявания се смесвали помежду си. Ефектът на маскирането можел да се индуцира като подобна на пръстен стена около вътрешното пространство — безопасната зона. Или поне такива били надеждите.
Така всеки предмет, поставен в центъра на „прикриващия пръстен“, щял да се окаже ограден от неподдаваща се на оптическо определение зона. Според анализа на техниците, вътре в пръстена нямало да има изкривявания, тъй като те щели да се ограничат само в периферията.
Системата трябвало да осигури стена, скриваща намиращите се вътре от погледа на неприятеля. За изясняване на това как се възприема светът „оттатък пръстена“ били необходими други експерименти.
Изходното напрежение, получавано от новите динама, било огромно. Всъщност устройствата работели по-скоро като генератори на статично електричество, отколкото на ток. Консервативните изчисления сочат показатели от порядъка на няколко милиона волта.
Очевидно първоначалните експерименти се оказали успешни, тъй като проектът преминал на следващия етап от разработката. Сега проблем можела да се окаже връзката с намиращите се вътре в кръга. Как екипажът ще се свързва с командването? По време на война, комуникациите са от особена важност.
Възможно ли било да се използват обикновени радиовълни през прага на изкривеното пространство? Оптичното затъмнение би трябвало да блокира всякакви връзки между двете страни на стената. Прозрачността обаче би могла да позволи на определени радиочестоти да преминат преградата.
При достатъчно високи радиочестоти и мощност не би трябвало да има проблеми използването на изкривяването по този начин. По време на експериментите започнали да се появяват специални t/HF-антени. В показанията се описват като „приличащи на коледни елхи“ структури.
Военноморската изследователска лаборатория се заела да изпробва системата в далеч по-голям мащаб — да направи невидим цял кораб. Изборът спрял върху „Елдридж“ (DE 173), на който била монтирана експерименталната апаратура. Тя била разделена на две — едната се намирала на борда и включвала генераторите на напрежение и модифициран пръстен от кондензатори.
Втората част, която вероятно трябвало да контролира устройствата и да води наблюдения, останала на брега. Закотвеният кораб бил свързан със сушата с огромна система от дебели черни кабели.
Пръстенът кондензатори заобикалял корпуса на кораба в същата симетрия като използваната при намиращите се на суша обекти. Корпусът бил заобиколен от всички страни от няколко чифта проводници.
Между тях били разположени огромен брой радиално ориентирани кондензатори. Тъй като „пръстенът“ се насищал дълго време, било възможно отново да се намали честотата на импулсите. Продължителната прозрачност би трябвало да се постигне чрез използването на ритмични серии импулси.
Жизненоважно било електрическите оси да са абсолютно радиални по отношение на палубата и да няма никакви дифракции по пътя на разширяващото се изкривено пространство.
Те биха могли да унищожат формата на изкривяването, което да се окаже фатално за безопасната зона. Членовете на екипажа трябвало да останат в центъра на зоната или рискували да бъдат унищожени от изкривеното пространство.
Така монтираната апаратура създала огромно изкривяване на пространството, което обхванало кораба от всички страни. Опитите без хора изглеждали успешни и наистина се постигала невидимост.
Носят се слухове, че дори възрастният Тесла бил повикан от уединението си в Манхатън като консултант по проекта. Като експерт в областта, бащата на науката за електрическите импулси и откривателят на генераторите и трансформаторите на електростатични импулси добавил няколко последни щриха в масивното оборудване.
Освен това собственият му опит с феномена придавал допълнително доверие в проекта. Несъмнено той също е бил очарован от откритието и изумителните му свойства.
Разработването на системата и предложението да бъде използвана от военните обаче не допаднало особено на Тесла — острата му интуиция веднага му подсказала каква е крайната цел на цялото начинание.
Твърди се, че Тесла внезапно напуснал проекта, след като разбрал потенциалните разрушителни последици за членовете на екипажа и околната среда. Безопасността на екипажа и на останалия военен персонал, който щял да бъде изложен на подобен ефект, може наистина да е била решаващият фактор за решението му.
Възможно ли е човешко същество да се намира в близост до такова мощно изкривяване, без то да му се отрази по някакъв начин? При първите излагания на персонала в контролната кабина на корабостроителницата при някои се наблюдавало временна загуба на съзнанието.
Никъде не се споменавало за увреждания на психиката по-късно. Жизненоважно било ефектът да се наблюдава отблизо и да бъде изолиран. Когато бъдела монтирана на разрушители или самолетоносачи, апаратурата щяла да създава огромно изкривяване.
Тъй като от нея се изисквало да изкриви пространството около кораба, системата щяла да се изпитва до най-малката подробност и щяла да си остане „в етап на разработване“ до окончателната й стандартизация.
Състоянието на „затъмнение“ нямало да се постига — целта била получаването на прозрачност. Системата щяла да създава камуфлаж, напомнящ „замъгляване на хоризонта“. След като опитите с живот ни минали успешно, започнало подбирането на екипажа.
Щом се озовали на борда, на моряците било заповядано просто „да изпълняват обичайните си задължения“ и да остават в рамките на безопасната зона. Било подчертано да се пазят от корпуса, сякаш е ограда с пуснат по нея ток.
Екипажът бил уведомен, че може да стане свидетел на „странни зрителни ефекти“, но че те са част от експеримента. Ако всичко минело добре, щели да станат „герои от войната“. Флотът щял да разполага с ново оръжие и те щели да са първите, които са го изпитали.
Системите били задействани. Напрежението — подадено. На фона на небето корабът като че ли започнал да се „размазва“. С увеличаването на мощността ефектът се придвижвал към теоретичната цел. Очертанията на кораба ставали все по-неясни.
Мощността се увеличила още малко и за всеобщо изумление размазаният образ се превърнал в полупрозрачна мъгла. Корабът изобщо не можел да се различи! Ефектът продължил няколко минути, след което постепенно бил отслабен. Всичко изглеждало наред.
От Военноморската изследователска лаборатория обаче не знаели какво ставало на кораба през тези няколко минути. Било невъзможно да получават сигнал за тревога — целият екипаж бил извън строя. Очевидно някъде в корпуса имало изтичане и „зле оформеното“ изкривяване се озовало в безопасната зона.
Има предположение, че самата стомана на корпуса е повлияла по някакъв непредвиден начин и е привлякла изкривяването към кораба. Нещо повече — няколко секунди след подаването на мощността мнозина от екипажа се опитали да скочат от кораба. Така и не успели да се измъкнат от изкривяването и били погълнати от него.
Експериментът имал ужасни странични последици. Целият екипаж получил толкова тежки увреждания на нервната система, че нямало никаква надежда за излекуването им. Експериментът станал известен под името „Филаделфия“ и си остава една от най-засекретените глави във военната история.
Онова, което знаем за него, е дошло от важни и заслужаващи доверието източници. Катастрофалните последици от експеримента не можели да се забравят лесно. Било „предположено“, че Военноморската изследователска лаборатория е изоставила проекта. Други посочват стряскащи доказателства, че нито една от системите не е преставала да бъде изучавана до най-малка подробност.
Прочетете Цялата Статия...
8.5.10
Проект "Дъга"
Както може да се очаква, дискусията продължила почти цялата нощ. Научните приложения на ефекта биха могли да са безкрайни. Новата технология щяла да подобри методите във военното дело. Тя била разрушителна. Подобно устройство било в състояние да заличи всичко в определен район, без да остави никакви следи, че това „всичко“ изобщо е съществувало някога!
По-добре от атомна бомба! Подобни мисли се споделяли полугласно между присъстващите. Случайното наблюдение можело да се окаже „новата сила“, която очаквал светът. Много от фазите на феномена можели да се използват за различни военни цели.
Биха могли да се подберат и използват някои странични ефекти. Когато нощта приближила към края си и в помещението едва се дишало от миризмата на уиски и пури, били предложени няколко Плана. Било решено да се проведе експеримент с ефекта на „затъмнението“. Първата цел била да се направи опит да се „скрие“ определен район.
Ако експериментът докажел, че може да се окаже от полза, щели да се използват и други моменти от ефекта на изкривеното пространство. С всеки следващ успех в проучванията щели да се използват все по-драматични и по-разрушителни свойства. Тази първа фаза не можела да се означи с някаква ясно формулирана терминология.
Приоритет сам по себе си бил „ефектът на затъмнението“. Работното заглавие на проекта трябвало да бъде подвеждащо. Целта била отстраняването на светлината, затова било подходящо използването на противоположния термин. Така било поставено началото на прочутия проект „Дъга“.
Очевидното превъзходство на трудовете на д-р Браун върху електро гравитационните ефекти, както и познанията му за „изкривяванията на пространството“, го направили най-основателния съветник в току-що предложения „Проект Дъга“ на Военноморската изследователска лаборатория.
Този период от биографията на д-р Браун остава забулена в мълчание. Тогава бил произведен в чин капитан трети ранг. Участието му в първоначалните фази на прочутия днес експеримент е потвърдено. След това той сякаш изчезва от екипа. Причините за това са изцяло свързани със собствената му природа.
Браун желаел да ускори края на войната и по този начин да спаси живота и да сложи край на ужасните страдания на всички. След като всички експериментални данни били внимателно разгледани, се стигнало до заключението, че може да се постигне продължително „затъмняване“, обхващащо определен район. Но основните части от апаратурата трябвало да се изработят от други.
Д-р Браун, който бил твърдо против използването на технологията за изкривяване на пространството като оръжие, можел да осигури само първоначалните компоненти за маскировъчното устройство. Душата и умът му вече жадували да се откаже от работата. Нещо в официалното отношение към анализа му дълбоко го безпокояло.
Какво се опитвали да постигнат те всъщност? Оръжие? Или просто наистина се интересували от създаването на апарат за невидимост, подобно на самия него? За целта корабостроителницата била преустроена. Помещението за заваряване било пригодено за експериментални изследвания. Били разработени свръхмощни прекъсвачи, камери за разреждане и прецизни контролни уреди.
На теория, ефектът би трябвало да е безопасен при внимателно наблюдаване на разрядите и контролирането на техния интензитет и „скорост“. Но на практика, изпусканите от кондензатора дъги се оказали нестабилни и непостоянни. Ето защо, съдейки по предложената от д-р Браун теза, имало нужда от специални генератори, които да направят ефектите годни за контролиране. Вече се търсело продължително генериране на изкривено пространство.
Въртящо се високоволтово динамо би могло да се управлява механично, като скоростта му на въртене регулира необходимото високо напрежение за продължителен период от време. Освен това се разбрало, че тъй като изкривяването се получава от еднопосочен електрически импулс, то обратният импулс би трябвало да го премахне. Така можели незабавно да се прекъсне възможното разширяване на ефекта. И така, при наличието на тези предпазни фактори, изследователският екип закрачил към неизвестното.
Натискът да се постигнат целите на проекта бил почти непоносим. Още по-важни били бързите изчисления и предположенията, с които д-р Браун виждал истинското предназначение на проекта. Докъде могат да стигнат военните с огромната мощ, която били на път да отприщят?
Върху кого ще се стовари тя? Нима самият той е изиграл ролята си на обикновена пионка в мащабната игра, с която се забавлявали само онези, които желаят злото на другите? Изведнъж разбрал какво точно смятат да правят с тази технология и докъде щяло да се стигне в крайна сметка.
Този проект, това търсене на дъгата нямало да завърши с някаква „отбранителна“ технология. Самата дума сега отеквала в съзнанието му като лъжа и подигравка. Знаел какво ще бъде поискано в следващата фаза на проучванията. И той нямало да го даде. Нямало да участва. Всичко трябвало да свърши още тук й сега.
В мъчителните си видения се разкривали градове, опразнени от черната вълна. Видял изкривените лица, когато връхлитал ураганът; черната вълна разкъсвала плътта им на части. Чул виковете и писъците на невинните хора, които изчезвали в чернотата, за да не се появят никога повече.
Вече не можел с лекота да се оттегли от експериментите, въпреки че моралът му го задължавал да предприеме тази стъпка. Всякакви подобни действия щели да се възприемат като израз на малодушие, а може би и на предателство. Той бил офицер, положил клетва да се справя с всичките си задължения.
Бушувала война, а той помагал на собствената си страна да разработи оръжие, по-мощно и ненавистно и от атомната бомба. Трябвало да напусне веднага или да живее цял живот с угризенията на съвестта си. Какво можел да стори?
От „официалното“ разпореждане за д-р Браун след този период знаем, че той се е намирал в състояние на „пълен нервен колапс“. Крайно тежкото му състояние го принудило да напусне проекта.
Сега се водел завинаги „пенсиониран“, а достъпът му до секретна информация — „понижен“. Д-р Браун се върнал в дома си да почива и да чака. Някои приемат версията за „пълния нервен колапс“ безусловно. Има и такива, които изказват какви ли не предположения относно реалната причина за оттеглянето му.
Дали е жертвал поста и престижа си, за да попречи на разработването на най-ужасното приложение на собствената си технология? Нима лошото му „състояние“ му е било единственото средство да се „пенсионира“? И успял ли е да постигне целта си?
Прочетете Цялата Статия...
По-добре от атомна бомба! Подобни мисли се споделяли полугласно между присъстващите. Случайното наблюдение можело да се окаже „новата сила“, която очаквал светът. Много от фазите на феномена можели да се използват за различни военни цели.
Биха могли да се подберат и използват някои странични ефекти. Когато нощта приближила към края си и в помещението едва се дишало от миризмата на уиски и пури, били предложени няколко Плана. Било решено да се проведе експеримент с ефекта на „затъмнението“. Първата цел била да се направи опит да се „скрие“ определен район.
Ако експериментът докажел, че може да се окаже от полза, щели да се използват и други моменти от ефекта на изкривеното пространство. С всеки следващ успех в проучванията щели да се използват все по-драматични и по-разрушителни свойства. Тази първа фаза не можела да се означи с някаква ясно формулирана терминология.
Приоритет сам по себе си бил „ефектът на затъмнението“. Работното заглавие на проекта трябвало да бъде подвеждащо. Целта била отстраняването на светлината, затова било подходящо използването на противоположния термин. Така било поставено началото на прочутия проект „Дъга“.
Очевидното превъзходство на трудовете на д-р Браун върху електро гравитационните ефекти, както и познанията му за „изкривяванията на пространството“, го направили най-основателния съветник в току-що предложения „Проект Дъга“ на Военноморската изследователска лаборатория.
Този период от биографията на д-р Браун остава забулена в мълчание. Тогава бил произведен в чин капитан трети ранг. Участието му в първоначалните фази на прочутия днес експеримент е потвърдено. След това той сякаш изчезва от екипа. Причините за това са изцяло свързани със собствената му природа.
Браун желаел да ускори края на войната и по този начин да спаси живота и да сложи край на ужасните страдания на всички. След като всички експериментални данни били внимателно разгледани, се стигнало до заключението, че може да се постигне продължително „затъмняване“, обхващащо определен район. Но основните части от апаратурата трябвало да се изработят от други.
Д-р Браун, който бил твърдо против използването на технологията за изкривяване на пространството като оръжие, можел да осигури само първоначалните компоненти за маскировъчното устройство. Душата и умът му вече жадували да се откаже от работата. Нещо в официалното отношение към анализа му дълбоко го безпокояло.
Какво се опитвали да постигнат те всъщност? Оръжие? Или просто наистина се интересували от създаването на апарат за невидимост, подобно на самия него? За целта корабостроителницата била преустроена. Помещението за заваряване било пригодено за експериментални изследвания. Били разработени свръхмощни прекъсвачи, камери за разреждане и прецизни контролни уреди.
На теория, ефектът би трябвало да е безопасен при внимателно наблюдаване на разрядите и контролирането на техния интензитет и „скорост“. Но на практика, изпусканите от кондензатора дъги се оказали нестабилни и непостоянни. Ето защо, съдейки по предложената от д-р Браун теза, имало нужда от специални генератори, които да направят ефектите годни за контролиране. Вече се търсело продължително генериране на изкривено пространство.
Въртящо се високоволтово динамо би могло да се управлява механично, като скоростта му на въртене регулира необходимото високо напрежение за продължителен период от време. Освен това се разбрало, че тъй като изкривяването се получава от еднопосочен електрически импулс, то обратният импулс би трябвало да го премахне. Така можели незабавно да се прекъсне възможното разширяване на ефекта. И така, при наличието на тези предпазни фактори, изследователският екип закрачил към неизвестното.
Натискът да се постигнат целите на проекта бил почти непоносим. Още по-важни били бързите изчисления и предположенията, с които д-р Браун виждал истинското предназначение на проекта. Докъде могат да стигнат военните с огромната мощ, която били на път да отприщят?
Върху кого ще се стовари тя? Нима самият той е изиграл ролята си на обикновена пионка в мащабната игра, с която се забавлявали само онези, които желаят злото на другите? Изведнъж разбрал какво точно смятат да правят с тази технология и докъде щяло да се стигне в крайна сметка.
Този проект, това търсене на дъгата нямало да завърши с някаква „отбранителна“ технология. Самата дума сега отеквала в съзнанието му като лъжа и подигравка. Знаел какво ще бъде поискано в следващата фаза на проучванията. И той нямало да го даде. Нямало да участва. Всичко трябвало да свърши още тук й сега.
В мъчителните си видения се разкривали градове, опразнени от черната вълна. Видял изкривените лица, когато връхлитал ураганът; черната вълна разкъсвала плътта им на части. Чул виковете и писъците на невинните хора, които изчезвали в чернотата, за да не се появят никога повече.
Вече не можел с лекота да се оттегли от експериментите, въпреки че моралът му го задължавал да предприеме тази стъпка. Всякакви подобни действия щели да се възприемат като израз на малодушие, а може би и на предателство. Той бил офицер, положил клетва да се справя с всичките си задължения.
Бушувала война, а той помагал на собствената си страна да разработи оръжие, по-мощно и ненавистно и от атомната бомба. Трябвало да напусне веднага или да живее цял живот с угризенията на съвестта си. Какво можел да стори?
От „официалното“ разпореждане за д-р Браун след този период знаем, че той се е намирал в състояние на „пълен нервен колапс“. Крайно тежкото му състояние го принудило да напусне проекта.
Сега се водел завинаги „пенсиониран“, а достъпът му до секретна информация — „понижен“. Д-р Браун се върнал в дома си да почива и да чака. Някои приемат версията за „пълния нервен колапс“ безусловно. Има и такива, които изказват какви ли не предположения относно реалната причина за оттеглянето му.
Дали е жертвал поста и престижа си, за да попречи на разработването на най-ужасното приложение на собствената си технология? Нима лошото му „състояние“ му е било единственото средство да се „пенсионира“? И успял ли е да постигне целта си?
Прочетете Цялата Статия...
3.5.10
Феномени
Колегите му се изсмели на изказаните предположения и отхвърлили анализа му. Военните обаче се нуждаели от отговори. Ако д-р Браун можел да ги доближи до търсеното оръжие, то обясненията му щели да се приемат. Привлякъл вниманието и спечелил уважението на високопоставени военни специалисти, той бил помолен да докладва официално пред тях.
Д-р Браун подробно описал какво точно се е случило според него, позовавайки се на собствените си разработки и познаването на подобни феномени.
Въпреки че собствената му апаратура никога не създавала подобни изключително силни и съсредоточени пространствени изкривявания, той все пак наблюдавал подобни явления достатъчно силни, за да приведат в движение инертна материя.
При липса на конвенционално електрическо обяснение единственото решение било открито в предположенията на Айнщайн относно единството на силите на електричеството и гравитацията.
Айнщайн вече предсказал, че силните гравитационни полета могат да предизвикат оптически заслепявания. Но теорията му се отнасяла за огромните маси на изпадащите в колапс звезди. Теоретически пълно затъмнение се получава само когато изключително плътната материя в звездите се свие до степен да образува черна дупка.
Сама по себе си масата не може да породи силния ефект, който като че ли се постигал от силните електрически импулси. Но дали става въпрос за истински ефект на черна дупка или за нещо съвсем различно?
Трудът на Айнщайн върху единната теория на електрическото и гравитационното поле и пространствената геометрия така и не бил написан. Експериментът на Военноморските сили обаче доказал, че съображенията му по тази тема са верни.
Може би е възможно да се постигнат феномени на миниатюрна черна дупка чрез мощни електрически полета. Този загадъчен ефект бил най-мощното електро гравитационно взаимодействие, постигнато целенасочено (макар и случайно) в историята на техниката. Военните били поразени.
Д-р Браун продължил да описва какво всъщност се е случило в и около дъгата. Самата дъга създава свой собствен „твърд“ вакуум на отделни етапи. Макар и да се случва в атмосферно налягане, експлозивната сила на плазмената дъга изтласква всички газове извън себе си през първите микросекунди след появяването си.
Пълната сила на удара се проявява през вакуумния диелектрик. Вакуумът всъщност спъва пълното разреждане на кондензатора още няколко микросекунди, с което позволява да се натрупа потенциал, много по-силен от наблюдаваните в по-слабите дъги ефекти.
Целият разряд се случва във вакуума и изкривява пространството чрез електро гравитационното взаимодействие. Това взаимодействие е пряко свързано с волтажа, обема на диелектрика и краткотрайността на импулса. Нормалната плътност на инертното пространство се разкъсвала за миг и дъгата буквално „пробивала дупка“ в континуума.
Експлозивната вакуумна дъга създала условията за „необичайни“ наблюдения. Пространството около интензивния електрически импулс се свивало заедно с всичко, намиращо се в него. Странният ефект можел да се очаква, ако цялата налична светлина се отклони през дъгата.
Неспособен да се освободи от изкривеното пространство, ефектът на затъмнението започва да се разпространява навън. Ако изкривяването е достатъчно силно, към дъгата ще бъде „привлечен“ голям обем пространство. Взаимодействието продължавало няколко микросекунди и нямало начин да се избегне.
В разрастващото се изкривяване изчезвала още светлина, докато ефектът не достигне максималната си стойност. Стените не могат да го спрат, защото не става дума за лъчение — феноменът не е електрически. Разрядът буквално изкривявал самото пространство.
Д-р Браун посочил случаите, когато изключително силните мълнии изглеждат на очевидците „черни“. Феноменът бил фотографиран от специалистите. Никой не разбирал истинското значение на запечатаното върху лентата. Само един учен успял да зърне и правилно да идентифицира възможната причина за подобно явление.
Джордж Пигът споменава за загадъчната „черна ивица“, която се появявала около неговите силно заредени метални топчета. В тези зони светлината като че ли изчезвала. Но всъщност пръв бил Никола Тесла с неговите забравени и игнорирани сведения за въздействието на електрическите системи с високо напрежение върху възприятията.
Тесла произвел толкова мощни електрически дъги, че неведнъж наблюдавал именно такива странни ефекти на затъмнение. При прочутите му експерименти в Колорадо Спрингс ефектът предизвикал силно замайване, което Тесла правилно описал като сензорно пространствено изкривяване.
В публикувания му дневник са описани резултатите след действието на неговия усилващ трансформатор. Визуални изкривявания, избистряне, черни сенки, черни сияния, черни вълни, носещи се в продължение на часове около лабораторията му на платото. За тях той пише:
„Тези феномени са толкова поразителни, че не могат да се обяснят задоволително с никаква приемлива хипотеза. Склонен съм да вярвам, че силното наелектризиране на въздуха, което често достига до необичайни степени, е повече или по-малко причина за тяхната поява.“
Д-р Браун предположил, че пространството се е изкривило до степен, при която цялата налична светлина е била напълно пречупена в образувалия се канал. Никаква друга сила не би могла да породи подобна проява. Нещо повече — затъмняването ще породи различни ефекти на „последователни етапи“.
При по-слабите нива ефектът на затъмняване може да се задържи, без да окаже видимо влияние върху околната материя. Може да има и мощност, при която ще се наблюдават значителни „модификации“ на материята — вътрешно разтягане и спонтанни електрически разряди. Ако ефектът на затъмнение е „достатъчно бавен“, тези модификации могат да разкъсат материята в ярка електрическа експлозия.
С нарастване на интензивността на дъгата могат да се очакват постепенни серии от свързани с изкривяването на пространството ефекти. Изчезването на светлината ще се последва от дематериализации.
Силно изкривената материя ще последва изчезналата светлина в дъгата. Това може да се случи само ако разрядът е достатъчно „бърз“, за да огъне даден обем. Изчезналите инструменти били прекалено малки, за да се наблюдават подобни експлозии.
Д-р Браун потвърдил, че използваната в корабостроителницата заваряваща дъга е достигнала теоретичната мощност, при която намиращата се наблизо материя попада в нея с достатъчно висока скорост, за да изчезне. Простото изпаряване е възможен „изход“ за материалите, но във въздуха не са били открити следи от метали.
Ако инструментите се бяха изпарили, анализът на атмосферата щеше да го докаже. Това означава, че ако са се изпарили, металите са били моментално привлечени в изкривеното пространство. Никакви отпадъци. Пълна дематериализация!
Филмите потвърдили предположението. Попадналите в разширяващата се чернота материали напълно изчезвали. Следователно това се дължало на изкривяването на пространството. В подкрепа на тези предположения били предложени уравнения.
Изчезването на материята започвало от повърхностите непосредствено до дъгата и продължавало навън. Затъмнението следвало като вълна — разширявало се до известна граница, след което се оттегляло. След нея предметите „изчезвали“ от нашето пространство.
В обобщението на най-важните моменти д-р Браун подчертал, че ефектът е несъмнено електро гравитационен, при който достатъчно силни електрически полета били фокусирани до степен, която изкривявала пространството подобно на въже.
В заключение той добавил, че описанията му на електро гравитационните взаимодействия са единствените по рода си — ясно разбирал, че безценните му проучвания в тази област се посрещат с огромно съмнение и недоверие от страна на научната общност.
Едва ли би останал изненадан, ако малката група висши военни и инженери отхвърли подхода му към проблема. Всички били слисани. Никой досега не бил предлагал по-пълен анализ на феномена.
Странните и невероятни събития намерили напълно задоволително обяснение. Само си представете — имали в ръцете си власт над тъканта на самото пространство! Сега оставало да се реши какво можело да се постигне с това.
Д-р Браун също така посочил, че събитието би могло да се съпровожда от спонтанни левитации и други гравитационни аномалии. Инструментите никога не биха могли да регистрират точно продължителността на тези импулси, тъй като биха се интерпретирали като „аномалии“ и „неизправности“.
Военното приложение на ефекта нямало да остане скрито от собствените му електро гравитационни детектори. Системите за измерване трябвало да бъдат също толкова секретни, колкото и самият ефект.
Освен това описание в наличната литература почти няма други неща. След изказването му последвали въпроси и обсъждания. Изкривявания на пространството с такава сила като в корабостроителницата не били наблюдавани никога досега. Данни за ставащите вътре в тунела събития просто не съществували.
Къде отивала изчезналата материя? Каква форма приемала? Въпросите били безкрайни. Технологическите потенциали — също. Никой не можел да каже точно какво се случва в тунела, докато не се направят преки наблюдения. Това обаче била опасна работа. Щом материята попадала в изкривеното пространство, всички дискусии ставали изцяло теоретични.
Скоростта на разпространение на затъмнението също определяла пълнотата на ефекта. „Събитието“ се разпространявало през пространството подобно на смъртоносна ударна вълна. Всичко, което попадало зад „хоризонта на събитията“, изчезвало от нашето пространство. Било буквално анихилирано.
Как точно материалите били засмуквани в тунела не се знаело. Дъгата като че ли представлявала тънък като конец тунел, но дали материята се превръщала в също толкова тънка пара при влизането в него, също не се знаело. Ами ако материята попадала в друго пространство? Какво представлявало тогава то?
Всички тези размисли породили мечти, подобни на онези в научната фантастика. Възможно ли е по този начин да се телепортират предмети? Съществували ли други светове, в които да можем да проникнем? Едно било ясно, плътната материя от „локалното пространство“ се „прехвърляла“ в друго пространство. Къде точно се намирало това „друго пространство“ си оставало загадка.
Експериментите били опасни. Веднъж започнал, ефектът можел да „расте“ независимо от всички контролиращи фактори. Просто не се знаело какво може да стане, след като процесът веднъж започне. Ами ако самото започване на изкривяването създава „чернови“ на пространството?
Колко време ще мине, преди те да изчезнат? И ще изчезнат ли изобщо? Дали веднъж създаденото изкривено пространство ще престане да поглъща светлина и материя в непрекъснато разширяващия се хоризонт на събитията? Плашещата възможност разширяващата се вълна да излезе извън контрол била напълно реална.
Ако интензивността на фокуса на дъгата достигне някаква критична и неизвестна „универсална константа“, цялото околно пространство би могло да се свие в друго пространство.
Изкривяването на пространството „блясвало“ в своята чернота и лъчите му се простирали във всички посоки. Намиращите се в контролната кабина имали късмет, че не са били „засмукани“ отвъд хоризонта на събитията. Тази дискусия била богата на термини, които обикновено се използват за описанието на така наречените „черни дупки“.
Всички били единодушни, че подробно проучване на феномена е възможно при модифицирането на системата за заваряване по такъв начин, че да може да се постигне много прецизен контрол върху мощността на импулсите. Само тогава изследователите биха могли да „степенуват“ ефекта и да наблюдават отделните фази на феномена в близост до дъгата.
След като Браун завършил изказването си, избухнали овации. Срамежливият и сдържан учен стоял мълчаливо и се усмихвал сред бурните аплодисменти. Нещо обаче го безпокояло.
Още по време на изложението си едно странно чувство дълбоко в душата му го накарало да не разкрие другите, далеч по-загадъчни аспекти на феномена. Отказал да обсъжда всички характеристики на изкривяването на пространството, защото то можело да се използва като оръжие.
Очевидно било, че „те“ не проявявали чисто научен интерес към явлението. Феноменът представял нещо с далеч по-голяма важност — толкова голяма, че дори самият той не бил в състояние да възприеме. Без това познание и без тази мъдрост прилагането на технологията щяло да я превърне в най-ужасяващото оръжие на бъдещите войни.
Прочетете Цялата Статия...
Д-р Браун подробно описал какво точно се е случило според него, позовавайки се на собствените си разработки и познаването на подобни феномени.
Въпреки че собствената му апаратура никога не създавала подобни изключително силни и съсредоточени пространствени изкривявания, той все пак наблюдавал подобни явления достатъчно силни, за да приведат в движение инертна материя.
При липса на конвенционално електрическо обяснение единственото решение било открито в предположенията на Айнщайн относно единството на силите на електричеството и гравитацията.
Айнщайн вече предсказал, че силните гравитационни полета могат да предизвикат оптически заслепявания. Но теорията му се отнасяла за огромните маси на изпадащите в колапс звезди. Теоретически пълно затъмнение се получава само когато изключително плътната материя в звездите се свие до степен да образува черна дупка.
Сама по себе си масата не може да породи силния ефект, който като че ли се постигал от силните електрически импулси. Но дали става въпрос за истински ефект на черна дупка или за нещо съвсем различно?
Трудът на Айнщайн върху единната теория на електрическото и гравитационното поле и пространствената геометрия така и не бил написан. Експериментът на Военноморските сили обаче доказал, че съображенията му по тази тема са верни.
Може би е възможно да се постигнат феномени на миниатюрна черна дупка чрез мощни електрически полета. Този загадъчен ефект бил най-мощното електро гравитационно взаимодействие, постигнато целенасочено (макар и случайно) в историята на техниката. Военните били поразени.
Д-р Браун продължил да описва какво всъщност се е случило в и около дъгата. Самата дъга създава свой собствен „твърд“ вакуум на отделни етапи. Макар и да се случва в атмосферно налягане, експлозивната сила на плазмената дъга изтласква всички газове извън себе си през първите микросекунди след появяването си.
Пълната сила на удара се проявява през вакуумния диелектрик. Вакуумът всъщност спъва пълното разреждане на кондензатора още няколко микросекунди, с което позволява да се натрупа потенциал, много по-силен от наблюдаваните в по-слабите дъги ефекти.
Целият разряд се случва във вакуума и изкривява пространството чрез електро гравитационното взаимодействие. Това взаимодействие е пряко свързано с волтажа, обема на диелектрика и краткотрайността на импулса. Нормалната плътност на инертното пространство се разкъсвала за миг и дъгата буквално „пробивала дупка“ в континуума.
Експлозивната вакуумна дъга създала условията за „необичайни“ наблюдения. Пространството около интензивния електрически импулс се свивало заедно с всичко, намиращо се в него. Странният ефект можел да се очаква, ако цялата налична светлина се отклони през дъгата.
Неспособен да се освободи от изкривеното пространство, ефектът на затъмнението започва да се разпространява навън. Ако изкривяването е достатъчно силно, към дъгата ще бъде „привлечен“ голям обем пространство. Взаимодействието продължавало няколко микросекунди и нямало начин да се избегне.
В разрастващото се изкривяване изчезвала още светлина, докато ефектът не достигне максималната си стойност. Стените не могат да го спрат, защото не става дума за лъчение — феноменът не е електрически. Разрядът буквално изкривявал самото пространство.
Д-р Браун посочил случаите, когато изключително силните мълнии изглеждат на очевидците „черни“. Феноменът бил фотографиран от специалистите. Никой не разбирал истинското значение на запечатаното върху лентата. Само един учен успял да зърне и правилно да идентифицира възможната причина за подобно явление.
Джордж Пигът споменава за загадъчната „черна ивица“, която се появявала около неговите силно заредени метални топчета. В тези зони светлината като че ли изчезвала. Но всъщност пръв бил Никола Тесла с неговите забравени и игнорирани сведения за въздействието на електрическите системи с високо напрежение върху възприятията.
Тесла произвел толкова мощни електрически дъги, че неведнъж наблюдавал именно такива странни ефекти на затъмнение. При прочутите му експерименти в Колорадо Спрингс ефектът предизвикал силно замайване, което Тесла правилно описал като сензорно пространствено изкривяване.
В публикувания му дневник са описани резултатите след действието на неговия усилващ трансформатор. Визуални изкривявания, избистряне, черни сенки, черни сияния, черни вълни, носещи се в продължение на часове около лабораторията му на платото. За тях той пише:
„Тези феномени са толкова поразителни, че не могат да се обяснят задоволително с никаква приемлива хипотеза. Склонен съм да вярвам, че силното наелектризиране на въздуха, което често достига до необичайни степени, е повече или по-малко причина за тяхната поява.“
Д-р Браун предположил, че пространството се е изкривило до степен, при която цялата налична светлина е била напълно пречупена в образувалия се канал. Никаква друга сила не би могла да породи подобна проява. Нещо повече — затъмняването ще породи различни ефекти на „последователни етапи“.
При по-слабите нива ефектът на затъмняване може да се задържи, без да окаже видимо влияние върху околната материя. Може да има и мощност, при която ще се наблюдават значителни „модификации“ на материята — вътрешно разтягане и спонтанни електрически разряди. Ако ефектът на затъмнение е „достатъчно бавен“, тези модификации могат да разкъсат материята в ярка електрическа експлозия.
С нарастване на интензивността на дъгата могат да се очакват постепенни серии от свързани с изкривяването на пространството ефекти. Изчезването на светлината ще се последва от дематериализации.
Силно изкривената материя ще последва изчезналата светлина в дъгата. Това може да се случи само ако разрядът е достатъчно „бърз“, за да огъне даден обем. Изчезналите инструменти били прекалено малки, за да се наблюдават подобни експлозии.
Д-р Браун потвърдил, че използваната в корабостроителницата заваряваща дъга е достигнала теоретичната мощност, при която намиращата се наблизо материя попада в нея с достатъчно висока скорост, за да изчезне. Простото изпаряване е възможен „изход“ за материалите, но във въздуха не са били открити следи от метали.
Ако инструментите се бяха изпарили, анализът на атмосферата щеше да го докаже. Това означава, че ако са се изпарили, металите са били моментално привлечени в изкривеното пространство. Никакви отпадъци. Пълна дематериализация!
Филмите потвърдили предположението. Попадналите в разширяващата се чернота материали напълно изчезвали. Следователно това се дължало на изкривяването на пространството. В подкрепа на тези предположения били предложени уравнения.
Изчезването на материята започвало от повърхностите непосредствено до дъгата и продължавало навън. Затъмнението следвало като вълна — разширявало се до известна граница, след което се оттегляло. След нея предметите „изчезвали“ от нашето пространство.
В обобщението на най-важните моменти д-р Браун подчертал, че ефектът е несъмнено електро гравитационен, при който достатъчно силни електрически полета били фокусирани до степен, която изкривявала пространството подобно на въже.
В заключение той добавил, че описанията му на електро гравитационните взаимодействия са единствените по рода си — ясно разбирал, че безценните му проучвания в тази област се посрещат с огромно съмнение и недоверие от страна на научната общност.
Едва ли би останал изненадан, ако малката група висши военни и инженери отхвърли подхода му към проблема. Всички били слисани. Никой досега не бил предлагал по-пълен анализ на феномена.
Странните и невероятни събития намерили напълно задоволително обяснение. Само си представете — имали в ръцете си власт над тъканта на самото пространство! Сега оставало да се реши какво можело да се постигне с това.
Д-р Браун също така посочил, че събитието би могло да се съпровожда от спонтанни левитации и други гравитационни аномалии. Инструментите никога не биха могли да регистрират точно продължителността на тези импулси, тъй като биха се интерпретирали като „аномалии“ и „неизправности“.
Военното приложение на ефекта нямало да остане скрито от собствените му електро гравитационни детектори. Системите за измерване трябвало да бъдат също толкова секретни, колкото и самият ефект.
Освен това описание в наличната литература почти няма други неща. След изказването му последвали въпроси и обсъждания. Изкривявания на пространството с такава сила като в корабостроителницата не били наблюдавани никога досега. Данни за ставащите вътре в тунела събития просто не съществували.
Къде отивала изчезналата материя? Каква форма приемала? Въпросите били безкрайни. Технологическите потенциали — също. Никой не можел да каже точно какво се случва в тунела, докато не се направят преки наблюдения. Това обаче била опасна работа. Щом материята попадала в изкривеното пространство, всички дискусии ставали изцяло теоретични.
Скоростта на разпространение на затъмнението също определяла пълнотата на ефекта. „Събитието“ се разпространявало през пространството подобно на смъртоносна ударна вълна. Всичко, което попадало зад „хоризонта на събитията“, изчезвало от нашето пространство. Било буквално анихилирано.
Как точно материалите били засмуквани в тунела не се знаело. Дъгата като че ли представлявала тънък като конец тунел, но дали материята се превръщала в също толкова тънка пара при влизането в него, също не се знаело. Ами ако материята попадала в друго пространство? Какво представлявало тогава то?
Всички тези размисли породили мечти, подобни на онези в научната фантастика. Възможно ли е по този начин да се телепортират предмети? Съществували ли други светове, в които да можем да проникнем? Едно било ясно, плътната материя от „локалното пространство“ се „прехвърляла“ в друго пространство. Къде точно се намирало това „друго пространство“ си оставало загадка.
Експериментите били опасни. Веднъж започнал, ефектът можел да „расте“ независимо от всички контролиращи фактори. Просто не се знаело какво може да стане, след като процесът веднъж започне. Ами ако самото започване на изкривяването създава „чернови“ на пространството?
Колко време ще мине, преди те да изчезнат? И ще изчезнат ли изобщо? Дали веднъж създаденото изкривено пространство ще престане да поглъща светлина и материя в непрекъснато разширяващия се хоризонт на събитията? Плашещата възможност разширяващата се вълна да излезе извън контрол била напълно реална.
Ако интензивността на фокуса на дъгата достигне някаква критична и неизвестна „универсална константа“, цялото околно пространство би могло да се свие в друго пространство.
Изкривяването на пространството „блясвало“ в своята чернота и лъчите му се простирали във всички посоки. Намиращите се в контролната кабина имали късмет, че не са били „засмукани“ отвъд хоризонта на събитията. Тази дискусия била богата на термини, които обикновено се използват за описанието на така наречените „черни дупки“.
Всички били единодушни, че подробно проучване на феномена е възможно при модифицирането на системата за заваряване по такъв начин, че да може да се постигне много прецизен контрол върху мощността на импулсите. Само тогава изследователите биха могли да „степенуват“ ефекта и да наблюдават отделните фази на феномена в близост до дъгата.
След като Браун завършил изказването си, избухнали овации. Срамежливият и сдържан учен стоял мълчаливо и се усмихвал сред бурните аплодисменти. Нещо обаче го безпокояло.
Още по време на изложението си едно странно чувство дълбоко в душата му го накарало да не разкрие другите, далеч по-загадъчни аспекти на феномена. Отказал да обсъжда всички характеристики на изкривяването на пространството, защото то можело да се използва като оръжие.
Очевидно било, че „те“ не проявявали чисто научен интерес към явлението. Феноменът представял нещо с далеч по-голяма важност — толкова голяма, че дори самият той не бил в състояние да възприеме. Без това познание и без тази мъдрост прилагането на технологията щяло да я превърне в най-ужасяващото оръжие на бъдещите войни.
Прочетете Цялата Статия...
29.4.10
Експериментът Филаделфия
Засилващият се финансов натиск на Голямата депресия принудил д-р Браун да напусне Военноморската изследователска лаборатория, да премине в запаса и да постъпи в Цивилните части за охрана в Охайо. През 1939 г. станал лейтенант от запаса и след като работил за кратко за компанията „Глен Л. Мартин“, бил насочен към Дирекцията за корабостроене. Там работел върху магнитните и акустичните аспекти на военните кораби.
През този период д-р Браун щял да участва в една авантюра, която щяла завинаги да промени живота му. Много от детайлите и фактите около нея са примесени с най-различни измислици и интриги.
Събран от няколко уважавани научни източника, инцидентът станал известен на широката публика като „Експериментът Филаделфия“. Каква поредица от събития е накарала Военноморската изследователска лаборатория да изследва възможността да направи военните кораби оптически „невидими“?
Всичко започнало, когато на неколцина учени от Военноморските сили им било поръчано да проучат любопитния феномен, тормозещ някаква секретна корабостроителница. Предприятието било секретно, защото в него се разработвали изключително издръжливи бронирани корпуси.
Използваното точково запояване изисквало изключително силни разряди с висок ампераж. Процесът приличал на заваряването на корпусите на съвременните изтребители МИГ, но се провеждал в гигантски мащаби.
Електричеството се осигурявало от огромен кондензатор с много високо напрежение. Чрез този метод на заваряване можели да се съшият заедно по няколко стоманени листа, които сякаш прониквали един в друг на мястото на заваряването.
Високото напрежение било толкова опасно, че след като всичко се подготвяло за заваряването, персоналът не се допускал в корабостроителницата. Но електричеството било най-безобидният аспект по време на заваряването се освобождавала ослепителна синьо-бяла дъга и рентгенови лъчи.
Дъгата се насочвала към металната обшивка с помощта на управлявана дистанционно силно изолирана механична ръка. Щом се подавал сигнал за безопасност, мощният разряд буквално разтърсвал корабостроителницата. Измервателните уреди отчитали излъчване на огромни количества рентгенови лъчи. Процесът бил ново технологично постижение на Военноморските сили.
Изключителните опасности, свързани с електричеството и радиацията, не попречили технологията да се наложи и в другите корабостроителници. Мерките за безопасност били изключително високи. Работниците били в безопасност извън камерата за заваряване.
В корабостроителницата обаче започнали да се проявяват други странни феномени, които нямали никакво разумно обяснение. Учените изследвали района, разпитали работниците, за да проверят разпространяващите се слухове, и лично наблюдавали процеса на заваряването от контролната кабина.
Видяното било наистина безпрецедентно. Заедно с електрическия разряд настъпило и не по-малко силно „оптично затъмнение“. Внезапният електрически импулс създавал загадъчно оптично затъмнение на наблюдаваното пространство — ефект, за който се смятало, че се случва в окото.
Предполагало се, че се дължи на интензивното и пълно обезцветяване на ретината — химична реакция на окото към силния и „моментален“ светлинен импулс. Такъв бил първоначалният конвенционален отговор. По-странният факт бил, че ефектът прониквал в контролната кабина и причинявал „загуба на зрение“ дори когато персоналът вътре се намирал зад няколко защитни стени.
Всеки ефект, който може да проникне през стени и да лиши хората от зрение по такъв начин, можел да се използва и като мощно оръжие. Това била неврологична реакция, която парализирала организма и го правела неспособен да реагира на външни дразнители.
Така поне било решено отначало. Още същия ден проучването получило още по-високо ниво на секретност. Налице бил един вероятно излъчващ феномен, който временно неутрализирал възприемането, предаването и реакцията на нервната система.
Оръжейните експерти знаели, че всяко електрическо лъчение, което може да се използва като нервнопаралитичен газ, предлага ново военно предимство. Ужасната енергия можела да се „изстреля“ накъдето и да е.
При подходящ контрол цели войскови части можели да бъдат накарани да изгубят съзнание с един-единствен „проблясък“. Жертва на подобно облъчване бил някой си Уилям Шейвър. Шейвър работел като заварчик с много по-ранна и малка ръчна версия на системата, при която се използвали повтарящи се с ниска честота мощни импулси.
След многократното си излагане на въздействието на тази енергия, Шейвър започнал да халюцинира. В резултат от пораженията върху нервната му система центровете на волята му започнали да се разпадат.
Накрая този по принцип улегнал и стабилен човек изгубил връзка с реалността и през останалите години от живота си написал стотици памфлети на стряскащата тема за „същества от долния свят“. Впоследствие се оказало, че излагането на внезапни и мощни електрически импулси с изключително ниска честота поражда силно неразположение, а в някои случаи — и поражения на нервната система, водещи до лудост.
Проучването на Военноморската изследователска лаборатория доказало, че ефектът е крайно объркващ. Първо, „заслепяването“ можело не само да се изпита, но и да се фотографира. Следователно не ставало въпрос само за неврологична реакция спрямо някакво загадъчно лъчение.
Ослепителният разряд бил свързан по някакъв начин със самото пространство. Изследователите били дълбоко заинтригувани. По разбираеми причини, интересът на военните бил не по-малък. Прегледът на публикациите по финансираните от Военноморските сили проучвания показва особено внимание към всякакви свързани с възприятията теми.
Работниците издигнали частите на корпуса и ги подредили за поредното заваряване. Прозвучала предупредителната сирена и всички работници и наблюдатели започнали да напускат мястото, като мнозина оставили инструментите си там, където стояли допреди малко.
Зареждането на кондензатора отнемало няколко минути. След това прекъсвачът бил завъртян и огромната енергия разтърсила корабостроителницата. Разрядът предизвикал ефекта на заслепяване и когато помещението било официално обявено за „чисто“, работниците започнали да се връщат по местата си.
Някои забелязали, че оставените на пода инструменти и други тежки предмети били „преместени“ по време на заваряването. Предположили, че просто били захвърлени в ъглите или запратени до стените от ударната вълна, и започнали да ги търсят из цялото помещение. Не ги открили никъдe.
Загадката вече достигала размери, изискващи пълно изучаване на феномена. Работниците били разпитани какво са видели, почувствали и усетили. Разказите им били толкова сходни, че „слуховете“ започнали да се превръщат в „лични показания“. Цялото разследване било така засекретено, че за него не знаели дори военните. Работниците казали на следователите, че инструментите им и други предмети в помещението „изчезвали“, при това „за добро“.
Майсторите им ги ругаели и им се подигравали непрекъснато заради изгубените инструменти и материали, докато сами не изпитали същото на свой гръб. Едно било ясно — когато сирената започвала да свири и заваряването започвало, предметите изчезвали. Никой нямал представа какво ставало с тях.
Направените на бързи обороти филми доказали, че ефектът е истински. На подставки недалеч от дъгата били оставени предмети. При разряда те просто се дематериализирали. Филмите го доказвали. Инструментите определено не били „издухвани“ с висока скорост, нито „забивани“ в стените от мощния взрив.
Отначало отново били предложени конвенционални обяснения. Ефектът на заслепяването се разглеждал като резултат от странна лъчиста енергия, може би вариант на рентгеновите лъчи. Те имали силата да неутрализират нервните реакции у хората и да дезинтегрират намиращата се в непосредствена близост материя. Може би ставало дума именно за „лъча на смъртта“, търсен толкова дълго от военните.
Втората световна война била в разгара си, по всяка вероятност предстояло откриване на втори „театър на военните действия“ в района на Тихия океан, а подобно фундаментално откритие притежавало огромен военен потенциал. Целта — единствената цел — била да се сложи край на войната.
Ако ефектът можел да се използва като оръжие, то щяло да се използва незабавно. Подобна оръжейна програма изисквала участието на най-видните учени в страната и най-дълбока секретност. За проучването били призовани неколцина военноморски служители. От д-р Браун се поискало да изследва „феномена“.
Познанията му върху свързаните с „диелектричния стрес“ феномени и работата му с импулсните разряди го правели идеалния кандидат. Не било лесно да бъде държан „на сляпо“ относно крайните надежди, свързани с новото откритие. Той „имал славата“ на мечтател.
Когато д-р Браун се запознал с материалите, заключенията му били коренно различни от мненията на другите учени. Докато академиците твърдо настоявали, че наблюдаваната дематериализация е резултат от „ирадиация“, последвана от изпаряване, не можели да се открият никакви доказателства за наличието на „пари“. Анализът на въздуха в помещението за заваряване се оказал отрицателен. Истинска загадка. От Военноморската изследователска лаборатория искали да знаят повече.
Д-р Браун бил напълно сигурен какво всъщност е станало. Макар че никога не е наблюдавал лично ефекта, интуицията му си казала думата. По време на собствените си експерименти той никога не е изпитвал ефекта на заслепяването, но именно на такова нещо станал свидетел сър Уилям Крукс. В пространството на неговата станала вече знаменита вакуумна лампа той наблюдавал нещо извънредно любопитно. Над катода висяло черно пространство, което всъщност излъчвало.
В някои особени случаи лъчението се простирало извън стените на лампата. Сър Уилям нямал проблем да приеме факта, че това е „изпълваща пространството“ чернота, чието лъчение имало много по-голямо значение, отколкото само като физически феномен. Крукс смятал, че лъчението е портал, връзка между нашия свят и някакво друго измерение.
Д-р Браун разпознал във феномена някои признаци, че става дума за изкривяване на пространството. Какви били границите на тези изкривявания? Какви ли други странни аномалии биха проявили те? Собствените му гравитатори работели с напрежение, което вече се смятало за „слабо“, а в сравнение с волтажите в корабостроителницата било направо нищожно.
Въпреки това експериментите му доказали наличието на малки пространствени изкривявания. Една от аномалиите била изместването на материята. С две думи, според него всяко аномално поведение на инертната материя можело да се обясни с подобни изкривявания на пространството.
При изучаването на ефекта била важна всяка отделна подробност. Д-р Браун знаел, че масивните корпуси на корабите също имали своята роля. Те по някакъв начин „разпространявали“ електрическото поле и му придавали специфична форма. Насочената към корпуса електрическа дъга била мощният източник на полето.
Но се случвало и нещо „допълнително“. На сцената се появявали и други реалности, когато разрядите бушували в помещението. Той бил единственият (може би с две изключения) в цялата страна, който можел да предположи, че феноменът е резултат от „електро гравитационно“ по своята същност взаимодействие.
Прочетете Цялата Статия...
През този период д-р Браун щял да участва в една авантюра, която щяла завинаги да промени живота му. Много от детайлите и фактите около нея са примесени с най-различни измислици и интриги.
Събран от няколко уважавани научни източника, инцидентът станал известен на широката публика като „Експериментът Филаделфия“. Каква поредица от събития е накарала Военноморската изследователска лаборатория да изследва възможността да направи военните кораби оптически „невидими“?
Всичко започнало, когато на неколцина учени от Военноморските сили им било поръчано да проучат любопитния феномен, тормозещ някаква секретна корабостроителница. Предприятието било секретно, защото в него се разработвали изключително издръжливи бронирани корпуси.
Използваното точково запояване изисквало изключително силни разряди с висок ампераж. Процесът приличал на заваряването на корпусите на съвременните изтребители МИГ, но се провеждал в гигантски мащаби.
Електричеството се осигурявало от огромен кондензатор с много високо напрежение. Чрез този метод на заваряване можели да се съшият заедно по няколко стоманени листа, които сякаш прониквали един в друг на мястото на заваряването.
Високото напрежение било толкова опасно, че след като всичко се подготвяло за заваряването, персоналът не се допускал в корабостроителницата. Но електричеството било най-безобидният аспект по време на заваряването се освобождавала ослепителна синьо-бяла дъга и рентгенови лъчи.
Дъгата се насочвала към металната обшивка с помощта на управлявана дистанционно силно изолирана механична ръка. Щом се подавал сигнал за безопасност, мощният разряд буквално разтърсвал корабостроителницата. Измервателните уреди отчитали излъчване на огромни количества рентгенови лъчи. Процесът бил ново технологично постижение на Военноморските сили.
Изключителните опасности, свързани с електричеството и радиацията, не попречили технологията да се наложи и в другите корабостроителници. Мерките за безопасност били изключително високи. Работниците били в безопасност извън камерата за заваряване.
В корабостроителницата обаче започнали да се проявяват други странни феномени, които нямали никакво разумно обяснение. Учените изследвали района, разпитали работниците, за да проверят разпространяващите се слухове, и лично наблюдавали процеса на заваряването от контролната кабина.
Видяното било наистина безпрецедентно. Заедно с електрическия разряд настъпило и не по-малко силно „оптично затъмнение“. Внезапният електрически импулс създавал загадъчно оптично затъмнение на наблюдаваното пространство — ефект, за който се смятало, че се случва в окото.
Предполагало се, че се дължи на интензивното и пълно обезцветяване на ретината — химична реакция на окото към силния и „моментален“ светлинен импулс. Такъв бил първоначалният конвенционален отговор. По-странният факт бил, че ефектът прониквал в контролната кабина и причинявал „загуба на зрение“ дори когато персоналът вътре се намирал зад няколко защитни стени.
Всеки ефект, който може да проникне през стени и да лиши хората от зрение по такъв начин, можел да се използва и като мощно оръжие. Това била неврологична реакция, която парализирала организма и го правела неспособен да реагира на външни дразнители.
Така поне било решено отначало. Още същия ден проучването получило още по-високо ниво на секретност. Налице бил един вероятно излъчващ феномен, който временно неутрализирал възприемането, предаването и реакцията на нервната система.
Оръжейните експерти знаели, че всяко електрическо лъчение, което може да се използва като нервнопаралитичен газ, предлага ново военно предимство. Ужасната енергия можела да се „изстреля“ накъдето и да е.
При подходящ контрол цели войскови части можели да бъдат накарани да изгубят съзнание с един-единствен „проблясък“. Жертва на подобно облъчване бил някой си Уилям Шейвър. Шейвър работел като заварчик с много по-ранна и малка ръчна версия на системата, при която се използвали повтарящи се с ниска честота мощни импулси.
След многократното си излагане на въздействието на тази енергия, Шейвър започнал да халюцинира. В резултат от пораженията върху нервната му система центровете на волята му започнали да се разпадат.
Накрая този по принцип улегнал и стабилен човек изгубил връзка с реалността и през останалите години от живота си написал стотици памфлети на стряскащата тема за „същества от долния свят“. Впоследствие се оказало, че излагането на внезапни и мощни електрически импулси с изключително ниска честота поражда силно неразположение, а в някои случаи — и поражения на нервната система, водещи до лудост.
Проучването на Военноморската изследователска лаборатория доказало, че ефектът е крайно объркващ. Първо, „заслепяването“ можело не само да се изпита, но и да се фотографира. Следователно не ставало въпрос само за неврологична реакция спрямо някакво загадъчно лъчение.
Ослепителният разряд бил свързан по някакъв начин със самото пространство. Изследователите били дълбоко заинтригувани. По разбираеми причини, интересът на военните бил не по-малък. Прегледът на публикациите по финансираните от Военноморските сили проучвания показва особено внимание към всякакви свързани с възприятията теми.
Работниците издигнали частите на корпуса и ги подредили за поредното заваряване. Прозвучала предупредителната сирена и всички работници и наблюдатели започнали да напускат мястото, като мнозина оставили инструментите си там, където стояли допреди малко.
Зареждането на кондензатора отнемало няколко минути. След това прекъсвачът бил завъртян и огромната енергия разтърсила корабостроителницата. Разрядът предизвикал ефекта на заслепяване и когато помещението било официално обявено за „чисто“, работниците започнали да се връщат по местата си.
Някои забелязали, че оставените на пода инструменти и други тежки предмети били „преместени“ по време на заваряването. Предположили, че просто били захвърлени в ъглите или запратени до стените от ударната вълна, и започнали да ги търсят из цялото помещение. Не ги открили никъдe.
Загадката вече достигала размери, изискващи пълно изучаване на феномена. Работниците били разпитани какво са видели, почувствали и усетили. Разказите им били толкова сходни, че „слуховете“ започнали да се превръщат в „лични показания“. Цялото разследване било така засекретено, че за него не знаели дори военните. Работниците казали на следователите, че инструментите им и други предмети в помещението „изчезвали“, при това „за добро“.
Майсторите им ги ругаели и им се подигравали непрекъснато заради изгубените инструменти и материали, докато сами не изпитали същото на свой гръб. Едно било ясно — когато сирената започвала да свири и заваряването започвало, предметите изчезвали. Никой нямал представа какво ставало с тях.
Направените на бързи обороти филми доказали, че ефектът е истински. На подставки недалеч от дъгата били оставени предмети. При разряда те просто се дематериализирали. Филмите го доказвали. Инструментите определено не били „издухвани“ с висока скорост, нито „забивани“ в стените от мощния взрив.
Отначало отново били предложени конвенционални обяснения. Ефектът на заслепяването се разглеждал като резултат от странна лъчиста енергия, може би вариант на рентгеновите лъчи. Те имали силата да неутрализират нервните реакции у хората и да дезинтегрират намиращата се в непосредствена близост материя. Може би ставало дума именно за „лъча на смъртта“, търсен толкова дълго от военните.
Втората световна война била в разгара си, по всяка вероятност предстояло откриване на втори „театър на военните действия“ в района на Тихия океан, а подобно фундаментално откритие притежавало огромен военен потенциал. Целта — единствената цел — била да се сложи край на войната.
Ако ефектът можел да се използва като оръжие, то щяло да се използва незабавно. Подобна оръжейна програма изисквала участието на най-видните учени в страната и най-дълбока секретност. За проучването били призовани неколцина военноморски служители. От д-р Браун се поискало да изследва „феномена“.
Познанията му върху свързаните с „диелектричния стрес“ феномени и работата му с импулсните разряди го правели идеалния кандидат. Не било лесно да бъде държан „на сляпо“ относно крайните надежди, свързани с новото откритие. Той „имал славата“ на мечтател.
Когато д-р Браун се запознал с материалите, заключенията му били коренно различни от мненията на другите учени. Докато академиците твърдо настоявали, че наблюдаваната дематериализация е резултат от „ирадиация“, последвана от изпаряване, не можели да се открият никакви доказателства за наличието на „пари“. Анализът на въздуха в помещението за заваряване се оказал отрицателен. Истинска загадка. От Военноморската изследователска лаборатория искали да знаят повече.
Д-р Браун бил напълно сигурен какво всъщност е станало. Макар че никога не е наблюдавал лично ефекта, интуицията му си казала думата. По време на собствените си експерименти той никога не е изпитвал ефекта на заслепяването, но именно на такова нещо станал свидетел сър Уилям Крукс. В пространството на неговата станала вече знаменита вакуумна лампа той наблюдавал нещо извънредно любопитно. Над катода висяло черно пространство, което всъщност излъчвало.
В някои особени случаи лъчението се простирало извън стените на лампата. Сър Уилям нямал проблем да приеме факта, че това е „изпълваща пространството“ чернота, чието лъчение имало много по-голямо значение, отколкото само като физически феномен. Крукс смятал, че лъчението е портал, връзка между нашия свят и някакво друго измерение.
Д-р Браун разпознал във феномена някои признаци, че става дума за изкривяване на пространството. Какви били границите на тези изкривявания? Какви ли други странни аномалии биха проявили те? Собствените му гравитатори работели с напрежение, което вече се смятало за „слабо“, а в сравнение с волтажите в корабостроителницата било направо нищожно.
Въпреки това експериментите му доказали наличието на малки пространствени изкривявания. Една от аномалиите била изместването на материята. С две думи, според него всяко аномално поведение на инертната материя можело да се обясни с подобни изкривявания на пространството.
При изучаването на ефекта била важна всяка отделна подробност. Д-р Браун знаел, че масивните корпуси на корабите също имали своята роля. Те по някакъв начин „разпространявали“ електрическото поле и му придавали специфична форма. Насочената към корпуса електрическа дъга била мощният източник на полето.
Но се случвало и нещо „допълнително“. На сцената се появявали и други реалности, когато разрядите бушували в помещението. Той бил единственият (може би с две изключения) в цялата страна, който можел да предположи, че феноменът е резултат от „електро гравитационно“ по своята същност взаимодействие.
Прочетете Цялата Статия...
26.4.10
Изкривяване на пространството
В процеса на работа с гравитатора д-р Браун открил, че поведението му като махало варирало буквално „с фазите на Луната“. Освен това се оказало, че Слънцето също оказва странно въздействие върху циклите на зареждане и изпразване. Ясно било, че състоянието на гравитационното поле — независимо дали слънчево или лунно — влияе на състоянието на състоянието на пространството непосредствено пред очите му.
Максимумите и минимумите на гравитатора варирали толкова много по време на пълнолуние, че можел да начертае точна графика на производителността му според фазите на Луната.
След като събрал такова огромно количество данни, д-р Браун бил в състояние да познава фазите й, без да ги наблюдава. Точно тогава интерес към работата му започнали да проявяват и военните. В кариерата на д-р Браун започнала нова фаза.
Да не забравяме, че поведението на гравитатора като махало е различно от това на обикновеното махало. Масата на гравитатора се променя от електростатичния импулс, който предизвиква взаимодействие с гравитацията. По време на възбуждането гравитаторът се издига — при това доста внезапно и непостоянно.
При внимателното наблюдение са оказва, че фазата на „издигане“ се състои от няколко „последователни стъпки“. Когато преминава през тях, гравитаторът проявява „напрежение“, докато стигне най-високата си позиция. В този момент той сякаш се намира във флуиден канал.
Когато се намира в най-горната си позиция, гравитаторът „подскача“ няколко пъти. След като ударната вълна насити диелектрика, устройството започва продължителното си „падане“ обратно към точката на покой. Тук — по-ясно, отколкото във фазата на издигане, могат да се наблюдават „стъпките на успокояване“, които продължават няколко минути.
Откритието идентифицирало броя и позицията на тези пространствено разделени „стъпки“ с местоположението на Слънцето и Луната. При по-подробно проучване било възможно дори да се определи влиянието на някои планетни конфигурации върху гравитатора. Тези фиксирани пространствени „жлебове“ станали най-интригуващото откритие след първото му наблюдение на електро гравитационното взаимодействие.
За да провери електро гравитационната си хипотеза, д-р Браун бил принуден да провежда експерименти дори и на „екстремни“ места. Открил, че влиянието на небесните тела се проявява с еднаква сила навсякъде, дори и в много дълбоки пещери. Това явление определено не можело да се обясни единствено с електростатиката.
Ясно било, че става въпрос за електро гравитационен ефект. Затворена отвсякъде от дебелите проводими скали, пещерата представлявала една доста ефективна фарадеева клетка. До тези дълбочини не можело да се достигне електростатично поле. Очевидно Земята се „къпела“ в комбинация от огънатите пространства на Луната и Слънцето.
Земното пространство било подложено на влиянието на тези преходни космически изкривявания и непрекъснато променяло „симетрията“ си. То не било хомогенно. Наред с промените в симетрията, налице били и постоянни вариации в гравитационния потенциал на всяка местност.
Това не можело да се измери с помощта на инертни, а само чрез активирани електростатично инструменти. При тях се получава взаимодействие, при което гравитацията и електростатичният заряд пораждат поддаващо се на наблюдение движение.
В ретроспективен план д-р Браун открил, че неколцина професионални изследователи са измерили тези „аномалии“, но са ги подминали. Техните силно заредени торзионни инструменти понякога давали „объркващи“ и противоречиви резултати.
През 1930 г. д-р Браун постъпил на работа във Военноморската изследователска лаборатория. Проучванията му върху диелектриците от периода между 1931 и 1933 г. са засекретени.
Сега той започнал да наблюдава нови ефекти в електрическите системи. Неподвижните кондензатори показвали флуктуации в силата на полето си в рамките на денонощието. Отначало забелязал, че всички заредени кондензатори показват отклонения, които варират със слънчевия и лунния цикъл.
Сродни пространствено гравитационни ефекти се регистрирали както в кондензаторите махала, така и в неподвижните кондензатори. Така най-основно оборудване можело да дава на наблюдателите информация за небесните тела — електростатичните флуктуации били показатели за внезапни „събития“ с неизвестно значение.
Критиците твърдели, че това бил просто „вътрешен шум“. Браун преместил оборудването си в една подобна на бункер лаборатория и го поставил в замразители. Инструментите заработили по-добре и с по-голяма точност. Сигналите на практика се усилили. Мълчанието е злато.
Това били първите регистрирани случаи, при които научно и изключително точно били регистрирани гравитационни „вълни“. Експериментите отначало се провеждали в силно защитени наземни сгради. Между 1937 и 1939 г.
Военноморската изследователска лаборатория финансирала изследванията и изградила разположени в пещери и миньорски шахти подземни станции за измерване на гравитационните вълни. Станциите се намирали в Охайо и Пенсилвания и останали свръхсекретни в продължение на години.
Браун разглеждал информацията за гравитационните вълни като доказателство на предсказанията на Айнщайн за съществуването им. Работата му била засекретена, тъй като на теория би могла да се използва за създаването на сензори за военни цели.
Браун измервал в подземните станции промените в положението на Слънцето и Луната. Въпреки че апаратурата се намирала на изключителна дълбочина, сигналите продължавали да се улавят с пълна сила. Резултатите от тези проучвания все още са засекретени, макар че Браун публикувал част от тях след края на Втората световна война.
Браун наричал секретните си подземни системи „детектори на гравитационни вълни“ и полагал основите на нова област в науката и технологията. Военните високо го ценели и той останал техен служител в продължение на няколко години.
През този период д-р Браун открил и няколко забележителни характеристики на материята, в които се проявявали непознати дотогава гравитационни взаимодействия.
Браун открил, че гравитационните изкривявания променят електрическото съпротивление на материята. Изработил големи въглеродни резистори, като покрил дълги порцеланови цилиндри с лампени сажди.
Цилиндрите били нарязани и полученият резистор представлявал фина въглеродна „ивица“ със съпротивление над 500 мегаома. С тяхна помощ можели да се наблюдават забележително силни електро гравитационни ефекти. Устройствата превъзхождали кондензаторните детектори по силата на сигнала и по всички останали характеристики.
Благодарение на това невероятно взаимодействие д-р Браун схванал, че гравитационните флуктуации и въглеродът са тясно свързани помежду си. По-късно се осмелил да предположи, че причина за изкривяването на пространството могат да бъдат и някои физиологически състояния.
Изкривяванията въздействали върху въглерода в тялото и причинявали симптоматичните ефекти на гадене и физическо неразположение. При по-чувствителни индивиди подобни взаимодействия можели да предизвикат проблеми във възприятията и чувство за безпокойство.
Възможните „вътрешни взаимодействия“ между физическото състояние, възприятията и гравитационните изкривявания накарали военните да проявят още по-голям интерес към докладите на д-р Браун. От този момент нататък Военноморската изследователска лаборатория се отнася с особено внимание към всички изследвания в областта на възприятията.
През 60-те експериментаторите разработили сложна апаратура за измерване на гравитационното излъчване. Тези големи и добре финансирани научни инсталации, масивни алуминиеви цилиндри и керамични екстензометри така и не успели да регистрират сигналите, получени от елегантната и проста апаратура на д-р Браун.
Оттогава и други учени (като Ходованек) са наблюдавали и потвърдили откритията на Браун. Неговите детектори на гравитационни вълни представляват ново астрономическо средство, което все още очаква научното си приложение.
Прочетете Цялата Статия...
Максимумите и минимумите на гравитатора варирали толкова много по време на пълнолуние, че можел да начертае точна графика на производителността му според фазите на Луната.
След като събрал такова огромно количество данни, д-р Браун бил в състояние да познава фазите й, без да ги наблюдава. Точно тогава интерес към работата му започнали да проявяват и военните. В кариерата на д-р Браун започнала нова фаза.
Да не забравяме, че поведението на гравитатора като махало е различно от това на обикновеното махало. Масата на гравитатора се променя от електростатичния импулс, който предизвиква взаимодействие с гравитацията. По време на възбуждането гравитаторът се издига — при това доста внезапно и непостоянно.
При внимателното наблюдение са оказва, че фазата на „издигане“ се състои от няколко „последователни стъпки“. Когато преминава през тях, гравитаторът проявява „напрежение“, докато стигне най-високата си позиция. В този момент той сякаш се намира във флуиден канал.
Когато се намира в най-горната си позиция, гравитаторът „подскача“ няколко пъти. След като ударната вълна насити диелектрика, устройството започва продължителното си „падане“ обратно към точката на покой. Тук — по-ясно, отколкото във фазата на издигане, могат да се наблюдават „стъпките на успокояване“, които продължават няколко минути.
Откритието идентифицирало броя и позицията на тези пространствено разделени „стъпки“ с местоположението на Слънцето и Луната. При по-подробно проучване било възможно дори да се определи влиянието на някои планетни конфигурации върху гравитатора. Тези фиксирани пространствени „жлебове“ станали най-интригуващото откритие след първото му наблюдение на електро гравитационното взаимодействие.
За да провери електро гравитационната си хипотеза, д-р Браун бил принуден да провежда експерименти дори и на „екстремни“ места. Открил, че влиянието на небесните тела се проявява с еднаква сила навсякъде, дори и в много дълбоки пещери. Това явление определено не можело да се обясни единствено с електростатиката.
Ясно било, че става въпрос за електро гравитационен ефект. Затворена отвсякъде от дебелите проводими скали, пещерата представлявала една доста ефективна фарадеева клетка. До тези дълбочини не можело да се достигне електростатично поле. Очевидно Земята се „къпела“ в комбинация от огънатите пространства на Луната и Слънцето.
Земното пространство било подложено на влиянието на тези преходни космически изкривявания и непрекъснато променяло „симетрията“ си. То не било хомогенно. Наред с промените в симетрията, налице били и постоянни вариации в гравитационния потенциал на всяка местност.
Това не можело да се измери с помощта на инертни, а само чрез активирани електростатично инструменти. При тях се получава взаимодействие, при което гравитацията и електростатичният заряд пораждат поддаващо се на наблюдение движение.
В ретроспективен план д-р Браун открил, че неколцина професионални изследователи са измерили тези „аномалии“, но са ги подминали. Техните силно заредени торзионни инструменти понякога давали „объркващи“ и противоречиви резултати.
През 1930 г. д-р Браун постъпил на работа във Военноморската изследователска лаборатория. Проучванията му върху диелектриците от периода между 1931 и 1933 г. са засекретени.
Сега той започнал да наблюдава нови ефекти в електрическите системи. Неподвижните кондензатори показвали флуктуации в силата на полето си в рамките на денонощието. Отначало забелязал, че всички заредени кондензатори показват отклонения, които варират със слънчевия и лунния цикъл.
Сродни пространствено гравитационни ефекти се регистрирали както в кондензаторите махала, така и в неподвижните кондензатори. Така най-основно оборудване можело да дава на наблюдателите информация за небесните тела — електростатичните флуктуации били показатели за внезапни „събития“ с неизвестно значение.
Критиците твърдели, че това бил просто „вътрешен шум“. Браун преместил оборудването си в една подобна на бункер лаборатория и го поставил в замразители. Инструментите заработили по-добре и с по-голяма точност. Сигналите на практика се усилили. Мълчанието е злато.
Това били първите регистрирани случаи, при които научно и изключително точно били регистрирани гравитационни „вълни“. Експериментите отначало се провеждали в силно защитени наземни сгради. Между 1937 и 1939 г.
Военноморската изследователска лаборатория финансирала изследванията и изградила разположени в пещери и миньорски шахти подземни станции за измерване на гравитационните вълни. Станциите се намирали в Охайо и Пенсилвания и останали свръхсекретни в продължение на години.
Браун разглеждал информацията за гравитационните вълни като доказателство на предсказанията на Айнщайн за съществуването им. Работата му била засекретена, тъй като на теория би могла да се използва за създаването на сензори за военни цели.
Браун измервал в подземните станции промените в положението на Слънцето и Луната. Въпреки че апаратурата се намирала на изключителна дълбочина, сигналите продължавали да се улавят с пълна сила. Резултатите от тези проучвания все още са засекретени, макар че Браун публикувал част от тях след края на Втората световна война.
Браун наричал секретните си подземни системи „детектори на гравитационни вълни“ и полагал основите на нова област в науката и технологията. Военните високо го ценели и той останал техен служител в продължение на няколко години.
През този период д-р Браун открил и няколко забележителни характеристики на материята, в които се проявявали непознати дотогава гравитационни взаимодействия.
Браун открил, че гравитационните изкривявания променят електрическото съпротивление на материята. Изработил големи въглеродни резистори, като покрил дълги порцеланови цилиндри с лампени сажди.
Цилиндрите били нарязани и полученият резистор представлявал фина въглеродна „ивица“ със съпротивление над 500 мегаома. С тяхна помощ можели да се наблюдават забележително силни електро гравитационни ефекти. Устройствата превъзхождали кондензаторните детектори по силата на сигнала и по всички останали характеристики.
Благодарение на това невероятно взаимодействие д-р Браун схванал, че гравитационните флуктуации и въглеродът са тясно свързани помежду си. По-късно се осмелил да предположи, че причина за изкривяването на пространството могат да бъдат и някои физиологически състояния.
Изкривяванията въздействали върху въглерода в тялото и причинявали симптоматичните ефекти на гадене и физическо неразположение. При по-чувствителни индивиди подобни взаимодействия можели да предизвикат проблеми във възприятията и чувство за безпокойство.
Възможните „вътрешни взаимодействия“ между физическото състояние, възприятията и гравитационните изкривявания накарали военните да проявят още по-голям интерес към докладите на д-р Браун. От този момент нататък Военноморската изследователска лаборатория се отнася с особено внимание към всички изследвания в областта на възприятията.
През 60-те експериментаторите разработили сложна апаратура за измерване на гравитационното излъчване. Тези големи и добре финансирани научни инсталации, масивни алуминиеви цилиндри и керамични екстензометри така и не успели да регистрират сигналите, получени от елегантната и проста апаратура на д-р Браун.
Оттогава и други учени (като Ходованек) са наблюдавали и потвърдили откритията на Браун. Неговите детектори на гравитационни вълни представляват ново астрономическо средство, което все още очаква научното си приложение.
Прочетете Цялата Статия...
19.4.10
Ротационен електростатичен мотор
След завършването си през 1926 г. Том Браун започнал работа в обсерваторията в Суоси (Охайо), където останал четири години. По това време се оженил. Том запазил страстта си към експериментите и продължил работата си върху електро гравитацията, като същевременно преподавал и изпълнявал ежедневните си задължения на инструктор към обсерваторията. Изследователската дейност никога не му станала чужда и Том продължил да работи на собствени средства.
Следващото му изумително постижение било, когато заместил станалите вече „класически“ съединени с прът сфери с по-компактен кондензатор. Устройството се състояло от редуващи се пластове алуминий и напоена с парафин тъкан.
За разлика от обикновените кондензатори, тук алуминиевите пластове не се преплитали. По време на експеримента се зареждали само крайните метални плочи. Кондензаторът бил покрит с асфалт и се държал затворен в бакелит, а двата крайни извода стърчали като големи дръжки.
Браун изработил няколко такива устройства за лабораторните си опити. Когато към кондензаторите се прилагали електрически импулси, ефектът на изкривеното пространство се простирал по вътрешността им. Това предизвиквало най-големия ефект на махалото, който бил виждал до момента.
Кондензаторите абсорбирали приложения импулс много по-дълго време, а освен това им било нужно много повече време, за да се върнат в „точката на покой“. Също така оставали в реещо се положение много по-дълго време след като били наелектризирани. С тези устройства Том Браун наблюдавал продължително изкривяване на пространството. Били нужни пет минути, преди кондензаторите да се върнат в състояние на покой.
Ефектът на изкривеното пространство вече се изяснявал. Той всъщност обединявал електрическата сила на Куломб и Нютоновия закон за притеглянето по един изключително любопитен начин. Том Браун измерил многобройните променливи, необходими за получаването на максимално движение.
Открил, че по-продължителните импулси изискват по-продължително време за отпускане. По-големите диелектрични маси в кондензаторите усилвали тягата. Същото се постигало и с увеличаването на волтажа. Освен това Том потвърдил, че електрическият ток няма абсолютно нищо общо с изкривяването на пространството.
Той изчислил, че токът в гравитаторните клетки е 3,7 микро ампера — на практика нула. „Изкривяването“ на пространството се причинявало от електростатичния импулс.
Анализът му на самия ефект бил съвсем прост. Високоволтовият импулс се насочвал през тялото на кондензатора по обичайния начин — от електро положителния към електро отрицателния край. Диелектрикът, в който се намирали алуминиевите плочи, бил слаб проводник.
Ефектът от изкривяването на пространството се разпространявал по-бързо от електрическия ток и минавал по същия път като импулса. В резултат се получавало пространство, което оставало изкривено в продължение на почти цяла минута. Целият кондензатор се намирал в това изкривено пространство и се задвижвал.
Том Браун видял начина, по който изкривяването на пространството е в състояние да задвижи материята. Идеята, че силна електростатична ударна вълна може да „огъне“ пространството, била изключително проницателна.
Очевидно ефектът на изкривяване на пространството обхващал целия кондензатор и действал в продължение на секунди. В някои случаи, когато се използвали подходящи диелектрици, свиването можело да продължи минути.
През това време всяка материя в или около свиващото се пространство била привличана към и през изкривяването. Самото изкривяване имало особени граници и донякъде се простирало извън границите на кондензатора.
В това свиващо се пространство материята започвала да се движи. Точно тук била „липсващата инерция“, която се проявявала като тяга. Подобренията били толкова тотално различни и нови, че Браун прекръстил компонентите. Нарекъл ги „клетъчни гравитатори“.
Ефективността на гравитатора зависела от волтажа на импулса. Подобно на насищането на кондензатора, високото напрежение създавало изкривено пространство. Това бил насищащ ефект на ударната вълна, който продължавал да се разпространява през масата на гравитатора доста след прекъсването на импулса.
Удълженото изкривяване на пространството задвижвало гравитатора. Фронтът на изкривяващата пространството вълна достигал максималното си състояние, когато се постигало пълно насищане. След като гравитаторът абсорбирал изкривяването, той спирал да се ускорява.
След този момент никакви допълнителни импулси не били в състояние да задвижат гравитатора. Това се дължало на диелектричната субстанция. В диелектрика пространството взаимодействало динамично с електростатичния удар.
Точно това разбрал Том още когато за първи път използвал рентгеновата лампа. Ефектът наистина изцяло зависел от естеството на диелектрика. Именно той осигурявал „стартовия механизъм“ за ефекта на изкривяване на пространството.
В крайна сметка Том разработил проста математическа зависимост, която точно описвала последователните събития, ставащи в гравитатора. След това се заел с подобряването на устройствата, като отначало формулирал нова диелектрична „каша“ от оловен оксид и бакелит.
Множество алуминиеви плочи били поставени във форми, а диелектрикът се стопявал и се изливал отгоре им. Всичко това се покривало с асфалт и се поставяло в бакелитов контейнер.
Устройствата можели да се произвеждат масово и ефективността им била много по-висока в сравнение с по-ранните модели. След като изстивал, подобреният диелектрик се електризирал чрез импулси с определена продължителност. Гравитаторите създавали забележително голяма кинетична сила.
За експериментите и демонстрациите били произведени стотици такива устройства. Гравитаторите получавали неимоверно големи и продължителни ускорения до абсорбирането на импулса.
Поставени на противоположните краища на балансиран изолатор, те образували ротор. Всички резултати били фотографирани. Размазаните образи на гравитаторите и техните полетели настрани изводи представляват изумителна гледка.
Том използвал няколко гравитатора „в тандем“, за да продължат двигателния ефект. „Активните“ устройства осигурявали движението, докато „изразходваните“ се възстановявали. Възможно било да се конфигурира система, която да създава огромна постоянна тяга, подобно на двигател с много бутала.
Първоначалната му мечта се реализирала отчасти — двигателят му можел да се използва в работещи на земята устройства. Големите импулсни гравитатори били в състояние да задвижват специално конструиран автомобил в лабораторията.
Том изработил модели на влакове и автомобили и ги снабдил с множество гравитатори. Когато се активирали в правилната последователност, те осигурявали постоянна тяга и можели да придвижват доста големи товари през помещението.
Д-р Браун проектирал, построил и изпитал специални линейни двигатели за морски съдове. Моделите му работели превъзходно във водата — при корабите масата не била особено голяма пречка. Големите модели се движели с неимоверна бързина и имали изключително мощна тяга.
Освен това Том открил, че изкривените пространства неутрализират вълнението — още едно преимущество от използването на гравитаторни двигатели. Изчислил, че големи гравитатори са в състояние да придвижват безшумно кораби през океаните със съвсем малки количества енергия.
Освен това, подобни двигатели използвали по-ефективно горивото, тъй като изкривяването на пространството елиминирало съпротивлението на водата. Целият двигател, както и отделни части от корпуса, попадали в изкривеното пространство.
Тягата се получавала във вътрешността на гравитатора. На при по-висока мощност и при специфично оформяне на пространството изкривяването можело да се прехвърли извън двигателите, така че и самата морска вода да се движи заедно с кораба. В такъв случай корабът просто се плъзгал през огледално тиха вода.
Независимо дали във вода или в свободно пространство, общият ефект на тягата бил много любопитен. Той зависел от изкривяването на пространството, а не от средата, в която се извършвало движението. Всичко в изкривеното пространство се движело заедно със самото изкривяване.
Тези устройства работели много ефективно на суша и във вода. Тягата на гравитаторите съперничела на тягата на другите видове двигатели. Том се надявал да конструира двигатели за самолети, а накрая — и за първоначалната си мечта. Космически кораби!
След това последвала серия „ротационни гравитатори“. Монтирани на дълги оси, тези масивни цилиндри били конфигурирани по такъв начин, че при прилагането на електростатичния цикъл да могат непрекъснато да се насищат, движат и отпускат. Д-р Браун описал кинетичната ефективност на тези изкривяващи пространството „самовъзбуждащи се“ мотори.
Тягата, получена от тях, далеч надхвърляла мощността на електростатичния импулс, необходим за инициализирането и поддържането на въртенето им. Тези мотори развивали един милион пъти повече кинетична сила от запалващия импулс. Били „самовъзбуждащи се“, защото за движението си напред разчитали на свиването на пространството.
Критиците отново подхванали старата конвенционална игра и се заели да настояват, че тези ефекти са резултат от „електрическия вятър“. Томас потопил устройствата си в големи контейнери масло — само за да открие, че гравитаторите заработили още по-добре! Маслото действало като диелектрик и всъщност увеличавало изкривяването на пространството отвъд обема на самия гравитатор.
Когато всички изпитания на прототипите приключили, било взето решение да извади патент. Когато изпращал прецизно подготвените заявления в Регистъра, надеждите му сякаш не знаели граници. За съжаление молбата му била незабавно отхвърлена. За официална причина била посочена „неподходящата терминология“.
Неспособността или целенасоченото нежелание да се разпознае една разтърсваща света технология е най-характерната черта на Патентното бюро на Съединените щати. Процесът на отсяване, при който се забелязват и отделят „опасните“ от „потребителските“ технологии, работи безпогрешно. Познатите лица, които ежедневно преглеждат постъпилите искания за нови патенти, докладват на безименните си началници.
Това става по повелята на отдавна утвърдените капитали. Изобретателите от началото на XX век прекалено късно научили, че пазарите извън бреговете на Америка са далеч по-заинтересовани от революционни нови технологии в сравнение с тукашните, които работят по своя собствена програма.
Старият елит, който диктува националната политика и води войни, за да защитава инвестициите си в чужбина, не си губи времето с унищожаването на нови технологии, които могат да се окажат потенциална заплаха за властта им. Все пак, изобретателите си взели бележка — чуждестранните инвеститори и пазари са далеч по-подготвени и склонни да използват всяко ново откритие, появило се от океана на мечтите.
Експерименталните резултати на д-р Браун без съмнение са достатъчно доказателство, че революцията действително настъпва — революция, която някои добре установени династии нямат никакво желание да преживяват. Разочарован, но непоколебим, Том кандидатствал за патент в Англия. Интересното е, че моментално го получил — патент 300.311 от 15 ноември 1928 г.!
В чудесното си описание той си спомня първия си експеримент с малката рентгенова лампа. Всеки от експериментите му е запазен в етап на разработка. Патентът е истински „учебник“ по електро гравитация.
Д-р Браун открито заявява, че наелектризираните диелектрици се движат като едно цяло през пространството без поддаваща се на измерване реакция. Той също посочва, че в това положение несъмнено се нарушава Третият закон на Нютон за движението. По-късно, през 1930 г., Том получил и американски патент за ротационния си „електростатичен мотор“ (1.974.483).
Прочетете Цялата Статия...
Следващото му изумително постижение било, когато заместил станалите вече „класически“ съединени с прът сфери с по-компактен кондензатор. Устройството се състояло от редуващи се пластове алуминий и напоена с парафин тъкан.
За разлика от обикновените кондензатори, тук алуминиевите пластове не се преплитали. По време на експеримента се зареждали само крайните метални плочи. Кондензаторът бил покрит с асфалт и се държал затворен в бакелит, а двата крайни извода стърчали като големи дръжки.
Браун изработил няколко такива устройства за лабораторните си опити. Когато към кондензаторите се прилагали електрически импулси, ефектът на изкривеното пространство се простирал по вътрешността им. Това предизвиквало най-големия ефект на махалото, който бил виждал до момента.
Кондензаторите абсорбирали приложения импулс много по-дълго време, а освен това им било нужно много повече време, за да се върнат в „точката на покой“. Също така оставали в реещо се положение много по-дълго време след като били наелектризирани. С тези устройства Том Браун наблюдавал продължително изкривяване на пространството. Били нужни пет минути, преди кондензаторите да се върнат в състояние на покой.
Ефектът на изкривеното пространство вече се изяснявал. Той всъщност обединявал електрическата сила на Куломб и Нютоновия закон за притеглянето по един изключително любопитен начин. Том Браун измерил многобройните променливи, необходими за получаването на максимално движение.
Открил, че по-продължителните импулси изискват по-продължително време за отпускане. По-големите диелектрични маси в кондензаторите усилвали тягата. Същото се постигало и с увеличаването на волтажа. Освен това Том потвърдил, че електрическият ток няма абсолютно нищо общо с изкривяването на пространството.
Той изчислил, че токът в гравитаторните клетки е 3,7 микро ампера — на практика нула. „Изкривяването“ на пространството се причинявало от електростатичния импулс.
Анализът му на самия ефект бил съвсем прост. Високоволтовият импулс се насочвал през тялото на кондензатора по обичайния начин — от електро положителния към електро отрицателния край. Диелектрикът, в който се намирали алуминиевите плочи, бил слаб проводник.
Ефектът от изкривяването на пространството се разпространявал по-бързо от електрическия ток и минавал по същия път като импулса. В резултат се получавало пространство, което оставало изкривено в продължение на почти цяла минута. Целият кондензатор се намирал в това изкривено пространство и се задвижвал.
Том Браун видял начина, по който изкривяването на пространството е в състояние да задвижи материята. Идеята, че силна електростатична ударна вълна може да „огъне“ пространството, била изключително проницателна.
Очевидно ефектът на изкривяване на пространството обхващал целия кондензатор и действал в продължение на секунди. В някои случаи, когато се използвали подходящи диелектрици, свиването можело да продължи минути.
През това време всяка материя в или около свиващото се пространство била привличана към и през изкривяването. Самото изкривяване имало особени граници и донякъде се простирало извън границите на кондензатора.
В това свиващо се пространство материята започвала да се движи. Точно тук била „липсващата инерция“, която се проявявала като тяга. Подобренията били толкова тотално различни и нови, че Браун прекръстил компонентите. Нарекъл ги „клетъчни гравитатори“.
Ефективността на гравитатора зависела от волтажа на импулса. Подобно на насищането на кондензатора, високото напрежение създавало изкривено пространство. Това бил насищащ ефект на ударната вълна, който продължавал да се разпространява през масата на гравитатора доста след прекъсването на импулса.
Удълженото изкривяване на пространството задвижвало гравитатора. Фронтът на изкривяващата пространството вълна достигал максималното си състояние, когато се постигало пълно насищане. След като гравитаторът абсорбирал изкривяването, той спирал да се ускорява.
След този момент никакви допълнителни импулси не били в състояние да задвижат гравитатора. Това се дължало на диелектричната субстанция. В диелектрика пространството взаимодействало динамично с електростатичния удар.
Точно това разбрал Том още когато за първи път използвал рентгеновата лампа. Ефектът наистина изцяло зависел от естеството на диелектрика. Именно той осигурявал „стартовия механизъм“ за ефекта на изкривяване на пространството.
В крайна сметка Том разработил проста математическа зависимост, която точно описвала последователните събития, ставащи в гравитатора. След това се заел с подобряването на устройствата, като отначало формулирал нова диелектрична „каша“ от оловен оксид и бакелит.
Множество алуминиеви плочи били поставени във форми, а диелектрикът се стопявал и се изливал отгоре им. Всичко това се покривало с асфалт и се поставяло в бакелитов контейнер.
Устройствата можели да се произвеждат масово и ефективността им била много по-висока в сравнение с по-ранните модели. След като изстивал, подобреният диелектрик се електризирал чрез импулси с определена продължителност. Гравитаторите създавали забележително голяма кинетична сила.
За експериментите и демонстрациите били произведени стотици такива устройства. Гравитаторите получавали неимоверно големи и продължителни ускорения до абсорбирането на импулса.
Поставени на противоположните краища на балансиран изолатор, те образували ротор. Всички резултати били фотографирани. Размазаните образи на гравитаторите и техните полетели настрани изводи представляват изумителна гледка.
Том използвал няколко гравитатора „в тандем“, за да продължат двигателния ефект. „Активните“ устройства осигурявали движението, докато „изразходваните“ се възстановявали. Възможно било да се конфигурира система, която да създава огромна постоянна тяга, подобно на двигател с много бутала.
Първоначалната му мечта се реализирала отчасти — двигателят му можел да се използва в работещи на земята устройства. Големите импулсни гравитатори били в състояние да задвижват специално конструиран автомобил в лабораторията.
Том изработил модели на влакове и автомобили и ги снабдил с множество гравитатори. Когато се активирали в правилната последователност, те осигурявали постоянна тяга и можели да придвижват доста големи товари през помещението.
Д-р Браун проектирал, построил и изпитал специални линейни двигатели за морски съдове. Моделите му работели превъзходно във водата — при корабите масата не била особено голяма пречка. Големите модели се движели с неимоверна бързина и имали изключително мощна тяга.
Освен това Том открил, че изкривените пространства неутрализират вълнението — още едно преимущество от използването на гравитаторни двигатели. Изчислил, че големи гравитатори са в състояние да придвижват безшумно кораби през океаните със съвсем малки количества енергия.
Освен това, подобни двигатели използвали по-ефективно горивото, тъй като изкривяването на пространството елиминирало съпротивлението на водата. Целият двигател, както и отделни части от корпуса, попадали в изкривеното пространство.
Тягата се получавала във вътрешността на гравитатора. На при по-висока мощност и при специфично оформяне на пространството изкривяването можело да се прехвърли извън двигателите, така че и самата морска вода да се движи заедно с кораба. В такъв случай корабът просто се плъзгал през огледално тиха вода.
Независимо дали във вода или в свободно пространство, общият ефект на тягата бил много любопитен. Той зависел от изкривяването на пространството, а не от средата, в която се извършвало движението. Всичко в изкривеното пространство се движело заедно със самото изкривяване.
Тези устройства работели много ефективно на суша и във вода. Тягата на гравитаторите съперничела на тягата на другите видове двигатели. Том се надявал да конструира двигатели за самолети, а накрая — и за първоначалната си мечта. Космически кораби!
След това последвала серия „ротационни гравитатори“. Монтирани на дълги оси, тези масивни цилиндри били конфигурирани по такъв начин, че при прилагането на електростатичния цикъл да могат непрекъснато да се насищат, движат и отпускат. Д-р Браун описал кинетичната ефективност на тези изкривяващи пространството „самовъзбуждащи се“ мотори.
Тягата, получена от тях, далеч надхвърляла мощността на електростатичния импулс, необходим за инициализирането и поддържането на въртенето им. Тези мотори развивали един милион пъти повече кинетична сила от запалващия импулс. Били „самовъзбуждащи се“, защото за движението си напред разчитали на свиването на пространството.
Критиците отново подхванали старата конвенционална игра и се заели да настояват, че тези ефекти са резултат от „електрическия вятър“. Томас потопил устройствата си в големи контейнери масло — само за да открие, че гравитаторите заработили още по-добре! Маслото действало като диелектрик и всъщност увеличавало изкривяването на пространството отвъд обема на самия гравитатор.
Когато всички изпитания на прототипите приключили, било взето решение да извади патент. Когато изпращал прецизно подготвените заявления в Регистъра, надеждите му сякаш не знаели граници. За съжаление молбата му била незабавно отхвърлена. За официална причина била посочена „неподходящата терминология“.
Неспособността или целенасоченото нежелание да се разпознае една разтърсваща света технология е най-характерната черта на Патентното бюро на Съединените щати. Процесът на отсяване, при който се забелязват и отделят „опасните“ от „потребителските“ технологии, работи безпогрешно. Познатите лица, които ежедневно преглеждат постъпилите искания за нови патенти, докладват на безименните си началници.
Това става по повелята на отдавна утвърдените капитали. Изобретателите от началото на XX век прекалено късно научили, че пазарите извън бреговете на Америка са далеч по-заинтересовани от революционни нови технологии в сравнение с тукашните, които работят по своя собствена програма.
Старият елит, който диктува националната политика и води войни, за да защитава инвестициите си в чужбина, не си губи времето с унищожаването на нови технологии, които могат да се окажат потенциална заплаха за властта им. Все пак, изобретателите си взели бележка — чуждестранните инвеститори и пазари са далеч по-подготвени и склонни да използват всяко ново откритие, появило се от океана на мечтите.
Експерименталните резултати на д-р Браун без съмнение са достатъчно доказателство, че революцията действително настъпва — революция, която някои добре установени династии нямат никакво желание да преживяват. Разочарован, но непоколебим, Том кандидатствал за патент в Англия. Интересното е, че моментално го получил — патент 300.311 от 15 ноември 1928 г.!
В чудесното си описание той си спомня първия си експеримент с малката рентгенова лампа. Всеки от експериментите му е запазен в етап на разработка. Патентът е истински „учебник“ по електро гравитация.
Д-р Браун открито заявява, че наелектризираните диелектрици се движат като едно цяло през пространството без поддаваща се на измерване реакция. Той също посочва, че в това положение несъмнено се нарушава Третият закон на Нютон за движението. По-късно, през 1930 г., Том получил и американски патент за ротационния си „електростатичен мотор“ (1.974.483).
Прочетете Цялата Статия...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
