Вълшебна раковина

Живял някога на брега на океана снажен и работлив момък. Казвал се Ванг-Чо-Лин. Ванг-Чо-Лин бил рибар. Той излизал призори с малката си лодка в океана и се връщал към залез слънце. Момъкът продавал своя улов на богатите търговци. Ала уловът не всякога бивал голям. Дори един ден Ванг-Чо-Лин не можал да хване нито една рибка. Още първия път, когато хвърлил мрежата, в нея попаднала само една раковина.

Той я взел и я хвърлил обратно в океана. Ала до вечерта всеки път, когато изтеглял мрежата, момъкът не намирал в нея нищо друго освен същата златиста раковина. Колкото и далеч от лодката да я запращал, тя пак попадала в мрежата му.

Слънцето залязло. Настъпил здрач. Ванг-Чо-Лин не преставал да мята и изтегля мрежата и всеки път връщал черупката наново във водата. Свечерило се съвсем. Океанът притъмнял. Момъкът хвърлил за последен път мрежата. Когато я изтеглил, златистата раковина пак била в нея. Разбрал най-сетне Ванг-Чо-Лин, че не ще се отърве от тази черупка, взел я и я задържал в ръката си. Раковината заблестяла като малка Звездица в безлунната нощ. Момъкът я сложил в пазвата си и загребал към брега. Подухвал лек ветрец. Потната риза застудяла на гърба на Ванг-Чо-Лин, ала в пазвата си той усещал топлинка.

Било късно през нощта, когато Ванг-Чо-Лин стигнал у дома си. Той сложил раковината в една делва, а сам, уморен и гладен, се тръшнал на твърдото легло. Момъкът притворил очи, ала не можал да заспи. По едно време стаята се озарила от някаква силна светлина. Погледнал младият рибар и що да види: светлината излизала от делвата, в която бил сложил раковината. А след малко в сиянието се поя¬вила чудна хубавица! Тя пристъпила към момъка и проговорила:

— Дойдох да стана твоя жена, Ванг-Чо-Лин. Моето име е Ра. Искаш ли ме?
Ра била феята на раковините, една от стоте дъщери на богинята па Морския лазур. Стоте феи никога не напускали своя кристален дворец на Острова на коралите. Ра била най-малката и най-хубавата от всички. — Толкова хубост не е на хубаво! — казвала често богинята на Морския лазур, като гледала замечтаните очи на Ра.

Ра обичала да гледа от прозореца. И ето, един ден тя съгледала в океана лодката с младия рибар. Ра почнала да чака всеки ден и всеки ден виждала момъка. Виждала тя колко е снажен и сръчен. Разбрала колко е силен и весел. Та как няма да разбере? Ванг-Чо-Лин по цял ден мятал и изтеглял мрежата, като пеел с топлия си кадифен глас.

„Ако всички смъртни са толкова хубави, работливи и весели, светът на хората навярно е прекрасен!" — завидяла Ра и замечтала да отиде при хората. Една нощ Ра излязла скритом от двореца, изтичала до края на скалата, превърнала се в раковина и се търкулнала във водата. Така тя достигнала хижата на Ванг-Чо-Лин.

— Искаш ли ме за жена? — повторила въпроса си Ра. Ванг-Чо-Лин разтъркал очите си и пак погледнал: — Истина ли е това, или сънувам? — попитал той с пресъхнали от изненада устни. Ра го прегърнала и сложила глава на младите му, силни гърди... И заживели щастливо рибарят Ванг-Чо-Лин и неговата прекрасна невяста. Работели те и пеели заедно. Три години богинята на Морския лазур търсела изчезналата си дъщеря — феята на раковините. Най-сетне открила следите й в малкото рибарско селце на брега на океана.

Богинята на Морския лазур не можела да повярва, че в света на хората, с този беден рибар нейната дъщеря, нейната фея на раковините може да бъде по-щастлива, отколкото на Острова на безсмъртието. Тя заповядала на Ра още същата нощ, преди да настъпи утринната зора, да се върне на острова. Ако ли не стори това, богинята на Морския лазур ще накара океана да се надигне от бреговете си, да залее и да унищожи целия свят на смъртните. Ра вече била толкова обикнала своя мъж и всички хора, че от страх да не загинат се подчинила.

Когато се събудил заранта, Ванг-Чо-Лин видял, че е сам. Той веднага отгатнал какво се е случило, влязъл в лодката си и загребал с все сила към Острова на коралите.
Като го видяла да приближава, богинята на Морския лазур страшно се разгневила. От нейния гняв засвистял вятър. Оловни облаци закрили изгряващото слънце. Забушувал океанът. Малката рибарска лодка се носела като орехова черупка върху яростните вълни, ала Ванг-Чо-лин здраво стискал кормилото.

В това време в кристалния дворец на Острова на коралите Ра плачела и молела майка си да смири гнева си и да спре бурята. Ала нейните сълзи и молби още повече разгневили богинята на Морския лазур. Светкавици като огнени змии се застрелкали над малката лодка. Гръмотевици разтърсили натежалото небе и заплашвали да го сгромолясат върху младия рибар.

Ала Ванг-Чо-Лин бил неустрашим. Неговата вяра в обичта на Ра му давала сили да се бори с водната стихия и да дочака победата на справедливостта! И наистина, богинята на Морския лазур се уморила да беснее, а Ванг-Чо-Лин, здрав и читав, все още сновял в яростната буря и вече трето денонощие неговата лодка обикаляла Острова на коралите.

Богинята на Морския лазур била изумена от любовта на младия рибар, от смелостта и волята му, от неговите неизчерпаеми сили. Тя била трогната от голямата обич на Ванг-Чо-Лин, от огромната човешка обич! Богинята на Морския лазур се признала за победена. В този миг облаците се разнесли, вятърът утихнал, укротил се океанът. Заблестяло небето в чудна утринна синева. — Върви, моя малка фейо на раковините! — казала най-сетие богинята на Морския лазур. — Иди, Ра! Иди завинаги при своя избраник! Иди... при хората...

Прочетете Цялата Статия...

Да си измием ръцете и да замажем....

Под този надслов би трябвало да протече кампанията на големите замърсители от област Стара Загора – ТЕЦ, мини „Марица-Изток” и военния полигон в Змейово. Тези обекти на свой разноски ще изпращат децата от първи до четвърти клас на зелено училище.

Изследванията проведени между 2004 и 2007 година показват, че децата от Старозагорския регион боледуват много повече от връстниците си в останалата част на страната. Причината е в отровния въздух. Висок е процента на заболеваемост от респираторни, алергични заболявания и бронхити, като в голяма част от случаите тези заболявания стават хронични.

Програмата за „превенция” на детското здраве предвижда и откриването на специализирани детски кабинети в няколко града в област Стара Загора, които ще се посветят изцяло на заболяванията на дихателната система. Става ясно, че за децата след четвърти клас, както и за възрастните няма да бъдат предприети някакви по-особени мерки, вероятно, защото при тях заболяванията са вече в своя хроничен стадии.

Все пак правителството предвижда в „приоритетите си” да включи намаляване емисиите на замърсители на въздуха. В западните общества подобни мерки и мероприятия биха предизвикали бурно недоволство и дискусии в цивилизованите среди. Което от своя страна ще доведе до незабавни стачни действия до пълното закриване на съответните замърсители. В България спящото „гражданско общество” ще си помисли: „ Е па, че аз у Стара Загора не живея.”

Прочетете Цялата Статия...

Напиши писмо на сираче

Над 160 деца участваха в кампанията „Напиши писмо на сираче”. Писмата ще получат четири социални дома, за деца без родители. Най-много писма са изпратили децата от 8 до 16 годишна възраст от Бургас, Поморие, Руен и Айтос.

Ръчно изработени картички с коледни и новогодишни пожелания ще създадат нови приятелства, чувство за съпричасност и посланието, че не си сам. Повечето от децата са оставили и своя адрес за обратна връзка и кореспонденция.

Примерът, който ни дават тези деца и техните учители подели кампанията е показателен. Събирането на средства от лицемерна SMS благотворителност не е точно това, което ще стопли изоставеното детско сърчице, макар, че безспорно ще го нахрани и облече, в случай, че събраните средства не изчезнат някъде. Получаването на ръчно изработена картичка и протегнатата за приятелство ръка обаче е това, което ще усмихне детето без родители. Причината е, че скромността и възпитанието на повечето от децата израснали и отглеждани в социален дом все още не познава силата и властта на финикийския знак.

Прочетете Цялата Статия...

Коледна благословия

предоставена от Галин Ангелов 11а клас - НУФИ "Филип Кутев"

Разшетал се стар станине,
Стани нине господине,
И размита нашироко
Стани нине господине
Как съзява ша му дойдат
Стани нине господине
Добри гости коладници
Стани нине господине
Как съзява и са дошли
Стани нине господине

Добри гости коладници
Стани нине господине
Вървели са отбор момци
отбор момци, Коладници.
Стръмни баири прекосили.
Кални пътеки отъпкали.
Вървели що вървели,
стигнали чимшир порти,
чимшир порти - стари врата.

Дваж потропали, триж похлопали.
Че излезе стар стопанине,
че отвори чимшир порти,
чимшир порти стари врата
и ги покани на трапеза,
на трапеза шестореда
попяхме му весело
стари песни коледарски
той се много развесели
и ни дари с добра дара
добра дара: вит-превит кравай.

Да му се белее като зиме ледеца
като лете ветреца,
злато и сребо да му е тяло,
колата да му позлати.
Речете дружина!
-Амин!

Тоз кравай, сят пресят,
млят премлят той на наз наречен
колкото зрънца у него
сети и пресети, млети и премлети
толкоз здраве на таз къща!
Речете дружина:
-Амин!

Тоз кравай, коя го е
вила и кичила, и правила
Бог да я дари с щерки златокоси,
със синковци среброръки.
Речете дружина:
Амин!

Тез ръце, дето са го сели и месили
да са велики и честити-
от лактите посребрени
до ноктите позлатени!
Речете дружина:
-Амин!

Колкото звезди по небето
толкоз здраве и берекет на тази къща!
От година до година,
от век до амина
от нас малко от Господа много.
Славете Бога дружино:
-Амин

Разшетал се стар станине
Стани нине господине
И размита нашироко
Стани нине господине.......

Прочетете Цялата Статия...

Коледно пожелание

От Светлана

Здравей Юле, и ето в навечерието сме на Вълшебната нощ, а като се огледа човек пак е ден, пак същите неща надничат от недовършеното и недонаправеното, от недопостигнатото и очакват теб, мен, всеки от нас да се вземе в ръце или по-скоро да потрие ръце и да ги подхване...накъдето го поведе сърцето. А мярката на сърцето е най-простото и лесно нещо на този свят, само дето понякога егото така е оплело в паяжина от цели и намерения дните ни, че горките ни сърца питат, ама кой да ги чуе - защо ти е всичко това, като ти всъщност искаш онова.

Ама нали понякога онова струва няколко пласта гордост, много искреност и чистосърдечност, както и смелост. Май от смелостта трябва да се почне! А смелост имаме повече, отколкото ни е необходимо, само дето я раздаваме с шепи на всеки - така както ти даде на мен.

Аз си я наричам вдъхновение и може би е най-ценният човешки жест, който съм получила. В тази, Вълшебната нощ, която започва с утро изпълнено със слънце и сняг искам да ти пожелая топло и ароматно доверчиво кафе, на което да се усмихваш ден след ден с мъдростта на Амазонката.

Обед - даващ възможност да споделиш себе си с намеренията на Света. И вечер и нощ, в които любовта и мечтите да сътворят нещата, дето времената нашепват в странния пулс на кръвта за рицари и странници, за испанци и кубинци, за танц на лунни лъчи и чисти земни женски дни...Нека си честита в нощите и дните! Голяма прегрътка от мен и нека Коледа бъде честита в теб и за теб!



Истина

На Камино – приятеля
и на всички анонимници

Истина или не - ние с теб сме добре!
Ти оттук, аз оттам все си делиме екран.
На едно писмо разстояние -
все за нас изгряват звезди.
На едно писмо разстояние...
На по-малко: боли....
Но все пак прескочи през екрана в миг онемял
ще забрави да щракне капанът
още духът ти е цял.
Всичко и нищо и никак да няма
По-малко - може!
По...- вече? Няма!!!

Прочетете Цялата Статия...

Елата

В гората растеше хубава малка елха. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки - ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя дори не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като мъниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха: - Ей, че е хубава тая малка еличка! Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.

След година тя порасна с още едно колелце, а през другата - с още едно. Тъй е с всички ели - по броя на колелцата може винаги да се узнае на колко са години. - Ах, да бях и аз толкова голяма като другите дървета! - въздишаше еличката. Тогава бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър, щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!

И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето. Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката - каква обида! Ала минаха още две години и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.

„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво - има ли на света по-хубаво от това?" - мислеше си еличката.
Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.

Къде? Какво ставаше с тях? Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше. - Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали?
Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:
- Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови ко-раби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?

- Ах, кога ще стана и аз толкова голяма, че да тръгна по морето! Но що е туй - море, на какво прилича то?
- Трябва да ти разправям надълго и нашироко - отвърна щъркелът и хвръкна.
- Радвай се на младостта си! - говореха слънчевите лъчи на еличката. - Радвай се на твоя растеж и на силите, които кипят в теб.
И Вятърът целуваше дръвчето, а росата го обливаше със сълзи. Но еличката не умееше да цени нищо.

Наближаваше Коледа. В гората започнаха да секат няколко съвсем млади дръвчета. Някои от тях бяха дори много по-малки от нашата еличка, която гореше от нетърпение да порасте по-скоро. Всички отрязани ели бяха чудно хубави - клоните им никой не откъсна. Натрупаха ги веднага в една кола и ги изнесоха от гората. - Къде ли ще ги носят? - запита еличката - Те не са по-големи от мен, а една дори е по-малка! И защо не им откъснаха клоните? Накъде ли заминаха?

- Ние знаем! Ние знаем! - изчуруликаха врабчетата - Ние бяхме в града и надничахме през прозорците. Сега знаем къде отидоха те. О, те са на такава почит, че за туй не може и да се говори. Ние гледахме през прозореца и видяхме как сред топли стаи те стоят украсени с най-прекрасни неща - с позлатени ябълки, с медни кравайчета, с играчки и хиляди свещи. - А после? - попита еличката, като потрепера с всичките си клончета. - А после? Какво стана после с тях?

- Повече не можахме нищо да видим. Ала и туй, което видяхме, беше тъй хубаво!
„Може би и аз ще имам това щастие! - помисли си с радост еличката. - Да, туй е още
по-хубаво, отколкото пътуване по море. Ах, колко тежко е да чакаш! Дано дойде по-скоро Коледа! Ето сега аз съм също тъй голяма, както ония ели, които отсякоха миналата година! Ах, кога ли ще легна и аз най-сетне в колата? Кога ли ще застана сред топлата стая, окръжена с всичкото великолепие?

Ами после?... После навярно ще бъде още по-хубаво, иначе защо ще ме кичат? Да, разбира се, после ще бъде още по-хубаво... Какво ли ще бъде? Ах, как ме измъчва тая неизвестност! Сама не зная какво става с мен!" - Радвай ни се! - казаха и въздухът и слънчевият лъч. - Радвай се на младостта си и на горската шир! Ала еличката не можеше да се радва спокойно, тя все растеше и растеше. И зиме, и лете тя стоеше облечена в зелената си премяна и всички, които я виждаха, казваха: - Колко хубаво дръвче!

Най-сетне настъпи Коледа и първа отсякоха нашата еличка. Дълбоко, в самата й сърцевина се заби брадвата, еличката изохка и падна на земята. Тя чувстваше силна болка и слабост и не можеше да мисли вече за никакво щастие. Мъчно й беше да се раздели с родната гора, с мястото, където беше израснала - да, тя знаеше, че никога вече не ще види своите другарки, малките храстчета и цветя, които растяха наоколо, а може би не ще види и птичките! Да заминеш - тъжно бе това!

Еличката дойде на себе си едва когато я сложиха в един двор заедно с много други дръвчета. Тогава някой извика:
- Каква хубава еличка! Тъкмо такава ни трябва!
Дойдоха двама нагиздени мъже и отнесоха дръвчето в голяма хубава стая. По стените бяха накичени картини, а до печката от лъскави плочки стояха големи китайски вази с лъвове на похлупака. Тук имаше столове - люлки, копринени канапета и големи маси, отрупани с албуми, книжки и играчки за няколкостотин талера - тъй поне разправяха децата.

Елата сложиха в едно голямо буре с пясък, ала никой не можеше да разбере, че това е буре, защото то беше обвито в зелено платно и бе поставено върху голям шарен килим. О, как трепереше бедната ела! Какво ли ще стане сега?... Дойдоха млади момичета и почнаха да я кичат. Върху клончетата окачиха мънички люлчици, изрязани от цветна хартия и пълни с бонбони и сладки; ето, по дръвчето израснаха позлатени ябълки и орехи, залюляха се и куклички - също като живи човечета. Такива кукли елата никога не беше виждала. Най-сетне по клончетата налепиха стотици червени, сини и бели свещици, а на самия връх на дръвчето изгря голяма звезда от златен варак.

- Как ще блесне елата довечера, когато запалим свещите! - казаха всички.
„Ах, - помисли си елата - дано настъпи по-скоро вечерта, та да запалят свещите. Какво ли ще стане след това? Дали не ще дойдат дърветата от гората, за да ми се порадват? Дали не ще долетят врабчетата, за да надникнат през прозорците? А може и да пусна корен в това буре и да си стоя все тъй накичена и зиме, и лете?" Да, няма що да се каже, много нещо искаше еличката. От голямо нетърпение дори я заболя кората, а тая болка за дървото е също тъй неприятна, както е главоболието за хората.

Най-сетне свещите бяха запалени. Какъв блясък, какво великолепие! Елата затрепера тъй силно с клоните си, че един от тях се подпали от близката свещ и зелените му игли запращяха. - Ай! Ай! - завикаха момичетата и изгасиха мигом огъня.
Сега елата не смееше дори да помръдне. О, туй беше истинско мъчение! Ала тя се страхуваше толкова много да не изгуби нещо от своята украса!

Всичкият този блясък я беше съвсем замаял... Изведнъж двукрилата врата се разтвори широко и цял рояк деца се втурнаха тъй силно в стаята, като че искаха да съборят дървото. След тях влязоха бавно възрастните. Децата застанаха пред елата и онемяха от учудване, ала това продължи само минута. После се дигна страшен шум. Децата започнаха, да играят около дървото и да късат един по един подаръците.
„Какво правят те? - мислеше си еличката. - Що значи това?"

Свещиците догаряха до самите клончета. Изгасиха ги една след друга и после децата получиха разрешение да оберат дървото. Ех, как се нахвърлиха те отгоре му! Всички клончета запращяха и ако елата не беше закрепена за тавана със златна звезда, навярно щяха да я съборят на земята. Децата скачаха и си играеха с хубавите си играчки. На елата никой вече не обръщаше внимание. Само старата бавачка се приближи още веднъж до нея, и то само за да види дали не е останала между клончетата някоя ябълка.

- Приказка! Приказка! - завикаха децата и задърпаха към елата един малък дебел човек.
Той седна под дървото и каза:
- Ето ни сега в гората! Ще ни слуша и еличката! Но ще ви разкажа само една приказка. Коя искате: за Иведе-Аведе или за Клумпе-Думпе, който макар да паднал от стълбата, все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
- За Иведе-Аведе! - закрещяха едни.
- За Клумпе-Думпе! - запискаха други.

Дигна се страшна олелия и шум. Само еличката стоеше мълчалива и си мислеше: „Мигар аз не ще взема участие в играта?" Тя не разбираше, че беше свършила работата си и че никому вече не беше потребна.
И дебелият човек разказа за Клумпе-Думпе, който паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
Децата запляскаха ръце и закрещяха:
- Още! Още!
Те искаха да чуят и приказката за Иведе-Аведе, ала дебелият човек не пожела да разказва повече.

Елата стоеше дълбоко замислена - горските птички никога не бяха й разказвали такова нещо. „Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак се оженил за царската дъщеря! Гледай ти какви работи ставали по света! - мислеше елата и вярваше, че туй е самата истина, защото приказката бе разказана от такъв почтен господин. - Пък кой знае! Може и аз някога да падна от стълбата и да достигна до големи почести!" И еличката си представяше с радост как на следния ден ще я украсят отново със свещи, играчки, злато и плодове. „Утре вече няма да треперя! - мислеше си тя. - Аз само ще се радвам на моето великолепие. Утре ще чуя пак приказката за Клумпе-Думпе, а може би и за Иведе-Аведе." И цяла нощ елата стоя замислена и мълчалива.

На сутринта в стаята влязоха слугата и слугинята.
„Сега ще почнат да ме кичат отново!" - помисли си елата. Ала те я измъкнаха от стаята, повлякоха я нагоре по стълбата и я тикнаха в най-тъмния ъгъл на тавана, дето не проникваше дори дневна светлина.
„Що значи това? - помисли си елата, - Какво ще правя тук? Какво ще слушам и гледам?" - И тя се облегна о стената и все мислеше и мислеше. Затова тя имаше много време: минаваха дни и нощи, а никой не се сещаше за нея. Само веднъж на тавана дойде някакъв човек да остави няколко големи куфара. Дръвчето стоеше съвсем настрана - него сякаш го бяха забравили.

„Сега навън е зима - мислеше елата. Земята е твърда и покрита със сняг, затова и хората не могат да ме посадят и да искат и ще ме държат тук до пролетта. Колко умно е туй! Колко добри са хората. Само да не беше тук толкова тъмно и пусто!... Няма дори нито едно зайче! А колко хубаво беше в гората, когато имаше наоколо сняг и по снега се гонеха зайчета! Да, хубаво беше... дори и тогава, когато те ме прескачаха, макар че туй ме сърдеше. Колко самотна съм тук!"
- Ц- ъррр! Ц-ъррр! - изписка изведнъж едно мишле и изскочи от дупката си. След него се показаха още няколко други. Те помирисаха дървото и се скриха между клоните му.
- Какъв ужасен студ! - казаха мишките. - Иначе щеше да бъде много хубаво. Нали, стара еличке?

- Аз никак не съм стара! - отвърна елата. - От мен има много по-стари ели.
- Отде си ти, отде знаеш това? - попитаха мишките, понеже бяха много любопитни.
Разкажи ни кое е най-хубавото място на земята? Била ли си там? Била ли си някога в килера, дето има сирене по полиците, а по тавана виси пушено месо, дето може да се скача върху лоени свещи, дето влизаш мършава, а излизаш дебела?

- Не, такива места не зная! - рече елата. - Но затова пък познавам гората, дето свети слънцето и пеят птичките.
И тя им разказа за своята младост, а мишките, които никога не бяха чували такова нещо, я изслушаха с внимание и казаха:
- Колко много си видяла! Колко щастлива си била!
- Щастлива? - рече елата и се замисли затова, което току-що бе разказала. - Да, хубави бяха наистина ония дни.
Сетне тя разказа за оная вечер, когато я бяха накичили с кравайчета и със свещи.

- О, колко щастлива си била ти, стара еличка!
- Аз никак не съм стара! - отвърна елата - Аз дойдох едва тази зима от гората. Аз съм в разцвета на годините си, само че на ръст съм дребничка.
- Колко хубаво приказваш! - рекоха мишките и на следната нощ доведоха със себе си още четири слушателки. И елата започна да разказва отново и колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше миналото.
- Хубаво беше онова време! Но пак ще се върне. Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести.

- Какво е това Клумпе-Думпе? - попитаха малките мишлета и елата им разправи ця-лата приказка. Тя помнеше всяка дума и мишките се радваха тъй много, че насмалко да скочат върху самия връх на дървото. На следната нощ дойдоха и други мишки, а в неделя се явиха дори два плъха. Ала те заявиха, че приказката никак не е интересна. Туй наскърби мишките и те сами започнаха да разправят, че историята с Клумпе-Думпе не е тъй занимателна.
- Само тая приказка ли знаете? - попитаха плъховете.
- Да, само тая! - отвърна елата. - Аз я чух през най-щастливата вечер през живота си, ала тогава не разбирах колко голямо е моето щастие.

- Това е много глупава приказка! Не може ли да ни разправите нещо за свинската сланина или за лоените свещи? Или пък за килера?
- Не - отговори елата.
- Тогава довиждане! - рекоха плъховете и си отидоха.
Скоро и мишките престанаха да идват и елата започна да тъгува отново сред своята самота. - Колко хубаво беше, когато малките игриви мишлета седяха около мен и слушаха моите разкази! - въздишаше тя - Сега и туй се свърши. Но аз ще си спомням с радост за тия минути, когато ме изнесат оттук.

Да, една сутрин дойдоха някакви хора да чистят тавана. Те дигнаха куфарите, а след това и елата. Хвърлиха я грубо на пода, после я повлякоха надолу по стълбата.
„Да, сега за мен ще започне нов живот! - помисли си елата. Тя почувствува свежия въздух, светлината на слънцето и се намери долу на двора. Всичко туй стана тъй бързо, наоколо имаше толкова интересни неща, че елата забрави дори да се погледне. Дворът
допираше до една градина, която беше потънала в зеленина и цветя.

Свежите ухаещи рози се свеждаха над ниската ограда, липите цъфтяха, а лястовичките се Виеха над тях и чуруликаха: - Квир-вир-фит! Ето я, ето я най-после!
Ала туй, разбира се не се отнасяше за елата.
„Сега и аз ще заживея! - зарадва се елата и разпери клоните си. Ала те бяха пожълтели и изсъхнали, а самото дърво лежеше В един ъгъл сред плевел и коприва. Златната звезда стоеше все още на върха му и блещукаше под слънчевите лъчи.

На двора играеха няколко от ония деца, които скачаха на Бъдни вечер около украсеното дърво. Едно от тях, най-малкото, изтича при елата и откъсна от нея златната звезда.
- Вижте какво е останало на тая мръсна, стара ела! - извика то и настъпи тъй силно
клоните й, че те изпращяха под обувките му. И елата обгърна с поглед китната градина, погледна себе си и поиска да се върне пак в тъмното кътче на тавана. Тя си спомни своята младост в гората, веселия Бъдни вечер и мъничките мишлета, които слушаха с такава наслада приказката за Клумпе-Думпе.

- Свърши се, всичко се свърши - каза старата ела. - Защо ли не се радвах, докато беше време? А сега... всичко е минало и няма да се върне.
Скоро дойде един слуга и накърши елата на парчета - от нея излезе цял сноп съчки. Как ярко пламнаха те под големия котел! Елата въздишаше тежко-тежко. Всяка нейна въздишка приличаше на слаб гърмеж и затуй децата престанаха да си играят, насядаха около огъня и като гледаха пламъците повтаряха: - Пиф-паф!

И при всяко изпращяване, което беше дълбока въздишка, елата си спомняше ясните летни дни и звездните нощи в гората, веселия Бъдни вечер и приказката за Клумпе-Дупе - едничката приказка, която тя беше слушала и умееше да разказва... Сетне елата изгоря.
А децата продължиха играта си в градината. Най-малкото носеше на гърдите си златната звезда, която украсяваше елата през най-щастливата вечер на нейния живот.

Прочетете Цялата Статия...

Славеят и розата

Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози - възкликна младият студент, - но в цялата ми градина няма нито една червена роза! Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди. - Нито една червена роза в цялата ми градина! - възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. - Ах, от какви дребни неща зависи щастието!

Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит! - Ето най-после един истински влюбен - каза славеят. - Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам.

Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните - червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.

- Принцът дава бал утре вечер - мълвеше младият студент - и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.

- Това е безспорно истински влюбен - каза славеят. - Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.

- Музикантите ще седят на галерията - продължаваше младият студент - и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. - Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.

- Защо плаче? - попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
- Защо ли наистина? - рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
- Защо ли наистина? - прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
- Той плаче за червена роза - обади се славеят.
- За червена роза ли? - извикаха те. - Колко смешно! - А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.

Но славеят разбираше странната мъка на студента - той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.

Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са бели - отговори той, - бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са жълти - отговори той, - жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са червени - отговори той, - червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.

- Една червена роза е всичко, което искам! - извика славеят. - Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
- Има начин - отговори храстът, - но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
- Кажи ми го - рече славеят, - мене не ме е страх.
- Ако искаш червена роза - каза храстът, - можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!

- Смъртта е голяма цена за една червена роза - извика славеят, - животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека? И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.

- Бъди щастлив! - провикна се славеят. - Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.

Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите. Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му. - Изпей ми една последна песен - пошушна той. - Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш. Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне. Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.

- Има форма - каза си той, докато се връщаше през горичката, - това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! - И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга.

Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност - такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста. Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа. - Притисни се по-силно, малко славейче - извика храстът, - или денят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза. И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа. - Притисни се по-силно, малко славейче - извика храстът, - защото денят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба. И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето. Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.

Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето. - Виж, виж! - извика храстът. - Розата е вече готова! Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
- Я, какъв чуден късмет! - възкликна той. - Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. - И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка. Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.

- Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза - извика студентът. - Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси. - Страхувам се, че няма да отива на роклята ми - отвърна то, - пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.

- Честна дума, ти си много неблагодарна! - каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
- Неблагодарна ли? - отвърна момичето. - Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! - И то стана от стола и влезе вътре.

- Колко глупаво нещо е любовта! - рече студентът, когато си тръгна. - Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

Оскар Уайлд

Прочетете Цялата Статия...

Мътно езеро

Eй там, зад онзи баир, има три езера. Едното е по-навътре в гората. И досега му думат Мътното езеро. Там някога овчар пасял овцете си. През есента, когато се плодят овцете, излизали от него кочове. Овчарят видял веднъж как чуждата стока подмамила неговите овце и те се юрнали към езерото и потъвали, потъвали. Захвърлил след тях овчарят гегата си да ги завърне. Едва успял да спаси някоя и друга овчица, но гегата му потънала и изчезнала.

Натъжил се човекът. Досвидяла му гегата. Гега той пак ще си направи и по-хубава от тази, ала там в кухото й сърце, бил скътал печалбата си, която отработил от Димитровден та чак до другия Димитровден.

В Хубча на извора млада девойка белила платно. В този миг от извора изтекла шарената гега писана. „Късмет ми е" - рекла си девойката и прибрала гегата. Като се прибрала у дома, тя грижливо я наместила на "водника" - клиновете, където стоят закачени бакърените менци.

Случило се така, че овчарят харесал младата девойка, която често виждал край извора. Дошъл ред да поиска ръката й. Време му било да се задоми. Да има кой и него да среща рано напролет, кога се завръща от топлия юг със стадото, или да го изпраща в късна есен, кога жеравите отлитат нататък.

Родителите й склонили да му дадат момата и станал годежът. От дума на дума - разказал овчарят, че е пестелив и грижовен, но сега нищичко си нямал. Девойката станала изведнъж, годежен дар да му даде. И донесла гегата. Съгледал момъкът в ръцете й своята шарена гега и радост го зашеметила. Той я грабнал от ръцете й и изрекъл:

- Преди години Мътното езеро ми погълна тази гега, а днес ми я връща ведно с моята бъдеща невеста. Развъртял той птичата й глава и изтърсил на земята жълтиците, които събирал за този ден. Девойката гледала своята гега „калесница" и радостна тръпка се разливала по снагата й, че работлив и пестелив стопанин си е довела!

Прочетете Цялата Статия...

Врело

Eдна тъжна истина, която народът ни превърнал в легенда!
Денят бил тъжен и задушен. Хората се тълпели пред вратите и цъкали с уста - докъде ще ги доведе тази страшна суша. Шумата по дърветата се спекла и се ронела. Изворите пресъхнали. Небето като нагорещен връшник захлупвало селото и сипело жарава върху земята. Тази вечер слънцето паднало в облак. Светкавици раздирали горещата твърд на небосвода. Извила се буря.

Искрица надежда, че ще падне дъждец, просветлила лицата на людете. „Не беше напразно ходенето на „Пеперудата" за дъжд по село - шушукали си те, - всяка молба, рано или късно се чува!" Но заедно с капчицата радост се разнесъл и дрезгавият глас на селския глашатай. Той съобщавал новина. Заповядвало се на всички, които имат малки момчета, утре да осъмнат пред конака.

Занемяло селото от тази прокоба. Майките се скрили вдън земята и под бледите светлинки на вощеницата милвали рожбите си и ги обливали с едри сълзи. Бащите впервали поглед в една точка и мъдрували какво да сторят...От къщицата накрай селото в тази бурна нощ две сенки поели през тъмницата. Деветгодишният Лило сънно стискал ръката на баща си и не разбирал накъде го води. Дъжд и вятър ги шибали. Тъмно било като в рог, но те не сбъркали пътеката. Неведнаж двамата били минавали по нея на път за кошарата с овцете, за да отнесат хляб на дядо Симо.

Наближавали пропастта. Дочувал се екотът на подземната вода, дето се блъска в скалите, а никъде нищо не се виждало. Детето се притиснало до бащиното коляно и потръпнало. В този миг яката мъжка ръка вдигнала свидната си рожба и със страшна сила я метнала в пропастта... Утрото дошло с прояснено лице. Овчарите разнесли чудото, че там долу е извряла бистра студена вода, а в нея се въртяла като омагьосана шапката на малкия Лило. Оттогава мястото нарекли Лилова глава.

И сега, минеш ли край Врелото, където е бликнал изворът в ония времена, ще чуеш да казват, че вечер на това място излизала като видение бяла българка, дето вярата си не дала, а рожбата си вдън гори е отпратила и все я търси - обикаля около ревящия извор като самодива. Лило-о-о-о, долавял се глас от пропастта. Това бил гласът на мъката и въображението!

Прочетете Цялата Статия...

Опасни играчки

В Европейския парламент депутатите приеха нов текст, който добавя към директивата за безопасността на детските играчки – пластелина, гумените кукли, някои аромати съдържащи се в играчките, токсични вещества и алергенни аромати. В раздел „опасни” попадат и малките играчки, които се предлагат в снаксове и шоколадови яйца.

Според Европейския парламент тези играчки крият опасност от задушаване. Пълна забрана върху производството и разпространението няма да има, а само ще се засили контролът, става ясно от измененията. Измененията внасят и нови правила за играчките издаващи звуци. Те трябва да бъдат съобразени с върховите стойности за импулсния шум така, че шумът от тях да не уврежда слуха на децата.

Прочетете Цялата Статия...

Приказка за приказката - първа част

Автор: Светлана Караколева

Нека посветим или споделим тази история с герои и без, на хората, които търсят най-доброто образование за себе си в елитните училища далеч от дома. Измислиха я Славка Докова и Ивелина Петрова, разказваха я на всеки, който искаше да ги изслуша.

Порастнаха. Завършиха средното си образование и сега са студентки в Пловдив. Ивето учи българска филология, Славчето - икономика и още нещо, което моето вече възрастно съзнание така и не регистрира като информация. Прекалено модерно е за него. Аз останах да ви разкажа приказката, но имайте предвид, че заслугата ми е само в това. Това е приказка за приятелството, любовта и всичко онова, което...

Има моменти, в които истината никому не е нужна. Тя търси теб, мен или който сметне за подходящ, но уви! Няма кой да и обърне внимание. Така е и тази вечер в малката, овършана сякаш от турнадо пансионска стая. Не знаете какво е пансионска стая? Момент, сега ще поясня. Всеки, който учи далеч от града, в който живее домува, нощува, прави бели или пък не, разтребва или не винаги или почти никога една обикновена малка стаичка, която не стига, че е миниатюрна, но и обикновено е споделена с една или две съквартирантки.

Всеки си има свой маниер на разхвърляне - нещо като подпис. Един мята нещата си на ляво, друг - навред, някой ги крие на огромни топки в шкафчето и казва, че е подредил, трети просто струпва непотребното за момента на купчинка - нещо като Айфеловата кула само, че по-мекичко и определено многоцветно...,НО да не забравяме, че днес няма да надничаме в тинейджърските шкафчета и да критикуваме „искащите, но по-късно” или „боже, колко съм уморен” или пък ”ще подредя в неделя” млади госпожици и господа.

Днес Истината се завърна доста късно в напуснатата сутринта като при пожар стая - спиш, не спиш, не бива да закъсняваш! Трупат се неизвинени отсъствия. Огледа погрома и се зарадва - сега наистина няма къде да се стъпи, а пък да седнеш! Ще има да вземаш! Първо или трябва да опънеш буците и падините по странно наречената неравност разхвърляно легло или да преместиш всички учебници и тетрадки от столовете. А столовете от своя страна огъват облегалки под чинно приличният куп дрехи тип: „би могла да ме сложиш още веднъж”.

„Ще стоя права” рече си тя. Ама и на челна стойка да беше застанала едва ли някой ще види. Две млади красавици правят всяка каквото иска и както намери за добре за утрешното спасяване на кожата от евентуална двойка. Тачита със сетни сили се взира в невероятно изчезващата в зоната на явното заспиване история на някаква история за някаква музика. Боже, даже сънят не иска да научи нещо по този толкова академично-изискан предмет и отбягва да наднича в миражите на словопечатанието.

А Ливилинка, с явен усет към най-неудобната за нормално човешко тяло поза - свита като малко дете, което си играе на индианец - преписва, не, не по скоро понаписва поредната домашна по българска литература на някой забавляващ се кой знае къде и с кого съученик. „Нейна си работа” сумти Истината, оглеждайки се за някоя скрита сила, с която да попречи на славното, но съвсем много нередно дело. Пълна скука и нищо под ръка!

„Я да ръчна лампата! - мъмори си Истината - може пък да забръмчи малко по-силно. Нали е луминисцентна, някой ден току я взели в хора на убиващите слух и нерви. Тези пък, какво са се умълчали! Как една Истина не си казаха! Ама то - да пеят ли по цял ден, да учат ли, да се карат ли, да се сдобряват ли, и ако остане време - да похапнат или да отидат до центъра на градчето...Какво по-напред? Я аз да взема да ги оставя тези досаднички и да отида да нагледам новобранците, че те пък тишина не са виждали откак са дошли. Брей, лоша работа! Досега не съм се отказвала!

На тия деца не им ли е студено? Парното едва работи, печка не са си пуснали! Да поотворя крайното прозорче? Може да поспорят кой да стане, кога да стане! Може и весело да стане!” „Това пък, дето едва не ме улучи по любопитно дългия нос какво беше?”- ужасената Истина почти е прилепила безплътното си мършаво тяло до потъналото в тъмнина прозоречно стъкло и плахо подава педантично фризирана глава из недотам добре закрепените завеси.

Пришелецът въздъхва шумно, но пък кой ли да го чуе и след внимателен и елегантен вираж разполага нахално крачка върху бившата снежно-бяла стена. Готов да сподели скромното си съществуване с момичетата.
„Хм много са сладки! И колко са грижовни! Нищо не им е наред! Умрели са за сън, ама нали могат и от амбиции да умрат! Я гледай тъничката, каква е хубавица в розовата си нощничка! Има и плюшено мече!”

„Тази пък, русичката сигурно няма кости! Боже, докъде доведе акселерацията тези деца! И без кости се раждат! Съвсем на комарския ми род заприличаха! Добре, че с поникването на летателен апарат закъсняват...”
-КОМАР!!!
Полусънената Тачита, кой знае с кое око е съзряла гостенина. Писъкът е неописуем и докарва Ливилинка до готовността на ветеран от спецчастите. С добре премерен жест нечията тетрадка се готви да разруши крехката биологична същност на насекомото.
-НЕЕеее!

Ливилинка замръзва и очудено извръща меко казано същисана физиономия към съкафезничката си.
-Какво не?
-Не Го убивай! Може да е по-добър съквартирант от Биг Брадърите, пък и защо да си нямаме домашен любимец? Няма да ака и пишка навсякъде?
-Ами какво търси тука? Как така бе?
-Вассссссс!

Двете не вярвят ни на очи, ни на уши. Истината, нали си е стара клюкарка вече съвсем е увиснала на завесата и се поклаща от ентусиазъм. „Най-после!”
-Ти ли съскаш - Ливилинка подозрително е свряла морско син прозорлив поглед в лешниково-кафавите очи на Тачита.
Сякаш би могла да види нещо, освен юнашко недоумение.
-АСсссс.

Вече няма съмнение. Комарът говори.
-Кой си ти бе? Що си дошъл? Я бързо да казваш? - Ливилинка в уплахата си започва да си вярва, че е страшна и непобедима. Пък и какво толкова- млада е и особено любознателна. Че кой иначе нормален човек ще знае за разните му писатели и поети толкова много.
-Нека го оставим да продължи! Сядай, сядай! - разпорежда се влюбената в историята Тачита.
Истината подвива опашка и не знаейки чия страна да вземе застава точно под бръмчащата лампа.

-Разкарай се, че ми пречиш на гледката - мърмори недоволно лампата.
Истината недоволно отстъпва към прозореца ”Ще ти кажа аз на теб следващия път!”
-Какво търсиш в средата на зимата в нашата стая? Не трябва ли да спиш? Сега не ти е сезон? - Тачита е специалист по задаване на правилните въпроси.
-Искам да разкажа. Своята история на някой, но повечето хора са страшно нелюбезни. И се налагаше да си тръгвам преди да съм започвал да разказвам. Ще ме изслушате ли?

Казвам се Ервин

Прочетете Цялата Статия...

Втора част

Баща ми старият комар Млин Всееднокакъв, да са всевечни дарбите на крилете му е широко скроена личност. Той обича природата и умее да и се наслаждава с възторга на току-що излюпена ларва. Сутрин като стане, първата му работа е да целуне майка ми-мадам Досадна Каклине, и с най-невинна усмивка изпива чашка прясна вчерашна утайка кафе докато прочита ежедневното парченце вестник/ ако има такова довято от теченията върху близката шипка/.

Следва бурно жужащо приготвяне за работа, от което на Досадна и се вземат всички спокойно циркулиращи полузаспали намерения и се възкачват до ядосаната настойчивост на звънтящо пиколино, но в края на краищата Млин е наконтен по последна прогноза и изблъскан вън от вмирисания лукс на дома, осигурен с климатик от листата на стария репей. Забравих да спомена, че Млин е всепризнат готвач-вълшебник в комарското селце от градски тип Боровинково. За Досадна остава да оползотвори домакинското си съществуване с бурно прочистване на свежия полъх и някой друг разговор с приятелки и съседки - нищо извън битието на другите.

Така или иначе нейната е лесна - Млин носи от работата си всякакви останки от вкуснотии и това е причина за всеобща завист на женската част от населението на Боровинково.
-Братя и сестри имаш ли? - Тачита така се е вживяла в едва доловимата реч, че вече е забравила сън и умора, уроци и „трябва да” е отложено за „може би на разсъмване”.
-Да, Малчо Звънкогласов, но какво общо има тук брат ми?

-Май не обичаш да разказваш за него? - Тачита е намръщила любопитен нос. Тя е единствено дете и не може да разбере как някой не би желал да разкаже за брат си.
-Е, добре! Той е млад, амбициозен музикант, страшно красив и много талантлив. Не мога да разбера какво толкова му харесват жените? Има повече обожателки от краля, кралицата и целия Вселенски свят взети заедно!
-Добре, добре - Ливилинка не може да понесе новината. Та нали самата тя се бори за подобна популярност.

-Карай нататък. До тук всичко е ясно.
С това „всичко е ясно” тя направо съсипва Ервин. Той скрива разочарованието си с едно ненавременно приглаждане на крилцата.
-Исках да ви разкажа за себе си, за да разберете моята история по-добре. Всеки има обичливи родители, понякога, както е в моя случай страшно популярен брат, което в никакъв случай не помага на самия теб да се реализираш, защото вечно те сравняват с него, и свои мечти.

А моите винаги са били тихи и скромни. Обичам света на числата. Той е тих, уютен и спокоен. В него царуват здравият разум и логиката. Интуицията и вдъхновението. И ако познаваш техните закони си в състояние с постоянство и предвидливост да натрупаш пари. И така, от скромен провинциален младеж аз се издигнах до председател на борда на националната банка „Възможен фалит”. Всички ме познаваха и ми се възхищаваха. Имах най-модерната кола патладжанодес, най-изискания фрак и диктувах модата в света на бизнеса.

Притежавах собствен апартамент в квартала на богатите „Изоставении буркани”, но в личен план се чувствах малко самотен. Не ми е липсвало женско внимание, но дамите, с които се срещах се интересуваха повече от парите, които пръсках наляво-надясно за разточителните им нужди, и не обръщаха внимание на скромната ми романтика, поезия, книги и дребни, незначителни според тях жестове на внимание. Имам колекция от цветя и четерилистни детелини, за които се грижа съвсем сам, както и друга от слюдички и стъкълца...

-И какво общо има това с нас? - Ливилинка с мъка крие своята досада.
-Ти си комар като комар! А ние утре сме на училище и съвсем си загубихме времето да слушаме твоите глупости!
-Така казваха и дамите, с които се срещах. Докато един ден, в църквата не видях Нея! Единствената! -Ти искаш да ни разкажеш за своята любима, нали? - Тачита, чиято доброта и сърдечност са в състояние да спасят и най-загубената кауза отново е видяла със сърцето си същността на драмата.

Ервин е очарован. Истината, която кой знае защо вече е полегнала на Ливилинкиното легло направо изтръпва, но този път от щастие. Вече направо крясва на лампата: ”Спри с това отвратително бръмчене!” Лампата замира и даже не смее да обясни, че е репетирала за фестивала на луминисцентните таланти. Всички сдържат дъх и в този миг дежурната възпитателка идва за да напомни, че е време за лягане.
Няма как - реда си е ред и трябва да се спазва. Всеки си ляга със своите мисли. Нека им пожелаем: „Лека и спокойна нощ” и да дочакаме утрото, което според старите хора е по-мъдро от вечерта. Защо ли?

Прочетете Цялата Статия...

Трета част

-Момичета, време е за ставане, хайде побързайте и добро утро! - гласът на дежурната възпитателка звучи глухо и настойчиво в декемврийската дрезгавина на утрото-също като лампата. Първа се пробужда Истината и поглежда с едно око часовника. -Ти пък какво искаш бе? Не можа ли да поспиш поне веднъж? -Тик-так, тик-так аз не спя! Ако заспя времето ще спре и тогава ще дойде краят на света. Не знаеш ли? Хайде остави ме да си гледам работата!

Истината, чиято работа се състои предимно в присъствие и изчакване вече е дигнала кръвно от възмушение, но какво да се прави? Такава и е същността, далечна и неразбрана също като тази на Времето, чийто приятел е часовникът.
-Тези деца определено ще закъснеят! Ервин, направи нещо!
Оглушителен звън на телефонна аларма разцепва тишината, веднъж, втори, трети път...

По едно време Тачита дава признаци на живот. В началото хоризонтални. Докато не осъзнава, къде се намира и какви са тия пронизителни звуци. После скача, оглежда с вещото око на генерал от запаса обстановката, въздъхва и се захваща със сутрешния тоалет, като междувременно полага неимоверни усилия да призове съзнанието на Ливилинка от обятията на Морфей. Минава известно време, преди да успее и то с ключовата фраза:

-Имаш двайсет минути!
-Олеле, как не ми се става! Олеле, какъв ден сме днес? Боже, вали ли вън?
Ливилинка нахлузва любимите си меки домашни зелени чехли с бързината на охлюв тръгнал за вода. Протяга една дълга прозявка и се захваща да подрежда леглото си. Днес са станали сравнително навреме и леглото на Тачита е идеално изпънато. Даже е успяла да подреди всичко, което е нейно. От своя страна това пък значи ”искам и ти да направиш същото!”.

-Какви двайсет минути бе? Сега имаме толкова! Готовата Ливилинка най-сетне е прозряла дребната сутрешна измама на Тачита. Но пък за сметка на това и двете са облечени по последен писък на тинейджърската представа за модерно и удобно посещение в училище, а стаята е елегантно подредена. Решават да пият кафе в стола. Закусвайки. Ервин е ужасен. Ами той? -Как си се оправял досега? - пита Ливилинка.
-Хайде, аз ще се върна да му оставя чашка с малко утайка и няколко трохи. Нали се разбрахме да ни е домашен любимец? Ще се погрижа за него!

Двете излизат. Истината не обича да ходи на училище. Там е прекалено напрегнато за нея - понякога шумно, понакога страшно тихо и тогава се появяват онези гадни същества - пищовите за преписване, и тъй като тя не печели битките с тях просто не се появява в класните стаи. Предпочита интимните моменти и свободното време. Тогава е в стихията си. Пък и днес е петък, а това значи малко часове в предиобедната смяна и почти никакви специални групови и индивидуални занимания в следобедната. Ервин дочаква кафето и закуската си и преди да се заеме с деликатно похапване дружелюбно пита:

-Иска ли някой?
-Ние не сме биологични същества - отговарят му лампата и истината - но ти си много мил! Досега никой не ни е канил да хапнем с него. Благодарим ти! Да ти е сладко!
Те не знаят какво е „да ти е сладко”, но са чували това пожелание от хората и опитват да са дружелюбни. Освен това, с нетърпение очакват Ервин да продължи историята си. И двете са се нагледали и наслушали на много такива, но като неговата - не.

Пансионът е потънал в тишина. Всички са на училище и лампата подновява заниманията си по пеене. -Искаш ли да ти помогна да се подготвиш за фестивала на луминисцентните таланти? Бих могъл да ти покажа една от песните на брат ми.
Лампата е очарована, че той си спомня нещо, което не е важно за него. Скоро и двамата са потънали в музиката си, която за Истината е чужда и тя очевидно скучае.
Изведнъж вратата се отваря със замах и в стаята нахлуват Ливилина и Тачита.

-Аз да му напиша домашната, а той едно благодаря да не каже! Как не го е срам! - Ливилина е толкова разочарована, че чак я избива на сълзи.
-Какво става тук? Кой и причини това? - пита Ервин и в същия миг разбира. Явно мързеливият съученик е пропуснал да оцени направеното за него.
-Ами крайно време е да престанеш да пишеш чужди домашни! Стига, те само те използват! - Тачита разбира се е права, но в тази възраст част от живота е правенето на услуги, с които показваш на някой симпатиите си. Сякаш няма и други начини, но... „Е, никой не се е родил научен”-философски обобщава Истината.

-Къде е Ервин? - пита разстроената Ливилина - Донесла съм му една кутийка за къщичка, да му е топличко и удобно.
Ервин се просълзява. Той не е свикнал някой да се грижи за битовите му нужди и с благодарност каца на зеленичкия и чехъл.
-Ела моето момче да видим дали ще ти хареса къщичката. Сложила съм ти малко памук, да ти е мекичко. Как е?

-Благодаря, много е луксозно!
И разговорите тръгват - за съучениците, за учителите и оценките, за наближаващата ваканция и свързаните с нея планове, за подаръците, които ги очакват в къщи, за всичко което е на разстояние „едно пътуване до дома” Истината, Лампата и Ервин се забавляват от все сърце. Всички огорчения и различия са забравени. Те са просто приятели, които споделят щастието на петъчния следобед.

Прочетете Цялата Статия...

Четвърта част

-Мирише ли ви на нещо? - насред смеха пита Ливилина наострила нос.
-Боя се, че да - заявява Тачита. Това не е ли парфюмът на... Късно е! На вратата най-възпитано се почуква, естествено със все сила и един приятен баритонов тембър провиква провлаченото: -Ливилино,тука ли сте ма? Тачита прихва и опитва да скрие насълзената си усмивка в пухкавото плюшено телце на мечока си. Съученичката и бързо просъсква едно „Шшъът!” и на свой ред се провиква: -Влизай!

Новодошлият е по домашному наконтен с елегантен марков анцунг и маратонки и излъчва изтънченото самочувствие на популярен и обичан от всички човек. След него се вмъква най-добрият му приятел, чието скромно присъствие излъчва добронамереност и сърдечност - неща изключително рядко срещани в отношенията между учениците в елитните училища за изкуство и култура. И тихичко казва:

-Здравейте момичета! Как сте, какво правите?
-Ами говорим си. Вие как така решихте да се отбиете? - Ливилина се опитва да скрие задоволството си от пристигането им в една съсредоточена към върха на носа намусена гримаса. -Ти кво? Гониш ли на, ма? Няма проблем! Ставай да си ходим!
-Стойте де, не ни пречите! - Тачита, с вродената си тактичност се опитва да заглади конфузното положение.

Ервин се досеща, че може би това е въпросният „неблагодарен” съученик, но за да е сигурен поглежда към Истината и тя доловила неизречения на глас въпрос леко кимва с глава. Започва разговор за музика, за съученици и контролни, и тъкмо когато на всички им е весело и леко, ни в клин, ни в ръкав се появява една тетрадка:
-Ливилино ма, айде да ми напишеш домашното по БНМ/българска народна музика/. Трябва ми за понеделник, щото иначе ще ми пишат двойка.

-Бе Вивиане, напиши си го сам! Ааа...Аз тука да не съм...
-Ай ма, кво ще ти стане? Кво са праиш?
Всички аргументи и на двете страти са извадени на бойното поле. Ливилина въпреки, че е в правото си да реши в крайна сметка „губи” спора и Вивиан си тръгва с доволна усмивка и приятеля по петите, а тя прегръща и настървено души тетрадката:
-Брей, чак тетрадката му мирише на парфюм!
-Защо се съгласи? Нали „нямаше да го погледнеш”? Нали доодеве друго говореше? -

Тачита води един и същ монолог всеки път откакто са приятелки, а това е почти от първия учебен ден. Скоро разбира, че няма смисъл да продължава и млъква. Тишината се сгъстява и в този миг тъничкият шепот на Ервин -„впечатляващ ароматизиран младеж” -предизвиква смях до забрава. Лампата, понеже е леко на страната на Вивиан заради убийствения парфюм разбира се, е много доволна и изпуска една дълга серия шумотевина, която от своя страна навежда Тачита до спомена:
-Ервин, кога ще споделиш с нас това, което искаше?

Прочетете Цялата Статия...

Пета част

-Сигурен ли си, че искаш да ни разкажеш истината и само истината за себе си? - Истината е толкова заинтригувана, чак от педантично нагласената и фризура се е измъкнал кичур коса и е щръкнал като опашка на охранен котарак, но тя едва ли усеща това дребно естетическо неудобство, което при нормални обстоятелства би предизвикало буйни ответни действия от нейна страна. Всички са се скупчили около Ервин и с нетърпение очакват отговора му.

-Искам да ви разкажа и да - смятам да го направя, но не знам откъде да започна.
-Нали каза, че си я видял за пръв път в църквата. - Опитва да помогне Тачита.
-Ами като за начало кажи как се казва, откъде е, не, не, по-добре как изглежда, как се запознахте, ти какво и каза...- Ливилина просто е в стихията си.
-Добре, добре! Чакайте малко! - лампата направо се задушава от толкова много насоки. - Оставете го да се вживее в историята, а тя сама ще се разкаже!

-Боже! Какво прозрение! Пък аз като пиша вечно гледам първо да измисля детайлите! - дърпа отново „чергата” към себе си Ливилина. И кой знае как би свършила цялата тази олелия, ако на вратата отново не се почуква. И без да изчака какъвто и да е отговор в стаята нахлува една тумба красавици и се започва с невероятното:
-Знаете ли, знаете ли имам ново гадже!
-Ами какво стана със старото?

-Остави го „тоя...”/чак лампата се изчервява от неудобство!/ снощи ми предложи! Само ако знаете как беше облечен, пък каква кола кара! Олеле, ходихме на вечеря...- и все в тоя дух, докато всички нужни въпроси са зададени, а отговорите - истински или направо преувеличено-измислени не изчерпват темата и шумната групичка гости излита навън - новото гадже на Ернеста ще ги води на кафе. Канят и тях, но поканата привлича само Ливилина и тя набързо се приготвя и изчезва.

-Каква стана тя! - вайка се Истината - тъкмо Ервин щеше да разказва...
Не и се чака повече. На лампата също, та нали може да изгори от нетърпение. В този момент Тачита, която страшно обича историите решава:
-Ако ти е удобно, започни пък аз после ще и разкажа.

Ервин, който е ужасен от начина на споделяне, чийто свидетел бе преди малко сякаш е понабрал смелост. Той заема удобна поза върху мечока, съсредоточава се и...:
Беше надвечер. Едно от онези непомръдващи въздуха здрачавания, в които лятната тишина си поделяме комари и щурци. Бях паркирал патладжанодеса в последния момент пред църквата където най-добрият ми приятел Калчо Многопластов се готвеше да приеме семейният живот и да го сподели със своята възлюбена Шеметна Кръвосмучкова в добро и зло докато смъртта ги раздели. Естествено бях доста позакъснял и церемонията бе почти на приключване.

Е, поне можех да поздравя младото семейство, което едва ли улисано в тържествеността на момента е забелязало моето поредно, поради задържане по работа в банката закъснение. Бях присъствал на доста подобни събития и самият ритуал не ме интересуваше, или поне тогава, наранен от ергенската си самота и неспособността да срещна и изживея онази любов, която виждах в очите на бракосъчетаващите се - мислех така.

И докато оглеждах присъстващите, сред които открих доста познати и роднини бях поразен от невероятна песен. Сякаш жужеше самата здрачина. И обещаваше вечно блаженство срещу искрена вяра. В миг забравих себе си и всички наоколо. Почувствах полет и щастие, и дълго след като мелодията бе отнесла съществуването си в миналото не смеех да трепна с крилца.

После избухнаха поздравленията и пожеланията, сърдечни и не дотам, движение изпълни пространството, но аз търсех да зърна певицата в блъскащата се наоколо тълпа. Налетях на ухилените младоженци и преди да се усетя изтърсих:
-Къде е тя? Коя е? Калчо и Шеметна - вече мистър и мис Многопластови се спогледаха със съзаклятническото „знаехме си, браво на нас”, което аз открих доста по-късно и ми посочиха сребърната нишка опъната между два породисти магарешки бодила:

-Върви натам приятелю, върви!
И изчезнаха, а аз подмамен от красотата на нощта и невероятността на преживяното не бях способен на полет и дори на припълзяване. Стоях и гледах. Очите ми се насълзиха от напрежението на взирането, но там само лунната светлина разпръскваше празнични илюминации и определено не се виждаше никаква фигура.

-Нима търсите мен? - гласът бе точно зад гърба ми.
Извърнах се рязко изтръгнат от вцепенението на емоцията. Тя беше дребна и елегантна в сивкавата си празнична дреха. Приближи и докосна лицето ми с елегантния полъх на изискания светски маниер, и сякаш Раят се разтвори за да ме обсипе с невероятното:
-Знам кой сте мистър Ервин Звънкогласов! Аз съм Маева Роялинкова.
Бях ли чувал името и? Сега няма да мисля за това.

-Искате ли да вечеряме? Сега?
-Ервин, не искам вечеря, но какво ще кажете за една разходка? Сега!
Не ми бе отказвана досега покана за вечеря и меко казано бях стъписан. Оставих се да ме поведе в кротък полет над набиращата сила в нощната хладина растителност. Тя познаваше светулки и щурци, бръмбари и калинки...просто лица, които аз виждах за пръв път.

Те живееха в тревичките и клечиците наоколо, невидими за суетата на моя аристократичен живот. Отглеждаха също като мен детелини, а едно дете, което ни посрещна на верандата на китна върбова къщица ми показа най-невероятната колекция от слюдички. -Какво стана после? - лампата, понеже никога не е виждала света извън стаята и не го познава скучае - Открадна ли си поне една целувка? Или тя реши да те целуне първа? Те днешните жени...

-Я чакай малко! Какво имаш против днешните жени? Ами днешните мъже? - Тачита, чието чувство за справедливост е невероятно чувствително, а и освен това е изтръгната от романтиката на разказа меко казано брутално е готова за спор.
-Не, целунах я разбира се, но не така както вие си мислите. При първия пурпур на изгрева на сбогуване и целунах ръка, а тя ми отвърна:
-Беше ми приятно.
-Ще те видя ли пак?
-Не знам, не знам. Не мога да кажа. Може би ако се случи!

И се отдалечи цялата сияеща в бледо-розово. Усетих се невероятно самотен, но трябваше да побързам. Да си прибера колата, да отида до дома за един душ и нов костюм, да побързам за работа... Нервно мачках ръкава на фрака си - точно върху лепкавото петно от плодов сок, което кой знае кога бях добил. „Тя е само една жена! Какво толкова! Аз съм Ервин! Тя сама ще кацне! Мога да и предложа толкова много - тя има какво да загуби ако ме отхвърли.” Сякаш мислите ми - рожба на рутината и навика се опитваха да унизят влюбеното ми сърце.

Не онова на успелия мъж, а на надяващият се чист юноша - онзи дето се опитваше да изчисли колко замаха на крилца са необходими за да посети Луната и хранеше тайно старата костенурка, която за отплата му разказваше истории, които приличаха на приказки. ”Край отивам на работа, а довечера ще отида при костенурката. Ще взема свежи корени и пресни гъби и ще и разкажа какво ми се случи. Тя ми е по-близка и от майка, пък и е много мъдра.” След взетото решение просто правех това, което се очаква от мен и дори любимата работа сякаш днес се вършеше трудно и с неохота. Чаках да мръкне.

Прочетете Цялата Статия...

Шеста част

-Боже, колко вълнуващо? - Тачита е поразена - И само и целуна ръка, а тя просто се обърна и отлетя, и те остави сам? Аз ако бях щях да я догоня, да я попитам къде живее, с кого, омъжена ли е или си има приятел, или пък дали е свободна... -Чакай малко! - Истината бърза да сподели своя опит -Откъде знаеш, че тя ще му каже истината? Може да не му я каже! Може просто за миг да е пофлиртувала! Думата е неудобна за нейното съзнание и тя я просъсква на един дъх с видно възмущение.

Всеки си има сърдечни спомени. Явно тези, на Истината не са от най-академичните.
-Кой те е наранил? - решава да подходи към проблема директно Ервин.
-Как разбра? - на Истината недоумението всеки миг може да се превърне в море от огорчение.

-Ами в началото на всяка една история, дори и на любовната, или пък може би най-вече на нея стои доверието. Докато разказвах ти ме слушаше, сякаш очакваше нещо скрито, неприятно и лицемерно - може би плод на твоя собствен опит. А аз просто разказах една красива случка. Ти може би предполагаше,че тя ще доведе до поредица от събития, предизвикващи съчувствие или необходимост от коментар - естествено в моя полза, тъй като все пак аз разказвам и ...

-Какво става? Това май заприлича на дебат? Я се успокойте всички! Нека да стигнем до края на историята и ако е необходим на Ервин съвет или някаква подкрепа и ако той ни помоли, но само ако наистина има нужда и ни помоли, чак тогава всеки според опита и възможностите на съвестта си ще се изкаже. Искате ли? - Тачита реформира отношението на всички и Ервин е готов да продължи.
В този миг вратата се оттласква и с рязък удар рикошира в стената. Всички подскачат, а Ливилина нахлува:

-Мале, ако знаете какво стана! О боже, направо не е истина. Такова нещо не съм виждала през живота си. Олеле, олеле беше направо кошмар!
-Я се успокой, че нищо не мога да разбера! Чакай, искаш ли да си направим по един чай? - пита Тачита.
-Леле Танче, такова нещо, олеле направо умрях от ужас. Такъв срам през живота си не съм брала, направо като в латиносериалите, чудо, чудо!
Чаят е готов и Тачита придърпва Ливилина до себе си на леглото и успява да и пъхне чашката чай в ръцете.

-Сложила съм ти три лъжички захар, виж дали ти е добре!
-Какво добре, добре!
-Ами нали отидохте на кафе? Какво толкова стана?
-Ми седнахме в кафето, поръчахме си и си говорихме разни глупости докато чакахме Ернестиното гадже да се появи. Пък заведението пълно с народ - ама направо фул. По едно време пристига един страшно готин тип, ама мното барнат, направо баровец, ама баровец от всякъде...

-И после?
-Ми нищо, после седна момчето, запознахме се, ама много интелигентен, веднага намери за какво да си говорим, така че на всички да ни е забавно. Ама много готин, с едно такова кожено яке, личи си че не е от ефтините...
-Остави якето, косата и обувките, че и парфюмът- тези работи са ми ясни! Кажи после какво стана!

-Ми по едно време влиза една много хубава мацка с две приятелки. Личи си, че не е от кои да е, просто страхотна. Огледа се тя насам - натам, явно искаха да седнат и като ни видя, като се усмихна до уши и право на нашата маса. ”Скъпи, ама ти тук ли си? Какво правиш с тия..., нали уж щеше да пътуваш?” Пък Ернеста, нали си е тъпичка, вместо да си седи на задника и да си трае, току като вика ”Кво искаш, ма?

Това е моето гадже! Я да се разкараш от тук! ”Пък човекът направо ни син, ни зелен” Аз ли съм ти гадже? Не съм, просто познавам момичетата и седнах да изпия едно кафе с тях. Теб те виждам за пръв път! ”Да ама Ернито, нали си е в правото и тя скача насреща ”Я не лъжи бе? Като не съм ти гадже, я кажи какви ги върши снощи?” В този момент на мацката като и писна, като хвана Ернито за косата, ама и нашата не остана по-долу. Добре,че дойде собственикът да ги разтърве!
-Ами после?

-После оправихме набързо сметката и си тръгнахме. Казаха ни да не посещаваме повече заведението. Представяш ли си? Сега даже няма къде вече да идем едно кафе да изпием! Ама как тъй ще изкарват нас виновни! Като нищо не сме направили! Ама то в тоя смотан град, като не си оттук всеки си мисли, че все ти си виновен!
-Я чакай малко! Изгонили са ви защото Ернеста се е сбила с някакво момиче в кафето?
-Какво момиче, докато плащахме барманът каза,че това е жена му! На Оня... Сега какво ще правим? Олеле, какъв кошмар!

-Ами Ернеста как е?
-Ами де да знам, оставихме я да реве в стаята си. Представяш ли си вече всички знаят? Горката, ама и тя като не си седна на дъ-то.
Истината, нали все пак носи състрадателна душа хуква да види как е Ернеста, а нашите герои се опитват да осмислят ситуацията. На чашка чай и домашен уют.

Прочетете Цялата Статия...

Седма част

-Не знам за вас, ама аз смятам да си полегна - Ливилина грижливо започва да организира намерението си. Пижамка, одеалце, книжка, солетки - всичко се примъква и наглася като за изложба. -Къде ми е Слончето? Някой да ми е виждал Слончето?
Отварят се и затварят врати на шкафчета, наднича се къде ли не и най-накрая претърсването завършва: -Боже, ами то ми е до възглавницата.

Тя се намества доволно в скътаното си убежище и чак тогава се сеща:
-Ами ти какво прави почти цял следобед?
-Ми нищо, почивах си, говорих си с Ервин...
-И?

-Ами той започна да разказва своята история...
-Не, край! Днес повече не искам да слушам за никакви любовни истории! Не, Не и Не!
Ливилина се обръща към стената, завива ушенце и скоро заспива.
Тачита изчаква потвърдителен шум за състоянието и, което в случая е абсолютна тишина и неподвижност и подканя Ервин:

-Остави я, нека се успокои, а ти разказвай!
-Ами Истината? Нека поне нея изчакаме. Тя много ще се разстрои ако...
-Ето ме, ето ме - Истината както винаги улучва момента, който се нуждае от нея. Е, не както винаги, но нека сега оставим този спор за друг път.
-Ами аз - подхваща Ервин - на здрачаване вече бях пред къщичката на моята приятелка.
-Костенурката! - изтърва се Тачита. Другите я поглеждат и отново всички се обръщат към разказвача.

-Точно така. Мислех, че ще съм единствен посетител, но какво бе учудването ми - заварих при нея новобрачвите Калчо и Шеметна Многопластови, на чашка боровинков сок. Щом ме съзряха тримата съзаклятнически се спогледаха. Сякаш присъствах на филм на ужасите- всички знаеха някаква щастлива тайна, която кой знае защо на мен бе ми убягнала.

След традиционната размяна на поздрави подхванахме някакъв безкрайно задълбочен диспут относно прогнозата за времето, приготвянето на ястия и очакваната близка и далечна възможност политиката на настоящия ни кмет да ни доведе или отдалечи от така блянуваното от цялата ни общност благоденствие - все теми, които друг път биха позволили на моята компетентност да блесне с класа и стил, но днес съвсем не ми се обсъждаха подобни неща.

И докато другите отпиваха след поредната наздравица от чудесния боровинков сок аз взех, че изтърсих:
-Къде е Маева? Тя няма ли да дойде?
-Ще дойде приятелю, ще дойде! Като приключи с ангажиментите си-Костенурката ме гледаше с тъмните си ласкави очи - и помоли като дойдеш да я изчакаш.
-Как е разбрала, че ще дойда? Кой и е казал? С никой не съм споделял плановете си!

-Тя Ервин умее да вижда нещата със сърцето си. То и е казало. Не се притеснявай миличък такава дарба притежават само чистите души.
-Какво е чиста душа? - вметва Шеметна
-Ще ти обясня скъпа в къщи, нали ще почакаш, моля те! Нека сега Ервин слуша и задава въпроси. Негов ред е да намери любовта.
-Аз мислех, че любовта се среща, не съм предполагала, че може да се търси и намира - настоява за участие Шеми.

-Хей Шемчо, - галено я подкача Калчо - при различните двойки нещата се случват винаги по различен начин! Няма правила, има само разбирания, които следваш, надежди, които таиш, и мечти, които се стремиш да срещнеш и споделиш.
-Много хубаво! Ама какво общо има това с мен? Аз просто срещнах една жена и искам да я срещна отново! В това си желание не влагам планове, цели, намерения и там ...абе всичко онова дето каза за сбъдването.

-Не беше сбъдване, беше споделяне! Много влюбени се събират и се сбъдват в децата, домовете и къщите си, в отношенията, които градят чрез своите намерения...
-Не бе приятел, аз не съм...
Тъкмо щях да изрека една явна неистина, когато един шепот с дъх на диви треви премина през душата ми:
-Нима не си какво?

Тя се бе появила. Там до сянката, хвълена от забравената пътечка на една светулка.От кога ли ни слушаше? Потърсих отговора и той внезапно дойде някъде из дълбините на моята природа-преживяване разтърсващо, плашещо, смущаващо и едновременно с това изпълнено с ентусиазъм и надежди. Почувствах се дете на първа среща. Скрих сребърните нишки на опита в пукнатината на собствената си готовност за промяна и я зазидах с усмихнатото намерение да се оставя на непознатата ситуация. Бях я чакал цял живот! Станах и и подадох ръка. Тя ме погледна и запя...

Прочетете Цялата Статия...

Осма част

Всички си бяха тръгнали. Кога и как? Не знаех! Бяхме сами със старата ми приятелка костенурката. Когато се опомних изгревът отново рисуваше пурпурни обещания по просветляващото небе. Миришеше на роса, на очакване изпълнено с живот, на усещания и прозрения, чиито отговори носеха усилията на деня. Миришеше на тъга и разбиране, на непростимо примирение, на бунтарска дързост и консервативна страхливост. Какво ставаше, какво се случваше?

Светът наоколо изглеждаше по вчеращния начин. Какво не беше наред?
-Ти приятелю, ти вече не си същият! - тихо отрони костенурката.
-Защо мислиш така? Аз съм си все същият Ервин от Боровинково...
-Ервин от Боровинково когото аз познавах много добре снощи подаде ръка на любовта. И се изгуби в нея. Забрави кой е, откъде е, какво е и се превърна в същество, оставило се на чувствата си.

-Но това е нещо много опасно за всеки разум!
-Ето! Виждаш ли? Така мислиш сега. Но снощи мислеше ли? Какво знаеш за нея, освен името и? Къде живее, къде е учила, кои са родителите и, какво? Свободна ли е? Може би е омъжена? Може би си има приятел? Ето виждаш ли? Нищо не знаеш и въпреки това...
-Знам, че мога да и имам доверие! Както имам доверие на собствената си почтенност!

-Приятелю, не винаги съществата, които срещаме по пътя си уважават законите на приличието! Хубаво е, че при теб това уважение съществува, но дали го има и при нея? Добре е да поразпиташ...
-Никога! Никога!
Бях извън себе си от яд и безпомощност. Исках да защитя нещо, нея, а може би правото си на избор балансирайки по тънката нишка между доверието и неверието. Всеки миг нишката можеше да се скъса.

-Имаме право да вярваме в любовта, която срещаме! - странно, даже не съзнавах, че съм го изкрещял. Две уплашени мравки изоставиха закуската си и хукнаха да се спасяват. Костенурката ме погледна с бездънно мъдрите си очи:
-Докато има същества, чийто избор е наивното и сляпо доверие, ще има и други, които ще се облагодетелстват от тяхната неспособност и незрялост. Какво ще стане когато първото и най-сладко любовно опиянение отмине и отрезнеете - непознати в една реалност нуждаеща се от зрели решения и съзнателни компромиси?

Съветвам те приятелю, опознайте се! Споделете мечтите си, премислете целите си, приемете се един друг и след това преценете можете и искате ли да останете заедно. Постарайте се да бъдете откровени, за да има по-нататък здрава основа евентуално любовта в брака ви. Не хитрувайте и не се преструвайте! Това скъпи ми приятелю искам и мога да те посъветвам защото те обичам!

-Боже, каква мъдрост! -шепне Тачита. Защо родителите не съветват така децата си?
-Как да ги посъветват, като повечето от тях не е имало кой да посъветва на времето. И сега те живеят оковани в изборите на браковете си, криейки се от отчужденито помежду си зад оправдания от сорта на „заради децата” ”успял съм в професията”, ”нося добри пари”, „имам извънбрачна връзка” - вметва Ливилина.
-Ти откога си будна?
-Бях се унесла когато Ервин започна да разказва. Стана ми интересно и така. Реших да го изслушам и не съжалявам. Какво направи после?

Прочетете Цялата Статия...

Девета част

В този момент пред вратата на скромната пансионска стая отново застава ежедневието:
-Ливилино, там ли сте? Може ли да влезем? - Ливилина въздиша, ама и да въздиша и да не въздиша -все тая! -Какво има пък сега? Човек не може от вас да си почине! Няма ли телефони? Как веднъж не се сетихте да попитате преди да се изтърсите удобно ли е, не е ли? Ами давай!

Гледай сега...- мърмори вбесената Ливилина и все повече се ядосва, виждайки докато се опитва да си оправи леглото как нейният протест минава покрай ушите на неканените посетители.

Тачита даже и не се помества, сигурна, че в крайна сметка новодошлите изобщо не се интересуват от нейното отношение по въпроса. Остава и да си лежи и да се забавлява. Ервин също е впечатлен, а Истината, чиито очи меко казано не са съвсем сухи също намира време да скрие своята емоционалност, възползвайки се от топлината на лампата.

-Кво толкоз, ма! - мърмори по-сухичкото момче - нали имаме домашно! Дай да го направим сега!
-Домашно по какво? - просъсква Ливелина.
-По литература! Че по какво друго?
-Абе Димитре, имаме и по фолклористика...
-Оле! Вярно бе? Мале! Добре, че каза!

В следващите два часа стаята е покрита с разстлани тетрадки. Всеки чете своите писания и току уточнява, задрасква, трие или вписва тук там по някое изречение. Листове и листчета танцуват навсякъде. В края на краищата свършват доста работа. Тачита ги слуша и услужливата и памет вече е записала най-важната информация. Остава и по-късно просто да я пренареди върху тетрадката си. „Гостите” си тръгват, но Ливилина отново е заела своята любима „поза” върху леглото си и продължава нещо да „драска”.

-Какво правиш? Не свърши ли?
-Ами домашната на Вивиан? - с престорено възмущение отговаря Ливилина.
-Аха...Имаш ли много да пишеш?
-Не, ей сега свършвам.
В този момент и звъни телефонът.
-Ало мамо...

И докато новините от дома чертаят невидимата връзка „аз и те” Тачита успява да притича до магазина за хляб и провизии, да приготви сандвичи, да хапне своята част и даже да започне да се оттегчава. Но какво пък, тя се е чула с родителите си по-рано днес и проявява нужното разбиране. Просто умира от желание да изслуша цялата история на Ервин. Ливилина затваря телефона и преди да отвори уста и да тръгне да споделя

Тачита я преварва:
-Ервин, в края на краищата вие събрахте ли се с Маева?
-Е, ти пък! Нека разказва поред! За какво ти е да знаеш краят на историята като няма да проследиш развитието и? Нали, Ервин?
-Ами какво стана ли? Ден, два ходех като сомнабул на работа. Не знаех къде е Маева. Не знаех как да се свържа с нея. Не знаех струва ли си да я търся. Не знаех какво искам аз самият, какво искат хората от моите чувства, беше ми дотегнало да помня съветите на костенурката и да се питам как бих се чувствал и как бих постъпил без тях.

В краят на краищата бях се отпуснал върху люлеещия се стол на верандата си и се бях оставил на самосъжалението. Залезът ми правеше компания. Нямах желание дори да отида до любимия си ресторант да хапна. Самата мисъл, че ще налетя на някоя светска самотна дама, чиито интелектуални възможности са предимно в сферата на „аз струвам толкова” подтискаше всичките ми физиологични нужди от храна. В този момент върху ми връхлетя прочутото ми братче. Огледа изтерзаното ми лице, въздъхна и рече:

-Да не си се влюбил? - и подкара най-известната си любовна балада.
Харесвах песента, но точно в този момент...ми идеше да му откъсна крилцата.
-Братле имам концерт! В градския парк и ти идваш с мен! Откази не приемам, пък и министърът на финансите ми е почитател и иска да те заведа-държи да се видите неофициално...- брат ми продължаваше безгрижно да бърбори докато аз се обличах.
-Братле, свали го този фрак! Все пак отиваме на рок концерт! Ще бъдеш като бяла врана в ято! Нали не искаш докато се забавляваш с музиката ми всички самотни мераклийки за богат съпруг да се скупчат около теб?

Прочетете Цялата Статия...

Десета част

В края на краищата, издокаран с дънки и тениска се озовах сред публиката на рок звездата Малчо Звънкогласов, който както знаете ми е брат. Имаше страшно много народ, но за мен и останалите приятели и роднини на именития изпълнител бяха запазени места във ВИП ложата. Разположих се удобно до министъра на финансите и докато чакахме началото успяхме да надвикаме глъчката на тълпата, за да се уговорим къде ще вечеряме по късно. И ето, започна се!

Брат ми пееше за любов и приятелство, за срещи и раздели, за спомени и мечти. Полузатворил очи се наслаждавах на историите, които музиката разказваше. Как съм могъл да не го харесвам досега? Разбирах феновете му, които крещяха, смееха се и плачеха според звучащото в момента. Следващо начало на песен. В този миг един невероятен женски глас изпълни пространството. Не може да бъде! Скочил отворих очи. Да, тя беше там. Под светлините на прожекторите. Министърът до мен плачеше:

-Това е дъщеря ми! Моето сладко малко момиченце! Моята красавица!
Притихналата след последното изпълнение сцена сякаш се смаляваше и чезнеше във вечерния полумрак. Свърши! Концертът бе отшумял в океан от емоции. Брат ми стоеше до мен и ме потупваше нежно:

-Братле, добре ли си? Искам да те запозная с годеницата си. Маева, това е брат ми...
Изгубих се във вихър от емоции. Последното, което помня са нейните очи. Осъзнах се тук. При вас. Снощи. Не знам как съм стигнал тук. Не помня откъде съм минал. Къде е домът ми? Нямам представа. Колко време са ме носили въздушните течения? Ще мога ли да се върна у дома?...

-Аз знам къде живееш - прошепна разплаканата Истина. - Твоят дом е под Боровинковия храст в Омагьосаната гора, която започва точно след северната ограда на училището. Но вън е прекалено студено. Излезеш ли ще замръзнеш. Не би могъл да отлетиш до там без да загубиш живота си.

- Ние можем да го отнесем - предложи Тачита. -Ще скрием кутийката в която би могъл да кацне под топлите си якета и като стигнем ще я заровим в пръстта. Предварително ще оставим отвор, през който да може да излезе.
-Така става. Хайде да ви заведа преди да е мръкнало.
Истината и момичетата тръгват. Лесно намират храста. На връщане всички мълчат. Тачита съмнително подсмърча и щом са у дома в стаичката се скрива под юрганчето. Ливилина отрива една сълза над тетрадката си със стихове. Само лампата пее. Песента на Ервин.

Прочетете Цялата Статия...

Дъжд

Имало едно време, високо в небето, два облака. Единият се казвал Малък облак, а другият — Дъждовно небе. Слънцето греело, птичките пеели, а децата играели навън.
— Знаеш ли какво, Малък облак? — казал Дъждовно небе. — Искаш ли да повалим малко?
— Разбира се — съгласил се Малък облак.

И те заваляли. Хората долу завикали: — Уф, какъв противен ден! — Уф, че е мокро! — Уф, какво ужасно време! — Уф, че противен дъжд!
— Е, щом е така — казал Дъждовно небе на Малък облак, — тогава да си ходим. Хайде, Малък облак! Те си тръгнали и дъждът спрял. Хората били доволни.

— Ех, че хубаво време! — извикали те.
А слънцето греело ли греело, и ставало все по-горещо и по-горещо, и ден подир ден, седмица подир седмица не капвала капка дъжд. Тревата пожълтяла и изсъхнала. Цветята увехнали. Листата окапали. Езерата и ручеите пресъхнали. Кравите вече не могли да намират трева за паша, затова престанали да дават мляко.

Така че, сладоледаджията нямал с какво да прави сладоледи, децата започнали да плачат, кравите плачели, плачели патиците и конете, и кучетата, и котките, майките и бащите плачели, и началника на полицията в Лондон плачел, и министър председателят плачел.

— Е, престани да плачеш! —извикала жената на министър председателя. — Сега ще ти кажа какво да правиш — И тя му пошепнала своя план.
— Мисля, че това е добра идея! — казал министър председателят и заповядал да повикат началника на полицията.

— Кажете на хората — наредил му той — да си облекат шлиферите, да вземат чадърите си, да ги разтворят и да излязат на разходка.
— Слушам, сър! — казал началникът на полицията, козирувал и си тръгнал.
„Що за приумица! — мислел си той. — С шлифери и чадъри в такъв горещ слънчев ден. Ще видим тая работа!" Той отишъл и съобщил на хората какво да правят.
Малък облак и Дъждовно небе много се изненадали, когато видяли, че всички хора са излезли с шлифери и чадъри.

— Също като в дъждовен ден — казали си те.
— Хайде да отидем да им повалим — предложил Малък облак.
Добре! — съгласил се Дъждовно небе.
Речено-сторено. Завалял силен дъжд.
— Какъв прекрасен ден! — викнали хората.
— Я гледай, мокро е!
— Ех, че хубаво време!
И всички били много щастливи — особено патиците.

Доналд Бисет

Прочетете Цялата Статия...